От езичество и арианство към златния век на испанското православие. Из историята на разпространението на православното християнство на Пиренейския полуостров

В своето културно-историческо, социално и религиозно развитие Испания преживява няколко етапа, всеки от които със своите отличителни особености.

Най-древната основа на населението на Пиренейския полуостров е съставена от ибери и келти. От смесването на тези две племена се образува нова народност – тази на келтиберите. По време на Пуническите войни, когато сцената на военните действия се пренася на Пиренейския полуостров, част от коренните жители поддържат Картаген, а друга – римляните. С това е подготвено установяването на чуждата власт в тази страна. Когато Рим побеждава Картаген и измества африканците от Испания, там започват да разглеждат тази страна в съответствие със собствените си интереси. През 204 г. пр. Хр. Испания е обявена за римска провинция, макар че фактическото римско господство на полуострова е установено едва две столетия по-късно.

Окончателно римското управление в страната е установено от имп. Август, след усмиряването на кантабрите и астурите. Римското господство продължава около шест столетия. В това време местното население възприема римската религия, език, закони и обичаи, и възприема цивилизационното влияние на Рим повече, отколкото другите келтски народи. Така, формираната от келтибери и римляни нова нация започва да се нарича испаноримляни.

Пръв проповедник на християнството в Испания, според едно предание е св. ап. Павел, а според друго – св. ап. Яков, чийто мощи почиват в катедралата на гр. Сантяго де Компостела, в северозападната част на Пиренейския п-в. В Испания проповядват и други апостоли, апостолски мъже, светци, мъченици и преподобни[1]… Както и в други римски провинции, Испанската църква претърпява жестоки гонения, но устоява, още повече се утвърждава от силата Христова и кръвта на мъчениците, и така, постепенно, православието – като изтласква езичеството – се разпространява на полуострова и става главна религия на испаноримляните, които до 5 в. представляват основното население на полуострова.

В началото на 5 в. на полуострова се преселват варварските племена на свевите, аланите и вандалите, а след тях и вестготите. Последните, дошли от североизточните части на Европа, скоро се превръщат в господари на Испания: „Историята регистрира готите по бреговете на Балтийско море, в Скандинавия, а отчасти и в днешна Прусия. Изглежда че още там те вече се разделят в две групи: западни и източни готи. В средата на 2 в. сл. Хр. от бреговете на Балтийско море те се преселват на юг – към бреговете на Черно море. От 3 до средата на 4 в. заемат земите, разположени по долните течения на Дунав и Днепър, встъпват в борби и в културни взаимоотношения с Рим, получават от имп. Аврелиан земята между р. Тиса и Дунав, проникват се от началата на римската образованост и приемат християнството в неговата арианска версия, заключаваща се в отричане на божествеността на Иисус Христос и на догмата за Троичността. При което техният епископ Урфила (Улфила) превежда Библията на готски език. След смъртта на Теодосий Велики, под предводителството на своя крал Аларих вестготите опустошават Балканския п-в, а след това в 400 и 408 г. предприемат походи и в Италия. През 410 г. те разгромяват самия Рим. Приемникът на Аларих – Атаулф (410-415), сключва договор с имп. Хонорий, по силата на който готите са признати за съюзници на Рим и получават правото да се заселят в южна Галия. От този момент готите се установяват постоянно и полагат основите на монархия, просъществувала около три столетия.

Утвърждавайки господството си в Нарбонска Галия, чийто политически център е гр. Тулуза, – откъдето и цялото кралство, в първия период на своето съществуване, се нарича Тулузко, в 414 г., под предводителството на крал Атаулф, вестготите се появяват в Испания”.[2] След което, като съюзници на Рим, влизат в борба с поселилите се преди тях на Пиренейския п-в алани, вандали и свеви, които са се появили на полуострова в 409 г. Свевите са преселници от бреговете на Рейн на брега на р. Миньо (северозападна Испания), разбивайки римляните и франките. След прогонването в 429 г. на вандалите в Африка вестготите завоюват голяма част от Испания, с изключение на онези области, където се е намирало кралството на свевите, просъществувало до 585 г., когато е било разрушено от крал Леовигилд, а свевската държава е влязла в състава на Вестготската монархия.

Сега вече е необходимо по-подробно да се разкаже за промените в религиозното съзнание на варварските народи, дошли в Испания в началото на 5 в. По хрониките на св. Исидор Севилски и Идаций, свевите и вандалите от древност са езически народи, но постепенно, с проникването на варварите на територията на Римската империя и със съприкосновението с християнската цивилизация, се извършва тяхното обръщане към вярата в Триединния Бог. „Християнската църква първа посреща варварина на новата, чужда за него земя, първа му дава нравствено убежище и отдих, първа го приласкава, нарекла го свой, роден, и в лицето на старите жители на римските области му посочва не чужди, не врагове, а свои братя, сближава и запознава старото с новото население, свързвайки ги в тясна, неразривна връзка. Варварите-германци до такава степен охотно последват призива на християнството, на Църквата, че по време на продължителното си движение от далечните страни на Севера, откъсвайки се все повече и повече от тази почва, на която са се развили и са укрепнали националните им вярвания, непрекъснато сблъсквали се с другите народи, заедно с това все повече и повече се откъсват от тези вярвания, които за тях постепенно гаснат и избледняват”.[3]

Според С. М. Соловьов, точната дата на християнизацията на варварите не може да бъде определена с точност: „Встъпвайки на римската земя, варварите са приемали с изумителна лекота и бързина християнството, така че не може да се определи времето когато вандали, свеви, лангобарди са приели християнство…”[4]. В древните хроники обаче има отделни указания за християнизирането на варварските крале. Разказвайки за завоеванията на свевите на Пиренейския п-в, св. Исидор Севилски, например, пише: „Когато през 441 г. крал Хермерик починал, той бил наследен от сина си Речила, който управлявал осем години. След смъртта на своя баща той завзел Хиспалис (дн. Севиля), Бетика (дн. Андалусия) и провинция Нови Картаген. Както разказват, той бил езичник и, оставайки езичник, умира в Мерида. В 448 г. Речила бил наследен от сина си Рехиар, който станал католик,[5] и управлявал девет години”.[6] А хронистът Идаций оставя такова съобщение: „Езичникът Речила бил сменен на трона от своя син, православния Рехиар. След обръщането на краля, последвало обръщане на целия народ”. На кого и на какво се дължи това обръщане остава тайна от свевската история, в която има немалко тъмни петна.

Св. Исидор не посочва момента, когато вандалските крале са станали християни, но в хрониката му има указание, че до приемане на арианството, вандалите са били не езичници, а християни. „В 428 г. Гейзерик наследил брат си Гундерик и управлявал 40 години. От християнин-католик той станал отстъпник и пръв приел арианската ерес”.[7]

За разлика от свевите и вандалите, вестготите от езичеството преминават в едно догматично изопачено християнство, ако то изобщо може да се нарече християнство – арианството, което отрича нетварността на Втората ипостас на Светата Троица, Господ Иисус Христос. Приемането на арианството от вестготите св. Исидор описва така:

В 415-та епоха (377 г. от Р. Хр.), в тринадесетата година от управлението на имп. Валент, готите в Истрия се разделили между Атанарих и Фритигерн, устройвайки си взаимно избиване. С помощта на имп. Валент Атанарих взел връх над Фритигерн. В отговор на помощта Атанарих изпратил пратеници при императора с дарове и молба да му дадат учители, способни да ги наставят в християнската вяра. Но междувременно Валент бил отстъпил от истинната католична вяра и бил обхванат от заблудата на арианската ерес. Затова той изпратил свещеници-еретици, с лоши убеждения, прибавяйки така готите към изповядващите погрешното учение. И с това жлъчно семе отровил сърцата на тези забележителни хора, които за дълги години се придържали към погрешните възгледи, искрено вярвайки в истинността им. Сетне епископът им Урфила измислил готските букви и превел Стария и Новия Завет на техния език. И тъй като готите имали букви и закон, те си създали църква по собствено разбиране, придържайки се, в съответствие с лъжеучението на Арий, към следното учение за делимостта. Вярвали, че Синът има по-малко значение от Отца и е след Него. Придържали се към мнението, че Дух Свети не е Господ и не изхожда от същността на Отца, но бил сътворен от Сина и предназначен за служба и подчинение на Двамата. Твърдели, че една е ипостаста и същността на Отца, друга на Сина и, накрая – съвсем друга на Светия Дух, като с това не почитали единия Бог и Господ, в съответствие със Св. Писание, а имали три различни бога. Установили това злобно богохулство за дълго и се придържали към него при управлението на кралете в продължение на 213 години.[8]

От вестготите арианството приемат свевите и вандалите. Вече говорихме как те са направили това, но за пълнотата на картината ще приведем още един цитат от хрониката на св. Исидор. „В 428 г. Гейзерик наследил брат си Гундерик и управлявал 40 години. От християнин-католик той станал отстъпник и първи приел арианската ерес. От крайбрежието на провинция Бетика той, заедно с всички вандали и семействата им, напуснал Испания и преминал в Мавритания и Африка”.[9]

Моментът на отклоняване на свевите в арианството също е фиксиран в летописа. В 460 г. е бил убит свевският крал Малдрас. „След неговата смърт започнала разправия за кралското достойнство между Фрумар и Ремизмунд. Фрумар разрушил, заедно с тълпа свеви, град Флавий.[10] Ремизмунд на свой ред опустошил най-близките му приморски градове Аурегу и Луку.[11] След смъртта на Фрумар Ремизмунд отново обединил всички свеви в своя власт, а сключил мир и с галисийци. Към готския крал Теодорих [Велики], с цел съюз [между тях], изпратил пратеници, и от ръцете на онзи получил [в награда] оръжие и съпруга. Той отишъл в Лузитания,[12] завзел с мирни намерения Конимбрига и я разграбил [напълно]. В негова власт попадал и Олисипона[13] – някой си управляващ града жител му [го] предал. По това време сред свевите се появил Аякс – по рождение гал, изпаднал в арианство [някогашен], поданик на краля на врага на католичната вяра и на божествената Троица. Той донесъл гнилата отрова на това вероучение от готската част на Галия и въвел целия народ на свевите в смъртната болест на неверието. Много още крале на свевите тънели в арианската ерес…”.[14]

Арианинът Ремизмунд става единовластен владетел на свевското кралство в 465 г. Възможно е когато този крал става арианин, народът да е последвал пагубния пример на своя повелител, макар че народът може би изобщо е бил далече от тези религиозни промени, които по мнението на съвременните изследователи в голяма степен са имали политическа мотивация: наставникът на Ремизмунд – споменатият Аякс, галат (което е същото като гал), вероятно е бил изпратен от Теодорих, а за Ремизмунд вероятно също е било изгодно религиозното му единство с Теодорих. За това свидетелстват думите на хрониста Идаций, също изпълнени с негодувание: „Галатът Аякс, вече старец, ставайки арианин се появил сред свевите, за да се борят с помощта на своя крал с православната (католична) вяра и Пресветата Троица, проповядвайки отвратителната зараза на врага на човешкия род, която той донесъл от населената с готи Галия” (Хроника, 232).

Арианството на свевите, – или поне официалното арианство на свевските крале, – просъществува от 465 до 560 г. – 95 години, почти столетие. Това столетие изобщо не е осветлено от историята поради липсата на източници. Съществуват съмнения дори за името на краля, който е преминал със своя народ към православието: според Григорий от Тур той е Хариарик, а за Исидор Севилски, Теодемар. Обръщането на свевския крал от арианството и окончателното утвърждаване на народа в православието е свързано с името на св. Мартин Думийски.[15]

Според св. Григорий от Тур (538-594), ок. 550 г. някой измежду тези свевски крале, арианин, изпраща свои хора на гробницата на св. Мартин от Тур, заръчвайки им да му донесат част от мощите на светеца и да се помолят за изцелението на болния му син. Второто от тези пратеничества завършва с преместването на св. Мартин Думийски в Свевското кралство. Към средата на 6 в. Свевското кралство заема северозападната част на съвременна Испания и севера на съвременна Португалия, наричана Галисия. От пратениците на свевския крал, дошлият в Галия св. Мартин разбира вярата на свевите и че „християнството” им е арианската ерес. В него се събужда мисионерският порив и старата любов към пътешествия. За душа, горяща от апостолската ревност, не може да има по-желано поприще. Св. Мартин е известен във франкското кралство, и затова не е изключено, някой от влиятелните хора в двора на франкския крал да му е съдействал в преместването му в Галисия, възможно от политически съображения, тъй като отдавна франките са били православни – Хлодвиг се покръства на 25 декември 498 или 499 г. – и несъмнено франки и вестготи-ариани са съперничели за влияние над свевския народ.

Както се говори в един труд на св. Григорий от Тур (За чудесата на св. Мартин, 1, 11), съвременник на описваните събития, „с попътен вятър те [пратениците на свевския крал] се върнали в Галисия по море. Синът на краля, изцелен по чуден начин, излязъл да приеме мощите на св. Мартин от Тур. Тогава, по вдъхновение на Светия Дух, дошъл от далечна страна свещеник на име Мартин… [св. Мартин Думийски]”.

В кралството на свевите светецът приключва странстванията си и намира широко поле за мисионерски трудове. В епитафия, която той пише за самия себе си, се казва: „Роден в Панония, пресякох бурното море и, вдъхновен от божествения призив, дойдох в тази страна, която ме прие при себе си…”. Св. Мартин пристига в Галисия ок. 550 г. и се установява в Брага (римската Бракара),[16] в двора на Свевското кралство. Завръщането на свевските пратеници от Галия става начало на обръщането на краля и неговия народ от арианството в православието.[17] Чудесата на св. Мартин от Тур посаждат семето на православната вяра в сърцето на свевския крал и народа му. Това доказват стиховете на думийския светец, посветени на чудотвореца от Тур, издълбани в базиликата в Думия: „Като се възхищаваше на твоите чудеса, свевът позна истинския път, и за да възхвали заслугите ти, въздигна тези стени, създаде Богу свят храм, в който да даряваш милостта си и народът да излива своите моления”. До нас е стигнала и епитафия на св. Мартин Думийски за св. Мартин от Тур: „Огромни и най-различни племена присъединяваш ти към благочестивия Христов съюз: алемани, сакси, тюринги, панонци, руги, склави, норци, сармати, датчани, остроготи, франки, бургунди, даки, алани – всички се радват, че под твоето водителство са познали Бога; удивлявайки се на твоите знамения, свевът разбра по кой път да върви към вярата”.[18]

Само че за укрепването на вярата на краля, на придворните и на целия свевски народ са били необходими и неуморни просветителски трудове. Живеейки в свевската столица, св. Мартин Думийски полага множество трудове на мисионерското поприще. За устройване на монашеския живот и по-широка просветителска дейност той решава да създаде манастир в Думия (около Брага). Обителта е основана заедно с манастирска църква, която кралят на свевите[19] издига на името на св. Мартин от Тур.

Скоро при св. Мартин Думийски започват да идват ученици, жадуващи да прекарат живот в уединение и покаяние. Той ги събира, учи ги на древните езици – гръцки и еврейски, и на богословие. Така се появява Думийският манастир – център на религиозна просвета и културен живот. Св. Мартин, който е бил длъжен често да е в двора или сред народа, а по-късно, след като става епископ и митрополит председателства църковните събори, дълбоко в себе си е монах, донесъл от Палестина любовта към уединението, тишината, покоя и молитвата, макар и апостолският дух и мисионерското усърдие да са неделима част от неговия характер и призвание (и в това е била тежестта на неговия кръст).

Думийският манастир е създаден с кралска подкрепа, първата обител в Галисия и цяла весготска Испания. След него се появяват и други, но сведенията за тях са крайно оскъдни. Цел на създаването му, както казахме, е главно развитието на мисионерската дейност. Вероятно св. Мартин разбира, че няма друг начин за просвещаване на народа, освен създаването на център на благодатен подвижнически живот, който, като огън, да огрява около себе си, без шум и суматоха, неизменно и плодотворно. Историята не е запазила подробности как е станало основаването на обителта, как се образува кръгът около св. Мартин, отдалечения от суетата на света инок, и какъв е бил средновековният западен манастир. Знаем само, че скоро след като става игумен, св. Мартин е избран и за епископ. „Светейши архиерей на Думийския манастир” – така го нарича св. Исидор Севилски. Най-вероятно юрисдикциятата му се разпростира над братята на манастира и кралския двор. Лукреций, митрополит на Брага, го назначава за Думийски епископ, създавайки епархия с катедра в Думия, ок. 556 г.

Благодатната проповед на св. Мартин и благочестието на братята спомагат в 560 г. свевският крал да приеме православието. Очевидно, както за обръщането на краля на свевите повлияват чудото с изцерението на неговия син от мощите на св. Мартин от Тур и проповедта на думийския инок, така и народът е следвал примера на своя крал и придворни, напътстван от православното духовенство, сред което с особена апостолска ревност са се отличавали св. Мартин Думийски и подвижниците от неговата обител.[20]

Знаем, че в 561 г. св. Мартин участва в първия Брагски събор, свикан против ереста на Присцилиян и потвърждаващ обръщането на свевите от арианството. На този събор св. Мартин изиграва същата роля като св. Леандър, по-късно на третия Толедски събор (589 г.), обръщайки от арианството вестготите. Обръщането на свевите е било толкова дълбоко и пълно, че не е било нужно даже да се произнасят особени анатеми против арианите, а осемте епископа, подписвали актовете на събора, се ограничават с четенето на Канон 5 от Декреталия на папа Вигилий, предписващ Кръщение в името на Отца и Сина и Светия Дух.

Вероятно св. Мартин е бил запознат с устава на св. Цезарий Арлски († 27.8.543 г.), а възможно и с устава на св. Бенедикт († 547 г.). В Думия обаче, св. Мартин без съмнение е живият устав. В Галисия той носи със себе си немалко ръкописи с духовно съдържание, част от които са написани на Изток и са посветени на православната аскетика. Сред тях Слова на старците и Изречения на египетските отци, и 110 аскетически правила, взети от източната монашеска традиция. Св. Мартин добре познава и западните отци Йероним и Августин. По заръка на своя авва Думийските монаси преписват донесените от него ръкописи.

Св. Мартин наричат апостол на свевите. Св. Исидор и св. Григорий от Тур смятат, че той е бил велик човек на своето време.

Както вече казахме, думийските монаси не са единствената грижа на св. Мартин. За да установи живота на клира, той събира, превежда и съставя сборник с правила, взети от актовете на Съборите на древните източни отци, а също така и от испанските и африкански събори. Без съмнение, този сборник е от голям интерес за запознаването както с живота на Църквата, така и с традициите и обичаите на епохата. Св. Исидор ни съобщава, че сам е прочел – ego ipse legi, един том писма, в които „светейшият епископ на Думийския манастир призовава за поправяне на живота, за усърдие в молитвата, за щедрост в милостинята, а най-много за придобиването на добродетели и благочестие”. За съжаление, тези писма, в които, очевидно, като в огледало се отразяват добротата, мъдростта и смирението на думийския авва и светител, са изгубени.

В 569 г. св. Мартин наследява катедрата на митрополита на Брага Лукреций, но си запазва и Думийската епархия. Като Брагски епископ и Галисийски митрополит, има вече по-широки пълномощия и разширява просветителската дейност. Свиква събори – като в Лусенския и Брагския, очиства богословието от арианските заблуди, заема се и с образоването на клира, с цел възраждане на духовния живот на целия народ.

Около 570 г. св. Мартин пише и изпраща на крал Мирон – приемник на Теодемар, съчинение под името Правило на честнѝя живот, за написването на което светецът е бил помолен от краля, който – както пише св. Мартин в предисловието – „чувстваше силна жажда за словата на мъдростта и желаеше да пие от нейните извори, от които изтичат реките на нравствената наука” [извори = истините на християнската вяра].

По молба на Витимир, епископ на Оренсе, светецът пише съчинението си За гнева. На епископите и клириците пък са посветени неговите нравствени трудове и писма. За съжаление, не са запазени много от писмата и проповедите на св. Мартин, достъпни на св. Исидор Севилски. Трудовете Pro repellenda lactantia и De superbia et exhoratio humillitatis са известни само по име. Знаем само, че тези съчинения са били написани в истинския евангелски дух. Неголемият труд За Пасха и De trina mersione – посветен на кръщелната литургия, отговарят на жизненоважни въпроси за религиозния живот на онова време.

През 572 г. св. Мартин председателства Втория Брагски събор, свикан, за да изкорени от народа езическите вярвания. За тази цел той пише За изправлението на простолюдието[21] – труд, съдържащ практически наставления, предназначени да подпомагат епископите и свещениците в проповядването на вярата в Господ Иисус Христос и да просвещават религиозно свевския народ. Обикновеният селски народ е бил все още проникнат от келтски и германски езически суеверия. За него – все още заразен с езически суеверия и лъжеученията на Арий и Присцилий, това съчинение е било прекрасен източник на благочестие, съчетавайки догматически и нравствени истини.

Св. Мартин дълбоко почита и своя съименник св. Мартин Милостиви, епископ на Тур.[22] В своята автоепитафия, изписана на стената на храма в Брага, четем: „Роден съм в Панония и, вдъхновен от Провидението преплавах през буйното море до тук – в земята галисийска, която ме прие в лоното си. Тук, в твоя храм, о славни изповедниче от Тур, бях посветен за епископ. И като възстанових вярата и благоприличието, и се изпълних с решимост да следвам твоите стъпки, аз твоят слуга, носещ твоето име, но недостоен за теб, почивам тук в мир с Бога”.

Св. Мартин Думийски се упокоява в Господа на 20 март 580 г. Св. Григорий от Тур, негов съвременник, съставя похвала за свевския апостол. На Десетия Толедски събор[23] св. Мартин Думийски (Брагски) е причислен към лика на светците. За негов тропар може да се смятат възвишените строфи от Венаций Фортунат, епископ на Поатие – духовен поет и приятел на св. Мартин Думийски:

Спасена, ти Галисио, приветстваш новия Мартин,
който стана твой апостол.
По добродетелите си той е подобен на Петър, в богословието – на Павел.
Той ти донесе защита от Яков и Йоан.
Той дойде от Панония, от частта Квириния.
И излекува свевска Галия.

Пет години след смъртта му свевското кралство пада в ръцете на весготския крал-арианин Леовигилд. Както по-късно ще пише св. Исидор Севилски, „изчезна свевското кралство, присъединено от готите и, както се смята, просъществувало 177 години”.

Трудовете на св. Мартин обаче остават. В сърцата на свевите той успява да посади добрите семена на християнската вяра и няколко години след тяхното покоряване от вестготите при крал Рекаред цяла Испания става православна. Св. Исидор нарича св. Мартин „насадител на вярата” в Галисия. Днес го зоват апостол на свевите. Скоро след смъртта на св. Мартин манастирът в Думия, заедно с гр. Брага, стават големи духовни центрове на просвещаването на свевска и вестготска Испания.

Военната вестготска аристокрация и голяма част от вестготите са ариани. Когато – след победата на Леовигилд – свевското кралство изцяло пада под властта на вестготите ариани, изглежда, нищо не предвещава победа на православието на испанска земя.

В началото на 5 в., когато вестготи и свеви си поделят Испания (да припомним, че Свевското кралство заема северозападната ѝ част, а Вестготското – останалата), на Пиренейския п-в няма религиозно единство. В зависимост от начина на управление на вестготските монарси на полуострова има различни периоди на религиозна политика – от стабилност и веротърпимост до религиозни гонения и погроми над християнски светини. За управлението, например на крал Теудис хрониките са оставили сведения за религиозна толерантност на вестготския владетел. „В 569 ера (531 г.), шестата година на имп. Юстиниан, след Амаларих крал на Испания станал Теудис. Управлявал 17 години. Макар и еретик, той дарил Църквата с мир, позволил на католическите епископи да се съберат в гр. Толедо и да обсъждат открито и свободно всичко от църковен характер”.[24]

Следващият монарх се отличавал с друго отношение към Християнската църква. „В 587 ера (549 г.), двадесет и четвърта година от управлението на Юстиниан, след като бил убит Теудигизел, крал станал Агила I. Той управлявал пет години. Като започнал война против Кордоба, Агила – в знак на презрение към католическата вяра, повредил църквата на благословения мъченик Ацисклий. В разгара на войната с гражданите на Кордова, с останките на своите врагове и техните коне този ограничен човек осквернил свещеното място където бил погребан Ацисклий. За което светците го наказали: в тази кампания той загубил сина си, убит с голяма част от армията и огромно богатство”.[25]

В 570 г., при крал Лиува, епископът на Мерида Фидел възстановява катедралата на св. Евлалия с две кули, устройвайки там манастир с послушнически корпус.

Ключовите събития, свързани с обръщането на вестготите към православието, се подготвят при крал Леовигилд и завършват с тържеството на християнската вяра при неговия син Рекаред, което става така. След смъртта на крал Атанагилд през 568 г., във Вестготската монархия, заемаща приблизително територията на съвременна Испания и западна Франция, настъпва период на безвластие, и чак пет месеца по-късно на трона е избран Лиува I, чието управление започва в Нарбона. За съ-регент той избира брат си Леовигилд, поверявайки му управлението на Испания. През 569 г. столица на Испания става Толедо. Лиува умира в 573 г. и Леовигилд става единствен господар на вестготите. Управлява 14 години, преминали в постоянни войни със свеви, франки и византийци – за спокойствие и разширение границите на Вестготското кралство. При това постоянно има и вътрешни въстания, усмирявани с желязната ръка на монарха – често с голяма жестокост. Когато Леовигилд става суверенен монарх, той разделя властта със синовете си св. Херменегилд и Рекаред, един от които да би и наследил трона. Това управление е въведено с цел запазване властта в семейството, а в действителност е било узурпиране, противоречащо с германските традиции на свободно избиране на монарха. Вероятно точно затова при управлението на Леовигилд има множество заговори против него от страна на аристократи, които се смятали за разпределители на правата на трона.

Възможно е тези заговори да са поддържани и от съседните кралства, жадуващи с всякакви средства да оказват все по-голям натиск върху вестготския владетел.

За обръщането на готите в православието голяма роля играят проповедническите усилия и молитви на св. Леандър, архиепископ Севилски и примерът с мъченическата смърт на готския принц св. Херменегилд. Двамата с Рекаред, те са синове на Леовигилд от първия му брак и първоначално са възпитани в арианската ерес. Първата съпруга на Леовигилд е Теодосия, първа братовчедка на св. Леандър Севилски.

Един историк твърди, че втората жена на Леовигилд е Госвинта – вдовица на крал Атанагилд, „изкривена по тяло и душа”. Сърдита жена, тя таила в себе си скрита обида и злоба против християните, тъй като една от дъщерите ѝ от първия брак, Галсвинта, е била омъжена за френския крал Хилперих I и е убита от мъжа си на брачното ложе (а франките са били християни).[26] Другата ѝ дъщеря Брунхилда също е била женена за френски крал – Сигиберд I, но съюзът им бил щастлив и плодовит. Престъплението на православния крал Хилперих обаче, който убива дъщеря ѝ Галсвинта, оставя в душата ѝ горчивина и желание да отмъсти на всеки православен, без съмнение подхранвано от врага на човешкия род, и което по-късно има трагични и кървави последствия.

579 г. е радостна и тържествена за Вестготското кралство. В нея се състои сватбата на принцеса Ингунда с готския първенец св. Херменегилд. Ингунда е сестра на краля на Австразия Хилдеберт II и дъщеря на Сигиберд I и Брунхилда – щастливата дъщеря на Атанагилд и Госвинта. Госвинта започва да плете интриги около брака на внучката си и своя доведеник, при което без съмнение тук голяма роля играят лични и политически мотиви.

Ингунда е била православна, а членовете на семейството и кралския двор ариани. Отначало като ласкава баба, а след това като страшна и властна кралица, Госвинта се опитва всячески да направи така, че Ингунда да се откаже от православието и да приеме арианско кръщение. От запазените диалози между тези две жени, се вижда, че внучката, непреклонна в своята вяра, страда от заплахите на баба си. С всеки изминал ден дворцовата атмосфера става все по непоносима – особено за св. Херменегилд, завладян от любовта и добротата на своята жена.

За да се избегнат скандалите, които са могли да станат известни и на испанското население, повечето от което православни испаноримляни, е решено младоженците да се отправят в Севиля – в област, граничеща с византийските владения, където е имало нужда от кралски представител, на когото Леовигилд да може да се довери. Там те са щели да живеят в мир, без да могат да пречат на гоненията над православните, каквито с политическата цел обединението на страната бил планирал Леовигилд. Според него, с времето, далеч от столицата религиозното упорство на християнката Ингунда, която тогава е била все още момиче, е щяло да отмине.

Трудно е да се оцени мисията на св. Херменегилд в Бетика.[27] Съвременните автори използват двусмислени фрази, говорейки, че идеята била управление на областта като кралски представител, а не като суверенен монарх. Всяко разделение на Вестготското кралство е било в противоречие с прокарваната от Леовигилд политика на обединение.

След отделянето на св. Херменегилд от Толедо неговия баща започва обръщането на поданиците си в арианството, за да постигне обединение на готи и испаноримляни, тъй като различието в религията е било голямото препятствие за такова обединение. В 580 г. в Толедо е свикан събор на арианските епископи. Леовигилд започва да провежда антиправославна политика. Започналото от Леовигилд преследване на православните обаче, вместо да укрепи единството на страната, става причина за още по-дълбокото ѝ разделение. Достигането до политическо спокойствие на вестготите е било още далече. Испаноримланите са смятали народа завоевател по-скоро за окупатори, отколкото за свои съотечественици – готите са заемали всички главни длъжности в двора и армията. В официалните документи от епохата се срещат изключително германски имена. В този период има голям вътрешен безпорядък, съпровождан от многобройни въстания, които Леовигилд, като не е бил в състояние да потуши техните огнища, е бил принуден да смазва с жестокост. Баски, кантабрийци, жителите на Ороспеда са представлявали сериозна заплаха за готската монархия. А най-голямата опасност са били региони като Севиля и Кордоба, които неотдавна вестготите отнемат от византийците. Тези градове стават убежище за винаги готовите да проявят непокорност противници на готите. Със същия проблем след половин век се сблъскват готите, в борбата с арабската инвазия.

Признавайки православното кръщение, ако е по арианската формула, арианският събор в Толедо „облекчил” пътя на християните към вероотстъпничество. Случаите на вероотстъпничество са много, и дори Сарагоския еп. Висенте се обръща в арианството – наистина, не толкова от богословски убеждения, колкото от страх и изгода.

Подклажданите и подстрекавани от кралица Госвинта, „главата, отговорна за така предприетите мерки”, преследвания са изпълнени със заточения, експроприации, телесни наказания и арести. Заедно с това обаче се проявява душевната издръжливост на архиереи, като Меридския еп. Масона, стълб на православната съпротива, който не е изпитвал страх от заплахите. Бил е изгонен от своята катедра и заменен от арианина Сунна. В История на великите архиереи Сунна влиза като човек „отвратителен, с гнусно лице, свиреп поглед, груби маниери, незаконно заграбил катедрата”. Епископ Масона го предизвиква на публичен диспут, на който с лекота удържа победа, но това не пречи в полза на еретиците от православните да се отнеме базиликата на св. Евлалий. По същия начин се постъпва и с базиликата „Пресвета Дева Мария” в Толедо и с още много от християнските храмове в кралството. Има даже опити за убийство на непокорния архиерей, а Леовигилд го заплашва със заточение, което епископът приема с ирония: „Ти ми предлагаш заточение, но имай предвид, че не се страхувам от заплахата. Не ме плаши изгнание и затова те моля, ако знаеш и едно място където Бог Го няма, прати ме там”. „Безумец, има ли такова място където Бог Го няма?” – прекъсва го кралят. „Ако знаеш, че Бог е на всякъде – отговорил Масона – защо ще ме заплашваш с изгнание? На което и място да ме пратиш, знам, че няма да ми липсва Божията помощ. Затова и съм уверен, че колкото повече ме притискаш, толкова повече ме утешава и ми помага Божието милосърдие”. Подобно на Масона, от епархиите си са изгонени Леандър Севилски, св. Фулгенций Есихийски (Картахенски) и Фроминий Агдски.

Говорейки за преследванията, св. Исидор ни разказва, че Леовигилд – изпълнен с ариански фанатизъм, преследва православните, гони епископите, заграбва църковното имущество и лишава Църквата от правата ѝ. И така успява да постигне, щото мнозина, изплашени от наказания или прелъстени с пари и кралски милости, да преминат към ереста. „Между другите светотатства на неговите еретически преследвания трябва да се отбележи, че той се осмелил да прекръщава католици, и не само от простолюдието, но и клирици, такива като Висенте Сарагоски, който от епископ, станал отстъпник, и така низвергнал себе си от небето в ада”.[28]

По това време св. Херменегилд се намира в южна Испания – като съуправител на Леовигилд. Бидейки управител на Бетика в Севилия, заобиколен от верни придворни, той живее в мир и спокойствие със своето семейство. Ингунда е можела спокойно да изповядва вярата си и за пръв път усеща радостта от майчинството с раждането на син, на когото дават името Атанагилд – вероятно в чест на неговия дядо. Пребиваването на Херменегилд в Севиля съвпада с времето, когато епископ е св. Леандър – най-големият от трима свети братя и сестра, дошли от Картахена във вестогтската земя – тримата на епископски катедри, а сестрата в манастир, станали светилници на вярата и пример за християнски живот на хората от епохата и следващите поколения. Тези трима светци са Леандър и Исидор – архиепископ на Севиля, Фулгенций – епископ на Есиха, и преп. Флорентина[29] – основателка на първия женски манастир в Испания.

Няколко думи за св. Леандър. Роден е в Картахена (на южния бряг на югоизточна Испания) ок. 534 г. и е син на знатни родители: военния префект, испаноримлянинът Севериан, и Туртура (в превод името ѝ означава „гургулица”, а съгласно друга версия са я наричали Теодора), дъщеря на Остготския крал Теодорих, покорител на Италия.

В детството си той се отличава с дар слово и има доброто предразположение на народа. Когато е юноша, заедно с родителите, братята и сестра си, се преселва в Севиля (югозападна Испания) – в резултат от завоюването в 554 г. от византийците на източно крайбрежие на полуострова, довело до многобройно изгнаничество на испанци, които преминават навътре в страната. В Севиля Леандър завършва личностното си развитие, за което вероятно му повлиява и обръщането на майка му – вестготка, от арианството в православието.

Смъртта на родителите му прави от Леандър настойник на по-младите му братя и сестра му. По-късно, вече свободен от тези задължения, той постъпва в бенедиктински манастир. В 578 г., след смъртта на тогавашния Севилски епископ, св. Леандър е избран от клира и народа на неговото място. Той основава школа, станала известен център на науката и православната вяра. Като основател на Севилската богословска школа, той се заема с устно и писмено обучение и подготовка на бъдещи свещенослужители, и става голям защитник на православната вяра от арианите.

Продължителните беседи на Херменегилд и св. Леандър, увещанията и примерът за добродетелен християнски живот на неговата млада съпруга Ингунда, му помагат да познае истинската християнска вяра и се убеди в лъжата на арианската ерес и нейното душегубие, в отдалечеността ѝ, с отричането на основния догмат на християнската вяра – за божеството на Господ Иисус Христос и за единосъщието на Пресветата Троица, от истинското православие. Укрепен от Божията благодат, той се отрича от арианството и става вярно чедо на Православната църква, приемайки кръщение с името Йоан.

Не може да не отбележим голямата, дори промислителна, роля на християнските владетелки за успеха на християнската проповед в средновековна Европа. Бургундската принцеса Клотилда повлиява в обръщането на своя съпруг – франкския крал Хлодвиг (Кловис); меровингската принцеса Берта, омъжена за Етелберт Кентски, е своеобразен „мост” за проникването на православието в южна Англия; Етелберта – съпруга на крал Едвин (северна Англия), представя пред своя съпруг православния проповедник, монах Павлин Йоркски, вследствие от което е обръщането на краля, кръстил в р. Нортъмбъри множество народ; Теодолинда повлиява за просвещаването на ломбардите, и накрая, у нас, в Русия, където от св. равноапостолна Олга започва масовото обръщане на славяни към православието. Кръщава се и нейният внук, св. Владимир, при когото този процес придобива своя всеобхватен мащаб. Така, на православната съпруга на св. Херменегилд – принцеса Ингунда се пада мисията да подготви Испания за официално приемане на православието, и тя изпълнява даденото ѝ от Бога предназначение, като претърпява по този път множество скърби и лишения.

Обръщането на св. Херменегилд довежда със себе си и други събития: Толедският двор, подстрекаван от гневната Госвинта и от фанатичното ѝ арианско обкръжение, се разгневява на Леовигилд. Изглежда, че скритите към този момент ожесточени гонения са резултат от желанието на краля да не допусне обръщането на Херменегилд да даде плод и да повлече поданиците на краля към православието; нещо, което е било съвсем възможно. В Бетика – обратно – около св. Херменегилд се събират противниците на арианстващия двор. В Херменегилд християните виждат защитник на религиозните си убеждения и на своите политически интереси. Севиля, Кордоба и Мерида поддържат св. Херменегилд, и пограничните народи – свеви, византийци и франки – всички те православни, чувстват уникалното стечение на обстоятелствата и са готови да извлекат полза за себе си от това.

Сам Херменегилд прекарва множество мъчително часове в размисли, избирайки между верността към баща си – монарха, с когото дели трона, и отговорността си като вярващ православен владетел на народ, съставен в по-голямата си част от православни, несправедливо притеснявани от принуждаващите ги към вероотстъпничество ариани. Възможното в толкова психологически сложна ситуация решение, не е могло да съзрее за един момент и е било вземано в съответствие с развитието на събитията.

Вероятно, отначало е имало конфликт между бащата и сина, в който Леовигилд е настоявал св. Херменегилд да приеме отново отхвърленото арианство и се завърне като принц на Толедо. И двете тези заповеди обаче той отказва да изпълни, решавайки да действа посвоему. При което, вероятно, той предприема дипломатически контакти със съседни кралства, от които да е търсил военна помощ. Възможно е дори и те сами да са предлагали такава – в случай че Леовигилд се опита със сила да отслаби съпротивата на сина си. И наистина, св. Леандър се отправя към Византия, за да привлече вниманието на имп. Маврикий към испанските събития и се връща с обещание за предоставяне на военна помощ. Във византийската столица св. Леандър остава от 579 до 582 г. Бидейки във Византия, той се запознава с легата на папа Пелагий II, бъдещият Римски папа св. Григорий Велики, с когото стават добри приятели, чиято кореспонденция продължава дълги години след това. Връщайки се от Византия, св. Леандър е подложен на гонение от крал Леовигилд и изгонен от страната – време, което той посвещава на написването на две антиариански съчинения.

Междувременно към бетийската (по името на южната част на Испания – Бетика) коалиция се присъединяват градовете на неподчинената на Херменегилд Лузитания[30]; обещания и уверения постъпват от свеви, вероятно и от франки. Севилският владетел се чувства уверен, преценява силите си и се провъзгласява за крал. Монети с надписи и с изображението на св. Херменегилд, достигнали до наши дни, свидетелстват, че той е бил провъзгласен за самостоятелен владетел – с кралски титул. Днес за нас е трудно да преценим дали Херменегилд е имал намерение да създаде независимо от бащиното си кралство, или е искал да замени баща си на вестготския трон.

Колкото до самия Леовигилд, той решава да сложи карай на неподчинението и в 582 г. започва война против своя син, като с лекота завладява Мерида и Касарес. Тук православният крал на свевите Мирон[31] решава да подкрепи Херменегилд. Войската му обаче се оказва обкръжена от Леовигилд, той прибира оръжието и се връща в Галисия. Скоро Леовигилд отнема свевския трон, присвоява хазната и затваря в манастир Андек, който в борбите за престола е завзел властта в Свевското кралство. След това потушава въстанието на свева Маларик, заради когото изпраща войска в крепостите Визеу, Луго, Порто, Туи и Брага, и назначава за вестготската войска епископи ариани на катедрите на Визеу, Луго, Порто и Туи. Наистина обаче, без да лишава и православните епископи от техните епархии.

През 583 г., при опит да пробие обсадата на Севиля, св. Херменегилд претърпява съкрушително поражение от Леовигилд, като остава сам, имайки в разположение само войската на провинцията си, и с всеки изминал ден губи контрол над отделни области. В Севиля Херменегилд преминава в защита – изпраща съпругата и сина си в испанския юг, в провинция, подвластна на визатийците, а сам се укрепява с войската си в замъци със специални отбранителни съоръжения. Един след друг тези замъци се покоряват на готите; смелостта на отбраняващите се не успява да попречи севилскиата крепост Осет да падне под натиска на нападателите. Градът е превзет, а неговият владетел принуден да бяга в Кордоба, преследван от войските на Леовигилд, който завзема Севиля. През февруари Херменегилд се укрепява в едно от предградията на Кордоба, та съпругата и синът му да биха избягали, но византийския управител на Южна Испания му изменя, като не изпълнява обещанието да си изпрати помощ от Картахена. Бил е подкупен от Леовигилд, който му плаща 30 000 солида злато. Съпругата и синът на св. Херменегилд са заловени от византийците и изпратени в Константинопол: Ингунда умира по пътя, а синът му Атанагилд остава техен пленник.

Предаден от византийците и виждайки, че губи, Херменегилд търси убежище в една от църквите на Кордоба, скривайки се в олтара. Това се случва в 584 г. В църквата, от името на баща му, влиза брат му Рекаред. Като не се осмелява да наруши светостта на храма, той му предлага да се предаде, гарантирайки му живота и му предлага мир. Херменегилд се съгласява с предложението на Леовигилд, иска прошка и примирието се състои. Вероятно, към този момент то е било искрено и от двете страни, и Леовигилд връща на своя първороден син много предишни привилегии. Госвинта обаче успява да събуди нови подозрения против св. Херменегилд. Те са подхранени от действията на неговия шурей – франкския крал, опитал се да му помогне, като нахлува в Нарбонска Галия. Гунтрам Бургундски изпраща военни кораби на помощ на галисийските свеви, а в същото време, от Бока дел Родано и Тулуза, сам напада вестготите в Септимания. Кантабрийският флот (изпратен на помощ на свевите) е унищожен, а в същото време Гунтрам, след като завзема Каркасон, като не успява да превземе Ним, в крайна сметка е разбит от войската на по-малкия син на Леовигилд – Рекаред.

В резултат от интригите на Госвинта Херменегилд отново е арестуван и затворен в Тарагона. Главното обвинение срещу него вече не е в предателство, а в принадлежност към ерес – на него му е предложена свободата, в замяна на отказ от православната вяра. Св. Херменегилд усърдно моли Бога да го укрепи в борбата за вярата, като в прибавка към страданията си умъртвява плътта и облича дрипи, като каещ се. На Пасха баща му изпраща при него ариански епископ, с обещанието, че ще му прости, ако се причасти от ръката на лъжеепископа. Разбирайки, че Херменегилд категорично отказва това, той изпада в един от честите си пристъпи на гняв и ярост и праща в затвора отряд войници със заповед да убият светеца. Известието за това принцът приема с дълбоко смирение и като отново отказва да се причасти от ръката на арианския епископ умира от първия, нанесен му от Сисберт, удар. Това се случва в 585 г.

Измамен от тези, на които се е доверил, подиграван от враговете си и нещастен в своята родина, светият мъченик Херменегилд не е удостоен се с нито една фраза в своя чест от съвременните му историци. Св. Григорий Велики обаче приписва на подвига му обръщането на неговия брат Рекаред и на цяла вестготска Испания в православието. Това обръщане започва още докато той е жив и завършва, както ще видим, скоро след мъченическата му смърт.

Ние не можем да съдим св. Херменегилд задето е въстанал против своя баща, тъй като той правилно е защитил християните, но дори и да е имало нещо осъдително в политическото му неподчинение към Леовигилд, то, както отбелязва Григорий от Тур, със своите страдания и мъченическа смърт той напълно е отмил греха си. Друг светец с това име – св. Григорий Велики отбелязва, че за своето мъченичество св. Херменегилд е получил истински кралски венец.

В края на живота си Леовигилд, чието желание да обърне сина си в арианството, вероятно, до голяма степен е носило политически характер, променя отношението си към св. Леандър, връща го от изгнанието и изразява желание той да стане наставник на престолонаследника – втория му син, принц Рекаред. Леовигилд умира в 586 г.

Св. Леандър полага много усилия да обърне вестготите от арианската ерес. Той до такава степен е бил изкусен по въпросите на вярата, че успява да обърне и заблудените ариански водачи. Постепенно цяла Испания става православна: крал Рекаред, неговите министри, наместници и арианското духовенство. По-малко от година след качването си на трона Рекаред обявява намерение да отхвърли арианството. Против него са направени няколко демонстрации и дори въоръжени въстания, но всички са потушени. Победите затвърждават намеренията на краля и на третата година от своето управление, в 589 г. той свиква Третия Толедски събор – най-значимият от всички, свиквани в Испания.

Инициативата за свикването на събора е на св. Леандър Севилски и на Евтропий, игумен на манастира Сервитано – двама изтъкнати свещенослужители, с много връзки във Византия, известни при това и с привързаността си към съборните традиции в духа на византийската симфония: Църква и държава. Св. Леандър и Евтропий са смятали, че такова събитие като приемането на православието от вестготите и тяхното влизане в Църквата, е трябвало задължително да се случи при особена тържественост и според определения ред, предвид изключителното си историческо значение: мащаб, на който е съответствал само велик събор на епископите на кралството.

По блясък и размах свиканият в 589 г. Трети Толедски събор е могъл да съперничи с църковните събори във Византия. На него е провъзгласено единосъщието на Трите Лица на Светата Троица, заедно с обръщането на Рекаред и целия народ на вестготите в православието. За завръщането на вестготите в Църквата много помагат мъдростта на св. Леандър и настойчивата му защита на вярата. С цел духовното назидание на народа, на събора е взето решението на неделната св. Литургия от всички събрани вярващи на глас да се прочете Никео-Константинополският Символ на вярата.[32] А честта да закрие тържествено Толедския събор е предоставена на св. Леандър Севилски, който завършва тържествената си реч с духовна радост:

Тази година е особено благодатна за нас, понеже изпитваме велика радост, от това, че за Църквата се родиха нови народи. Преди тяхното невежество ни принуждаваше да скърбим, а сега тяхната вяра ни носи радост. Тези народи, които преди са завиждали за нейното величие и светлината ѝ, Католичната църква принася на своя Жених Христос. Когато е гонена, тя се учи. Когато я преследват, тя израства, защото нейното търпение побеждава враговете. Колко добро нещо е милосърдието, колко приятно е единството! Весели се, в Господа, защото не ще останат неизпълнени твоите желания, защото тези, които ти отхранваше толкова време – сред постоянни скърби и непрестанни молитви – сега, след дългата зима, с нейния студ и мраз, неочаквано роди като здрава издънка на гроздова лоза. Да се възрадваме в Господа от цялото си сърце и да възхвалим нашия Спасител за всичко онова, което Той извърши. И по отношение на онова, което все още очакваме, да повярваме отсега, че ще бъде изпълнено. Всичко, което се случи, е било предсказано от Господа: „Имам и други овци, които не са от тая кошара. И тях трябва да приведа. И ще бъде едно стадо и един Пастир” – днес ние виждаме това да се сбъдва. И затова не се съмняваме, че целият свят може да повярва в Христос и да се обедини в едната Църква. Братя, добротата измести злобата. Истината спря лъжата, та народите, които бяха разделяни от гордостта и различията на наречията, отново да са съединени от любовта и да станат една душа и едно сърце.[33]

Речта на св. Леандър е била обърната предимно към отците на Събора, но твърде вероятно е там да е бил и кралят със своите придворни. Някои места от речта и фактът, че тя е била включена в актовете на събора, могат да бъдат за нас указание, че е била предназначена за разпространение из цялото кралство. Както се вижда от заглавието ѝ, тя обявява победа над ереста, но и нещо повече – св. Леандър не толкова провъзгласява триумфа, колкото постоянно подчертава идеята за единството, мира и любовта.

Той започва с уникалността на станалото и призовава към радост. Защо? Защото „Църквата внезапно придоби два нови народа и сега трябва да се радваме на вярата на същите тези, които – със своето упорство, преди ни караха да скърбим”. Като използва типичен за светоотеческото богословие похват, по отношение на вестготите той цитира разказите за Авраам и Сарра, с Авимелех, от Глава 20 на кн. Битие – като пример за Жениха Христос и Църквата. Със своите страдания Църквата е направила Жениха по-богат, привеждайки при Него народа на вестготите. Затова св. Леандър смята Църквата за универсален организъм, за разлика от ограничеността на ереста.

Към радост св. Леандър призовава с няколко противопоставяния: „придобивайте от загубите си и се обогатявайте от гонението против вас… Лишени от няколко неща, Той ще ви избави от лишенията”. Най-големият парадокс се състои в това, че Христос е умрял, за да събере всички народи при Единия Бог. Затова трябва да бъде прославено църковното единство: „Колко сладка е любовта и колко красиво е единството…”. То е предвидено „в предсказанията на пророците, чрез словата на божественото Евангелие, в учението на апостолите”. Обръщайки се специално към епископите, той призовава събора да проповядва единство: „Затова проповядвайте само за единство на народите, грижете се само за единството на всички хора, навсякъде сейте само семената на мира и любовта”. „Това Евангелие на любовта, на мира и единството, се явява изпълнението на пророчествата”. Това наистина е станало привеждане на овците от чуждото стадо при едното стадо на Единия Пастир. Единството, достигнато на събора, е само една стъпка по пътя на обръщането на целия свят към Христос в Едната Църква.

Както доброто е отстранило злото, така и единството е отстранило разделението. Ереста и схизмата са пороци, а Църквата е хармония на любовта, която събира всички народи, заедно да възнасят молитви и да се покланят на Бога, както е предрекъл Исайя. За вярата той пророчества: „Един е Господ Христос и Неговата свята Църква изпълва целия свят. Той е Главата на Църквата и Църквата е Неговото Тяло”. Така, като тълкува Послание до ефесяни, св. Леандър нарича ереста блуд. За него повторното единство на испаноримляните и вестготите е победа на Добрия Пастир. „… Мирът Христов събори преградите, издигнати от дявола, и домът – разделен, за да погине, – отново е обединен около краеъгълния камък, Който е Христос”. Св. Леандър завършва речта с призив към единство и усилия за благото на кралството – та всички да бъдат прославени от Бога.

В речта на св. Леандър забележително са съчетани стил и образност, свойствени за апостолските послания. Той използва символическите образи не просто съединявайки Стария с Новия Завет, а по отношение на конкретно събитие. Това не е просто победна и изобличителна реч, а призив към епископите и всички присъстващи да проповядват Евангелието, да привеждат всички народи към Христос. Сега, когато испаноримляните и вестготите са част от едното стадо, един народ, те трябва да забравят своите различия и заедно да възхвалят и да прославят Бога. Това е проповед на радостта от намирането на изгубената овца и призив към любов, мир и продължително единство. Св. Леандър се моли и труди вестготите и испаноримляните да бъдат едно в Господа. Той живее, за да види това сбъднато и не може да удържи в себе си тази радост.

Като разбира за обръщането на вестготите, св. Григорий Велики изпраща до св. Леандър поздравително послание, отразяващо искрената и дълбока духовна радост на Римския епископ за направеното и възвежда св. Леандър в сан архиепископ.[34]

Св. Леандър е автор на чина на испанската литургия, редактирана по-късно от св. Исидор Севилски и известна под навванието Мозарабски чин. Св. Леандър пише и две неголеми съчинения против арианите: Възхвала и триумф на Църквата (сега изгубено) и достигналото до нас Наставления към девиците и за презрението към света. На 13.3.600 г. в Севиля св. Леандър Севилски мирно предава на Господа своя дух, оставяйки образец за ревностен живот в име Божие, деятелна любов и служение за обръщането на своите заблудени братя.

След събора от 589 г. Испания официално започва да изповядва православието. Завършва дългата история на обръщането на варварските народи на Пиринейския п-в от арианската ерес и езическите вярвания към християнството. От този момент нататък в Испания християнството окончателно се утвърждава и в политическо отношение, а процесът на усвояването на истините на православието от народа и на преодоляването на пагубното наследство на езичеството и арианството отнемат време, както се случва и във всички страни, приели християнската вяра. Както отнема много време и на Русия, след покръстването ѝ при равноапостолния Владимир в 988 г. Всеобщото обръщане на испанците обаче, – а преди това и на варварите ариани – е нямало да се осъществи, ако владетелите не давали на поданиците си благочестив пример и не са създавали условия за безпрепятствено разпространение на християнството в своите земи, защото, както е казал св. Филарет Московски, великият църковен йерарх, мъдро и плодотворно, десетилетия наред, влиял на развитието на църковния и политически живот в Русия в 19 в., „ако истинната свята Христова вяра в първите векове се е разпространявала сред жестоки гонения, това е било неопровержимо знамение за божествеността на учението на Спасителя; за по-нататъшно обаче разпространение на християнството Промисълът Божи е използвал и покровителството на властите – с приемането на светата вяра от римските императори разпространението ѝ станало много по-бързо и повсеместно. И накрая, във всички европейски държави, както и в отечеството ни, разпространението на християнството е по специален начин подпомогнато от владетелската закрила”.[35]

Сред светите Божи угодници и най-обикновени християни, молещи се и трудещи се за просвещаването на родината в Христовата вяра, са били онези, чиито подвиг особено силно е повлиял за окончателното обръщане на тези народи на Иберия, които преди са живеели в мрака на езичеството и арианската ерес, към незамъглената истина на православието: светците Мартин Думийски, Леандър Севилски и Флуенций Есихийски (Картахенски), епископите Масона Меридски и Фруминий Агдски, мъченикът Херменегилд, крал Готски, и младата му съпруга Ингунда, носела до края на живота си кръста на изповедничеството, изпитвайки скръбния, но спасителен път на загубата на съпруг, страданието на малкия син и много още загуби, лишения и смърт в изгнание, и много други мъченици и изповедници на православието – църковни йерарси, клирици и миряни, пострадали в годините на арианските гонения.

Арианството е господстваща религия в Испания около две столетия. След Третия Толедски събор от 589 г. по въпросите на вярата настъпва дългоочакваният мир и следващото около столетие остава в историята като Златен век на православието в Испания, а Пиринейския полуостров не е обезпокояван от сериозни политически и религиозни катаклизми. Това време дава на Църквата мир и велики светци, развиват се църковното просвещение и монашеският живот, докато в началото на 8 в. в Испания не нахлуват арабите (маври) и страната – обединена духовно от християнската вяра – не влиза в нов продължителен период на изповедничество, в течение на което гоненията против християните, ту се увеличават, ту затихват, до 1492 г. – окончателната победа на Реконкиста и изгонването на маврите от полуострова.

Превод: свещ. Яни Янев

* Писенко, К. А. „От язычества и арианства к золотому веку испанского Православия. Из истории распространения православного христианства на Пиренейском полуострове” – В: Церковь и время, 3 (40), 2007, с. 141-178 (бел. прев.).