Мотивът за задужбинарството в средновековна Сърбия

Петък, 29 Март 2019 Написана от Прот. Радомир Попович

Studenitsa MonasteryПразнуването на 800-годишнината на манастира „Студеница“ – задужбина[1] на св. Симеон и св. Сава е добър повод да се каже нещо за задужбинарските мотиви в средновековната сръбска държава. Кои са всички поводи или по-добре казано причини за огромната ктиторска дейност в Сърбия по онова време? От какво е вдъхновено най-много ктиторството? Отговаряйки на тези и подобните им въпроси, ще се придържаме на първо място към грамотите за основаване на манастири, като към извори от първи ред. Известно е, че владетелите-задужбинари са строили манастири или епископски църкви, за което са издавали дипломи или грамоти. В грамотите за основаване – като правни документи, в аренгата[2] ктиторът между другото съобщава какво го е подтикнало или подбудило да се реши на ктиторска дейност.[3] Макар че в повечето случаи аренгата е писана в поетична форма, тя съдържа дълбоките духовни мотиви, подбудили дарителя да направи нещо за спасението на своята душа (от тук и самата дума задужбина – нещо да се даде или да се направи за душата).

От задоволителния обем дипломатически материал,[4] който отнася до нашите средни векове, на първо място трябва да имаме предвид запазените грамоти на нашите най-значими манастири. В този смисъл особено значение има т. нар. Тетовски бревиар или опис на цялото имущество на манастира „Тетово“, който започва от 1343 г., т. е. от времето на крал Душан. Описвайки манастирското движимо и недвижимо имущество, този документ ни говори и кой е дарил всичко на манастира и по какъв повод. Недвижимото имущество, нивите, ливадите, лозята са дарявани главно поединично. Мотивите за даренията са много различни. Най-често те са от духовно-религиозно естество и са правени заради душата и нейното вечно спасение след физическата смърт на дарителя. Така, тук присъства казаното в Евангелието, че земните и преходни придобивки в духовно отношение винаги са гибелни.

Когато се направи макар и повърхностен анализ на Тетовския опис, лесно се установява, че се срещат следните разлики в подбудите при даряване на манастира: подаръците „за душата“ са застъпени най-много в описа и са двадесет и един на брой. След тях следват подаръците „за гроб“, т. е. за правото дарителят да бъде погребан при манастира. Такива дарители са единадесет. Дарителите „за гроб и за душата“ са много малко – само трима, докато „за гроб и помен“ има само един и, накрая, „дар за постриг“ също само един („дар за постриг“ се отнася до този, който, когато постъпва в манастир и приема постриг, може да подари своето имущество на манастира, в който се замонашва). Интересно в този опис е и дарението на Тома Леов от Леж „за своята душа и за жената си“.[5]

В аренгата на известната грамота на крал Милутин за манастира „Св. Стефан“ в Баня задужбинарският мотив е конкретен. Имайки предвид евангелската притча за праведния пристойник (Лука 16:1-8), набожният крал, след молитва към св. Стефан, се позовава на своите предци св. Симеон и св. Сава и казва за тях, че чрез земното царство са придобили небесното „тъй като земното царство изкупва небесното“.[6] Светите предци са му пример във вярата и добрите дела, тъй като „тьште се от пльтьскихь кь доуховнимь, и от земльнихь к небесьнимь…“.[7] По-нататък се казва, че е намерил храма на св. първомъченик Стефан „порутен и разорен, и отново го създадох“. Малко по-късно архиеп. Никодим, съвременник на Милутин, като говори за Милутиновия ктиторски мотив, казва за Банският манастир, че го е издигнал „за слава на Вседържителя Бог, за молитва и помен на себе си и за това, че безгласно с Бога кралевства в сръбската земя, за общежитие на черноризците, за утешение и за храна, и одежди на маломощните…“.[8]

В дарителските мотивации често присъства и страх от смъртта и вечния греховен крах. За това свидетелстват многобройните завещания и надписи. Цели се издигане над земното заради „горния Йерусалим, желаейки чрез земните да купят горните“.[9]

Нуждата от материално даряване за манастира винаги присъства и е засвидетелствано в почти всички писмени документи. Така Хилендарският типик на св. Сава в Глава 9 говори за необходимостта от материално даряване за манастира: „Иакоже бо и ми от двоиу сложени иесми, душеиу же глаголу и телом, такожде иаже сут манастиру“.[10] Следователно, в тази разпоредба на типика се изхожда от основната онтологическа предпоставка, че и сам човек е духовно и телесно битие, и тялото, като такова, не бива презирано. Оттук и манастирът, като духовен оазис, също има потребности от материални добрини, необходими за оцеляването на монасите.

Грамота на крал Милутин за манастира „Св. Георги“ на р. Серава при Скопие от 1300 г.[11] (грамотата са съставили и написали архим. Никодим, който показва на краля предходната стара и изхабена грамота, игумена на „Студеница“ Сава, Никола Опараш и дякон Дабиш).[12] С тази грамота Милутин е потвърдил старата грамота и дарява на манастира нови владения – много прецизно описани и разграничени. Всичко това е направено за манастира „Св. Георги“, та светецът да му бъде бърз помощник в напастите и войните, както се казва в текста на грамотата: „… за да има кралството ми ходатай и помощник в напастите и войните, защото за много прискърбни селища топъл помощник намери кралството ми“.[13]

В нашите извори не са редки и примерите за правене на подаръци за църквите от страна на хора, които са без деца. В дарствените документи понякога това се изтъква специално. Така, в грамотите на вече споменатия Тетовски манастир има примери за такъв вид дарения. Човек на име Наной „даде комат за душата си, тъй като нямаше деца“.[14] Тук е особено интересен и друг пример: „Аз, Савдик, тъй като видях, че няма да имам деца, подарих на Божията майка аренда, за да не каже…“, а с това дава на манастира и нива, за да „ме поменава Църквата“.[15]

Душан, след короноването си за цар, в своя грамота за манастира „Хилендар“ от 1347 г. казва за своето царско достойнство и власт: „Тъй като от Него (Бога) приехме царство и власт, длъжни сме сега с усърдие да почитаме и възхваляваме светите Му домове и угодници, да ги обичаме и да ги украсяваме с всякакви царски милости“.[16]

Едни от най-честите поводи за даряване на манастири са тяхното опустошение и безгрижието за тях, причините за които не всякога са конкретно приведени в нашите извори. Вероятно, вследствие от честите войни и военни разорения, манастирите са страдали заедно с тяхното движимо и особено недвижимо имущество. Това се вижда ясно от споменатата Милутинова грамота за „Хилендар“. Повод кралят да обдари манастира е това, което той е видял, а именно, че манастирските имоти са запустели или присвоени, след като са престанали да бъдат подвластни на манастира. За това казва в грамотата: „… поради хрисовулите, издадени от дядо ми и баща ми на св. Богородица в Света гора Хилендар за техните села и власи, и пасища, намери кралството ми едно необходимо, а друго изгубено“.[17] По-нататък се изказва желанието за обновление на манастира и връщане на това, което той отдавна притежава и по-специално се изтъква волята на дарителите-крале Урош и Стефан Първовенчани.

В грамотата на крал Стефан Дечански за манастира „Дечани“ от 1330 г., като един от поводите и задужбинарски мотив се изтъква грижата за служещите в църквите, а сетне и старанието за бедните и странниците и се добавя, че това се прави за спомен на себе си, своя син и родителите и прародителите си: „Много притежания за храна и одежди на всички служители църковни и за маломощните и странниците, за памет и за помен на мен и на моят син, и за всички родители и прародители на кралството ми…“.[18] В грамотата детайлно се изброяват всички дарения: села, катуни,[19] власи и скотовъдци-албанци, църковни книги, свещенически одежди и свещени съсъди.

Много пъти може да се прочете в грамотите, че игумените на манастири или пък духовници се обръщат лично към владетеля, когато манастирът им е застрашен. След обедняване или пък след опустошение, владетелят лично е предприемал действия по искането на манастирската управа, като е помагал материално на манастира. В нашите ктиторски грамоти има много примери за това и само за илюстрация тук се привеждат няколко примера. Така в самото начало на 14 в., след добре познатото в историята нападение на каталунците над Света гора и особено над нашия манастир „Хилендар“, тамошните монаси се обръщат за помощ лично към крал Милутин. В грамотата се казва: „… помолен бях от живеещите в дома на Пресвета Богородица, владетелка в Света гора на хилендарската градина, игумен, и всички братя, и поради това създадох голям и здрав пирг с укрепление около него и с келии за покой на черноризците, искащи да живеят на това място, наречено Хрусия при морето…“.[20] В самото укрепление на пирга кралят съгражда храм „Възнесение Господне“, а пирга обдарява с владения. Доколкото настоятелят се избира измежду хилендарските братя, в грамотата детайлно се регулира и отношението между пирга и „Хилендар“ като манастир-майка. Няколко десетилетия по-късно крал Душан обдарява пирга, тъй като е изпаднал в голяма оскъдица. За това действие в грамотата се казва: „Тъй като видях невъзможността за пирга да изпълни необходимото за устроение на келиите на Възнесение Господне, направих необходимото за утешение на тук живеещите братя, за да не бъдат потребностите им в оскъдица…“.[21] По-нататък в същата грамота се казва, че Душан дава на пирга в Хрусия селищата в Сърбия: Липлян, Словине и Сухо гърло. От тези думи в грамотата ясно се вижда какъв е непосредственият повод за даруването. Освен това оскъдицата не е желателна в пирга, тъй като той е преден пост на Хилендар, чието опазване е много важно поради потенциалната заплаха от нападение на пирати по море над манастирите на Света гора. Подобен е и поводът за даряване за Карейската испостница на Света гора от страна на царица Елена през 1348 г., за което в грамотата се казва: „… И виждайки боголюбивата царица, августейшата кира Елена, нищетата и недоимъка на келията на църквата на тези светци…“. Така тя става „втори ктитор“.[22]

Душановият наследник на царския престол в Сърбия, цар Урош, през 1358 г. утвърждава светодимитровския приход, който заплащат дубровчани, да постъпва в манастира „Св. Архангели“ в Йерусалим. Стойността на този приход по това време възлиза на 1000 дубровнишки перпера. Повод за този дар е, че с молба при царя идват игуменът на споменатия манастир Герасим и игуменът на „Хилендар“ Арсений, както и игуменът на манастира „Св. Павел“ Йоан: „Когато дойдоха при царството ми в Призрен всечестният йерусалимски игумен кир Герасим и игуменът на великата лавра „Хилендар“ на Света гора кир Арсений, и игуменът на „Св. Павел“ кир Йоан…“.[23]

С проникването на турците в сръбската земя и постепенното ѝ усвояване от тях много от манастирските метоси в Сърбия са застрашени. Това особено е изтъкнато в нашите писмени извори след битката на Косово поле през 1389 г. След тази битка, по-точно от 1392 г., имаме една запазена грамота на Вук Бранкович за манастира „Хилендар“. В нея четем какво е обусловило и кои са поводите Вук да подпомогне материално манастира. В грамотата се казва, че на територията на областите, които Вук владее, има няколко хилендарски метоха, които турците са разорили след сключването на неблагоприятния мир с тях. В грамотата си Вук изрично казва: „Определих цялата земя, колкото е в моята област, как ще плаща данък на турците…“. Следователно данъкът, който се плаща на турците е разпределен по цялата територия на неговата държава. Също така по-нататък в грамотата се казва, че от данък за турците не е освободен нито един метох, следователно и метосите на манастира „Хилендар“. Понеже хилендарският старец Гервасий лично посредничи пред Вук щото хилендарските метоси да бъдат освободени от данък, Вук решава, че вместо тях до края на живота си ще плаща данък на турците: „И понеже определих за хилендарските метоси, колкото се намират в моята област данък от 200 унции, взех това на себе си, за да плащам този данък на турците от себе си, от моята къща, докато съм жив, а хилендарските метоси да са свободни от този данък, да не дават нищо“.[24] Тази помощ за „Хилендар“, съдържаща сумата от 200 унции, е била доживотна. От това се вижда, че в изменените условия помощта за църквите и манастирите придобива различен вид.

От приблизително същото време произхожда и грамота на монахиня Евгения и синовете ѝ Стефан и Вук. Дарът е направен за пирга „Хрусия“. Съдейки от текста на грамотата, повод за дарението е това, че към монахиня Евгения (княгиня Милица) се обръщат игуменът на „Хилендар“ Григорий и старецът на пирга Теодосий, заедно с монасите. Княгинята им подарява селото Ливоч в Биначка Морава „за освещаване на храма „Възнесение Господне“ и за покой на живеещите там свети и честнѝ иноци, и за наш вечен помен…“. От тези думи се вижда, че поводът за дарението е обезпечаване на обеднелия пирг „за вечен помен“, но се прибавя и още едно основание, което ясно го отличава от общите поводи в този момент: „Понеже и ние видяхме, че е нищожна ползата от земно богатство за тези, които са били преди нас, понеже Господ го взе от тях и на други го предаде“.[25]

В грамотата за манастира „Дечани“ повод за дарителството на Евгения е това, че от страна на турците са опустошени и оплячкосани манастирските метоси. Това е констатирано и в текста на самата грамота: „По допущение Божие, заради нашите грехове, от злочестивия народ исмаилски бяха напълно опожарени, съборени и отнети метосите, които още от преди нас бяха в разтление и близо до запустение“.[26]

Известно е, че деспот Стефан Лазаревич (1405-1427) включва във владетелския си титул и манастира „Хилендар“. В грамотата се казва, че е „господар на всички сърби и Подунавието, и ктитор на великия царски сръбски манастир в Света гора Атонска…“. Богато деспотът обдарява и „Хилендар“. Непосредствен повод за това е, че, вероятно вследствие на неудържимите турски набези, манастирът е изгубил прихода си от рудника „Ново Бърдо“, който някога му е дал княз Лазар. Сега деспотът дарява на „Хилендар“ 100 литра сребро годишно, тъй като лично при него са се явили с молба хилендарските старци кир Йоан и поп кир Теодор: „Спомни си царството ми грижата поради отсеченото манастирско растение, новобърдският доход, който прибави… св. княз… и заповядах да взема манастира сто литри сребро годишно за слава и за чест на пречистата Владичица наша Богородица Хилендарска и преподобните и богоносни отци наши Симеон и светител Сава…“.[27]

От този макар и кратък преглед на задужбинарските мотиви в средновековна Сърбия може да се види кои са всички поводи за даване на подаръци за Църквата. Грамотите ни информират много подробно за това. Поводите за даряване на църквите са винаги от духовен характер, а целта им е дарителят да постигне спасение, като чрез земните и преходните блага придобие небесното и вечното още през живота си на земята и особено след смъртта.

Богословско-научното изследване на нашите средновековни грамоти предстои да се развие в нашата наука. Може да се каже, че доскоро не съществуваше нито един труд, който да се занимава с богословското съдържание в аренгата на грамотите. Голямо улеснение за изследователите въобще занапред ще бъде, ако скоро Сръбската академия на науките и изкуствата в Белград издаде Дипломатар,[28] които да съдържа всички наши грамоти и то в тяхната цялост.

Превод: свещ. Петър Петров

* Поповић, Р. „Мотив задужбинарства у средњовековноj Србиjи“ – В: Богословље, 1, 1987, с. 242-248; настоящият превод е извършен според публикуването на текста в: Поповић, Р. Српска црква у историjи, Београд 2007, с. 145-154 (бел. прев.).
На изображението: снимка на манастира „Студеница“ от птичи поглед (бел. ред.).

[1] Етимологично задужбина означава „за душата“, „завещано за помен на душата“, „да се направи нещо за душата“. В извори от Османския период се среща изписано и като „задушбина“, но тази форма не се утвърждава в съвременния сръбски. В Средновековна Сърбия с термина задужбина се означава сграда (обикновено храм или манастир), построена от владетел за „спасение на душата“. Предназначена е и за упокоение на тленните останки на своя основател. Дейността по създаване и устройство на задужбината се нарича задужбинарство. Тази практика води началото си от времето на Великия жупан Стефан Неман (1168-1196), който през 1183 г. построява манастира „Студеница“ – като своя задужбина. Особеното при тази дейност е, че дарителят, в желанието си да спаси душата си, не просто построява сградите и дарява имоти и средства, а изрично определя изразходването на приходите от тях за благотворителност. Това ясно личи от текста на владетелските дарствени грамоти. На практика това са средновековни фондации, наподобяващи ислямските – особеност, която придава специфичния характер на задужбинарството и го отличава от „ктиторството“ и от останалите видове дарителство. В съвременния сръбски език терминът задужбина означава форма на благотворителност и по-точно имот или имущество, което се предава за благотворителни или просветителски цели, без това да е непременно обвързано с Православната църква. По-подробно за етимологията и семантиката на термина виж в: Сувайджич, Б. „Задужбините като свети места в сръбската устна епическа традиция“ – В: Свети места на Балканите, Благоевград 1996, с. 321-330 (бел. прев.).
[2] Аренга – въведителната част от официални документи, излезли от владетелските или църковните канцеларии (бел. прев.).
[3] За аренгата виж: Станоjевић, С. „Студиjе о српскоj дипломатици“ – В: Глас Српске краљевске академиjе, 90-132, 1912-1918, с. 192 сл.
[4] Документите излезли от владетелски или църковни канцеларии. Наричат се така, тъй като с тяхното проучване се занимава помощната историческа дисциплина Дипломатика (бел. прев.).
[5] Споменици за средновековната и новата историjа на Македониjа, 3, Скопjе 1980, с. 288 (нататък: Споменици…).
[6] Ковачевић, Љ. Светостефанска хрисовуља, Споменик СКА ІV, 1890, с. 2.
[7] Пак там.
[8] Пак там, с. 10.
[9] Стоjановић, Љ. Стари српски записи и натписи, 4, Београд 1923, с. 11, № 6035.
[10] Ћоровић, В. Списи Светог Саве, Београд – Сремски Карловци 1928, с. 53.
[11] Издания на грамотата: Новаковић, С. Законски споменици српских држава средњег века, Београд 1912, с. 608-621; Соловjев, А. Одабрани споменици српског права, Београд 1926, с. 69-82; най-ново издание: Споменици на средновековната и поновата историjа на Македониjа, 1, Скопjе 1975, с. 205-238. Тук е ползвано последното издание.
[12] Споменици, 1, с. 236.
[13] Пак там, с. 237.
[14] Пак там, 3, с. 297.
[15] Пак там.
[16] Monumenta Serbica, Грац 1964, с. 125.
[17] Пак там, с. 58.
[18] Пак там, с. 92.
[19] Катуни – летни лагери за животновъди (бел. прев.).
[20] Monumenta Serbica, с. 74, 78.
[21] Пак там, с. 122.
[22] Пак там, с. 137-138.
[23] Пак там, с. 167.
[24] Пак там, с. 223.
[25] Пак там, с. 263.
[26] Пак там, с. 331.
[27] Пак там, с. 332.
[28] Сборник, съдържащ грамоти (бел. прев.).