Евхаристията и Умната молитва

В християнския живот, и особено в молитвения живот, откриваме една съществена двойственост. От една страна, целият наш духовен живот се гради върху нашето лично отношение към Бога, но заедно с това по природа християнството е съборно и човешката личност е немислима без отношенията и общението си с други личности.

Може да се говори за съборна природа на човешкия дух, на човешкото творчество, език, изкуство и т. н. Темата е била значително задълбочена в руската религиозна мисъл и особено сред късните славянофили, в частност при Сергей Н. Трубецкой.

Бих искал по-специално да се спра върху привидно противоречивото, но реално сродство между личната и църковната молитва: „… кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат. 6:6). Истинската молитва се нуждае от момент на усамотение, от състояние на вътрешно уединение. Това състояние не е само привилегия на монашеското или отшелническото призвание, а представлява потребност на всяка истинска молитва, като условие за брачното общение на човешката душа с Небесния Жених.

Заедно с това, Господ ни напомня, че „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20). Както е писал прот. Георги Флоровски, „… тези два аспекта на християнския живот – личният и съборният – са неразривно свързани един с друг”.

По този повод бих искал още да припомня и забележителния доклад на о. Сергей Четвериков, който е произнесен в Печорския манастир през 1929 г.: „В Църквата поравно необходими са и индивидуалната молитва – едноличната, и съборната. Иисус Христос специално отбелязва умния, вътрешен, емоционален характер на тази молитва, за която тук Той говори. И не е напразно, че в този случай под стая отците на Църквата разбират вътрешността на сърцето, защото именно там – в дълбините на сърцето – трябва да става истинската, съкровената, най-дълбоката молитва на християнина. Редом с едноличната, тайната молитва, съвършено необходима е и съборната молитва – църковната молитва, възнасяна с едни уста и с едно сърце от множеството на вярващите”.

Тези две основни измерения на християнския живот се съчетават тъкмо в Църквата. Отделната личност не се разтваря в общностния живот, тъй като Църквата се състои от разумни и отговорни личности. Всяка от тях се съединява с Христос, чрез силата на Духа, в уникално отношение. От друга страна обаче, като Тяло Христово, Църквата обединява заедно разпилените чеда Божии и възнася към Светата Троица единна похвала от името на цялото творение.

Съборната молитва на Църквата е такава молитва, в която в едно се събират живи личности. По този начин Църквата е „многоипостасна” – по своята природа и по своето призвание. Най-съкровената лична молитва е винаги църковна, тъй като християнинът е по своето предназначение член на Църквата и затова неговата молитва сама по себе си е литургична и църковна. И така, ние не сме изправени пред избор или предпочитание между молитвената работа в уединение и съборната, литургична всецърковна молитва. Св. Църква предписва килийно да се подготвяме към обществено богослужение и към Тайнствата, и ни напомня, че пренебрегването на това правило не е нещо безопасно. Не по-малко опасно е обаче да се увличаме от домашната молитва в ущърб на църковното богослужение и „тайнството на брака”, защото именно в св. Причастие Господ ни дарява Себе си – като храна за вярващите, събрани от едните уста и едното сърце.

Тези общи, разбираеми за всички бележки ме водят към задълбочаването на някои страни на обществената молитва и на личната молитва. Бих желал да разкрия до каква степен тези две страни на молитвения живот се регулират от общия закон на молитвата на св. отци. На единния закон на молитвата, определящ взаимоотношенията между Бога и човека, подлежат в равна степен както личната, умна молитва, така и Евхаристийната „анафора”.

Нерядко може да се срещне мнението, че исихасткото предание, което е изразено в аскетическата литература и в Добротолюбието, се отличава и дори се противопоставя на евхаристийната практика. Но, както пише известният румънски богослов о. Думитру Стънилоае, „Добротолюбието придава значително място на евхаристийното причастие, като начин за лично усъвършенстване в недрата на монашеския живот”. И той цитира преп. Макарий Велики: „Както виното се разлива по всички вени на тялото и пребивава като вино в тях, така и тези, които пият Христовата Кръв се изпълват с Божествения Дух, Който се разлива по цялата душа и душата цяла пребивава в Него”.

Може, също така, да се припомни и за текста на Ориген – древният предшественик на Добротолюбието: „Всички вие сте народ свещен. Всички вие имате своя достъп до Светилището, всеки от вас има вътре в себе си своето всесъжение и разпалва жертвения огън, щото той да гори непрестанно. Ако отхвърля всичко онова, което притежавам, ако последвам Христос, ще принеса своята жертва пред Божия Престол. Ако отдам своето тяло, за да се разгори чрез любовта, ако придобия славата на мъченичеството, ще принеса самия себе си като жертва пред Престола на Бога. Ако се боря, чак до смърт, за правдата и за истината, ще принеса своята жертва пред Божия Престол. Когато сам умъртвявам членовете си за всяко плътско сладострастие, ако за мене светът е разпнат и аз съм разпнат за света, ще принеса своята жертва пред Божия Престол. Тогава вече ще се превърна в свещеник на собственото си жертвоприношение”.

Когато се обръщаме към двама от най-значителните духовни мислители на 14 век – св. Григорий Паламà и св. Николай Кавàсила, ние нерядко си представяме тях двамата като изразители на две противоположни течения в православното мистично предание, а именно: св. Григорий като поборник на исихасткото движение и умната молитва, а св. Николай Кавàсила – като защитник на светотайнственото богословие и на „Живота в Христос”, посредством приобщаването към св. Тайни.

В действителност светотайнствената мистика на св. Николай е дълбоко вкоренена в духовното предание на исихазма, а св. Григорий, на свой ред – бидейки през последните години на пастирската си дейност предстоятел на Солунската катедра, напомня в своите проповеди за насъщната необходимост от пристъпването към св. тайнства от гледна точка на пълнотата на християнския живот: „Като се е приобщил към нашата плът и нашата кръв, Христос, е станал наш покров. По този начин, съединил се с нас, Той ни е свързал със Себе си и ни е съчетал със Себе си – като жених с невеста, ставайки една плът с нас в приобщаването ни с Неговата Кръв; също така, Той е станал и наш Отец – чрез божественото Кръщение, което ни прави съòбразни на Него и пак Той ни храни от собствената Си гръд – като най-нежна майка. „Вземете, вкусете Моето Тяло, пийте Моята Кръв, та да станете не само Божии по образ, но и да станете богове и царе, вечни и небесни, обличайки се в Мене – вашия Цар и Бог” – така казва Христос”.

Дълбоката вътрешна съприродност на тайнството на Евхаристията като средоточие на църковния живот и на Иисусовата молитва – като средоточие на личното молитвено дело, се разкрива в общите структури или общи закони на тези две сфери от молитвения живот на Църквата.

На първо място, също както чинопоследованието на Евхаристията, призоваването на името Иисусово възхожда по самата своя природа към ветхозаветното молитвено предание, а именно – към призоваването на Името Божие, в така наричаната „литургия на сърцето”. Проповедта на св. ап. Петър в деня на съшествието на Светия Дух над св. апостоли завършва с позоваване на думите на св. прор. Иоил: „… И тогава всеки, който призове името Господне, ще се спаси” (Деян. 2:21). По откровение на Светия Дух обаче Името „Господ” (Κύριος – какъвто е гръцкият превод на Седемдесетте тълковници на свещената непроизносима тетраграма „Яхве”) се превръща в собствено наименование на възкръсналия и прославен Спасител: „И тъй, нека наздраво знае целият дом Израилев, че Тогова Иисуса (ще рече Помазаника на Духа), Когото вие разпнахте, Бог направи Господ и Христос” (Деян. 2:36). Още преди в Антиохия да са започнали да наричат вярващите „християни”, св. ап. Павел ги нарича „ония, които призовават името на Господа нашего Иисуса Христа на всяко място” (1 Кор. 11:2). И така, Умната молитва не е някаква особеност на източното монашеско предание, която да е свойствена на Синайските или на Атонските подвижници. Не по-малко от тайнството на Евхаристията тя възхожда към самите извори на християнската молитва от апостолско време. Тук ще припомня и за древното арамейско призоваване на Господа – „маран-атà” (1 Кор. 16:22), което означава „дойди, Господи” (Откр. 22:20), а също така, несъмнено, и призоваването „Κύριε, ἐλέησον”, което представлява сърцевина на по-късното развитие на Иисусовата молитва. Да обърнем внимание, че първото прошение от сугубата ектения – „Да речем всички от цялата си душа и с всичкия си разум да речем” – само въвежда молещите се към самата сърцевина на молитвата „Господи, помилуй”.

Не по-малко от анафората от Евхаристията, Иисусовата молитва е тринитарна. Да бъде призоваван Иисус като Господ е възможно само ако това ни е дарувано от Отца – защото „никой не познава Сина, освен Отец” (Мат. 1:27) и призоваването на Сина е неотнимаемо от обръщането към Отца, към Когото и Синът е непрестанно и всецяло обърнат. Само в Светия Дух обаче можем да наричаме Иисуса Господ (1 Кор. 12:3). Чрез Името Господне в нашето сърце се осъществява дарът на Духа, което се изразява в думата „помилуй”. Както ни припомня Добротолюбието, „помилването” Божие предполага пълнота на даровете на Светия Дух.

Тук е уместно да посочим по-късното безименно тълкуване на „Господи, помилуй”, което е включено в Добротолюбието: „Милостта Божия не е нищо друго, освен благодат на Светия Дух, за която трябва „да молим от Бога ние, грешните, непрестанно викайки към Него: „Господи, помилуй!”. Който знае и чувства колко потребно е всичко казано – дух на сила, дух на съвет, дух на страх, дух на любов, дух на мира, дух на чистотата, дух на кротостта, дух на смирението – и, като проси това от многомилостивия Бог, зове „Господи, помилуй!”, той навярно ще получи това, което проси, и ще се сподоби с Божията милост и с Неговата благодат”.

Иска ми се още да подчертая, че така, както Литургията на Църквата не завършва с излизането от храма с думите „с мир да излезем”, така и тя не започва просто с думите на Троичното благословение. Цялата седмица е устремена към неделната Евхаристия – към нея подготвя и в нея намира своето средоточие. От друга страна, пак цялата седмица изхожда от неделното Тайнство, като продължаваща Петдесетница, тръгвайки от която апостолите отиват на проповед. Така и ние излизаме от храма, изпълнени с Христовия Дух – за евангелско благовестие в света. Може да се говори за литургия преди Литургията и за литургия след Литургията. И тази вътрешна непрекъсната литургия се извършва в скришните стаи на обновеното човешко сърце.

И така, това, което нарекох „Евхаристия на сърцето”, представлява програма и призоваване на всеки християнин – на този, който е в света, не по-малко, отколкото на този, който е в монашеските обители и в отшелничеството.

И в двете сфери на молитвения живот на Църквата ние забелязваме момента на обособяването от външния свят и на всецялото обръщане към Бога – лице в Лице, в търсене на едното потребно. В Евхаристията са „нека сега отложим всяка житейска грижа”, „да мълчи всяка плът човешка”, „да издигнем сърцата си нагоре”, възгласът „двери, двери”, който отразява древната дисциплина „аркана”. В Евхаристията Църквата продължава и сега да се събира при заключени врата (Иоан 20:19).

Също и в Умната молитва, чрез замлъкването на чувствата и ума пред Господнето присъствие ние се потапяме в тайниците на съкровеното сърце. Става дума за килията на вътрешния човек, който търси Бога насаме с Него. Тази истинска среща с Бога винаги изисква на първо място състоянието на вътрешна тишина и мълчание, умиротворяване на чувствата и помислите.

Важен момент от общото и сродното между Евхаристията и молитвата в сърцето е ходатайството за света. Сам Господ, Който е всецяло обърнат към Отца, носи целия свят в своето първосвещеническо и синовно ходатайство: „Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз” (Иоан 17:24). Евхаристийната молитва съединява земната Църква с небесния Първосвещеник Христос, Който умолява Отца (Иоан 14:16) и изпраща Духа на Отца (Иоан 15:26) върху всяка твар (Деян. 2:26) – в едно непрекъсващо ходатайство и даряване.

Също и призоваването на Името Иисусово се извършва в тайниците и в олтара на човешкото сърце. То винаги е изпълнено до крайна степен с всичко това, с което човекът живее, с всички нужди, грижи, страдания, и всичко това се възнася към Божия Престол. В това възнасяне сърцето се очиства от всяка сквернота на плътта и духа, и от страстите. И колкото повече човекът се очиства и се просветлява, толкова по-силно се научава той на състрадание и на милосърдие към нуждите на хората.

Накрая, колкото и Евхаристията, и молитвата на сърцето е също толкова обърната към света, от който ние сме дошли и при който се завръщаме. Завръщането в света обаче се извършва чрез силата Христова и в благодатта на Божия Дух, носейки в себе си печата на Духа и начатъците на Царството Божие.

В човека, закърмен от Словото Божие и животворящите Тяло и Кръв Христови, постепенно се явява Ликът Христов, неговото сърце бие в унисон със Сърцето Христово, така щото, по думите на апостола, „вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20), и в нас се откриват „същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:5). Човекът е способен да занесе на хората живо слово или, казано по-добре, той сам се превръща в живо слово, изпълнено с Духа, съгласно думите на псалмопевеца: „Ще отворя уста и ще се изпълнят те с Дух”.

Вътрешната молитва, като Евхаристия на сърцето, привежда молещия се към едно ходатайство за хората и за света, към прощаване на враговете, към състрадание в забрава на самия себе си – в жертвопринасяне себе си на Бога и на хората, на престола на своето собствено сърце. Когато сърцето се разгаря от Христовата любов и се оросява от влагата на Светия Дух, то се превръща във вместилище и източник на духовни дарования, на „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание” (Гал. 5:22-23), и тези дарования на Духа преливат от пределите на сърцето и се съобщават „в повея на тихия вятър” и сърдечното горене. Изпълнява се казаното от преп. Серафим: „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят”. В това се състои заветът към нашето време на преподобния Серафим, на блажения о. Йоан Кронщадски, на старците и на толкова многото праведници, които с плач и със състрадание са се молили за спасението на целия свят.

Превод: Борис Маринов

* Бобринский, Б. „Евхаристия и Умная молитва” – В: Киевская Русь (бел. прев.).