Св. Марк Ефески и Флорентийската уния – Глава 7
Смъртта на Константинополския патриарх Йосиф. Обсъждането на въпроса за първенството на папата и за това, кога точно в божествената Литургия се извършва освещаването на светите Дарове. Трактатът на св. Марк Ефески за освещаването на светите Дарове
От съдържанието на предишната глава и приведените творения на св. Марк Ефески може да се види какъв напрегнат характер са възприели събитията. Въпросът вече не е бил за съединяването на църквите, а за живота и смъртта на Православната църква. От една страна, ние виждаме предателството – съзнателното и с нищо не можещото да бъде оправдано предателство – на православието, поддържано от жестокия натиск от страна както на латиняните, така и на императора, а от друга – отчаяната борба, която е водена от единици, а най-добре казано от един-единствен човек – св. Марк Ефески, при от време на време появяваща се подкрепа от страна и на някой друг; една борба за запазване на православието, за опазване от нарушаване на православната вяра и на най-светите нейни догмати.
В тази глава ни предстои да продължим изложението на последващите събития.
На 10 юни 1439 г. гръцките представители разбират за смъртта на техния църковен глава – Константинополския патриарх Йосиф. Както и повечето от гръцките йерарси на събора, патриархът е бил вече твърде престарял и болен. Тук можем да си припомним как в своето слово към папа Евгений св. Марк казва: „Днес членовете на Тялото Господне, които по-рано са били за дълго време отделени и откъснати, се устремяват към единство един с друг, защото нито Главата – Христос Бог – търпи да стои над разделено тяло, нито Любовта иска напълно да ни отнеме връзката на любовта. Затова те подбуди Тя тебе – първенствуващия сред Неговите свещенослужители към този съборен призив, насочи нашия преблагочестив цар към послушание на теб, стори така, че нашият пресвети пастир и патриарх да забрави старостта и затегналата се болест…”.[1] Малко по-нататък той казва още и следното: „Подигни очи и погледай наоколо [Ис. 60:4], виж уважаемите и свещени хора с побелели коси, които вече се нуждаят повече от легло и отдих, но са се надигнали от своите краища, притекли са се при твое съвършенство и са се събрали единствено от упование в Бога и любов към вас”.[2] Многократно в историята на събора се споменава за болестта на патриарха, поради която той и не може да присъства на едни или други от събиранията. Споменава се и за това, че над него е извършено тайнството на Елеосвещението. При все това обаче за гърците неговата смърт е била неочакван удар. Патриархът е намерен мъртъв в стаята си, а на масата му – нещо като духовно завещание, последен израз на неговото мнение: „Extrema sententia”. Документът гласи: „Йосиф, по Божия милост архиепископ на Константинопол, Новия Рим и Вселенски патриарх. Достигнал края на моя живот, в желанието си да заплатя общия дълг, сега, по Божията благост, записвам и слагам подписа си под своето мнение открито за моите чада. И така: всичко онова, което признава и което учи Всеобщата и апостолска църква на нашия Господ Иисус Христос, намираща се в Стария Рим, и аз признавам, и с убеденост му се посвещавам. В същата степен признавам преблажения Отец на отците, Висшия понтифик и наместник на нашия Господ Иисус Христос, папата на Стария Рим. Признавам също и чистилището. Подписвам се в потвърждение на това. 9 юни 1439 г., втори индикт”.[3] Независимо от опитите на някои римокатолически богослови[4] да докажат автентичността на този документ, съществуват толкова много данни, говорещи за неговата лъжливост, че не би трябвало да не се забележи, че документът е резултат от подмяна и то извършена не от гърците – от някой от онези сред тях, които са били привърженици на унията, а именно от латиняните.
Преди всичко, по никакъв начин за „Extrema sententia” не споменава С. Сиропул, който се отнася враждебно към патриарх Йосиф – към неговата податливост към лагера на привържениците на унията и към неустойчивостта му по въпросите на вярата. Той е човек, който споменава дори и дреболии и който не скрива подозренията си, говорещи против патриарха, така че ако документ „Extrema sententia” наистина е съществувал, той едва ли би пропуснал да спомене за него. Не споменава за подобен документ и св. Марк Ефески. Също така, Георги Амируцис[5] и Георги Гемист Плитон, които впоследствие ще оспорват приписвания на Флорентийския събор вселенски характер, позовавайки се на факта, че патриархът не е могъл да подпише унията, не биха могли да говорят така, ако е бил налице документ „Extrema sententia”, за какъвто следователно те не са и знаели – с други думи, какъвто не е и съществувал, защото, намирайки се на Флорентийския събор и заемайки достатъчно висок пост (което особено се отнася до Гемист Плитон), не може да са били в неведение за наличието на нещо толкова важно, ако по това време него го е имало. Посочвайки последния факт, Фроман привежда и още две основания в подкрепа на лъжливостта на този документ: „Написаното е дотолкова латинизирано и до такава степен не съответства на изказаното само няколко дни по-рано от патриарха, че неговата лъжлива автентичност е очевидна”.[6] След това, като дата на смъртта в „Extrema sententia” се сочи 9 юни 1439 г., докато, съгласно историята на Доротей Митилински, патриархът е починал на 10 юни.
Към това сме длъжни да добавим и факта, че за подобен документ не се споменава и в официалните източници за унията и в декретите. Не споменават и не цитират такъв документ нито латиняните, нито привържениците на унията сред гърците, макар че той би бил твърде голяма опора за тях, ако действително е съществувал. Освен това, подобна „Extrema sententia” на патриарха прекрасно би послужила вместо подписа му под акта на унията и без съмнение би била добавена на гръцки език към този акт, под който стоят подписите на императора и на останалите гръцки представители. Подобно нещо обаче няма. Това е едната страна на въпроса. Другата е самият текст. Достатъчно е да се прочете самият текст, за да се види в него грубата фалшификация – не е възможно и е абсурдно да се допуска, че патриарх Йосиф, който, както помним, с такова внимание се е отнасял към честта на своя сан, смятайки го за не по-нисък от сана на папата, изведнъж да почне да нарича папата „Отец на отците” и „представител на Иисус Христос”. След което без никаква причина, на бърза ръка да се добавя, че патриархът признава чистилище. Няма съмнение, че този документ е по-късно произведение и дело на неумела фалшификация.
Спряхме се по-подробно на този въпрос с целта донякъде да изчистим паметта на патриарх Йосиф. Съвременните историци го причисляват към скритите противници на унията.[7] Един от тях казва: „В името на държавните интереси [на икономѝята] патриарх Йосиф желаеше унията и уговаряше непокорните, но през цялото време се бореше със своето искрено православие и тази борба го доведе до гроба, избавяйки го от подписа под съборния акт”.[8] Наистина, ако прегледаме запазените исторически източници, ние няма да видим патриархът да е проявявал някакво особено усърдие в посока на унията. На откриването на събора той изобщо не присъства, избягва присъствие и на останалите събирания. Действително, той увещава някои от йерарсите (особено св. Марк Ефески) към постигане на съгласие с латиняните, но когато особено ревностните привърженици на унията искат от него да наложи запрещение на св. Марк, заради непокорството му по въпроса на унията или най-малко поне да го предаде на съда на Синода, той решително отказва това. Също така във Ферара, при обсъждането на въпроса нужно ли е гърците да се местят във Флоренция и да продължават по-нататъшните си преговори с латиняните, той не изразява открита воля нито в едната, нито в другата посока. А когато се обсъжда въпросът за съгласяването с Filioque, както видяхме, той е бил готов да приеме латинския догмат, но по-скоро условно, а не фактически – по неговите думи, да се внася каквото и да било в православния Символ на вярата е нещо недопустимо. Когато разказва относно привържениците на унията сред гърците, св. Марк Ефески пише за него така: „Към тях се присъедини и патриархът, бидейки съсипан вече и той горкият, жадуващ колкото може по-скоро да си тръгне оттук, макар че съдбата му го тикаше към смъртта.”[9] В патриарха ние наблюдаваме две черти: от една страна, слабохарактерност и лоялност към волята на императора, желаещ унията заради политическите си интереси, а от друга – желание да не нанася ущърб на православието и на достойнството на Православната църква, на която е бил патриарх. И макар, разбира се, да не е бил духовен глава на делегацията и в действителност да не е проявявал никаква активност – както поради болестта и старостта си, така и донякъде поради отсъствие на съчувствие към цялото дело на унията, смъртта му е била ущърб за това дело, тъй като в акта на унията – този плачевен за православието документ – не е имало нито един подпис, принадлежащ на патриарх от Православната църква, включително и знаменателното отсъствие на подписа на Константинополския патриарх.
Със смъртта на патриарха, както казва Сиропул, императорът е оставал самичък в управлението на Православната църква и е вземал в своите ръце всичко случващо се по-нататък.
След тържественото погребение на патриарха – в храма „Санта Мария Новела” във Флоренция – гърците известяват папата, че искат колкото може по-скоро да приключат въпроса с унията, тъй като не могат дълго време да остават без патриарх. Тогава папата извиква при себе си Никейския, Киевския и Митилинския митрополити, като ги моли, тъй като гърците и латиняните вече са в съгласие по догматическия въпрос, а именно – за Filioque, – да достигнат до съгласие и по останалите въпроси. На това митрополитите казват, че те не са упълномощени да дават официален отговор, но личното им мнение е: „На нас квасният хляб ни е предаден от отците, както на вас безквасният, и нека да не правим разлика! Чистилището не е въпрос, който е бил причина за разкола и не е необходим – следователно той може да бъде оставен и обсъден след сключването на акта на унията. Що се отнася до първенството на папата, нека след сключване на унията стане така, както се приеме по право. Ние никога няма да приемем онази добавка, но ще се съгласим да я запазите в църквите си, обаче не в тези на Изток. Признаваме също, че вие сте дали разгърнат израз на Символа, принудени от необходимостта, и не твърдим, сякаш изразът „от Сина” представлява някаква друга вяра или някаква добавка, а че е благочестив и разяснява нашия Символ, така че и двата символа са благочестиви и са в съгласие, поради което могат да се казват в Римската църква, както го правите вие, и в Източната, както го правим ние – затова нека я бъде унията! Накрая, ние допускаме, че освещаването на св. Дарове се извършва чрез произнасянето на думите на нашия Господ, макар че след това молим и Светия Дух, щото хлябът и виното да станат Тяло и Кръв Христови”.[10]
Въпреки че в тези думи и така вече е имало, може да се каже, отказ от всичко онова, за което така пламенно и толкова дълго се е борил св. Марк Ефески, въпреки че гърците били направили голяма отстъпка в ущърб на православното учение, дори това обаче не удовлетворявало Ватикана и от там изисквали от гърците онова, което се нарича пълна капитулация на Православната църква. След като изслушва отговора на митрополитите, папата го изисква официално (макар и така да е бил достатъчно официален) и по-точен (т. е. повече латинизиран).
На 13 юни императорът събира при себе си всички гърци за обсъждане на точките, поставени от папата, но гърците не успяват да изработят официален отговор и не искат да възприемат безусловно всички точки от латинските искания.
На следващия ден императорът, неговият брат Димитрий и няколко митрополита се явяват при папата и му заявяват, че по въпроса за чистилището гърците не могат да постигнат съгласие с латиняните. В отговор папата им изпраща предишния доклад на латиняните за чистилището (впрочем същият, който във Ферара е бил толкова блестящо опроверган в съчиненията на св. Марк Ефески). След това папата представя на гърците хартула (Chartula), съдържаща точките, които гърците е трябвало да приемат, ако искат уния с Рим. В същото това време той упълномощава фра Йоан Рагуски и Торквемада да излязат пред гърците с пояснителни изказвания. „Chartula”-та е съдържала два въпроса: първенството на папата и литургическия, т. е. изясняването на въпроса за освещаването на светите Дарове и квасен или безквасен хляб следва да се употребява за евхаристийната Жертва?
Говорейки за първенството на папата, Хартулата съдържа следните думи, които е трябвало да бъдат включени към съборното определение (акт) на унията: „Item similiter diffinimus sanctam Sedem apostolicam et Romanum pontificem successorem (esse beati) Petri et vicarium Jesu Christi, totius Ecclesiæ caput, omnium christianorum Patrem et magistrum, et in universum orbem terrarium tenere primatum, atque eidem Sedi et Romano pontifici in beato principe apostolorum pascendi, convocandi, regendi et gubernandi universalem Ecclesiam plenam potestatem esse traditam”[11] (т. е.: Също така ние определяме, че светият Апостолически престол и [заемащият го] Римски понтифик е наследник (на блажения) Петър и викарий на Иисус Христос – глава на цялата Църква, отец и учител на всички християни, който има първенство по цялата земна шир, така че на този престол и на Римския понтифик, в лицето на блажения първенец сред апостолите, е предадена пълната власт да пасе [Христовото стадо], да свиква [събори], да царува в и да управлява Вселенската църква).
По отношение на Евхаристията Хартулата съдържа следните точки: 1) без значение е дали Евхаристията се извършва с квасен или безквасен хляб; 2) пресъществяването на светите Дарове се извършва изключително в онзи момент, когато свещеникът произнася думите на Спасителя. В речта си обаче Торквемада подчертава, че безквасният хляб по-добре съответства на Евхаристията и че освещаваща сила за светите Дарове имат само думите на Спасителя.
Заседанието завършва с реч на папата, който обвинява гърците задето те освещават светите Дарове не с думите на Спасителя, а с други думи, и ги призовава да възприемат Хартулата такава, каквато тя е. „За да подпишем унията – завършва речта си папата – е необходимо да определим четири точки: за изхождането на Светия Дух, за безквасния и квасния хляб, за първенството на Римския понтифик и по въпроса за чистилището. Без съмнение, можеше и да се въздържим от това да говорим по-подробно за добавянето на Filioque и да се ограничим до определянето на догмата, но тъй като в хода на дебатите вие често обявявахте, че Римската църква е била отлъчена поради тази именно добавка, то [в акта на унията] трябва да се спомене и за този въпрос и да се каже, че тази добавка винаги е била законна. Ето защо, съблаговолете, братя, да приемете Хартулата, която вече беше предадена на Киевския, Никейския и Митилинския епископ”.[12]
Папата е разчитал, че гърците ще приемат безусловно Хартулата, но дори и самият император е бил дотолкова оскърбен от това небивало неуважение към Православната църква чрез изискването за първенството на папата и за признаването на законност на в минало време, и чрез неуважителния отзив за православната Литургия, че пожелава да прекъсне незабавно всякакви преговори, и се обръща към папата с молба да предприеме необходимите мерки за отпътуването на гърците. Папата обаче, вече добре разбрал, че на тези императорски изблици на негодувание и решителност не трябва да се придава голямо значение, заявява, че отначало трябва да се сключи унията и тогава да си тръгват, още повече, че той вече е предприел мерки за отпътуването на гърците от Флоренция. След това папата се оттегля от лично участие в преговорите, поръчвайки тяхното водене на кардинал Чезарини – вероятно, като на опитен дипломат.
Императорът обаче се хвърля от крайност в крайност. От проявената решителност да захвърли по-нататъшните преговори и с чест да се върне в Константинопол не остава и следа, и сега, по увещанията на кардинал Чезарини и особено на привържениците на унията сред гръцките йерарси, той решава да приеме точките от Хартулата и незабавно да сключи унията. Оставал обаче един йерарх – знаменит и свят, когото императорът е уважавал изключително много, както го бил уважавал и неговият баща, имп. Мануил, и който е оставал решително против унията, един единствен, но чийто глас в това страшно време е бил „глас на викащия в пустиня” – този йерарх е бил св. Марк Ефески. В своята борба този йерарх е бил самичък, както и сам той с тъга отбелязва: „видях, че те вече трескаво се стремят към сключването на унията, и че тия, които по-рано бяха с мен, сега са с тях”.[13] Св. Марк не е можел да удържи сриващата се лавина.
На 17 юни императорът събира при себе си, в частните си покои, представителите на трите източни патриаршии и десет от епископите, стоящи зад унията, с цел да убедят св. Марк Ефески да възприеме унията, но, независимо от всички опити и увещания, той остава непреклонен в своите убеждения и решително отказва да възприеме латинските догмати.[14] От този момент нататък името на св. Марк повече не се среща в историческите описания на Флорентийския събор. Ние обаче ще се срещнем с това благословено име още веднъж, в самия ден, когато ще се подписва унията, или, по-добре казано, в деня на капитулацията на Православната църква.
Събитията се развиват бързо. На 18 юни, – т. е. на следващия ден след безплодните опити за разубеждаването на св. Марк Ефески, гърците се събират при папата, който се обръща към тях чрез своя представител с реч, отнасяща се до привилегиите на папата и във връзка с освещаването на св. Дарове. Сам императорът избягва да присъства на това събрание.
Историкът на Флорентийския събор Андрей де Санта Кроче е съхранил за нас една по-подробна картина на последните преговори. Според него, в навечерието на речта на папата двама кардинали се отправят към императора, който чрез Висарион Никейски им предлага няколко свои въпроса и изразява някои съмнения относно съдържащото се в Хартулата. Последва диспут между Висарион Никейски и Йоан Рагуски, продължил и на следващия ден. След встъпителната реч на кардинал Чезарини Йоан Рагуски започва диспута с четене на няколко древни послания към папата, четени на църковните събори и изпълнени с най-огромни похвали към папата, като специално се спира на Четвъртия вселенски събор. Висарион отговаря, че посочените примери представляват само израз на известната любезност към папите, но по никакъв начин не посочват някакви особени привилегии на Римския престол. Нека обаче докладващият да посочи – казва Висарион – особените привилегии, които са се давали на папите в древната Вселенска църква; нека бъдат посочени древни канони, потвърждаващи правата на Римския престол. Висарион прекрасно е знаел, че нищо подобно не съществува. На това обаче Йоан Рагуски отговаря като казва, че посланията на папите са по-важни и от каноните, и от определенията на вселенските събори. След това Висарион пита: изразът от Хартулата, че папата се явява „отец и учител, и наставник на християните” само израз на чест ли е или препраща към някакви особени привилегии, както впрочем може да се заключи от израза, че папата се явява „Caput Ecclesiæ” („глава на Църквата”)? На това латинският оратор ясно отговаря, че тези изрази са изрази не само на първенство по чест, но и на „primatus jurisdictionis”: „non solum denotat reverentiam, sed potestatem quamdam cujusdam obedientiæ”,[15] като се позовава на думите на Христос към св. апостол Петър: „Паси моите овци”[16] и „ще ти дам ключовете на царството небесно”,[17] и т. н. Нататък той добавя, че тази „potestas spiritualis jurisdictionis”[18] се разпространява в еднаква степен и над миряните, и над клириците.
Административно първенството на папата означава, че неправилно преследваните от императорите епископи могат да апелират към папата и че подобен род апелация не представлява накърняване на правата на императора, защото императорската власт се изразява „в гражданските и временните дела”, докато властта на папата – „в църковните и духовните дела”. След това, чрез Висарион, императорът запитва: влиза във властта на папата „convocare Ecclesiam”, да свиква вселенските събори, на което му е отговорено, че тази власт е власт или привилегия, която е изключително принадлежаща на папата и че императорът може да свиква събори само ако за това има съгласието на папата. Нататък ораторът добавя, че Христос е дал на Своята Църква най-доброто устройство, а именно – единоначалието. Римската църква обаче не проявява попълзновения върху правата и привилегиите на другите църкви. Последната фраза е била особено дипломатична. От името на императора обаче Висарион пита: аналогична ли е властта на папата с властта на митрополита в неговата област или на патриарха – в неговата патриаршия? На това Йоан Рагуски отговаря (обезсилвайки току-що изказаната си дипломатична уговорка, че папата не проявява попълзновения върху правата и привилегиите на другите църкви): „Не. Защото властта на митрополита или патриарха се ограничава само до територията, която управляват, докато наследникът на Петър „habet immediatam potestatem superioris in omnes, sed ita habet, ut cum ordine hec omnia fiant” (т. е. „има непосредствена власт по старшинство над всички, но я има така, че всичко да става със спазване на реда”). Нататък той заявява, че всички епископи се явяват само викарии на папата, тъй като „като не е могъл да върши всичко сам, Петър е поставил на много места патриарси, митрополити и епископи”. След което прочита текста от Псевдо-Исидор (сборника, съдържащ фалшифицираните документи за привилегиите на папите в древността, който е бил отдавна вече отхвърлен и от самата Римокатолическа църква) и се позовава на „Donatio Constantini”,[19] макар Лоренцо Вала[20] и Николай Кузански[21] вече да са доказали, че документът е фалшификат. Той завършва речта си с думите: „Правило 6 на Никейския събор казва, че Римската църква винаги е имала първенство [на властта]”. На това гърците отговарят, че Никейският събор никога не е приемал подобен канон.[22]
И така, на гърците е било непосредствено заявено, че те са длъжни да признаят не само първенството на папата по чест – нещо, което Православната църква никога не е оспорвала, но и „primatus jurisdictionis”. Православната църква е трябвало във всичко да се покори на папата и да го признае за „викарий на Христос” и „глава на Църквата” (не само в административното значение на тази дума, но и в светотайнствен, в догматически и във всеобемащ смисъл), за висш наставник, учител и пастир на цялата Църква, както и да му признае правото да се намесва в делата на Православната църква така, както му е угодно. Казано с други думи, Православната църква е трябвало да се откаже от своята еклисиология, от своята истина, от своята свещена съборност и да погази своя Символ на вярата, който казва: „Вярвам… в едната, света, католична и апостолска Църква. И нещо повече – трябвало е да се откаже от истинския Глава на Църквата – Господ Иисус Христос [както говори апостолът, че „Христос е глава на църквата” (Еф. 5:23) „… и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата (Еф. 1:22), и „Той е по-напред от всичко, и всичко чрез Него се държи. И Той е Глава на тялото, сиреч на църквата” (Кол. 1:17-18), Който е обещал да бъде с верните „до свършека на света” (Мат. 28:20)] и да признае един човек – пък бил той и първенствуващият патриарх – за глава на Църквата и заместник на Христос, действащ заедно с Христос. За ревнителите на православието дори самата постановка на въпроса в такава светлина не е могла да не се окаже ужасна и кощунствена заплаха за светата еклисиология на светата съборна Православна църква. След това и византийският император е трябвало да се откаже от изконното си право да свиква вселенските събори и сам да сведе себе си, заедно с всички източни епископи, до послушно оръдие в ръцете на папите. Пълното изключване на православния император от участието му в църковно-административния живот несъмнено е представлявало удар върху „симфонията” между църквата и държавата. Дори и тази симфония да е оставала само идеално построение от Юстиниановото законодателство, дори и тя рядко или дори никога да не е достигала до съвършенството си, в Православната църква обаче тя винаги е живеела като идеал и на нея изконно се е придавало много голямо значение. Ето защо, откритото и пълно пренебрегване от латиняните на традицията в Православната църква и на психологията на православния народ е представлявало и разрушаване на самата ѝ традиция.
След речта на Йоан Рагуски върху освещаването на светите Дарове се изказва Хуан де Торквемада. На отправената от императора молба от Хартулата да се извади изразът, че освещаването на св. Дарове става изключително чрез произнасянето от свещеника на думите на Спасителя, той възразява, че изразът не може да бъде премахнат, тъй като е необходим. В отговор Исидор Киевски заявява: „Ние и до сега употребяваме служебника на св. Василий Велики и на св. Йоан Златоуст, който сме имали преди разкола, и никога латиняните не са ни упреквали в това”. След което добавя съждението, което изглежда съответства на мисълта на св. Марк Ефески, изразена в съчинението му за освещаването на св. Дарове, а именно: „Ние вярваме, че думите на Спасителя са effectrix (извършващи, освещаващи) божествените Дарове; че те са, така да се каже, семето, което в собствен смисъл е effectrix на Плода. Както обаче към семето трябва да бъде добавено и още нещо, за да принесе то плод, така и към думите на освещаването (към евхаристийните думи на Спасителя) трябва да бъде добавена последващата подир тях молитва (епиклисис), така щото действително да се роди свещеният Плод”.[23]
Така завършва и това събиране.
Последва обмисляне от страна на гърците на изискванията на папата и изследване на ръкописите – в търсене на някакво указание относно привилегии на Римския престол в древната Църква, но такива не са намерени. След три дни на заседаване обаче в писмен вид те известяват папата, че са готови да признаят всички негови привилегии, освен две: правото, без участието на императора и на останалите патриарси, да свиква вселенските събори и че патриархът е длъжен лично да се явява пред съда на папата, в случай че той го призове за това. Бидейки обаче, при това положение, готови да изпращат при папата своите съдии на територията на съответната патриаршия.
На 22 юни папа Евгений IV заявява на гърците, че възнамерява да запази за себе си всички привилегии на своята църква – както правото да приема апелации и да управлява и да пасе Църквата Христова, като Пастир на овците, така и да свиква – когато това му се стори необходимо – вселенски събори, и че всички патриарси следва да му се покоряват.
„След като чу това – разказват Деянията на Флорентийския събор – императорът изгуби надежда и в отговор каза само: Погрижете се, ако искате, за нашето заминаване”.[24]
Оставал последният шанс за спасяване на достойнството на Православната църква – завръщане в Константинопол, без да бъде предадено православието! Привържениците на унията обаче са били твърде опечалени от този обрат на събитията и един от тях (най-вероятно Доротей Митилински) пише по този повод: „Душите ни боляха задето няма надежда за уния и ни обзе голямо угнетяване и смущение”.[25] Вероятно в тези дни – точно обратно – при св. Марк Ефески е пламнала надеждата, че истината на православието ще бъде съхранена и ревнителите на православието с чест ще се завърнат в родината си, без да предадат съвършената си вяра, а Православната църква ще се предпази от вътрешни разколи.
Както печалта на привържениците на унията обаче, така и надеждите на св. Марк са напразни, защото само няколко дни по-късно православният император и архиереи ще подпишат акта на унията, който ще предизвика такова зло за Православната църква и ще лежи като черно петно върху последните страници от историята на Византия.
* * *
Вероятно по същото това време св. Марк Ефески пише съчинението за това, че св. Дарове се освещават не само чрез произнасянето от свещеника на евхаристийните думи на Спасителя, но именно чрез последващото им молитвословие и благославяне от него. Независимо дали този трактат е бил написан точно тогава или малко по-късно, смятаме за уместно да го приведем именно тук, след като в настоящата глава говорихме за това, как православните представители са се опитвали да отстояват собствената си Литургия, а латиняните са изисквали от тях да приемат учението, че св. Дарове се освещават в този момент, в който свещеникът произнася евхаристийните слова на Спасителя („Вземете, яжте…” и „Пийте от нея всички…”).
Св. Марк посочва не само древните източници, свидетелстващи, че за освещаването на св. Дарове древните съставители на божествената Литургия не са смятали достатъчно само произнасянето на думите на Спасителя, а за това се изисква още и последващото ги призоваване и благославянето им от свещеника, но още посочва и вътрешната връзка между думите на Спасителя, установяващи тайнството на Евхаристията и последващия епиклисис – второто произтича от първото.
В т. 160 от гръцката серия на Патрологията на абат Мин е поместен кратък трактат на св. Марк – обяснение на божествените служби, а в посланието си до презвитер Георги Метонит той дава отговор и върху значението на Великия и Малкия вход на Литургията и на други подобни въпроси от литургичен характер (това послание ще бъде приведено в Глава 9).
Поместеният по-долу трактат на се намира в ръкописите: Ambrosianus 653, fol. 3-6; Parisinus 1218, fol. 121-125; Oxonian Laud, 22, fol. 69-76. Отпечатан е в горепосочения том от Патрологията на абат Мин, а г-н Луи Пти го помества в Patrologia Orientalis, t. 17, p. 426-434, от което издание се извършва и настоящият превод на руски език.
От Mарк, архиепископ Ефески, за това че не само с огласяването на Владическите слова се освещават божествените Дарове, но и чрез последващата молитва и благословението на свещеника, със силата на Светия Дух
1. Като възприехме изложението на светотайнствената литургия от светите апостоли и от наследилите ги учители на Църквата, ние не намерихме при никой от тях да се говори, че единствено и само с Владическите слова се освещава и съвършава дарът на Евхаристията, и че той се претворява в самите Тяло и Кръв на Владиката, но при всички тях в съгласие тези слова се предават описателно и са сякаш предисловие, възнасяйки ни към паметта за извършваното тогава и сякаш влагайки силата за изменението на предлежащите Дарове, както и за последващата молитва и благословението на свещеника, така че Даровете да се претворят енергийно (благодатно, ἐνεργείᾳ) в онова Първообразно Тяло и Кръв на Владиката. Това свидетелстват самите тези изложения, които намираме съзвучни на нашето учение, така че въз основа на тях ще е нашето слово.
2. И ето, в записаната от Климент Литургия на светите апостоли, след като се привеждат чудесата и делата на Владиката, а се говори също за страданието, възкресението и възшествието на небето, е казано дословно: „Поминувайки онова, което <Христос> претърпя заради нас, благодарим Ти, Боже Вседържителю, не както трябва, а колкото можем, и изпълняваме Неговата заповед. Така в нощта, в която предаваше Себе си, взимайки хляба в светите Свои и непорочни ръце и издигайки взор към Тебе, своя Бог и Отец, като го преломи, даде го на учениците си с думите: Вземете от него, яжте – това е Моето тяло, раздробено за мнозина, за опрощение. Подобно на това, като смеси вино и вода в чашата и я освети, Той им я даде с думите: Пийте от нея всички – това е Моята кръв, изливана за мнозина, за опрощение на греховете; това правете за Мой спомен. Помнейки страданието Му, смъртта и възкресението, възшествието на небесата, и бъдещото Му второ пришествие, в което ще дойде да съди живи и мъртви и да въздаде всекиму по делата му, принасяме ти Царю и Боже според Неговата заповед, този хляб и тази чаша, благодарейки Ти, че си ни удостоил да предстанем пред Теб и да Ти свещенослужим, и Те молим благосклонно да погледнеш на тези предлежащи пред Теб Дарове, Ти Който нямаш нужда от нищо, да благоволиш за тях в чест на Христа Твой, и да ни пратиш Светия Твой Дух за тази Жертва, Свидетеля на Страданията на Господ Иисус, за да яви този хляб като тяло на Христа Твой, а тая чаша като кръв на Христа Твой”.[26]
3. Ето тези слова, чрез записа на божествения Климент, божествените апостоли са предали на Църквата. Но и божественият Яков, първият епископ на йерусалимците, брат, а заедно с това и приемник на първия велик Архиерей, който самият е изложил тайнството на Литургията, на същото място, след като предава Владическите слова, пише: „Понеже помнейки и ние, грешните, животворящите Му страдания, спасителния кръст, смъртта, погребението, тридневното Му възкресение от мъртвите, възхождането на небесата, възсядането от дясно на тебе, Бога и Отца, а също Неговото Второ славно и страшно пришествие, когато ще дойде в слава да съди живи и мъртви, за да въздаде на всекиму според делата му, принасяме Ти, Владико тази страшна и безкръвна Жертва”. И малко по-нататък: „Помилуй ни, Боже по великата Ти милост и прати за нас и тези предлежащи Свети Дарове, Твоя Пресвети Дух, Господа Животворящия, Съпрестолен с Тебе – Господи и Отче, и с Единородния Ти Син – Съцарствен, Единосъщ и Съвечен, говорещ в закона, в пророците и в Твоя Нов Завет, низходил като гълъб над нашия Господ Иисус Христос в реката Йордан и пребиваващ в Него; низходил над светите Твои апостоли като огнени езици в горницата на светия и славен Сион в деня на светата Петдесетница – този Твой Пресвети Дух ни прати, Владико, на нас и на тези предлежащи свети Дарове, та посетил ни със свято, благо и славно пришествие, да освети и направи този хляб в свято Тяло на Христа Твой и тази чаша в честна Кръв на Христа Твой”.[27]
4. Това следват и онези, които впоследствие са съкратили Литургията, като Василий Велики, а след него и Йоан Златоуст. Първият, за същото място, в своето описание на това първо свещенодействие, предадено ни от Владиката, говори така: „Остави ни възпоменанията за това Негово спасително страдание, което представяме по Негова заповед, понеже искайки да достигне до доброволната, възпята и животворяща смърт в нощта, в която Той се отдаде за живота на света, взимайки хляба в Своите свети и пречисти ръце, показвайки го на Тебе, Бога и Отец, след като благодари, освети, преломи и даде на Своите свети ученици и апостоли с думите: „Вземете, яжте – това е Моето тяло, което за вас се преломява, за опрощение на греховете”. Подобно на това, като прие чаша от плода на лозата, разреждайки, благодарейки, посвещавайки, даде на светите Свои ученици и апостоли с думите: „Пийте от нея всички – това е Моята кръв, на Новия Завет, изливана за вас и за мнозина, за опрощение на греховете; това правете за Мой спомен”. И малко по-нататък: „Заради това, Владико Пресвети, и ние, грешните и недостойни Твои раби, удостоили се да служим на светия Твой жертвеник, не заради нашите правди (понеже не вършим някакво добро на земята), но заради Твоите милостини и Твоите щедрости, които изобилно си излял над нас, дръзваме да се доближим до светия Твой жертвеник, и предлагайки вместообразите (τὰ ἀντίτυπα) на светото Тяло и Кръв на Христа Твой, на Тебе се молим и Тебе призоваваме: Свети на Светите, с благоволението на Твоята благост, да дойде Духът Твой Свети над нас и над тези предлежащи Дарове, да ги благослови, освети и покаже този хляб като самото честно Тяло на Господа Бога и Спасител наш Иисус Христос, а тази чаша – като самата честна Кръв на Господа Бога и Спасител наш Иисус Христос, пролята за живота на света”. Божественият Златоуст, пък излага още по-кратко това с думите: „Господ, дошъл и изпълнил за нас цялото домостроителство, в нощта, в която беше предаден, или по-скоро, Сам се предаде за живота на света, вземайки хляба в светите Свои пречисти и непорочни ръце, като благодари и благослови, освети, преломи, даде на светите Свои ученици и апостоли, рече: „Вземете, яжте – това е Моето тяло, което за вас се преломява, за опрощение на греховете”. Подобно на това и за чашата по време на вечерята: „Пийте от нея всички – това е Моята кръв, на Новия Завет, изливана за вас и за мнозина, за опрощение на греховете; това правете за Мой спомен”. И малко по-нататък добавя следното: „Принасяме Ти тази словесна и безкръвна жертва, и Ти се молим, просим и умоляваме, низпрати Духа Си Свети над нас и над тези предлежащи Дарове, и направи този хляб честно Тяло на Христа Твой, а това в чашата – самата честна Кръв на Христа Твой, превръщайки ги (μεταβαλὼν) с Духа Твой Свети”.
5. И така, всички те в съгласие първо изричат Владическите слова и чрез тях ни довеждат до спомена на извършеното тогава, влагат освещаваща сила в съвършаваното, а след това се молят и призовават благодатта на Светия Дух да дойде и свърже изричаното тогава с изричаното сега, а предложените дарове да претвори във Владичните Тяло и Кръв, понеже тя и в утробата на Девата е съставила тази богоносна Плът, според думите на Ангела: „Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени”.[28] Затова и Василий Велики, привеждайки описателно Господните слова, и говорейки сякаш от себе си, обаче нарича предложените Дарове вместообрази на Светото Тяло и Кръв, от което става ясно, че те все още се принасят като някакъв образ или изображение и веднага след това идва молитвата да дойде Духът Свети и да яви този хляб като честно Тяло, а тази чаша – като честна Кръв. Това е напълно основателно! – Както в онова първо сътворяване, макар земята да е получила по Божия заповед силата да прорасте израстващото от нея, и тази заповед, според думите на същия учител,[29] е останала в земята и ѝ придала силата непрекъснато да прораства, като за това е нужна също нашата грижа и ръцете на земеделците, за да съзрее израсналото. По същия начин и тук, веднъж изреченото от Спасителя, както казва божественият Златоуст, винаги действа,[30] но за съвършаването на предлежащите <Свети Дарове>, съдейства също така и силата на божественото Свещенство, действаща чрез молитвата и благословението. Тази сила прави и водата на Кръщението, която на вид е само вода, да е очистително средство за всеки грях с невидимото присъствие на Божествения Дух. Пак тя съвършава Миропомазанието, а също самите свещеници, и всички други тайнства на Църквата чрез благодатта на пресветия Дух. Затова, не защото уповаваме изключително на нашата молитва или смятаме онези <евхаристийни> слова <на Спасителя> безсилни, се молим ние за предлежащите Дарове, и по този начин ги съвършаваме, но признаваме на тези слова присъщата им сила и показваме значението на божественото Свещенство, извършващо всички тайнства чрез призоваването (ἐπίκλησις) на действащия чрез Него Свети Дух. Така и божественият Златоуст говори по същия начин за това в Книга 3 на За свещенството: „Предстои свещеникът, низвеждайки не огън, но Духа Свети, и дълго извършва молението, не за да бъде Предложеното погълнато от някакъв изпратен свише пламък, но за това благодатта, низходила върху Жертвата, да възпламени чрез нея душите на всички и да ги яви по-светли от сребро, очистено с огън”.[31] Обаче нашите молитви не трябва да предизвикват никакво съмнение или неувереност, понеже принесеният в жертва и причастяван Владика ни е заповядал: „това”, казва Той „правете за Мой спомен”[32] и е обещал Духа Свети на всички, молещи се на Него, да не говорим пък за свещениците, и силно желаейки това да се извършва от нас всеки ден,[33] за да се вижда след това във всички времена. Или може би поради това ти вече се съмняваш и в Кръщението, което също се извършва чрез молитви и призоваване на Светия Дух (ἐπίκλησις)! Нима се колебаеш за опрощаването на греховете, давано чрез свещеническата благодат, дали наистина си го получил, като зачеркваш и всички други църковни тайнства! Не е така обаче – не е така, понеже е верен Обещалият да е сред нас през всички дни до края на този век.[34]
По такъв начин, възприели тези учения от светите апостоли и от техните приемници, ние неизменно се придържаме към същото разбиране и му отдаваме дължимото. Що се отнася до това, че Господните слова, отнасящи се към тайнствата и предавани в преразказна форма, са достатъчни за освещаването на Даровете, очевидно не е казал никой от апостолите или учителите, но че веднъж казаното от Него, като Слово на Твореца, действа винаги, говори златоезичният Йоан.[35] Това обаче, че тези думи, произнасяни сега от свещеника, със самото това, че се произнасят от него, могат същото, по никакъв начин не трябва да се учи, понеже словото на Твореца не действа само по себе си с това, че се произнася от един или друг човек, но силата му е там, че то веднъж е казано от Бога. Но и самите латиняни не твърдят, че словата на Владиката са действени, когато се изказват просто от първия срещнат и извън олтара. И така, ако има нужда от свещеника, олтара и всичко, което съдейства за това, защо да няма нужда от молитвата и благословението, а чрез тях и от пришествието на Светия Дух, Който извършва всички тайнства? Нека в подкрепа на извършваното от нас като свидетел да пристъпи и свещеният Дионисий, който в Съзерцанието върху Тайнството на събранието казва: „След хвалебна песен за светите Божии дела, той пристъпва към свещенодействието, като най-напред се оправдава и призовава към Него: Ти рече – това правете за Мой спомен. След това, измолвайки за себе си да стане достоен за богоподражателното свещенодействие и, по подобие на Самия Христос, да извърши божествените [тайнства], като всесвято преподаде [даровете] и свещенолепно причасти желаещите да се причастят, той свещенодейства божествените [тайнства], като със свещено предложената <Жертва> извежда пред очите онова, което е възпявал. Така, откривайки покрития и неразделен хляб, разделяйки го на множество части и поделяйки единната чаша за всички, той символично множи и разпределя единението”. И малко по-нататък: „След като се причасти и предаде богоначалното общение, той завършва със свещено благодарение”.[36]
7. Всеки желаещ може да види, дали гореказаното отговаря на онова, което извършваме ние, или на онова, което извършват латиняните. Понеже ние, следвайки свещените апостоли и учители, що се отнася до техните изложения <на литургията> и на свещеноявителя <свети Дионисий Ареопагит>, възпяваме божествените дела, т. е. както казва той, въчовечавенето на Бога заради нас, Неговата смърт заради нас, богорождението на кръщаваните, божественото осиновяване, обòжението чрез спазване на заповедите. След това, пристъпвайки по този начин към свещенодействие, ние първо се извиняваме и възгласяваме самите Господни слова, които Той тогава е изрекъл и после добавяме, че Сам Той е заповядвал: „Това правете за Мой спомен”, а после, молейки се да сме достойни за това богоподражателно свещенодействие, както го представят изложенията, ние свещенодействаме пребожествените <тайнства> чрез молитва, благословение и пришествие на Божествения Дух, откриваме покрития до този момент и неразделен хляб, и го разделяме на много части, и на всички отделяме от единството на Чашата. А латинският свещеник, също говорейки описателно, поменува Владическите слова, както Той е заповядал: „Вземете, яжте и пийте всички; това правете за Мой спомен”. И повече нищо не свещенодейства, но смята, че самото произнасяне на тези слова е достатъчно за освещаването и свещенодействието. После, взимайки и издигайки непокрития до този момент безквасен хляб, откъдето се случи, отломява от него част и го потапя в чашата, а останалото слага в устата си и подобно на това, изпивайки цялата чаша, увещава служещите с него дякони да му дадат целувание, без да преподаде никому нищо – това този, който толкова заиграва <с Господните слова>: „Вземете, яжте всички и пийте от нея всички”. Не е ли очевидно, че това е противно на предадените ни изложения и тълкувания, на Господните слова и на самите техни възгласи? Постъпвайки така, те ли имат дързостта да ни призовават, да се намесват в извършваното от нас, и да го тълкуват, след като то така вярно следва светците? Но Златоуст казва: „Словото Господне, веднъж изречено, прави жертвата съвършена”.[37] „Веднъж изречено” той нарича не сега произнесеното от свещеника, а веднъж изреченото от Спасителя, за да влага винаги освещаваща сила в предложените <Дарове>, но със самото произнасяне не ги освещава енергийно (благодатно, ἐνεργείᾳ), понеже това извършва пришествието на Светия Дух чрез молитвата на свещеника, което става ясно от там, че същият Златоуст, както ние вече изложихме по-горе, след като са били произнесени Владическите слова, казва: „Прати Духа Твой Свети и направи този хляб честно Тяло на Христа Твой, а което е в тази чаша – в честна Кръв на Христа Твой, превръщайки ги чрез своя Дух Свети”. Ако и това не убеди настроените да спорят, нека те бъдат достойни за съжаление, като обзети от двойно невежество и дълбоко коравосърдечие.
Превод от руски: Борис Маринов
Превод от старогръцки: Иван Христов
* Амвросий (Погодин), архим. Святой Марк Эфесский и Флорентийская уния, Jordanville, N. Y.: „Holy Trinity Monastery” 1963, с. 283-301. Публикуваните досега части от книгата виж – тук (бел. прев.).