Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Православната църква в Полша през 20 век

Вторник, 22 Януари 2019 Написана от Антони Миронович

Orthodox Church of PolandИсторически бележки, свързани с Православната църква в Полша

Православната църква има повече от хиляда години история в земите на полската общност. Началото ѝ датира от периода на формирането на полската държава през 9 в. Още в края на този век подчиняването на териториите на племето висляни на Велика Моравия довежда до християнизирането на Малка Полша. Така делото на св. Методий (който въвежда славянския език в св. Литургия и другите богослужения) намира широко разпространение в земите на Полша, много преди приемането на християнството от княз Миешко I през 966 г. Предполага се, че още 10 в. се създават първите славяноезични епископии в градовете Краков и Вислица. Православната църква става продължител на Методиевата традиция в Полша. Тя въвежда църковнославянски език (разбираем тогава за всички) в богослужението, заедно с другите обреди и с ценностите на източното християнство, разпространени сред славяните от св. братя Кирил и Методий.

През следващите векове православните вярващи, които са в юрисдикцията на Константинопол, са голяма част от жителите на полската общност, като формират по-голямата част от населението в източния ѝ регион. При управлението на Мешко I укрепените Червенски градове стават част от неговата държава. Завладяването на тези укрепени градове от Болеслав Храбри през 1018 г. прави присъствието на Православната църква в границите на Полската държава постоянно. Православните институции продължават развитието си и при разпада на полската държава на отделни княжества в 12 и 13 в. Този процес засилва мисионерската дейност на новосъздадените православни епископии, включително и на Галицката (в периода 1147-1155 г.).

Особен принос за развитието на Православната църква в източните територии на Полша имат Галицко-Волинските князе. След пренасянето на митрополитската катедра от Киев във Владимир-на-Клязма (1303 г.), Галицкият княз Георги I получава позволение от Константинополската патриаршия, в чиято юрисдикция тогава е била Православната църква в руските земи, да създаде отделна митрополия, само че смъртта на полския крал Казимир Велики в 1370 г. осуетява проекта за независима Православна църква в Полша.

В началото на 15 век разделението на Православната църква в Рутения[1] окончателно е завършено. От 1458 г. до Брест-Литовската уния през 1596 г. Православната църква в руските земи на Полско-Литовската държава е с отделна структура. Киево-Галицкият митрополит йерархично е подчинен на Константинопол. В 1480 г., по заповед на краля, Синодът на епископите въвежда обичая митрополитите да се избират с участието на миряните. Кралете и аристократите обаче не винаги са се съобразявали с изискванията на каноните, традицията и нуждите на Православната църква. Династиите на Пястите и Ягелоните се отнасят към православните християни като към техни собствени граждани.

В началото на 16 в. организационната структура на Православната църква в земите на Полша е завършена. Киевската митрополия управлява 10 епархии, от които седем – във Великото Литовско княжество (Киевска, Полоцко-Витебска, Смоленско-Северска, Черниговско-Брянска, Туровско-Пинска, Луцко-Острожка и Владимирско-Брестка) и три в Кралство Полша (Холмско-Белска, Пшемишълско-Самборска и Галицка). През 1539 г. епископията на Православната църква е пренесена от Галич в Лвов. В края на 16 в. съществуват осем православни епархии в границите на полските земи. Най-голям брой православни енории са образувани в центровете на епархиите и в окръжните градове. Същевременно преобладават региони с една или две енории. Разгръщането на мрежата православни енории е възпрепятствано както от успехите на започналата протестантска Реформация и от римокатолицизма, така и от честото отказване на благородниците в Рутения от православната вяра.

Съборът в Брест от 1596 г. разделя Православната църква на православни и униати. С декрет на полския крал Сигизмунд III Васа (1587-1632) на униатите са дадени всичките права и привилегии, които преди това са имали православните. Православната вяра, изповядвана от голяма част от клира и миряните, вече не се признава от правителството. В периода до 1632 г. православните се опитват да си върнат правата и отнетото църковно имущество. В местните и държавните сеймове [2] благородниците и казаците изискват възстановяване на техните права и привилегии. През 1607 и през 1609 г., с протестантска помощ, православните заставят Сейма да се събере, за да утвърди правата на църквата им в Жечпосполита.[3] Започва ожесточена борба за манастири, храмове и собственост. Въпреки продължителните усилия, едва в 1620 г. йерархията на Православната църква е отново реалност, а игуменът на манастира „Св. Архангел Михаил” Йов (Борецки) става Киевски митрополит. Този акт обаче не е признат от правителството. Православната църква, заедно с йерархията си, остава извън закона до 1632 г., когато за крал е избран Владислав IV (1633-1647). Тогава архим. Петър Могила (1633-1647) от Киево-Печорската лавра в Киев става Киевски митрополит. Православното християнство доминира в централните и югоизточните територии на Рутения, принадлежащи към Полша, докато униатите доминират в югозападните територии на Рутения и княжество Литва.

Важна промяна и за православните, и за униатите настъпва след Споразумението от Переяслав (1654 г.), свързано с въстанието на казаците, в резултат от което частта от Украйна, лежаща на левия бряг на Днепър, попада под руска власт. Присъединяването на земите на казаците към Русия е означавало война с Жечпосполита. През 1654-1658 г. армията на Московското царство заема територията на Великото Литовско княжество, както и значителна част от територията на Рутения, принадлежаща на полската корона. В хода на тази война, през 1656 г., по време на преговорите между Полша и Москва в Немиези, цар Алексей Михайлович (1645-1676) е избран за полски крал. Той утвърждава правата на православните и римокатолическите църкви, призовавайки ги да създадат единен Синод, който да одобри едно споразумение за техните отношения. Договорът от Гадяч (1658 г.) отменя Брестката уния на територията на Руското княжество и цялото имущество, отнето от униатите, е върнато на Православната църква. Православните епископи получават дори места в Сейма.

Папството, в лицето на папския нунций Пиетро Видони (1652-1660), и униатите се противопоставят на решенията на договора от Гадяч. Те успяват да направят така, че от неговата версия от 1659 г. са премахнати членовете за отмяна на унията. В същото време православните се противопоставят на новия проект на униатите, включващ признаване на папската власт без да бъде признавано римокатолическото богословие. Този проект се оказва неприемлив и за двете страни. През септември 1659 г. хетман (началник) на полската армия става Георги Хмелницки. Той отменя договора от Гадяч и потвърждава верността си към Русия в ново Переяславско споразумение, подписано през 1659 г.

Последните години от управлението на полския крал Йоан Казимир (1648-1668) свидетелстват за увеличаващо се влияние на униатите в районите, където православието е било доминиращо. Друга причина за нарастването на влиянието на униатството е била приемането му от голяма част от православния елит, както и намаляването на влиянието на казаците поради вътрешното им разделение. Сеймът прилага конституцията от 1676 г., в която на православните християни са забранени контактите с Константинополската патриаршия.

Въз основа на договора от 3 май 1686 г., подписан в Москва между Полша и Русия, Киевската митрополия, намираща на територията на руския цар, получава правото на юрисдикция над всички православни енории, разположени на полска територия. През втората половина на 18 в. в Полско-Литовските земи православните успяват да запазят една единствена епископия, в Могильов, и 52 манастира в източната част на Полша. На православните е забранено да влизат във връзка с други православни центрове зад граница, да издигат нови църкви и да заемат много от службите и постовете в държавата.

В периода 1788-1792 г. на свое заседание сеймът решава да направи Православната църква в Полша независима от Москва. На проведен в Пинск през 1791 г. събор, синодът на представителите на православните общности, състоящ се от клир и миряни, решава да създаде централен управленски орган на общността – Висш съвет или консисторий на Гръцко-източния обряд в Кралство Полша и Великото княжество на Литва. На базата на решенията от Пинск, конституцията на Сейма от 21 май 1792 г. възстановява йерархичната власт на Константинополската патриаршия над Православната църква в Полша. Разпадането на полската общност обаче унищожава надеждите за създаване на независима православна църковна структура на нейните територии. На три пъти (1772, 1793 и 1795 г.) Полша е разделена между Прусия, Австрия и Русия, а през 1815 г. кралство Полша е присъединено към Русия. Православните енории в полските земи преминават в юрисдикция на руските епископи и стават част от Руската православна църква.

Православните енории, попаднали в границите на Русия, са подчинени на руските епископи. Руските власти налагат синодно-консисторната система на управление и така отменят законната и административна автономия на полските енории. Православната църква на полските земи загубва своя съборен характер. В края на 18 – началото на 19 в. са закрити 11 манастира, а впоследствие, след присъединяването към Русия на Бялисток в 1807 г. – още три. Руските епископи закриват старите манастири, като същевременно създават нови. В 1825 г. в земите на Полското кралство е учреден Комитет по духовните дела и народното образование, занимаващ се с работите на малобройната православна общност.

През 1820 г. започва процес по обръщане на униатските енории към православието. Променена е организационната структура, въведени са православни богослужебни книги, храмовите помещения са преоборудвани за нуждите на православното богослужение. На 25 март 1839 г. на Събора в Полоцк униатите са включени в Руската православна църква. През 1872 г., когато имп. Александър II учредява особен Комитет по делата на Холмската епархия, един от членовете на който, Марцелий Попел, е също и администратор на епископията в Холмск, се усилва натискът върху униатите за преминаване към православието. Окончателното поглъщане на униатите от Холмската епархия в Руската православна църква става на 11 май 1875 г. с постановление на Св. Синод на Руската църква. Вярващите от Холмската епархия стават паство на Варшавско-Холмската епархия.

Между 1863 и 1915 г. мрежата от православни енории окончателно е оформена в рамките на Руската православна църква. Указът за веротърпимост на имп. Николай II от 1905 г. дава възможност за някои промени в междурелигиозните отношения. Някои от бившите униати, особено в епархиите на градовете Шедълце и Люблин, напускат Православната църква и се присъединяват към Римокатолическата.

По време на Първата световна война (1914-1918) в православната общност започва разложение. Голяма част от православните, живеещи в източна Полша, са евакуирани в отдалечени области на Русия. Енорийският живот на православните общини, който в началото на периода 1915-1918 г. е започнал да запада, достига своя минимум. В района остават само двама епископи: Виленски Тихон (Белавин) и Кременецки Дионисий (Валедински). През 1917 г. първият от тях става патриарх на Руската православна църква, а вторият през 1923 г. – митрополит на Варшава. В периода 1919-1923 г. малцина от православните се завръщат в своите енории.

По време на Втората Полска република (1918-1939)

През 1918 г. e провъзгласена независимостта на Република Полша. През 1920-1921 г., след полско-съветската война, източната граница на Полша минава на 200 км. източно от линията Кързън, почти съвпадаща с установената след 1945 г. бъдеща полско-съветска граница. По време на Втората Полска република (1918-1939) Православната църква в Полша е лишена от официална йерархия и на нея се гледа като на църквата на руските агресори. Полските власти гледат на православието като на вяра не на поляците, а на бившите окупатори.

Изземването на имуществото на Православната църква е често срещана политика на полското правителство, което се е стремяло да възобнови полската държава в нейното национално единство, основано върху римокатолицизма. Тази политика е означавала намаляване броя на православните енории и манастири, конфискация или предаване на имуществото на Православната църква в ръцете на Римокатолическата, закриването на православни храмове и, разбира се, присъединяването на православните към римокатолицизма.

Първите акции по отнемане на имуществото на Православната църква стават в периода 1918-1924 г. В първите години на Първата световна война Православната църква има ок. 400 храма. Малка част от тях е предадена на униатите, а по-голямата преминава в ръцете на римокатолиците.

Обществено-политическите промени в Съветския съюз отслабват позициите на РПЦ, която предоставя автономия на Полската православна църква, а управлението на полските територии предава в ръцете на епископски синод, начело с екзарх със сан на митрополит.

1921 г. екзарх на Полша става епископът на Минск и Турово Георгий (Ярошевски). В периода 1918-1923 г. Православната църква в пределите на Полша има над четири млн. вярващи, разделени в седем епархии. От една страна, полските власти се опитват да създадат независима от Москва Православна църква, а от друга – да ограничават броя на православните вярващи.

Пръв митрополит на Варшава е еп. Георгий (Ярошевски; 1921-1923), а след неговата трагична смърт е назначен архиеп. Дионисий (Валедински; 1923-1947). Той продължава усилията за създаване на автокефална Полска православна църква. На 13 ноември 1924 г., с помощта на държавната власт, той получава разрешение от Константинополската патриаршия да се създаде автокефална църква. В периода между двете световни войни автокефалията на ППЦ е призната от предстоятелите на всички православни църкви, с изключение на Руската.

Изземването на имущество на Православната църква от Римокатолическата продължава през 1929 г. Формален повод за възобновяването на този процес е отмяната на решението на Върховния съд, признаващ за законно изземването на имуществото, загубено по време на разделението на Полша.

Нещо повече: по-късно са повдигнати 32 съдебни дела против държавата и 109 против други учреждения и частни лица. Римокатолическите епископи искат връщане на храмовете, на енорийските сгради и на цялото имущество, някога принадлежало на Римокатолическата църква. Искат още да им бъдат предадени и православни манастири като: Почаевския, Виленския, Жировицкия, Дерманския, Зимненския, Корецкия, Кременецкия и Мелецкия, също както и Луцкия, Кременецкия и Пинския катедрални храмове. Общо това са над 100 православни храма, построени след 1839 г., които никога не са се намирали в юрисдикцията на римокатолическите епископи. Независимо от тези искания полските власти предават на римокатолиците само няколко храма, оставяйки голяма част от исканото в ръцете на православните.

Според статистиката от 1931 г. в Полша живеят 20.6 млн. римокатолици (64.8%), 3.8 млн. православни (11.8%), 3.3 млн. гръкокатолици или униати (10.4%), 3.1 млн. юдеи (9.8%), 875 000 протестанти (2.6%) и 197 000 представители на други религии (0.6%). По-голямата част от православното население живее в Полеското войводство в провинцията и съставлява там ок. 77.4% от всички жители. Във Волиния православните са били 69.8%, в Новагрудак – 51.3%, във Вилнюс – 25.4%, в Бялисток – 18.5% и в Люблин – 8.5%. Във всички останали войводства православните са били по-малко от 1% от населението.

Статистиката показва, че поне в три войводства православните са били мнозинство. Принадлежали са главно към групата на националните малцинства: 1.5 млн. украинци, 900 000 беларуси и 700 000 т. н. местни, чиято националност трудно може да се определи, както и 600 000 поляци и 125 000 руснаци. Православните в Новогрудокското, Полесийското, Вилнюското и Бялистокското войводство са били предимно беларуси, а в Люблинското и Волинското – украинци.

В периода 1938-1939 г. Православната църква няма законен статут. Едва след като храмовете и тяхното имущество са предадени на държавата и на римокатолиците, президентът Игнаци Мошчицки подписва указа „За отношението към автокефалната Православна църква” от 18 ноември 1938 г. На базата на този устав прерогативите на висшата власт, занимаваща се с въпросите на Православната църква, са предадени на събора, състоящ се от епископите, а също и от клирици и миряни на Православната църква. Изпълнителното тяло на Православната църква се състои от синод начело с митрополита, от епископа, обгрижващ армията, и от още двама епархийски епископи.

Указът от 1938 г. е първият документ в историята на автокефалната Православна църква при Втората Полска република, установяващ отношенията между полската държава и Православната църква. С него се отменят решенията от предходния период, които са били критикувани от духовенството и вярващите. По силата на този указ Православната църква попада в прекалено голяма зависимост от държавата и нейната политика. Три седмици след появата на указа излиза друг правителствен указ – от 10 ноември 1938 г., включващ в себе си „Вътрешен устав на автокефалната Православна църква”. Той подробно описва компетенциите на православния митрополит, събора, съвета на епископите и синода на епископите.

За Православната църква 1938 г. се оказва най-трудна от времето на Втората Полска република. Тогава по решение на държавната власт в Холмското войводство и Подлясия са разрушени над 127 храма. Третият етап преминава в годините 1937-1939 г., когато повечето православни храмове са разрушени. Трябва да се отбележи, че във Втората Полска република (1918-1939) православни храмове са разрушавани непрекъснато. Причината за това е, че са ги смятали за символи на царизма. Били са разрушени ок. 30 храма, включително съборният храм на Саксонския площад във Варшава, катедралният събор „Св. Кирил и Методий” в Холмск, както и „Възкресение Христово” в Бялисток. Разрушаването на православни храмове, символи на руската окупация, е било стихийно и често ирационално, но то никога не е прилагано в мащабите от 1938 г. Тогава е била пусната в ход програмата за систематично унищожаване на православните храмове – като част от полонизацията на населението. Тази програма е била започната от самото правителство под предлог, че тези храмове са или безполезни и стари, или построени в миналото, за да бъде проведено русизирането на населението. Истинската цел всъщност е била чрез закриване на храмове и параклиси да се отслабят белоруското и украинското национални малцинства.

„Успокояването” на енориите през 1937 г. започва с района на Люблин. Първо местните полски власти създават нещо като обществено движение „за пропаганда на полските ценности и традиции”. След това е предприето преследване на православните и принуждаването им да приемат римокатолицизма, като в преследването са включени армията и полицията. Разрушаването на православни храмове е извършено в периода от средата на май до средата на юли. Тези действия са били направлявани от местната администрация и комитети със съдействието на армията и полицията в една враждебна антиправославна атмосфера. За постигането на своите цели правителството използва младежи, работнически бригади, войници и дори затворници. За да се окаже натиск върху православните, се прилагат административни и материални наказателни мерки, шантаж, заплахи, като същевременно се рушат храмовете, някои от които обгрижващи хиляди вярващи. В повечето случаи православните енории не са се съпротивлявали активно на тези разрушения. Вярващите молят и протестират, но е било невъзможно да се противопоставят на подобна, организирана от държавата, акция.

Отнемането и разрушаването на имуществото на църквата отслабват позицията ѝ, защото кампанията ограничава дейността на свещениците и създава условия за тяхното преместване, което е главната цел на държавната политика. Много от православните, лишени от енориите си, започват да се молят в римокатолическите храмове. От друга страна обаче тези мерки сплотяват миряни, духовенство, епископат. В православните енории съзряват антиправителствени и антиполски настроения. Всичко това се проявява по време на Втората световна война в районите на Холмск, Волин и др.

Независимо от многото разрушени храмове и параклиси, включително и в други райони на Полша, Православната църква продължава да съществува. По официалната статистика в края на 1938 г. тя има митрополия във Варшава, пет епархии (Варшаво-Холмска, Волинска, Полеска, Гродненска и Вилнюска), две семинарии (във Вилнюс и в Кременец) с 202 учащи, катедра по православно богословие в Университета на Варшава, както и 1160 енории и 1792 свещенослужители. Православната общност е втора по брой религиозна група в Полша. Според официалната статистика на 1 януари 1939 г. в Полша живеят 4 195 000 православни. В страната има 14 мъжки манастира с 231 монаси и 14 женски с 288 монахини. Запазени са архивни документи за дейността на тези манастири в Яблочина, Кременец, Загайцах, Дермене, Дубно, Белове, Турковиче, Корце, Зимно, Обихе, Мелник, Жировичи. Съществуват също така и два манастира в Гродно и един във Вилнюс. Особено място заема Почаевската лавра под омофора на митр. Дионисий и игуменството на архим. Пантелеймон (Рудик).

На 1 септември 1939 г. Полша е нападната от нацистка Германия, а две седмици по-късно и от съветската армия. Втората световна война носи нови промени в положението и организацията на Православната църква. По време на немската окупация на територията на Полша съществуват три епархии: Варшавска, Холмска и Краковска. Териториите, влизащи между войните в състава на Полша и анексирани от Съветския съюз в периода 1939-1941 г., са включени в епархията на Минск. Източните провинции, инкорпорирани в Беларуската ССР и в Украйнската ССР след 17 септември 1939 г., стават място, където се налагат силни религиозни ограничения, но този път налагането им идва от съветската администрация.

Нови промени в религиозния живот настъпват по време на немската окупация (1941-1944). Фашистките власти, като искат да ликвидират комунистическата идеология, не възпрепятстват възраждането на белоруските и украински енории на Православната църква. Вследствие от това през време на немската окупация са създадени църковно-православни структури, които обаче не са били признати от останалите православни църкви.

След Втората световна война (1945-1980)

След края на Втората световна война Полската православна църква се оказва в ново политическо положение. От съществувалите пет епархии до началото на войната, остава само Варшавската и част от Гродненската. Броят на енориите намалява от 1579 на 169, а на клириците – от 1725 на 190. Броят на дяконите е свит от 296 на 25, а на певците от 1593 на 169. От 1947 православни храма остават само 223, а от православните гробища от 1965 – 234. Монашеският живот почти изчезва. В рамките на новите полски граници остава само Яблочинският манастир. Унищожени са и голям брой православни учреждения: двете действащи до войната семинарии в Холмск и Варшава, военно благотворителното заведение и Катедрата по православно богословие към Варшавския университет, издателството на митрополията, манастирските работилници. В 1944 г. съществуващият от 1927 г. пенсионен фонд за православни свещеници е унищожен, а неговите активи са конфискувани. Поради разрушенията, причинени от войната, и промяната в границите, Православната църква губи повече от 80% от имуществото си (енории, храмове, гробища и земи).

След Втората световна война в Полша значително намалява броят на вярващите – ок. 4 млн. вярващи от Варшавската митрополия се оказват оттатък източната граница на Полша. Друга причина за намаляването на броя на вярващите е преселването на някои от националните малцинства от Полша в СССР. На базата на полско-съветското споразумение от 9 септември 1944 г. в Съветския съюз са преселени 47 000 белоруси и ок. 482 000 украинци.

Друг сериозен удар върху Православната църква е нанесен на юг – вследствие от операция „Висла”, проведена между 26 април и 16 октомври 1947 г., украинците и лемките са прогонени от своите родни земи и преселени на север и на запад в Полша. Като следствие на това в земите на лемките изчезват всички православни центрове, а преселниците остават без своите духовни пастири.

Положението на православните в районите на Люблин и Подлясие както преди е оставало неблагоприятно. В първите следвоенни години са закрити повече от 170 енории в епархия Холмск-Подлясие. Антиправославните настроения сред полското население нарастват. Има много случаи на вандализъм срещу православните храмове и гробища. Властите не обръщат внимание на молбите на православните в района на Люблин за възстановяване на действащите по време на войната енорийски центрове и отказват създаването на нови такива. Държавната администрация възпрепятства духовенството в неговото служение. Така православните са лишени от духовна грижа. Тази враждебна политика е съпроводена с конфискация на собствеността на Православната църква от римокатолическото духовенство, държавните учреждения и частни лица.

Отначало държавните власти в своите решения разглеждат Православната църква като автокефална и се съобразяват със законодателните актове, приети през войната. После тяхната позиция се променя и те се опитват да определят законовия и каноничен статут на Православната църква в Полша. Когато през 1948 г. властите отстраняват митр. Дионисий от поста му, църквата е поверена на една Временна управляваща колегия на Полската православна църква начело с еп. Тимотей (Шретер).

Полската православна църква получава пълна автокефалия с постановление на Св. Синод на РПЦ от 22 юни 1948 г. Пръв предстоятел на автокефалната Полска православна църква е архиеп. Тимотей (Шретер), а негов приемник в 1951 г. става митр. Макарий (Оксиюк). В 1952 г. са създадени четири епархии: Варшавско-Белска, Бялистокско-Гданска, Лодзко-Познанска и Вроцлавско-Шчечинска, както и нови енории на север и на запад в страната.

По това време един указ от 1953 г. разрешава на държавните власти да се намесват в политиката на назначението на епископи и на основаването на енории, а пастирската работа е възпрепятствана от конфликти с римокатолическото духовенство и репресиите на комунистическата власт. Някои опити за мисионерска дейност довеждат до конфликт с униатите в спор за храмове и църковно имущество. Страхувайки се от възраждане на украинския национализъм, държавната власт често заплашва местното православно население, а това затруднява духовния живот в много енории.

След смъртта на митр. Макарий в 1961 г. властите отново подкрепят назначението на архиеп. Тимотей, чийто приемник в 1965 г. става архиеп. Стефан (Рудик). През 1960 г. отношението между Православната църква в Полша и другите религиозни организации в страната и в чужбина се променя. През 1962 г. представители на Православната църква влизат в Полския икуменически съвет. Това решение е прието, след като РПЦ става член на Световния съвет на църквите.

Членството на Полската православна църква в ССЦ ѝ позволява да излезе от изолацията и да поддържа контакти с другите църкви. Представители на ППЦ участват в икуменически срещи и молитви, в научни и миротворчески конференции в Полша и чужбина, а полски православни йерарси получават покани за официални граждански церемонии. Участието в такива довежда до промяна на неприятелското отношение от страна на много от обществените организации в Полша. През 60-те години продължава и работата по установяването на законов статут на Православната църква по отношение на държавата (1965-1970).

През 1970 г. съществуват 176 православни енории с 43 филиала (принадлежащи им храмове и параклиси). Повечето от тях спадат към Варшавско-Белската и Бялистокско-Гданската епархии. Според църковното ръководство към края на 60-те години броят на православните вярващи достига 460 хиляди, а на действащите клирици – 191.

Когато начело на Варшавската митрополия застава архиеп. Василий (Дорошкевич; 1970-1998), това стабилизира положението на Православната църква в Полша. Този митрополит успява да завърши подготовката на вътрешния устав на Църквата, който е утвърден от събора на епископите на 26 февруари 1970 г. Синодът приема вътрешния устав на Църквата, а след това и устава на енориите, което регулира много от църковните проблеми. На основа на тези два устава започват реформи в много области на църковния живот, което дава възможност да се приемат редица законодателни идеи, отговарящи на политическата реалност, но и на нуждите на църковния живот. През 1970 г. е реорганизирано църковното образование. Свещениците вече получават образование във Варшавската и Яблочинската православни семинарии. В началото на 70-те нараства ролята на Варшавската богословска академия в подготовката на нови православни свещеници, като преподавателите и студентите в нея са и православни, и протестанти (в отделни факултети – бел. ред.).

През 70-те години по-голямата част от православната младеж посещава курсовете за оглашени, а държавната финансова подкрепа дава възможност да се организират енорийски курсове в Централна, Западна и Северна Полша.

Подобрява се и информационната система на Православната църква. През 1970 г. започва да излиза сп. Известия на Полската автокефална православна църква, което трябва да информира духовенството и миряните за събитията в Полската и другите поместни православни църкви. От 1951 г. излиза и рускоезичният месечник Църковен вестник. От 1970 до 80-те години все още има доста конфликти с Римокатолическата църква заради църковното имущество.

В 1980 г. вътрешното състояние на Православната църква значително се променя. Възраждането на духовенството в Полша се обяснява и с други промени в страната: нарастващата обществена дейност, преоценката на официалната идеология и радикализирането на социалните искания, свързани с движението „Солидарност”. Тези промени водят до разширяване на обществената свобода и свободите като цяло, което е благоприятно и за православните общини. Идва ново поколение православни йерарси и свещеници. Нараства активността на интелектуалците и младежта. През 1979 г. са ръкоположени двама млади епископи, оказали голямо влияние върху новия църковен живот: архим. Сава (Грицуняк) и игумен Симон (Романчук). През 1979 г. еп. Сава (Грицуняк) става митрополит на Лодзко-Познанска епархия, а Люблински еп. Симон – викарий на митрополита.

През 1980 г. ППЦ има четири епархии: Варшавско-Белска, Бялистокско-Гданска, Вроцлавско-Шчечинска и Лодзко-Познанска. Има и два манастира: „Св. Онуфрий” в Яблечна с 11 монаха и 8 послушника, и „Св. Марта и Мария” на светата планина Грабарка, с 11 монахини и 3 послушници. Във Варшава има църковен дом за възрастни клирици и техните семейства. Броят на енориите и филиалите нараства до 233, а броят на действащите клирици достига 295. Православната църква наброява 480 850 вярващи, от които 332 500 в района на Бялисток. По сведения на митрополитската канцелария повече от 100 хиляди православни са имали брак с инославни християни.

Последен период

През 1989-1990 г. започва истинско възраждане на дейността на всички православни енории.

Социално-политическите промени благоприятстват участието на Църквата в обществения живот. В началото на 1983 г. са ръкоположени двама нови епископи – Александър Дубец (еп. Адам) и проф. Ян Анхимюк (еп. Йеремия). Последният оглавява Вроцлавско-Шчечинска епархия, а първият застава начело на новата епархия на Пшемишъл и Нови-Сонч. Увеличава се строителството на нови църковни сгради. С участието на цялото общество са обновени стари сгради. В Бялисток и Хайнувка са построени два нови съборни храма. В Хайнувка от 1981 г. се провеждат международни фестивали на православната музика с участието на хорове от различни страни. През 1989 г. е създадена Холмско-Люблинската епархия. Нейното ръководство поема еп. Авел (Поплавски), игумен на манастира „Св. Онуфрий” в Яблечна.

Освен със създадените нови епархии този период се отличава и с нарастване на броя на духовните околии и енории. Ако през 1980 г. e имало 233 енории, то в 1989 г. техният брой става 250. В края на 80-те години административната структура на Православната църква включва шест епархии: Варшавско-Белска – архиеп. Василий (Дорошкевич), с 58 енории, Бялистокско-Гданска – архиеп. Сава (Грицуняк), Лодзко-Познанска – еп. Симон (Романчук), 12 енории, Вроцлавско-Шчечинска – архиеп. Йеремия (Анхимюк), 39 енории, Перемишълско-Ново-Сончска – еп. Адам (Дубец), 17 енории, и Люблинско-Холмска – еп. Авел (Поплавски), 23 енории.

Промените в обществено-политическата система на Полша от 1989 г. се отразяват върху състоянието на всички църкви и религиозни групи в страната. На православните те дават възможност да участват по-активно в обществените дела. Признак за значително обновяване на отношението към религиите става указът от 17 май 1989 г., гарантиращ свобода на съвестта и вероизповеданията. Указът отговаря на очакванията на Полската автокефална православна църква. Той гарантира свобода на религиозната дейност и организационната независимост на Църквата и дава възможност да се приемат поправки в наредбите, задължаващи Църквата да провежда вътрешни промени (на имена и граници на епархиите, на енориите и т. н.) само със съгласието на държавата. Указът разширява правата на Църквата и в нейната религиозна, културна, просветителска и благотворителна дейност.

На 4 юли 1991 г. сеймът утвърждава нов закон за отношенията между полската държава и Полската автокефална православна църква. Законът въвежда автономия и реално самоуправление на Църквата, право тя самостоятелно да решава вътрешните си проблеми, църковна свобода за избор на служителите, право на духовни съдилища, на религиозна и обществена дейност, на използване на църковно-славянския език и местни езици (полски, украински, белоруски) във вътрешната дейност на Църквата. Също така утвърждава и автокефалията на Църквата, като заявява ясно, че Полската автокефална православна църква не се подчинява на никаква външна власт, религиозна или светска. Законът от 4 юли 1991 г. предоставя на Православната църква равни права с останалите църкви и религиозни групи в страната.

Този законът внася ред и в отношенията между полската държава и Полската автокефална православна църква, като предвижда и наличието на православен викариат в армията, създаден от Министерството на отбраната на 1 януари 1994 г.

Тогава Църквата успява да разгърне широка благотворителна дейност. Помага на бежанците от бивша Югославия, оказва материална и финансова подкрепа на жертвите от наводненията в Украйна, спасява деца от Чернобил. Църковни братства организират материална помощ за манастири от съседните страни: Почаев, Минск, Киев, Жировици, Вилнюс и Санкт-Петербург.

Две много важни събития бележат този период: пренасянето на мощите на св. мчк младенец Гавриил от Гродно (Беларус) в Бялисток и канонизацията на православните новомъченици в Полша. В 1994 г. Полската автокефална православна църква канонизира Максим Сандович, а след това, в 2003 г. – и православните мъченици за вярата Павел Швайко и неговата съпруга Йоана, Сергий Захарчук, Николай Голец, Лев Коробчук, Петро Огризко, Василий Мартиш и м. Игнатий от манастира „Св. Онуфрий”.

Друго важно събитие от този период е посещението на Константинополския патр. Вартоломей през октомври 1998 г.

През 1995-1998 г. архиеп. Сава започва строителството на православния културен център в Бялисток, изиграл голяма роля в духовния живот на епархията и привлякъл църковни братства и други организации. Основава и катедра по православно богословие в университета в Бялисток, където се провеждат и конференции. През 90-те години се наблюдава значително нарастване на православните поклоннически пътувания. Главно място за поклонение остава св. планина Грабарка с нейния манастир. На Преображение там се събират десетки хиляди вярващи.

Юрисдикцията на Полската православна църква се простира отвъд пределите на Полша. През 1991 г. в Лисабон е създадена православна митрополия – като автономно обединение под юрисдикцията на ППЦ. Тази митрополия има четири епархии в Португалия и една в Ресифе и Рио де Жанейро, Бразилия. На тази митрополия се подчиняват и няколко православни енории в Испания. През 1998 г. в Италия е създадена Аквилейска епархия. След смъртта на нейния епископ Бруно (Веторацо) епархията получава статут на духовна околия. През 2003 г. епархията на „Св. Варвара” в Сардиния взема решение да премине под омофора на православния Варшавски митрополит.

През последните три десетилетия Полската православна църква разшири и своите международни връзки. През 80-те и 90-те години тя прие много православни йерарси от Константинопол, Йерусалим, Антиохия, Александрия, Русия, Сърбия, България, Румъния, Албания, Финландия, Гърция, Америка и др. От 1962 г. ППЦ е член на ССЦ и участва в икуменическия диалог с Римокатолическата църква в Полша и зад граница.

През 2006 г. Полската автокефална православна църква има 6 епархии, 250 енории, 410 храма и 20 параклиса. Има 8 епископи, 280 клирици и ок. 600 хиляди вярващи. В полската армия съществува автономна епархия с 6 енории. Начело на Варшавско-Белска епархия стои митр. Сава (Грицуняк), начело на Лодзко-Познанската – архиеп. Симон (Романчук), начело на епархията на Пшемишъл и Нови-Сонч – архиеп. Адам (Дубец), на Вроцлавско-Шчечинска – архиеп. Йеремия (Анхимюк), на Люблинско-Холмска – еп. Авел (Поплавски), а начело на епархията на Бялисток и Гданск е еп. Яков (Косточюк). Начело на военната епархия е епископът на Хайнувка Мирон (Ходаковски). Викарии на Варшавската митрополия през този период са Белският еп. Григорий (Харкевич) и епископът на Шемятиче Георгий (Панковски). От 1998 г. начело на ППЦ застана митр. Сава (Грицуняк).

През 2006 г. Полската църква има седем манастира: четири мъжки („Св. Онуфрий” в Яблечна, „Св. Благовещение” в Супрасъл, „Св. Кирил и Методий” в Уйковица и „Св. Димитър” в Сакск) и три женски („Св. Марта и Мария” в Грабарка, „Рождество Богородично” в Дойлиди, „Покров Богородичен” във Войново). Освен това съществува и мъжка монашеска обител „Св. Серафим Саровски” в Костомлоти.

От 600 хиляди полски православни най-голяма е групата на беларусите. След това са поляците, украинците и лемките. Сред чедата на Полската църква има също руснаци, сърби, румънци, арменци, асирийци, цигани и др.

По-голямата част от населението на Полша са католици – римокатолици (96% през 2006 г.) и гръкокатолици или униати (0.5%, 2006 г.), след което са православните (1.5%), протестантите (0.5%) и другите (1.5 %). Повечето православни живеят в Североизточна Полша, в Бялисток и региона. В Полша живеят също ок. 10 000 юдеи и 200 караити. В страната живеят постоянно ок. 200 мюсюлмани, както и 500 студенти от арабски страни.

Заключение

Православието винаги е било постоянен фактор в религиозната структура на нашата страна, а в източната ѝ част е било даже господстващо изповедание. Източно-християнската традиция е трайно вкоренена във всички сфери на живота на местните белоруси и украинци. В историята на нашата нация православието е първоначалната религия, основата на нашата култура и идентичност. Влиянието на другите църкви и религии е било вторично. Не е възможно да забравим факта, че в най-новата история на полската държава Православната църква успява да постигне независимост, потвърдила нейния статут на автокефална църква, призната от другите православни църкви. След много столетия, през които между Църквата и полската държава е имало разногласия и конфликти, днес православието се смята не за чужда, а за местна религия. Това ново отношение към Православната църква ние дължим на мултирелигиозната традиция на старата полска Жечпосполита.

Превод: Венцислав Каравълчев

Библиография

Ammann, A. Abriss der ostslawischen Kirchengeschichte, Vienna: “Herder” 1950.

Blazejowskyj, D. Hierarchy of the Kyivan Church (861-1990), Rome 1990.

Charkiewicz, J. The Martyrs of the 20th century. The Orthodox martyrology in Poland in the biographies of saints, Warsaw 2004 (на полски).

Chodynicki, K. The Orthodox Church and the Polish Republic, Warsaw 1934 (на полски).

Gudziak, B. Crisis and Reform. The Kyivan Metropolitanate, the Patriarchate of Constantinople, and the Genesis of the Union of Brest, Cambridge, Mass.: “Harvard University Press” 1998.

Halecki, O. From Florence to Brest (1439-1596), Hamden, Conn.: “Archon Books” 1968.

Jobert, A. De Luther à Mohila, la Pologne dans la crise de la Chrétienté 1517-1648, Paris: “Institut d’Études Slaves” 1974.

Kasjak, I. On the History of the Orthodox Church of the Belarusian Nation, N. Y. 1956 (на полски).

Łaszkiewicz, H. Churches and Confessions in East Central Europe, Lublin: “Instytut Europy Srodokowo-Wschodniej” 1999.

Martos, A. Belarus in the Life of History, State and Church, Buenos Aires 1966 (на полски).

Mironowicz, A. The Ecclesial Brotherhoods in the Republic, Bialystok: “University of Bialystok” 2001 (на полски).

- The Orthodox Church and Byelorussian People, Bialystok 2001.

- “Charitable Work of the Orthodox Church in the Polish-Lithuanian Commonwealth (16th-18th cc.)” – In: Acta Poloniae Historica, 87, 2003.

- The Orthodox Church in the History of the Old Republic, Bialystok: “University of Bialystok” 2001 (на полски).

- The Orthodox Church in the Kingdom of the Piast and the Jagellons, Bialystok: “University of Bialystok” 2003 (на полски).

- The Orthodox Church in Polish lands in the 19th and 20th Centuries, Bialystok: “University of Bialystok” 2005 (на полски).

- The Orthodox Church in Poland, Supraśl: “The Monastery of the Annunciation of the Mother of God” 2005.

- The Orthodox Church in Poland, Bialystok: “University of Bialystok” 2006 (на полски).

Poppe, A. State and Church in the Rus in the 11th Century, Warsaw 1968 (на полски).

Orthodox Christianity in Poland, ed. A. Radziukiewicz, Bialystok: “Arka” 2001 (на полски и френски).

Light from the East, ed. A. Radziukiewicz, Bialystok 2005.

Svitich, A. The Orthodox Church in Poland and its Autocephaly, Buenos Aires 1959 (на полски).

Urban, K. The Orthodox Church in Poland 1945-1970, Cracow 1996 (на полски).

Wynot, D. “The Polish Orthodox Church” – In: Eastern Christianity and the Cold War 1945–1991, ed. L. Leustean, London & N. Y.: “Routledge” 2010, p. 121-136.

* Mironowicz, A. “The Orthodox Church in Poland in the Twentieth Century” – In: The Orthodox Church in Eastern Europe in the twentieth century, ed. Christine Chaillot, Oxford – Bern 2011, p. 247-268 (бел. прев.).

[1] Едно от средновековните латински названия на древна Русия, но тук се подразбират западните руски земи (бел. прев.).
[2] Представителни органи на властта (бел. прев.)
[3] Полско-литовската държава (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/udp8r 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме