Кратка история на Сръбската православна църква през 20 век в бивша Югославия

Сръбската патриаршия е автокефална църква с около девет милиона вярващи по света. Според официалното преброяване през 2003 г. от 7 498 001 жители на Република Сръбска 6 371 584 (84.98%) са православни; 410 976 (5.48%) – римокатолици; 239 658 (3.196%) – мюсюлмани; 80 837 (1.078%) – протестанти и 785 (0.01046%) са евреи.

Историята на Сръбската православна църква до 20 в.

Християнството започва да се разпространява в Сърбия през 9 в. благодарение на Константинополската патриаршия.

Сръбската църква започва съществуването си от 1219 г., когато св. Сава (1176-1235) става пръв неин архиепископ. Той е ръкоположен в Никея. От 1219 г. до 1246 г. първата резиденция на Сръбската архиепископия е манастирът „Жича”, близо до Кралево. Трите съществуващи по-рано епархии, основани в 11 в., до времето на св. Сава са юрисдикция на Охридската архиепископия. След това те преминават, заедно с осем новоосновани епархии, в юрисдикцията на Сръбската църква. През 1253 г. архиепископската резиденция се премества на юг, в Печ (днес Косово).

В края на 13 – началото на 14 в. във връзка с разширяването на сръбското кралство на югоизток, юрисдикцията на Сръбската църква се разраства и броят на епархиите се увеличава. При кралете Драгутин, Милутин и Стефан Дечански, и особено при Стефан Душан (1331-1345 – крал; 1346-1355 г. – цар-император), военните победи в Македония и Тесалия правят страната господстваща на Балканите държава. Стефан Душан желае да стане цар на тези нови територии. Да бъде издигнат до това положение той е можел само с помощта на патриарх и затова на събор в Скопие от 1346 г. Сръбският архиеп. Йоаникий е избран за пръв сръбски патриарх. Седем дни по-късно, на Пасха, също в Скопие, Стефан Душан се венчава за царството. Издигането на Сръбската църква в ранг на патриаршия със собствена резиденция в Печ е признато от Константинополската патриаршия през 1375 г.[1] След издигането си в ранг на патриаршия Сръбската църква е организирана по образеца на митрополиите. До ранг на митрополии са издигнати старите епархии: Рашка, Призренска, Зетска, Скопска. При Урош V (1355-1367), син на Душан, династията прекъсва и сръбската държава се разпада на феодални княжества, т. нар. „деспотства”. Сърбия също става деспотство, а в 1459 г. е принудена да признае върховенството на Османската империя.[2]

Дълго време след като Сърбия е подчинена и плаща данък на османците, Печката патриаршия продължава да съществува, а когато Сърбия губи изцяло независимостта си начело на църквата е патр. Арсений II (1453-1463), без да е известно от кого той е бил наследен. Това сложно положение е използвано от Охридския архиепископ, който иска да разпростре властта си над цялата юрисдикция на Печката патриаршия. През 1520-1530 г. против това открито застава Павел, митрополит на Смедерево – град близо до Белград. В опита си да реши този проблем митр. Павел има известен успех, но накрая губи след два поместни събора в Охрид (1532 и 1541 г.), на които неговите и на неговите привърженици действия са осъдени от Охридския архиеп. Прохор като неприемливи. Независимо от това поражение, през 1557 г. Печката патриаршия е възстановена. Пръв патриарх в този период става Макарий (Соколович; 1557-1571, † 1574 г.). При неговото служение Сръбската църква се сдобива от османската власт със законен статут и с подобни на Константинополската патриаршия привилегии. До края на османското господство Църквата играе за сръбския народ обединителна роля. Патриаршията има четири епархии. През 1766 г. под натиск от Константинополската патриаршия Печката патриаршия е унищожена, а териториите ѝ подчинени на Вселенския патриарх.

От 1459 г. до 1830 г. повечето сърби живеят под османска власт, а по-късно някои провинции стават части от Австрийската империя и от Венецианската република. Константинополската патриаршия заменя сръбските йерарси с гръцки, които като нейни служители наричали фанариоти. След унищожаването на Печката патриаршия в 1766 г. сръбски епископи управляват епархиите само в Черна гора и в Карловацката митрополия (тогава в Австрийската империя).

Според Белградския мирен договор от 1739 г. границата между Австрийската и Османската империя преминава по р. Сава и Дунав, и сърбите, живеещи на север от този район, са граждани на Австрийската империя до края на Първата световна война. След освобождението на Сърбия от османското господство гръцките епископи от 1830 г. са заменени със сръбски. В Босна и Херцеговина тази замяна става в 1880 г., в „Стара Сърбия” (Косово и Метохия) – в 1896 г. и накрая, на юг в Сърбия – в 1897 г., независимо че територията се е намирала все още в зависимост от османското правителство.

В Далмация епархията е създадена от френските власти в 1808 г. и е юрисдикция на Карловацката митрополия (1829-1870), а по-късно, в 1873 г. става част от Буковино-Далматската митрополия с катедра във Виена.

Карловацката митрополия възниква в 1690-1691 г. по времето на патр. Арсений III, благодарение на привилегиите, дарувани от австрийския имп. Леополд I. През 1848 г., на църковен събор с участието на представители на сръбския народ, тази митрополия е въздигната в ранг на патриаршия.

Сръбската православна църква става автономна с Томос от 1832 г., според които има ранг на митрополия. Константинополският патриарх ѝ предоставя автокефалия в 1872 г., след Берлинския конгрес. Най-влиятелна фигура в този период е митр. Михаил (Йованович; 1859-1881; 1889-1898). Този йерарх получава своето образование в Русия и остава русофил през целия си живот. Тази му позиция предизвиква противопоставяне между него и княз (по-късно крал) Милан Обренович, който е човек с проавстрийски симпатии. Вследствие на техните разногласия в 1881 г. митр. Михаил е низвергнат, а в 1883 г. – принуден и да напусне страната. По време на пребиваването му в изгнание в Русия държавната власт поставя нова йерархия начело с митр. Теодосий (Мраович), който управлява Църквата в продължение на шест години (1883-1889). Тъй като тази йерархия е поставена от светската власт, тя е смятана за неканонична.

На Берлинския конгрес от 1878 г. Сърбия получава независимост. В 1882 г. Милан Обренович става крал, но в 1889 г. се отказва от престола. Вместо непълнолетния крал Александър страната се управлява от регенти. В 1889 г. те позволяват на митр. Михаил да се завърне и отново да оглави Сръбската църква. След завръщането си, той повече не се намесва в политиката и управлява до смъртта си в 1898 г.

Сръбската църква в края на 19 – началото на 20 в.

След смъртта на митр. Михаил кралският двор и правителството избират за нов митрополит епископа на Ниш. От името на сръбското правителство министърът на образованието и църковните дела предлага да се потърси примирие с неканоничната йерархия на Теодосий (Мраович). От неканоничните епископи тогава все още са живи Димитрий (Павлович) и Никанор (Ружичич). Със съгласието и съдействието на митр. Инокентий и на епископите Сава (Барач) и Мелетий (Вуич) сръбската канонична йерархия приема предложението. Примирението се състои на 15.2.1898 г. След близо месец Никанор (Ружичич) е избран за епископ на Ниш (1898-1911), а през април 1890 г. правителството утвърждава закон за църковните власти, предвиждащ възстановяване на Шабацката епархия (1898-1905), с което и двамата неканонични епископи влизат в състава на каноничната йерархия.

1900-1945 г.

При митр. Инокентий, в 1900 г. е основана семинарията „Св. Сава”. Предишното богословско училище, просъществувало близо 65 г., е закрито в 1903 г. Вследствие от конфликта между кралските династии на Обреновичите и Караджорджевичите, след убийството на крал Александър Обренович, през 1903 г. на власт идва династията на Караджорджевич. В 1905 г. се упокоява митр. Инокентий и за нов Сръбски митрополит е избран Димитрий (Павлович; 1905-1920). В течение на един продължителен период сърбите е трябвало много да страдат. В 1908 г. Австрийската империя анексира Босна и Херцеговина. През 1912-1913 г. Балканската война завършва с победа на сърбите и сръбските южни провинции (Косово, Метохия, както и Македония) са освободени от османското господство. Тези територии са включени към Сръбската митрополия.

През Първата световна война (1914-1918) митрополитът на Сърбия се оттегля на гръцкия о-в Корфу. Трябва да се отбележи, че в този период на емиграция той успява много да помогне на църквата и на сърбите, а след войната се завръща в Сърбия. През тази война Сръбската църква губи повече от една трета от духовенството си. Повече от хиляда свещеници са убити или безследно изчезнали. След края на войната, през 1918 г. е създадено Кралството на сърби, хървати и словенци, което в 1929 г. получава името „Кралство Югославия” и просъществува до Втората световна война. След това, в 1945 г., заедно с още пет републики (Черна гора, Босна и Херцеговина, Хърватия, Словения и Македония) Сърбия става една от федеративните републики на ръководената от Тито социалистическа Югославия. Много сърби тогава живеят извън пределите на Сърбия – главно в Хърватия, Черна гора, Босна и Херцеговина. За две провинции пък е утвърден статут на автономия: Косово и Войводина (населен със сърби регион на север от Дунава и Сава, който до Първата световна война е зависим от Австро-Унгарската империя).

Подготовка за създаването на Сръбска патриаршия

След 1918 г. почти всички епархии на бившата Печка патриаршия са в състава на новата държава. Извън пределите ѝ остават четири епархии със сръбски епископи – Тимишоара в Румъния, Сентендре в Унгария, Задар (по това време в Италия) и Скадар (Шкодер, Шкодра) в Албания, а освен това и общините в юрисдикцията на Сръбската църква във Виена, Триест, Риека, Перое, както и в САЩ и Канада.

Всички представители на Сръбската църква зад граница искат да се присъединят към Сръбската патриаршия. Заради вътрешното единство на Сръбската църква е било необходимо нарушаването на канона от страна на Буковинско-Далматинската митрополия в полза на Далматинската епархия и на Боко-Которската епархия в Черна гора, а за епархиите в Босна и Херцеговина, за Рашката епархия в Стара Сърбия и за южните части на страната е било нужно да се търси съдействие за това нарушение от страна на Вселенска патриаршия. Архиерейският събор за обединяване на Сръбската църква се състои през 1918 г. и подготвя възстановяването на Сръбската патриаршия. Съборът председателства Черногорският и Приморски митр. Митрофан (Бан).

Преговорите с Буковинско-Далматинския митр. Владимир (Репта) за нарушаване на канона в полза на Далматия и Боко-Которската епархия преминават доста трудно. В края на краищата в 1919 г. митр. Владимир се съгласява да остави тези епархии, но при условие, че те ще бъдат предадени в юрисдикцията на Карловацката митрополия, създадена в 1690-1691 г. Канонична връзка на тези епархии с Карловацката митрополия е установена на 20.12.1919 г. Преговорите с Константинополската патриаршия са завършени успешно на 18.3.1920 г. и на 17.7.1920 г. регентството на Александър Караджорджевич издава кралски указ в подкрепа на решенията на епископите за обединяване на Сръбската църква. На 12.9.1920 г. в патриаршеската резиденция в Сремски Карловци е организирано тържество за възстановяването на патриаршията и обединяването на Сръбската православна църква. Сръбската патриаршия тогава е от 27 диоцеза: Белград, Баня Лука – Бихач, Бачка, Битола, Боко Котор – Рагуса, Будим, Велес – Дебър, Вршац, Горни Краловац, Дабар-Босниа, Далматия-Истрия, Дориан, Жича, Захълмско – Рашка, Захълмско – Херцеговина, Зворник – Тузла, Злетово-Струмица, Ниш, Охрид, Пакрац, Рашка – Призрен, Скопие, Сремски Карловци, Шабац, Тимишоара, Тимок и Черна гора – Приморие.

На 28.9.1920 г. Архиерейският събор избира архиеп. Димитрий (Павлович) за патриарх. „Уставът за избор на патриарх” все още не е одобрен от властите и затова правителството не одобрява веднага избора. Кралят е предполагал, че изборът трябва да стане при подкрепата и помощта на държавата. По този начин „Устав за избор на патриарх на Сръбската православна църква” е подписан чак на 23.101920 г. Съгласно този устав, за патриарх Избирателният съвет трябва да избере един от тримата кандидати, предложени от Св. Синод. В същия ден е утвърден временен устав. След влизане на сила на Устава бившият митр. Димитрий (Павлович) е повторно избран на 12.11.1920 г. за патриарх, а кралят утвърждава избора му. В чест на интронизацията на патриарха на следващия ден в Белградския съборен храм се състои тържествена церемония. По-късно, през 1924 г. патр. Димитрий, според обичая, е интронизиран и на Печкия патриаршески престол. Константинополската патриаршия признава издигането на Сръбската църква в ранг на патриаршия, като в 1922 г. издава специален Томос за това. Докато патр. Димитрий е бил начело на Сръбската църква са избрани 16 епископи, възстановена е Браничевската епархия (1921 г.) и са създадени редица нови: Американска и Канадска (1921 г.) с резиденция в Либертвил, недалеч от Чикаго, Бихачка (1925 г., сега в Босна), както и Сръбски викариат в гр. Шкодра, Албания (1922 г.). В Белград и Загреб в 1920 г. са основани факултети по православно богословие, а в Битоля в 1922 г. е открита семинария. През 1926 г. Богословският факултет започва да публикува сп. Богословие. През 1929 г. пък влиза в сила Закон за Сръбската православна църква. Създадени са фондове за оттеглили се на покой свещеници и приюти за сираци. Патр. Димитрий издава книгите Типик на Хилендар и Погребална служба според владика Стефан Лазаревич.

Патр. Варнава (1930-1937)

След смъртта на патр. Димитрий в 1930 г. за нов патриарх е избран Скопски митр. Варнава (Росич). Той е роден в Черна гора и след богословското си обучение в Призрен се отправя в 1899 г. в Санктпетербургската духовна академия, където след успешното ѝ завършване през 1905 г. става монах. След това заминава за Константинопол, където е едновременно учител и духовник, като преподавател на учащите в сръбското начално училище. Сътрудник и издател е и на Константинополски вестник – ежеседмичник, издаван на сръбски, за сърбите в Османската империя. Добре знае турски и гръцки. По-късно посещава и Палестина и Света гора.

По родното си място – с. Плевле, тогава още под османска власт, той е гражданин на Османската империя. Затова в 1910 г. Св. Синод на Константинополска патриаршия го избира за епископ на Велеско-Дебърската епархия. Ръкоположението се състои на 10 април в Константинопол.

Той има сериозен принос за развитието на образователната система в епархията си, която възглавява в труден период – до началото на Балканската война (1912-1913). През Първата световна война – заедно със сръбската армия – е евакуиран на о-в Корфу. В 1917 г. изпълнява дипломатическа мисия в Русия, след което се връща на Солунския фронт. След края на войната еп. Варнава управлява всички епархии на юг в Сърбия. Той подкрепя и възстановяването на Сръбската патриаршия. Архиерейският синод на възстановената патриаршия го назначава за сръбски митрополит през ноември 1920 г. В продължение на 10 години той възстановява много манастири и храмове, ръкополага и десетки клирици.

Варнава става сръбски патриарх през 1930 г. Той се стреми да подобри закона за Сръбската православна църква. Уставът на Сръбската църква е завършен на 3.11.1931 г., приет е на 24.11.1931 и е обнародван в Официален вестник на кралство Югославия. В дванадесета статия на закона се дава следният списък с епархиите на Сръбската църква: Белградско-Карловацка с епископска катедра в Белград, Банатска (Вршац), Баня-Лукска (Баня-Лука), Бачка (Нови Сад), Браничевска (Пожаревац), Горнокарловацка (Плашко, Карловац), Дабар-Боснийска (Сараево), Далматинска (Сплит, временно в Шибеник), Зворницко-Тузлинска (Тузла в Босна), Злетовско-Струмишка (Щип в Македония), Жичка (Кралево), Нишка (Ниш), Охридско-Битолска (Битоля), Пакрацка (Пакрац в Хърватия), Рашко-Призренска, Скопска (Скопие), Тимокска (Зайчар), Захълмско-Херцеговинска (Мостар), Черногорско-Приморска (Цетине) и Шабацка (Шабац). Всички те са били подчинени на патриарха. През 1931 г. Бихачката, Боко-Которската, Захълмско-Рашката и Печката епархии са закрити по административни съображения. В същата година Битолската и Охридската епархии са обединени. В 1931 г. части от Вршацката и Тимишоарската епархии също са обединени и съставят Банатската епархия. Съществуват и пет задгранични епархии под юрисдикцията на Сръбската църква: в Чехословакия (основана през 1921 г., епископска катедра в Прага), в САЩ и Канада (основана в 1921 г., епископска катедра в Либертвил близо до Чикаго), Мукачевско-Пряшевска епархия (създадена в 1931 г. в Чехословакия, днес в Украйна), Задарска сръбска епархия (основана в 1931 г., епископска катедра в Задар, Хърватия) и Сръбски викариат в Скадар (днес Шкодра в Албания, основан в 1931 г.). Съгласно статия 13 от Устава, епископите на Скопска, Дабар-Босненска, Загребска и Черногорско-Приморска епархии са издигнати в сан на митрополити.

Патриарх Варнава активно се занимава с издателска дейност. От периодичните богословски издания тогава заслужава да се посочат: Вестник на Сръбската православна църква, Богословие, Наследие на св. Сава – Светосавие, Православие, Християнски живот, Християнска мисъл, Християнско дело, Духовна стража, Християнско единство, Братство, Защитник на православието, Жички благовестник. Издигнати са и множество храмове. В 1935 г. в Белград започва строежът на храма „Св. Сава” и на Патриаршеската резиденция.

По време на патр. Варнава, в 1934 г. е убит крал Александър, след което избухва голям конфликт, причина за който става неудачният конкордат – споразумение между Римокатолическата църква и Кралство Югославия, в деня на чието утвърждаване патр. Варнава умира при неизяснени обстоятелства. Смъртта му води до остра полемика.

Патр. Гавриил (1938-1950)

На мястото на починалия патриарх e избран Черногорско-Приморския митр. Гавриил (Дожич). Той също е роден в Черна гора. През 1881 г. става монах в Сичевския манастир в Сърбия. Получава диплома от Призренското богословско училище и става учител в манастирското училище при манастира „Дечани”. През 1904 г. е изпратен в Константинопол да учи гръцки език. По-късно научава и френски. В 1905 г. заминава да специализира богословие в Атина, където в 1909 г. защитава докторска дисертация на тема: „Православното християнство в Сърбия през 18 в.”. През 1910 г. става секретар на братството на сръбския манастир „Хилендар” на Света гора. От там се връща в Константинопол, където е ръкоположен за архимандрит, а през декември 1910 г. става Рашко-Призренски митрополит. В 1913 г. е избран за митрополит на Печ. Следващата година – като председател на Червения кръст – той разгръща широка благотворителна дейност, в частност раздаване на лекарства и храни на черногорските войници. След поражението на Сърбия и Черна гора е арестуван от австрийските войници в Печ и е изпратен в белградски затвор. По-късно е пратен в концентрационен лагер в унгарския град Циглере, където поради тежките условия заболява и през 1917 г. е изпратен в черногорския град Улцин. След освобождението на страната в 1918 г. – в качеството си на митрополит на Печ – става депутат в черногорското Велико народно събрание в Подгорица, което приема решението за обединение със Сърбия. На митрополита е възложено поръчението да представи това решение на регентството на Александър. След смъртта на митр. Митрофан (Бана) Печкият митр. Гавриил е избран за митрополит на Черна гора и Приморие. След възстановяването на патриаршията, митр. Гавриил има решаващо съдействие за приемането на закона за Сръбската православна църква и в разработването на нейните структури. Като представител на своята църква взема участие в работата на Всеправославния конгрес и Всеправославна конференция през 1923 г. в Константинопол. Способства и за подобряване на тежкото финансово положение на духовниците, като за целта учредява специален Фонд за подобряване на образованието и пастирското служение в епархията. Създава и други фондове за подпомагане на нуждаещите се студенти от епархията, за подпомагане на учащите се в Богословския факултет и др.

От момента на избирането му за патриарх чак до 1941 г., когато Втората световна война достига Югославия, патр. Гавриил работи изключително активно, с което печели всеобщото уважение на Сръбската църква. Той пътува до всички епархии, посещава сръбските общини, извършва богослужения, наставлява вярващите. При него успешно функционира Богословският факултет, както и пет богословски училища-интернати: в Сремски Карловци, в Сараево, в Цетине, в Призрен и в Битоля. През 1940 г. е построена библиотека в епископската резиденция в Карловци и дом за студентите от Богословския факултет в белградския кв. „Карабурма”. Когато през 1941 г. в Югославия започва войната, патр. Гавриил е заточен от немците в черногорския Острожки манастир. Известно време прекарва и в сараевските и белградските затвори, във Войловицкия и в Раковския манастир, а по-късно заедно с еп. Николай Жички е изпратен в лагера „Дахау”.

Немската окупация на Югославия трае от 1941 до 1945 г. След поражението през 1941 г. държавата се разпада на редица провинции, заети от различни армии. Банатска, Браничевска, Жичка, Тимокска и Шабацка епархия, както и Белград и Карловац са под контрола на немците, Скопие, Злетово-Струмишко и Охридско-Битолско – на българите, а Далмация, Рашко-Призрен и Черна гора – Приморие – на италианците. Баня-Лука, Горно Карловци, Дабар-Босня, Загреб, Захълмо-Херцеговина, Зворница-Тузла, Срем, както и Пакрацката епархия пък се намират под контрола на създадената в 1941 г. държава Хърватия. По такъв начин Сръбската православна църква е принудена да признае властта на секуларните правителства на различни страни, в които живеят и православни сърби. И миряните, и духовниците търпят големи страдания и загуби – особено в Хърватия, която е създадена от фашистите-усташи.

В босненската част на Далматска епархия усташи или мюсюлмани разрушават и изгарят 18 храма, други са разграбени и стават непригодни за богослужение. В Сремска епархия са разрушени и изгорени 44 храма, в Горно Карловацка епархия – 157 храма, в Славонийската – 55 храма, 3 манастира и 25 енорийски пристройки. Същото се случва във всяка епархия на територията на „независимата държава Хърватия”. По време на Втората световна война са депортирани в концлагери или преселени стотици хиляди православни сърби – клирици и миряни. Освен това в хода на войната са убити около милион православни сърби. Много православни са обърнати към римокатолицизма. Около сто манастира са изгорени или повредени, а оцелелите – разграбени. Най-много пострадава църковната йерархия. Сръбската църква губи девет епископа. В Хърватия местни профашистки сътрудници убиват сръбския митр. Петър (Зимонич), епископа на Баня Лука Платон (Йованович) и епископа на Горно Карловацката епархия Сава (Трлаич). Немците погубват Захълмско-Херцеговинския еп. Николай и Моравския еп. Горазд. Загребският митр. Доситей е подложен на мъчения в затвора и е изпратен в Сърбия, където скоро умира. Българите прогонват епископите на Скопска епархия Йосиф и на Злетово и Струмица – Викентий. От „независимата Хърватска държава” немците депортират Зворницко-Тузленския еп. Нектарий в Белград и го принуждават, през 1941 г., към участие в първото заседание Св. Синод в окупация, което продължава до края на войната.

Унгарското правителство изпраща в Сърбия епископа на Мукачево-Прешевската епархия Владимир, а Рашко-Призренският еп. Серафим умира в Албания, където е на заточение. Също така, немците арестуват Жичкия еп. Николай (Велимирович), който първо е заточен в Любостийския манастир, после във Войловицкия и накрая изпратен в „Дахау”, близо до Мюнхен. Той умира през 1956 г. в САЩ. Викарният епископ на Сремски Карловци пък Валериан (Прибишевич) умира през 1941 г. в Сплит, далеч от своята резиденция, защото усташите не му позволяват да се върне. В епархиите си остават само девет православни епископа. Освен всичко това Сръбската църква понася и непоправими загуби. Хърватските профашистки сътрудници, например, разграбват съкровищата на Сремско-Карловацкия храм и ги пренасят в Загреб.

В тези трудни времена вместо патр. Гавриил, до неговото завръщане от чужбина в 1946 г., Сръбската църква се управлява от Скопския митр. Йосиф. Благодарение на неговия ум и находчивост в тези тежки времена тя не остава без водач.

След някои колебания комунистическото правителство позволява на патриарха да се завърне в Сърбия. Той пристига в Белград на 14.11.1946 г. и веднага след като приема ръководството на Църквата се сблъсква с множество проблеми, включително и с гоненията, организирани от комунистическия режим. Епископите и свещениците са убивани или арестувани, а след ареста получават дълги срокове затвор. Мнозина са хвърлени в затвори дори без съд. С особена последователност и жестокост комунистите преследват епископата. Черногорският и Приморски митр. Йоаникий е убит близо до Аранджеловац. Бачкият еп. Ириней (Чирич) е поставен за 17 месеца под домашен арест. Еп. Николай (Велимирович) емигрира в САЩ, заедно с е Американския еп. Дионисий (Маливоевич), и се превръща в основна мишена за югославските комунисти.

През 1946 г. църквата в Югославия е отделена от държавата, но това не попречва на държавата да се намесва в църковните дела: тя изземва църковните книги, анулира църковния брак, забранява религиозното възпитание в училищата, спира социалната помощ за духовенството и т. н., а със закона за аграрната реформа от 1946 г. държавата конфискува от църквата 180 000 хектара обработваема земя и национализира 1180 църковни здания, включително много от епископските резиденции. Навсякъде манастирите и църквите се намират в упадък. На много места властите забраняват на свещениците да служат. На епископите и свещениците е забранено да се връщат в епархиите си на юг в страната. Преди завръщането на патр. Гавриил Св. Синод приема за необходимо да се откаже от Мукачево-Пряшевската епархия (основана в 1931 г., днес на територията на Украйна), като я предава във ведомство на Московска патриаршия. Официалното решение за това е трябвало да бъде взето от Архиерейския събор, нещо, което е направено през 1947 г.

След сключването на мирен договор между Югославия и Италия Архиерейският събор, под председателството на патр. Гавриил, постановява гр. Задар и околностите му, както и островите в Далмация, да станат част от Далматинската епархия, а Риека – Истрия и островите, разположени по северните брегове на Хърватия да бъдат отдадени в юрисдикция на Горно-Карловацка епархия. На първото заседание на Архиерейския събор, проведено в Белград от 24 април до 21 май 1947 г., е възстановена Сремска епархия с епископска катедра в Сремски Карловци, както и Шумадийска епархия – с епископска катедра в Крагуевац и Будимо-Полимска епархия – с епископска катедра в черногорския гр. Бело Поле. Ръкоположени са и няколко йерарси и назначени редица администратори на вакантни постове в новите епархии, разположени на територията на Сърбия.

Освен това през 1947 г. Архиерейският събор постановява да се промени Уставът на Сръбската православна църква, за да не могат държавните власти да налагат своите решения върху църковните дела – нещо, което твърде често се случва след приемане на Постановлението за отделяне на църквата от държавата. Решено е също занапред да не се споменава тържествено името на държавния глава. В 1948 г., на следващото събрание на епископите е решено Моравската епархия в Чехия да бъде предадена в юрисдикция на Московска патриаршия. Доста трудна задача се оказва възстановяването на богословските школи. Програмите за църковно образование повече не се утвърждават официално. След Втората световна война, чак до 1952 г. Богословският факултет остава част от Белградския университет. В Призрен в 1947 г. отново е открито богословското училище. Две години след това, в 1949 г. отново се открива богословското училище „Св. Сава” в манастира Раковица в Белград. Имало е и проблеми, свързани с църковната периодика. Сръбски православен патриаршески вестник, който по време на войната излиза доста нерегулярно, от 1.3.1946 г. става месечник. Великият календар под името „Църква” със статии с просветителски характер излиза периодично по време на окупацията и след войната до 1946 г. От 1949 г. започва редовно да се печата джобен „Календар”. В същата година Асоциацията на православните свещеници в Югославия, с център в Белград, започва ежемесечно да издава своя Вестник с материали, целящи повишаване образоваността на духовенството.

Патр. Викентий (1950-1958)

Патр. Гавриил умира внезапно на 7.5.1950 г. На 1.7.1950 г. за патриарх е избран Викентий (Проданов). Той се ражда в 1890 г., в Петрово Селе във Войводина. Завършва средно образование в Нови Сад, след което Богословската школа в Сремски Карловци и е постриган за монах в сръбския Бездински манастир – днес в Румъния. По-късно получава образование по история в Белград. През 1936 г. Викентий е избран за викарен епископ в Марчи, Хърватия, а две години по-късно съборът на епископите го назначава за помощник на патр. Гавриил в Сремски Карловци. През 1939 г. е избран за епископ на Злетовско-Струмишка епархия, а от 1940 г. до началото на войната е управляващ на Охридско-Битолска епархия. По време на войната е изгонен от епархията си и заменя намиращия се в затвора епископ на Жича Николай (Велимирович). След войната комунистическата власт не му позволява да се върне в македонската си епархия, тъй като съществува план за създаване на разкол в Църквата и образуване на „автокефална” Македонска православна църква. В 1958 г. властите провъзгласяват църковна автономия в Македония, която е призната от Белградската патриаршия. Когато обаче в 1967 г. властите едностранно провъзгласяват т. н. Македонска автокефална православна църква, това не е признато и до днес от Сръбската патриаршия, нито от останалите поместни православни църкви, защото в православната традиция автономия и автокефалия не са едно и също нещо. Патр. Викентий успешно се противопоставя на натиска, който му е оказван от властите за да бъде призната автокефалията. Също така, благодарение на неговите усилия свещениците и миряните, работещи в Сръбската православна църква получават социална и медицинска помощ. През 1952 г. правителството отделя Богословския факултет от Белградския университет, който от тогава до 2004 г. принадлежи на Църквата. От 2004 г. Богословският факултет се връща в лоното на университета. Независимо от финансовите трудности и в частност благодарение на междуцърковната помощ, оказана от Световния съвет на църквите, църквата е могла да издържа своя факултет. Патр. Викентий възстановява и поддържа прекъснатите по време на войната братски връзки с останалите православни църкви. По време на неговото служение са ръкоположени петима епископи и митрополити (Жички, Мостарски, Призренски и двама викарни епископи за Белград).

През 1957 г., в предпоследната година от живота на патриарха, се появява вестник Православен мисионер, който излиза два пъти седмично и се превръща в най-значимата медия на Сръбската църква. В 1958 г. започва да излиза и списанието Православна мисъл, посветено на богословската литература и редица въпроси, засягащи Църквата. Патр. Викентий пише много научни статии, печатани от Вестник на Новосадското историческо общество и Вестник на Сръбската патриаршия. Той е известен историк – изследовател.

На 15.7.1958 г., след заседание на Архиерейския събор, патр. Викентий внезапно умира. Правителството очаква, че Архиерейският събор ще признае македонската автокефалия, но греши. Вестта за смъртта на патриарха е посрещната с огромно подозрение за намеса на властите в нея.

Патр. Герман (1958-1990)

Два месеца след смъртта на патр. Викентий, на 13.9.1958 г. за патриарх е избран епископът на Жича Герман (Джорич). Той е роден в сръбския гр. Йошаничка Баня в 1899 г. Получава богословско образование в Богословската школа „Св. Сава” в Белград. Учи и в Юридическия факултет в Париж. Ръкоположен е през 1927 г. и служи като свещеник в Мияковци и Врнячка Баня. През 1951 г. е назначен за главен секретар на Св. Синод и остава на тази длъжност до 1956 г. Приема монашески постриг на 7.7.1951 г. в манастира „Студеница” и на 15.7.1951 г. в Белградския съборен храм е ръкоположен за Моравски викарен епископ. В 1952 г. е избран за епископ Будимски, а на следващата година – назначен за управляващ Жичката епархия, след което, в 1955 г., на Будимско-Полимска епархия и в периода 1956-1957 г. – на Рашко-Призренска епархия. През 1956 г. става епископ на Жичка епархия.

Патр. Герман е начело на Сръбската църква повече от 30 години (1958-1990). След своята интронизация той извършва поклонническо пътуване до Светите земи, като по пътя си посещава източните патриарси. На връщане от Светите земи посещава и Света гора – Атон, и сръбския манастир „Хилендар”, където предлага помощ за неговото обновление, при съхраняването на византийския му характер. През 1963 г. патриархът отново посещава Хилендар по случай 1000-годишнината на Атон. В 1964 г. присъства на церемонията по бракосъчетанието на краля на Гърция Константин и още веднъж посещава Атон и „Хилендар”. С участието на вярващи миряни той учредява комитет за подпомагане на манастира. Във всеки брой на вестник Православие са публикувани материали за тази сръбска обител, която се намира на Атон под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. Манастирът е основан през 1198 г. от княз Стефан Неманя – в монашество Симеон, и неговия син св. Сава, първия Сръбски архиепископ и просветител на Сръбската църква.

Патр. Герман е високо ценен в Световния съвет на църквите. Той е избран за един от шестимата председатели на неговата Генерална асамблея през 1968 г. в Упсала.

При патр. Герман са изградени множество храмове – например, в манастира „Св. Стефан” близо до Белград, владение (метох) на „Хилендар”, параклиса „Св. Параскева” в манастира „Раковица” и храма „Събор на всички сръбски светци” в Белград. Много други храмове са реставрирани и украсени. Строят се и нови църковни здания, като например сградата на Богословския факултет в Белград, открита в 1955 г., както и богословското училище при манастира „Крка”, Хърватия, близо до гр. Шибеник. През 1985 г. се възобновява строителството на манастира „Св. Сава”, разрушен през Втората световна война. Благодарение на патр. Герман през 1964 г. в Сремски Карловци е открито богословското училище „Св. Арсений” – отначало филиал на богословското училище „Св. Сава” в Белград, а след няколко години и самостоятелно. През 1964 г. е открито вече споменатото училище при „Крка”, с пет годишен срок на обучение. Занятията в училището започват в 1966 г. Възстановени са и манастирските училища в Преображенския манастир, както и в Острожкия. През 1986 г. е основан богословски факултет в Либертвил, САЩ – първоначално като филиал на Белградския богословски факултет, а по-късно, през 1988 г. и станал самостоятелен. През 1990 г. в Белградския богословски факултет е открит Богословски институт, но през 2003 г. той е закрит.

Голяма част от времето си патриархът посвещава на многобройните периодични издания. От 1965 г. регулярно излиза големият календар Църква, а от 1967 г. се издава списанието на Сръбската патриаршия Православие и детското приложение към него – Камбанката на св. Сава.

От 1968 г. на английски език периодично се издава и сп. Сръбската православна църква в миналото и настоящето. От 1967 г. в самата патриаршия е открит Православен университет с ежеседмични конференции.

По време на служението на патриарх Герман в Сърбия и в чужбина са създадени редица нови епархии. През 1963 г. Американо-Канадската епархия е разделена на три: Американо-Канадска източна епархия, с епископска катедра в Питсбърг, Американска епархия на Средния Запад, с епископска катедра в Чикаго, и Американска западна епархия, с епископска катедра в Алхамбра. Западна Европа и Австралия са включени през 1969 г. в епархия Западна Европа и Австралия с епископска катедра в Лондон. В същата година някои части на Вршацката и Тимишоарската епархии са обединени в една Тимишоарска епархия, с епископска катедра в Тимишоара, Румъния.

Архиерейският събор провежда църковна организация и на Австралийския и Новозеландски регион, като в 1973 г. се създава Австралийско-Новозеландска епархия. В 1975 г. е възстановена Вранска епархия с катедра във Врана, Сърбия. През 1983 г. от Американо-Канадска епархия се отделя Канадската епархия. В 1990 г. е възстановена Бихачката епархия под официалното наименование Бихачко-Петровацка с епископска катедра в Босански Петровац в Босна.

За съжаление, в Сръбската православна църква възникват два разкола. Причината за първия е разделянето на Американската епархия на три нови епархии. Този разкол е преодолян през 1992 г. Вторият разкол е предизвикан от самопровъзгласилите се в 1967 г. македонски епархии на „автокефалната” църква – този разкол продължава и до днес.

Патр. Павле (1990-2009)

Патр. Герман се оттегля от патриаршеския престол поради болест на 1.12.1990 г. и не след дълго, на 27.8.1991 г. умира. Негов приемник става епископът на Рашко-Призренска епархия (Косово и Метохия) Павле (Стойчевич). През 1990 г. той става 44-тия патриарх на Сръбската православна църква. Бъдещият патриарх е роден през 1914 г. в Славония, Хърватия. Учи богословие в Сараево и завършва Богословския факултет в Белград. Монах става в Благовещенския манастир (Овчар, Сърбия) в 1946 г., след което преподава в Призренската богословска школа. В периода 1955-1977 г. учи богословие в Атинския университет. През 1957 г. е избран за епископ Рашко-Призренски.

След интронизацията си патр. Павле полага всичките си усилия за изцеряване на разкола между двете юрисдикции на Сръбската църква в САЩ и Канада. Този разрив между духовниците се бил задълбочил и причинявал голяма вреда сред вярващите и църквата. Усилията на патр. Павле се увенчават с успех и разколът е преодолян в 1992 г.

През 1991 г. Словения и Хърватия провъзгласяват независимост от Югославската федерация. През 1992 г. примерът им е последван от Македония, Босна и Херцеговина. Избухва гражданска война. Сърбия и Черна гора създават нова федерация през 1992 г. Така, по време на служението на патр. Павле Югославия се разпада. Войната донася разрушения и смърт. Сръбският народ, заедно със своите епископи и свещеници, е подложен на изгнание и преселение. Повечето храмове са разорени и разрушени. Страданията на сърбите и разрушенията на техните светини преминават всякакъв предел след бомбардировките на международните сили през 1999 г. Повече от 115 църкви и манастири, построени през 14-20 в. са повредени или разрушени. Над 1000 сърби са убити, над 230 000 се превръщат в бежанци и много от тях загиват. Изгорени са или са минирани повече от 10 000 домове.

Ето и непълен списък на разрушените сръбски храмове според времето, когато са били построени. От 14 в.: Свето-Троицкият манастир в Мушутище, храм „Богородица Одигитрия” в Мушутище, храм „Въведение” в Доляне, близо до Клин, храм „Св. Йоан Предтеча” в Самодреже под Вучитрън, Зочищският манастир и храма „Св. Козма и Дамян”, манастира „Св. арх. Гавриил” в Биначе около Витини, храм „Св. княз Лазар” в Белице, храм „Св. Георги” в Рудник. От 15 в.: манастира „Св. Марк” в Корише близо до Призрен, Девичският манастир под Сърбице. От 16 в.: храм „Св. Николай” в Любижде близо до Призрен. От 20 в.: манастирът „Св. Урош” в Шареник, храм „Пресвета Богородица” в Дяковац и храм „Св. арх. Михаил” в Щиме.

В тези смутни времена, белязани от страдания на сръбския народ и разрушаване на неговите светини, духовенството и миряните се стремят да строят в епархиите си нови храмове, енорийски домове и спомагателни помещения. От 1990 г. само в Белградско-Карловацка епархия са построени над 20 храма, а други продължават да се строят.

По времето на светителството на патр. Павле са ръкоположени 24 епископи и са създадени и възстановени много епархии. В 1990 г. епархия Западна Европа се разделя на епархия Централна Европа и епархия Великобритания и Скандинавия. В същата година е основана Осиекполско-Баранска епархия – сега в Хърватия. След смъртта през 1990 г. на епископа на Американската епархия на Средния Запад Фирмилиан, той е заменен от епископа на Източна Америка Христофор. В 1992 г. под името Милишевска е възстановена Будимо-Полимската епархия в Сърбия. В 1994 г. епархиите Централна Европа и Великобритания-Скандинавия се обединяват, образувайки епархия Западна Европа, с епископска катедра в Стокхолм. В 1994 г. е назначен нов епископ в Париж за новообразуваната епархия Франция и Западна Европа (Франция, Белгия и Иберийския полуостров). През 2006 г. Шабацко-Валевската епархия е разделена на две – Шабацка и Валевска – Източна Сърбия.

През 1992 г. отново е открито богословското училище в Цетине. В 1992 г. е открита Богословска академия „Св. Василий Острожки” в Србине (Фоча, Босна и Херцеговина). В 1994 г. тя влиза в състава на Сараевския университет и от 2004 г. става Богословски факултет „Св. Василий Острожки”. През 1997 г. е основано богословско училище в Крагуевац – отначало като филиал на Белградското богословско училище, а от 2000 г. и самостоятелно.

През 2003 г. в Белград е създадена и Информационната агенция на Сръбската православна църква – „Православна преса”.

През 2007 г. Сръбската църква има 41 епархии в Сърбия и зад граница, включително възстановените епархии на Охридската архиепископия. Диоцезът на Тимишоара, заедно с този на Австралия и Нова Зеландия, вътре в митрополията Нова Грачаница, нямат свои епископи. Сръбската църква има 39 епископи и митрополити, петима викарни епископи и един оттеглил се епископ.

Въпреки своите многобройни задължения патр. Павле се занимава и с научна и образователна дейност. Публикува редица трудове, като например Въпроси и отговори преди посвещението на четец (1988 г.), Девич, манастир св. Йоаникий Девически (1989, второ издание 1997 г.), Молитви и прошения (1990 г.). Повече от двадесет години той живее Литургията, преди да издаде книга за нея под формата на въпроси и отговори, за да бъде темата разбираема за читателите. Неговите статии една след друга се печатат във Вестник на Сръбската православна църква, а през 1988 г. са издадени в три тома под името За обяснението на някои недоумения за нашата вяра. По молба на патриарха, през 1973 г. е издаден Октоих от Дечанския манастир, написан от Георги Църноевич. През 1986 г. излиза редактираното издание на книгата Сърбикон.

Като Призренски епископ бъдещият патр. Павле подготвя фототипно издание по литургическите изследвания на М. Скабаланович Християнските празници. Освен това е председател на комисията на Св. Синод на Сръбската църква по редактирането на сръбския превод на Новия Завет, извършен през 1874 г. от Вук Караджич. Преводът на комисията е одобрен и публикуван през 1984 г. като пръв сръбски превод на Новия Завет, авторизиран от Църквата. През 1990 г. е издаден поправеният му вариант, а след това идват и новите преводи. Патриархът е председател на Литургичната комисия на Св. Синод по поправката и публикуването на Служебник (Литургикон). През 1988 г. Белградският богословски факултет го удостоява с почетната титла доктор honoris causa по богословие. През 1992 г. със същата степен той е удостоен и от Ню-Йоркската богословска академия „Св. Владимир”.

Сръбската православна църква подготвя своите служители в седем богословски училища: Белград, Крагуевац, Призрен, Фоча, Цетине и в манастирските училища в Крка и Сремски Карловци, както и в три богословски факултета: Белград, Фоча (Босна и Херцеговина) и Либертвил – САЩ.

Двадесетият век е белязан и от дейността на двама големи дейци на Църквата: знаменития богослов Юстин (Попович; † 1979 г.) и еп. Николай (Велимирович; † 1956 г., канонизиран от Църквата в 2003 г.). Сред продължаващите да работят и днес богослови трябва да отбележим имената на Черногорския митр. Амфилохий (Радович), Бачкия еп. Ириней (Булович), Браничевския еп. Игнатий (Мидич), както и на Захумско-Херцеговинския еп. Атанасий (Йевтич).

През 2007 г. Сръбската православна църква има около 300 манастира, от които 120 девически и 160 мъжки. Много от манастирите и днес продължават да се възстановяват от разрушенията на войната и следвоенното време. Съществуват и няколко манастири без братства.

Освен Светогорския „Хилендар” най-големите сръбски манастири са: „Жича” (13 в.), основан от крал Стефан; патриаршеския „Печ” (13 в.), основан от архиепископите Арсений, Никодим и Даниил II; „Студеница” (12 в.), основан от великия княз Стефан – в монашество Симеон; „Крка” в Далмация (14 в.), основан от княгиня Елена Шубич, сестра на цар Душан; „Милешевския” близо до гр. Приеполе (14 в.), основан от крал Владислав Неманич; „Погановския” (14 в.), основан от Константин Деянович и дъщеря му Елена, който в 1979 г. е включен в списъка на културните паметници със световно значение; „Дечани” (14 в.), основан от крал Стефан Дечански и също включен в списъка на културните паметници със световно значение; „Сопочани” близо до гр. Нови Пазар (13 в.), основан от крал Урош, и „Грачаница” (14 в.) на 10 км от Прищина (Косово).

Бележка от Кристин Шайо

Името „Косово” е въведено през 1968 г. от комунистическия режим, като това име заменя старото съставно „Косово и Метохия”. Това е най-стария регион на сръбския народ, неговата държава – княжеството Рашка – и неговата църква. Наричал се е още „Стара Сърбия”. Виж: Меморандум за Косово и Метохия на Светия архиерейски събор на Сръбската православна църква, 2004 г. Днешна Република Косово включва историческата област Косово (източната част) и Метохия (западната част).

Библиография:

Alexander, S. Church and State in Yugoslavia since 1945, Cambridge: “Cambridge University Press” 1979.
Buchenau, K. “The Serbian Orthodox Church” – In: Eastern Christianity and the Cold War, 1945-1991, ed. L. N. Leustean, London & New York: “Routledge” 2010, p. 60-78.
Ćirović, S. The Serbs, Cambridge: “Cambridge University Press” 2005.
Janjić, J. Soyons des hommes. Vie et paroles du patriarche serbe Paul, Paris 2008.
Mémorandum sur le Kosovo et la Metochie, ed. by the Serbian Orthodox Synod, French translation, Paris 2004.
Memory Book on Josif Cvijović, Bishop of Bitola and Archbishop of Skopje, Cetinje-Leposavic-Belgrade, 2007 (на сръбски).
Parry, K. “Crisis in the Balkans: The Byzantine Monuments of Kosovo” – In: Eastern Churches Journal, 8 (3), 2001, p. 83-90.
Pavlović, S. K. The Improbable Survivor: Yugoslavia and Its Problems 1918-1988, London: “Hurst” 1988.
Perica, V. Balkan Idols: Religion and Nationalism in Yugoslav States, Oxford: “Oxford University Press” 2002.
Petrović, M. A History of Modern Serbia, 1804-1918, 2 vols, New York: “Harcourt Brace Jovanovich” 1976.
Popović, R. The Serbian Orthodox Church in History, Belgrade 2005 (на сръбски, с превод на гръцки, немски и английски).
Puzović, P. A Short History of the Serbian Orthodox Church, 1219-2000, Kragujevac 2000 (на сръбски).
- Kurze Geschichte der Serbischen orthodoxen Kirche, Himmelstür 2007.
Radić, R. Država i verske zajednice 1945-1970, 1-2, Beograde 2002.
- Life and Times of Gavrilo Dožić, 1871-1950, Belgrade 2006 (на сръбски).
Sava, Bishop of Šumadija Serbian Hierarchs from the Ninth to the Nineteenth Centuries, Belgrade – Podgorica – Kragujevac 1996 (на сръбски).
Slijepčević, D. History of the Serbian Orthodox Church, 3 vols., Cologne 1986 (на сръбски).
Subotić, G. Art of Kosovo, NY: “Monacelli Press” 1997.