Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Апокалиптичното време в есхатологията

Вторник, 02 Април 2019 Написана от Йерод. Сергий (Соколов)

Apocalypse Chora monastery„… не ще вече да има време“

(Откр. 10:6)

1. Пророци и пророчества

1.1. Апокалиптичният паралелизъм и пророчествата

Действията на Моисей са дълбоко символични. Той става предобраз на Кормчията, възглавил преминаването на богоизбрания народ през морската бездна на изкушенията. Египетските наказания – с някои изменения – предизобразяват снемането на печатите в Откровението на Йоан Богослов.

Още по-голямо сходство с виденията на ап. Йоан имат пророчествата на Йезекиил. Неговата книга може да бъде наречена ветхозаветният Апокалипсис, една част от който е необикновено сходна с откровенията на апостола-пророк. Богослов-самовидец, който пътешества със Спасителя, той е удостоен със странствания в провиденциалната сфера, където е срещнал своя Учител в преддверията на страшни събития, чийто контури са ни явени във виденията на прор. Даниил.

1.2. Архетипите на пророчествата

Ветхозаветните пророци установяват нова знакова система на пророчествата. Една археология на провиденциалната сфера, която е разкрила дълбокия пласт на символите – многозначителни както за най-древните тайновидци, така също и за есхатологичните прорицания на апостолите. Така, съществува език, необикновено вместителен, който е независим от историческите етапи, от културната среда и от конвенционалните знакови форми. Знаменията на прор. Моисей също са цели изражения на този универсален език, който хиляда и петстотин години по-късно влиза в текста на апокалиптичните видения.

Пророческият дар не се наследява генетично – неговото приемство е архетипично. Независимо от съсловната, от историческата и психологическата разлика, архетипът на пророческите състояния има общи форми. Горчивият свитък – това е състраданието, което възбужда пророческото действие, и е свойствено на всички пророци, но най-много символично е то в Откровението (10:10): „И взех книжката от ръката на Ангела… а когато я изядох, стана ми горчиво в корема“.

Някои тълкуватели на Откровението на Йоан Богослов смятат, че той е заимствал образите си от Ветхия Завет. Евангелистът обаче е дал стенограма на това, което е чувал, или, като художник, е нарисувал от природата това, което е видял – да постъпи по друг начин не е и могъл: „Аз съм първият и последният и живият; бях мъртъв, и ето, жив съм вовеки веков, амин; и имам ключовете на ада и смъртта. И тъй, напиши, което видя, което е и което има да стане след това“ (1:17-19).

Четирите енергеми в образите на лъва, телеца, човека и орела образуват четворката от архетипи, заключаващи в себе си символичните измерения на провиденциалното пространство. Това е матрицата, която поражда многообразието на тварите също както и четирите темперамента варират в характера на хората. Пророчествата се възвестяват на цялото творение, което е и отразено в тетраксиса на живите същества. Новият Завет говори за смисловото въвличане на живите организми в есхатологичното очакване: „… всички твари заедно стенат и се мъчат досега; и не само те, но и ние сами“ (Рим. 8:22-23). Което идва да каже, че не само ние, но „и тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии“ (Рим. 8:19).

1.3. Есхатологичната композиция

Влиянието на пророците върху държавното благополучие и обществения живот се е осъществявало чрез прорицание за наближаващи събития. При което те са се грижили не само и не толкова за държавното процъфтяване на Юдейското и Израилско царства, колкото за теократичното устройство на обществото, за което и са способствали чрез своите намеси. При това телеологията на края на света остава общ контекст на всяко от техните изложения, който в откровенията на апостола-тайнозрител Йоан се възсъздава според есхатологичния сюжет. Хоризонтът на последните дни на света е очертан чрез символиката на ветхозаветните образи. Теокрацията окончателно възтържествува след Страшния съд, събирайки своите верноподани.

1.4. Омнипотентността

Алегориите носят в себе си омнипотентността на символите, като провиденциално съдържание на онтологичната реалност, съществуваща отвъд прага на времето. Съдбата на управителя на Тир, например, отразява и действията на денница: „Ти беше в Едем, в Божията градина; твоите дрехи бяха украсени с всякакви скъпоценни камъни; рубин, топаз, елмаз, хризолит, оникс, яспис, сапфир, карбункул, изумруд и злато“ (Иез. 28:13). По смисъла си това обръщане към световната гордост, произнесено от Йезекиил, трябва да бъде адресирано към източника на световното зло, към личността, с която е започнало противопоставянето на Бога. Алегорията на антихриста може да се види в Асирийския деспот, за когото Исаия говори чрез характерен слог, приличен за последните събития на земята, когато Господ ще каже: „… ще погледна плода от горделивото сърце на царя асирийски… Той казва: със силата на моята ръка и с моята мъдрост извърших това, защото съм умен: разместям границите на народите, разграбвам съкровищата им и свалям от престоли като исполин… Затова Господ, Господ Саваот, ще прати немощ на неговите здравеняци и между първенците му ще разпали пламък, като пламък от огън… И ето, в него ден Израилевият остатък и спасилите се от дома на Иакова не ще се вече осланят на оногова, който ги порази“ (Ис. 10:12-13, 16, 20).

2. Провиденциалното време

2.1. Ехото на бъдещето

В библейската и християнска традиция пророчеството отразява най-съществената реалност, потапянето в която размива границата между времето и вечността; миналото, бъдещето и настоящето се съотнасят не в строгия порядък на земното време. Така, в Апокалипсиса миналото влиза като ехо от бъдещето: „предишното небе и предишната земя бяха преминали“ (Откр. 21:1). Ап. Йоан Богослов е видял това, което все още само предстои. Физически това е невъзможно без разместване на модусите на бъдещето, на настоящето и на миналото. Бъдещето влияе върху миналото и тази обратна връзка се изразява от нелинейността на времето в пророчествата.

Тълкуванието на пророчествата според изменения времеви порядък, което е свойствено на светоотеческата екзегетика, е ярко изразено в обяснението за „звяра“ и хилядолетното царство. Този християнски период на Църквата вече е започнал и, по думите на Андрей Кесарийски, той ще се продължи „от въплъщението Господне до пришествието на антихриста“.[1] Светците „… оживяха и царуваха с Христа през хилядата години“ – затова, защото „се не поклониха на звяра“ (Откр. 20:4). В Апокалипсиса обаче това следва след като „… звярът биде хванат, а с него заедно и лъжепророкът… и двамата бидоха живи хвърлени в огненото езеро“ (Откр. 19:21), което според тълкуванията на св. отци тепърва предстои да се случи в бъдещето.

На нас тези временни състояния не са ни известни – те водят към надсветовния ход на времето. Обратната връзка на бъдещето с настоящето изпреварва гласа на времето. В противоположност на това, хилиазмът е изповядвал хилядолетното благоденствие в буквален смисъл, заради което е получил и своето название. Съществувайки в различни форми още от първите християнски столетия, той е бил основан върху линейността и строгата определеност на времето в пророчествата и не е различавал тайнствените построения в откровенията на духовидеца.

2.2. Завръщане в миналото

Ако бъдещето се разтваря в настоящето, то още повече това прави миналото, само че това става така, че настоящето се разпределя в миналото. Моисей повествува относно сътворението на света в продължение на шест дена. Свидетели на произхода на света не е имало, въпреки че кн. Битие предполага наблюдател, което, разбира се, е физически невъзможно. Реалността на формирането на света като пророчество, обърнато към миналото, е явена на Моисей в настоящето, което трябва да се разшири до такава степен, че да може да обхване картината на творението и да изведе тайнозрителя в положението на съвременник на далечната древност.

Дните на творението по същество не са локални, тъй като творческият замисъл се разпространява във Вселената в един миг. По подобен начин на орбитата на атома: тъй като електроните не могат да имат еднакво въртене, тази забрана действа мигновено и на разстояние – това е нещо, което е извън причинно-следствената връзка.

Седемте дена на творението е толкова кратък промеждутък за толкова грандиозни събития, че те могат да бъдат само нелокални. По същество, от моисеевото настояще те се разпределят в миналото по пространството на времето. Възможно ли въобще да си представим нещо подобно в науката, т. е. като завръщане на настоящето в миналото? В квантовата физика този въпрос се поставя малко по-различно: „Ако не промените вече случилото се, можете ли да направите друго най-добро, изтривайки неговия отпечатък в настоящето?“.[2]

За това, как настоящето се разпределя в миналото ние долавяме в тълкуванията на Московския митрополит св. Филарет (Дроздов), който „без да се придържа към строгото изчисление на времето“,[3] излага историята на всемирната Църква в светлината на Шестоднева.

Така, св. Филарет Московски разпространява в миналото своето настоящо виждане на моисеевите пророчества, разпределяйки ги по епохи във формирането на Църквата. Събития от такъв мащаб не могат да бъдат сведени до причинното описание на деня.

2.3. Свиването на миналото и бъдещето

Различен порядък на времето изпъква по-отчетливо в живота на Адам, а също и на прор. Илия. Адам не е имал детство, а Илия не е имал старост. Праотецът не е вкусил минало, а пророкът не е преживял бъдеще. Действително, Адам няма родители, а Илия не е с нас, независимо от това, че не е умрял. Миналото на Адам няма протяжност: него го е нямало и изведнъж той е вече възрастен. Докато Илия, обратно, е живял и, без да слабее, нито да боледува, внезапно е изчезнал. Неговото бъдеще е било свито, когато той се е понесъл на огнената колесница над изумения Елисей. Същото може да се каже и за миналото на Адам. Представете си, че през пролетта вишневата градина не е цъфтяла, не се е раззеленявала, а изведнъж в разгара на лятото се е покрила с изумруден листак и червени ягоди. И отново намираме ясна аналогия във физиката. Частицата се ражда и изчезва цялата изведнъж и никога на части, не постепенно, а скокообразно. Казано с други думи, произволен обект в квантовите наблюдения преминава от едно състояние в друго по дискретен начин. Вълновата функция се разрушава и възниква нова изцяло – цялата и изведнъж, и видът ѝ не може да бъде предсказан с пълна достоверност.

Биологичният процес на прехода в случая на Илия отпада, предоставяйки място за временния разрив, който се е проявил във вида на мигновено излизане от битието в не-битие, а също и от временното състояние – във вечното: „Както вървяха и се разговаряха по пътя, изведнъж се яви огнена колесница, и огнени коне, и ги раздвоиха един от други“ – за един миг Елисей вижда вече неземен образ „и Илия се понесе във вихрушка към небето“ (4 Цар. 2:11): от небитие в битие, в друго време, което характеризира друго-природния свят. Съдбите на Адам и на Илия тайнствено свидетелстват за произхода и за края на света, когато бъдещето и миналото се оказват свити.

Кн. Битие започва с думите за сътворението на миналото и на бъдещето: „В начало Бог сътвори небето и земята…“ (Бит. 1:1). Небето предшества Вселената – това е свитото минало: „… цялата безпределност на духовните светове, обемащи нашето земно битие, това са безбройните ангелски сфери. Кн. Битие споменава за тях, но след това като че ли престава да се интересува от тях и говори само за земята“.[4] Така смята Лоски, който си обяснява първия стих с това, че „небето и земята от първия ден означават цялата Вселена – видимия и невидимия свят, умозрителния и веществения“.[5] Тук трябва да се напомни, че „земята“ също е свито бъдеще, което в Евангелието е наречено още и така: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ (Мат. 5:5). В пророчествата, пред лицето на вечността, миналото и бъдещето губят своята продължителност. Като се запитва „какво е това мигът?“, Лоски намира отговора на този въпрос в античната философия: мигът, това „не е време, а граница, и, заедно с това – пробив във вечността“.[6] Във физически смисъл непрекъснатостта на времето се нарушава, в неговите провали е скрита тайната на началото и края, които в космологията по подобен начин изолира сингуларността.[7]

Следвайки отвъд пределите на обичайния порядък, забелязваме, че настоящето се разширява, а минало и бъдеще се свиват от безкрайността – до кратки промеждутъци от време, и се разтварят в настоящето. То изпреварва миналото, а бъдещето звучи в него като ехо, както е в Откровението на св. Йоан Богослов.

В квантовата физика неопределеността и нелокалността са тясно свързани с дискретността. Тъй като частицата се ражда изцяло, то всички нейни части трябва да се появят едновременно, т. е. не последователно от точка към точка, а изведнъж в някакво крайно пространство, сякаш че по съвпадение – нелокално и неизвестно кога, именно затова, защото „не е постепенно“.

2.4. Разширяването на настоящето

Ап. Павел е бил въздигнат до трето небе. Времето, което той е прекарал там, е един своеобразен квант – в този смисъл, че това е неделим промеждутък, в течение на който нищо не се поддава на описание: потокът на времето се е разтворил, разделяйки се така, както и Червено море при достославното преминаване на Моисей – има промеждутък, но няма течение. Тези разтворили се води присъстват навсякъде в духовния опит и не само в него. Макар и настоящето да се сменя от бъдещето и да изчезва в миналото, при все това „летящата стрела стои неподвижно“.[8]

Във всекидневието миналото и бъдещето се събират в мига: това, което наричаме настояще. Настоящето непрестанно се измества и се изплъзва. В класическата физика времевата продължителност също се създава от мигове, които нямат продължителност. Положението се изменя в квантовите измерения, които винаги имат принципна неопределеност. С други думи, колкото по-точно е измерена енергията на образувалата се частица, толкова по-неопределена е датата на нейното раждане, който момент е размит в някакъв интервал. Настоящето има продължителност, вътре в която не се случва нищо – та нали частицата не може да се появява или да изчезва постепенно на части.

Обръщането на прор. Илия към царя на Тир (Иез. 28:13-16) ни връща в миналото. Това става чрез разширяването на настоящето. Многовековното разстояние между тях характеризира времевата неопределеност на пророчеството, макар че в пространството на провиденциалното може да бъде прочетена генеалогията на преизподнята, в която е влязъл грозният тиранин на Тир.

2.5. Неделимото време

В неделимото време няма минало и бъдеще. То е неделимо в този именно смисъл, а не защото нашето всекидневие може да бъде въобразено разчленено, изгубило своята непрекъснатост. Зараждането на времето в началото на Вселената е било очертано от св. Василий Велики: „… Ако някой не е съгласен и смята, че началото е време, нека знае, че тогава ще трябва да го раздели на частите на времето, а именно начало, среда и край. Да измисляш обаче начало на началото е смешно… Именно за да научим, че едновременно с волята на Бога, без да измине каквото и да било време е създаден светът, е казано В начало сътвори“,[9] т. е. изведнъж и мигновено. Единният, цял промеждутък в значителна степен бива усвояван от понятието век или еон. Превеждайки картината на началото на Вселената на езика на временните понятия, ние осмисляме конкретните образи на древноеврейската поетика в понятията на християнското любомъдрие, заменяйки като че ли двете думи „небе“ и „земя“: „в начало Бог сътвори вечността и времето“.

Когато казваме во веки веков във въображението си ние се пренасяме в енергийната представа, където вече времевата последователност не играе тази решаваща роля, която има в повествователния сюжет. Вековете не зависят от времето. „Съществувало е някакво състояние, по-древно от сътворението на света, подхождащо на надсветовните сили, извън времето, вечно, непрекъснато“ – казва св. Василий Велики.[10] Отвъдпределното време се изчислява с еони, съобщаващи още и свързаността на хода на събитията на земята,[11] подобно на законите на науката.

Връзката на времето с вечността се поддържа от божественото всъдеприсъствие, така че Бог, „пребъдвайки неподвижен във всяко движение на времето, неизменно остава Самия Себе си и във вечното движение на времето и вечността, бидейки Причина и за времето, и за вечността“.[12] Проривът във вечността В. Лоски описва като изчезване на главното свойство на времето: „Настоящето без измерения, без продължителност явява чрез себе си присъствието на вечността“.[13] По подобен начин се характеризира и квантът на времето, който обаче съществено се отличава от вечността. Макар и едното, и другото да е неделимо, но вечността няма дори безкрайна продължителност, няма и измерения. Квантът на времето е неделим, както например, не можем да разделим по наполовина протона и електрона или да „отщипем“ и най-малка част, но размерът на произволен корпускулярен обект може да бъде преценен, което е вярно и за кванта.

3. Научните аналогии

3.1. Разцепването на времето

В библейската космогония зараждането на времето ни е представено по дискретно-символичен начин, чрез седемте дена на творението, свързващи приемствено следващи едно след друго събития. Първите шест дена са били антропоцентрични, т. е. насочени към създаването на човешкото същество. Последният ден ги допълва теоцентрично, т. е. устремено към Бога. Този ден е насочен към състоянието на божественото свойство.

Адам е пожелал собствена ос на времето, което се е оказало криволичещо подобно на змията-изкусител, измерващо се по циферблата на пробите и грешките. В природата са се появили чудовищните същества от типа на динозаврите, които са измирали без от това да е имало каквито и да било исторически последствия. Смесицата от еволюция и деградация е резултат от разцепването на времето, което е последвало веднага подир шестоднева, т. е. антропоцентрично е изпаднало от пълнотата на времето, определена от несвършващия седми ден на покоя. Седемдневният признак обаче се съхранява и в своя разцепен вид. Мигът и вечността са двете страни на това явление: макар нито вечността, нито мигът да имат продължителност, те обаче пораждат протяжността на времето. В някои от своите книги Августин Ипонски разсъждава за това, как Бог „е произвел всички твари при първото сътворяване“, починал си е от делата Си, а след това се е погрижил само щото всичко това „да се възпроизвежда вече в хода на времето“.[14] Първото творение се е случвало в Божия ум мигновено и отведнъж „Той сътворил това, което е познавал, и е познавал това, което още не е било сътворено“.[15] Тези психологически аналогии, които са характерни за Августин, са далеч от разцепването, възникващо от непреодолимата неопределеност и, на свой ред, я пораждат. Тя прегражда пътя към познанието за онова, което Бог „планира“, което Той „мисли“ и което „се случва“ в Него Самия. Господните пътища са неизповедими. В това, че кн. Битие на два пъти поред излага историята на сътворението на света може да се забележи разцепването на времето. В първия разказ то е по-теоцентрично, отколкото във втория. Устремеността към Бога не е характерна за обичайното време. Разцепването на антропен признак при грехопадението – това е неговата насоченост към човека. От гледна точка на космогонията квантът на времето е реликт от това разцепване, в резултат от което възниква и нашето физическо време, на свой ред също разцепвано на кванти. Тайната е в това, как неговият непрекъснат ход да може да бъде разбит на последователност от части, които са останали носители на онази дискретност и, по този начин, на древния ефект от разцепването.

Нашият временен свят се различава сериозно от първосъздадения свят, в който не е имало смърт, защото Бог не е сътворявал смърт. За да си представим произхождението на нашия свят в истините на откровението, а също така и на основата на съвременната наука, ние въведохме понятието разцепване на времето, заедно с известните понятия за пълнотата и хаоса. Това ни позволява по по-особен начин да разгледаме космическите последствия от грехопадението, а също и изпълнението на пророчествата в Свещената история. Наследствената връзка на миналото с бъдещето е разцепена от две представи. В едната от тях господства времето, другата съдържа пълнотата на времената. Пълнотата се възстановява в осмия ден: „Защо обаче Светият Дух не поставил в преброяването и осмия ден, заедно със седмия? Затова, защото несъобразно е било да се преброява и той, заедно със седемте, които, движейки се в кръговрат, правят толкова и толкова седмици, месеци и години, но е трябвало осмият ден да се постави вън от седемте, тъй като при него няма кръговрат“.[16] С това преп. Симеон Нови Богослов обяснява появата на рая в осмия ден. Тъй като тук става дума за пълнотата на времето, ние имаме работа с онази неопределеност, която възниква при разцепването на времето. Изгубеният и бъдещият рай си противостоят в настоящето като минало и бъдеще. Което не би го имало в случай че настоящето не беше изродено до точка.

3.2. Двата циферблата

Придавайки повече смисъл на вече заявилото себе си понятие „стрела на времето“, трябва да се каже, че космологичното и еволюционното направление на времето следва да бъдат отчитани според различни циферблати. Космологичното време е насочено към хаоса. Първоначалната гладкост и подреденост отслабва подир пораждащия Вселената взрив, а това означава, че характеризиращата я математическа величина – ентропията – нараства, отброявайки космическото време. На това противодейства еволюцията, т. е. порядъкът на живите организми, обратно, с времето се усложнява, а значи отслабва ентропията. В противен случай „циферблатът“ работи наобратно. Ако пък градуираме от хаоса към подредеността, то в първия случай стрелата на времето сочи към нулата.

Същността на пораждането на времето е в дуализма на отброяването му, следващ от разединеността на абсолютно-миналото и абсолютно-бъдещето. Космологичното и еволюционното време в известна степен компенсират загубата на подобието между абсолютно-бъдещето и абсолютно-миналото, но при тази подмяна едното и другото е изразено неопределено, неясно и относително.

Абсолютно-бъдещето присъства като загатване в развитието на живите организми. Развитието е навсякъде: в шестте дена на творението, в многообразието на животинския свят, в историята на Църквата, във формирането на галактиките, в научния прогрес и в развитието на личността. Ако целесъобразността е отразена в абсолютното бъдеще, то за всевишния промисъл планът за съвършенството, който следва да се осъществи, вече е реализиран и всички етапи от еволюцията и въобще всяко развитие са преминати, тъй като нали вечността е неделима и няма протяжност. Това означава, че в абсолютно-миналото еволюцията вече се е случила в провиденциалното пространство.

Абсолютно-миналото е следствие от астрофизиката. „На единия край на времето Вселената е била много гладка“ – и тук ние виждаме нейното физически неповторимо минало. „Обратно на това, Вселената може да бъде съвсем негладка и хаотична на другия край. С това би могло да се обясни наблюдаваното направление на времето“.[17]

Физическите и биологическите модели се докосват до символите на откровението в обща тематика. Научната апологетика съдейства за изясняване на това, което занимава богословските умове в течение на хилядолетия. Генетическата матрица описва разцепването на признака на времето. Тук е заложено самоподобието на историята, а тя самата се въплъщава във фенотипите на времето, т. е. вековете и епохите. Съответно, как е устроен първосъздаденият свят и нашият космос зависи от това, как те са станали. От първия ред на Библията в него е заложена пълнотата на времената: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Бит. 1:1). Подобието на миналото и настоящето, т. е. на небето и на земята, е в пълнотата на времената: в началото Бог е сътворил вечността и времето. Бъдещето пък е запечатано в блаженствата от Новия Завет: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ (Мат. 5:5). Пълнотата на света в човека: „И сътвори Бог човека по Свой образ“ (Бит. 1:27). Затова и всяческата непълнота е изразена чрез прелъстяването от змията: „Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; … ще бъдете като богове“ (Бит. 3:4-5). Та нали Адам и Ева са били сътворени безсмъртни, т. е. именно богове.

Идеята на генетиката за продължаването на вида може да се доведе до космически мащаби, тъй като самото време е разцепен признак. Той е закодиран в пространството на нашата Вселена и в наднебесния свят. Както окраската на едно животно преминава през поколенията, така и времето се наследява от вековете. Като рецесивен признак, то губи своята окраска в безвремието. Пълнотата на времената се осъществява само во веки веков. Следите от разцепването на времето и космическата генетика може да се видят в древните митове.

3.3. Съдбоносното време

За отците на Църквата времето е съдбоносно и е целенасочено. То е отворено, тъй като има тварно начало и есхатологичен завършек, където с очевидност изпъкват свойствата на вечността. Началото на времето все още не е време, както и „началото на къщата още не е къща“ – по думите на св. Василий Велики. Свитъкът на миналото, това „не е нито дори нищожна част“ от времето,[18] а представлява смесване с вечността, предел на съприкосновението с нея; също както и свитъкът на бъдещето, свитъкът на миналото е извън продължителността. Това е изначалната пълнота и, следвайки генетиката на времето, чрез шестте дена е измерен по-нататъшният път към съвършенството, който е поръчан на Адам, за да го води към Твореца – към Този, Който „го посели в Едемската градина, за да я обработва“ (Бит. 2:15). Ето затова може да се каже: „В начало Бог сътвори вечността и времето“.

Времето е част от творението и затова свършва в края на света, като заедно с това се преобразува. Св. Григорий Нисийски обяснява крайността и устремеността със замисъла, в който е предвидено „съразмерно устройване на човеците във времето, щото появата на определен брой души да съответства и на продължението на времето, когато в него ще се прекрати разпространението на човешкия род. Когато пък се свърши с този начин на раждане на хората, тогава ще свърши и времето“.[19] Александрийските отци и св. Василий Велики[20] са обяснявали в символиката на осмия ден последния предел – явяването на вечността тайнствено е предобразено от възкресението, също както и осмият ден подир съботата, съвпадайки с първия ден от новата седмица, като начало на творението. Св. Максим Изповедник говори за дните, последвали сътворението, че „седмият ограничава творението, а осмият открива устройването на това, което е по-високо от природата и от времето“.[21] В самото течение на времето такива мигове не съществуват, защото миналото постоянно преминава в бъдеще, а настоящето е размито и не може да бъде пределна точка, както е показал бл. Августин.[22] Ето това е разцепването на генетичния признак на времето. Осмицата символизира признака в неговата пълнота – нещо, което е остроумно отразено в изписването на самата тази цифра. Знакът за безкрайност не е кръг или „0“, което по-скоро символизира затворено време – фатално циклично, а именно „8“, което означава отвореното време. Любопитното е, че тази херменевтика може да апелира не само към мистичната интуиция, но и към строго логическо обосноваване.

Кръщението е начало на нов живот, насочващо стрелата на времето към границата на земното битие, съгласно времевата матрица. В генотипа на кръщението бъдещият век вече наследява настоящия. Биологическата смърт, разделяща душата от тялото, ще продължи до всеобщото възкресение, при което тялото „продължава своето съществуване в тление, както и семето в земята, в очакване на вторично съединяване с душата“, казва св. Игнатий (Брянчанинов).[23]

4. Заключение

Есхатологичните преживявания са близки до усещането за инобитието. Съответстващите психологически състояния отразяват надсветовния порядък на времето, чийто модуси се отличават от обичайното редуване на минало, бъдеще и настояще. Това различие съществува от деня на появата на нашата Вселена, ограничена от известните ни естественонаучни закони. То е оставило своите реликти, проявени в наблюденията на микросвета и макрокосмоса. Тези реликти служат като метафора за разбирането на мистичния опит на пророците. Макар физическите прибори да не могат да взаимодействат в режим на иноприродно време, принципните ограничения на измеренията в нашето пространство-време помагат да се оценят есхатологичните реалии, дадени в апокалиптичния контекст на Писанието: „И Ангелът, когото видях да стои на морето и на земята, дигна ръка към небето и се закле в Оногова, Който живее вовеки веков и Който сътвори небето и каквото е на него, земята и каквото е върху нея, и морето и каквото е в него, – че не ще вече да има време“ (Откр. 10:5-6).

Превод: Борис Маринов

* Сергий (Соколов), иерод. „Апокалиптическое время в есхатологии“ – доклад, изнесен на Богословската конференция на Руската православна църква Есхатологическото учение на Църквата, Москва 14-17 ноември 2005 г. – тук (бел. прев.).

[1] Андрей Кессарийский, Толкование на Апокалипсис, Изд. Киево-Печерской Лавры 1998, с. 128.
[2] Penrose, R. Shadows of the Mind, Oxford, NY – Melbourne: „Oxford University Press“ 1994, p. 191.
[3] Филарет (Дроздов), митр. На Книгу Бытия, 1, М. 1867, c. 30.
[4] „Догматическое Богословие“ – В: Лосский, В. Мистическое Богословие, Киев: „Путь к Истине“ 1991, с. 287.
[5] Пак там.
[6] Пак там, с. 289.
[7] Hawking, S. W., R. Penrose The Nature of Space and Time, Princeton, NJ 1996, p. 67.
[8] Аристотел, Физика Z9, 239 b 30 (виж § 3 – „Неподвижност и диалектика в античността“).
[9] Василий Великий, Беседы на Шестоднев (Беседа 1), М. 1845, с. 10-11.
Шестоднев 1, 6 – цит по превода на Росен Тенев: Св. Василий Велики, Шестоднев и други беседи, С.: „Народна култура“ 1999, с. 22 (бел. прев.).
[10] Пак там.
В българското издание – с. 20 (бел. прев.).
[11] Св. Максим Изповедник, Глави за богословието и за домостроителството на Божия Син, 56.
[12] Пак там.
[13] Цит. съч., с. 289.
[14] За книга Битие, 5, 11 – В: Творения Блаженного Августина, Епископа Иппонийского, ч. 5, Киев 1901.
[15] За книга Битие, 5, 18 – Пак там.
[16] Св. Симеон Нови Богослов, Слова 45, 1 – В: Творения, т. 1, Свято-Троицкая Сергиева Лавра 1993.
[17] Пак там, с. 102.
[18] Цит. съч., с. 10.
В българското издание – с. 22 (бел. прев.).
[19] „О Шестодневе“ – В: Творения Святого Григория Нисскаго, 21, М. 1861.
[20] Цит. съч, (Беседа 2), с. 39.
[21] Цит. съч., 51.
[22] Изповеди 11, 28.
[23] Игнатий (Брянчанинов), еп. Слово о Смерти, М.: „Правило Веры“ 1993.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/udqxw 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме