Тайната на човешкото сърце

С учението си Църквата иска да помогне на човека да намери отново дълбочината на своето сърце, което е духовният център на личността. По думите на Св. Писание, всеки от нас е сътворен по уникален образ и Бог търси среща с човешкото сърце, за да се всели в него, да ни яви Себе си в него.

Царството Божие е вътре в нас (Лука 17:21) и сърцето е бойно поле – то трябва да бъде очистено от всяка нечистота и посветено на Господа. „Най-много от всичко пази своето сърце – казва премъдрият цар и пророк Соломон – защото от него са изворите на живота” (Притч. 4:23). Изворите на живота са в сърцето и този, който търси Лицето на живия Бог, се стреми да запали в него благодатния огън.

Сърцето е храм, в който става срещата с Бога. То жадува да познае Бога и няма да се успокои, докато Той не влезе в него. Господ обаче е Бог ревнив (Изх. 34:14). Той не се задоволява само с част от нашето сърце. Иска го цялото, като казва: „Синко! Дай Ми сърцето си” (Притч. 23:26). И ни заповядва да Го обикнем от цялата си душа, от цялата си същност и мисъл (Срв. Марк 12:30). Да, Бог е много по-голям от нашето сърце и ние не можем да Го вместим, но въпреки това, ако успеем да се обърнем към Него с цялото си същество, Той ни възражда с нетленното семе на Своето слово, запечатва ни с името Си и с постоянното Си благодатно пребиваване прави сърцето да сияе. Тогава сърцето става неръкотворно светилище на Бога, в което се отразява Неговият образ, пребивава Неговото име, звучи Неговият глас. Казано с други думи, човек тогава достига целите, заради които е дошъл на този свят.

Проблемът на нашето време е в това, че ние живеем, мислим, говорим и дори се молим на Бога без участие на нашето сърце. Домът на нашия Небесен Отец е сърцето, дето почива Духът Божи (1 Петр. 4:14). Само когато в сърцето се избрази Христос (Гал. 4:19), ще се оцелостим, ще станем подобни на съвършената Ипостас на Сина и Словото Божие, създал и изкупил ни със Своята драгоценна кръв.

Раждането свише ни превръща в деца на Бога и в богове по благодат. До момента обаче, до който сме лишени от духовни сили, намираме се в плен на страстите, които ни отвличат от пребиваването в сърцето и ни съблазняват със суетата на този свят, ние не можем да преживеем това раждане. Съгрешили и лишили се от славата Божия (Рим. 3:23), ние сме се отделили от Небесния Отец в далечна страна (Лука 15:13), станали сме роби на дявола. Грехът отвлича ума от животворящото съзерцаване на Бога. Нечистите страсти, превърнали се във втора наша природа, са утвърдили властта си над нас и сега, за да ги изкореним и да се освободим от живеещия в нас закон на греха, трябва да се отвратим от този безбожен ад и да се върнем в дома на Отца ни. Заповедите на Христос са единственият път, водещ към вечна радост в Небесното царство, и затова трябва да се вселят в нашето сърце, очистено от греха и пламтящо от любов към Бога и ближния.

Никак не е лесно да се завърнем у дома от далечна и враждебна страна. Страшен е душевният глад в сърцето, опустошено от греха. Ако в сърцето има благодат, то човек е утешен от нея и способен да понесе с радост и най-тежките изпитания и скърби, но ако сърцето е ожесточено и не чувства божественото утешение, то човек може да изпитва безрадостно и мъчително състояние. Няма по-голямо нещастие от безчувственото и вкаменено сърце, неспособно да отличи светлия път на Божия промисъл от пътя на тоя свят, водещ в мрака. В противовес, блажените хора са избрани съсъди на божествената благодат, просветени с пророчески дух; те ясно виждат и божествената светлина, и тъмнината на света.

Трудностите на борбата за очистване може да ни плашат, но нищо не трябва да ни спира от този подвиг, защото Сам Бог, Който търси човешкото сърце, благосклонно гледа на нашата борба. Удивително обръщение към Бога са думите на праведния Йов: „Какво е човек, та толкова го цениш и обръщаш върху него вниманието Си, посещаваш го всяка заран, изпитваш го всеки миг?… Защо си ме поставил противник на Себе Си, та дотегнах и на мене си?” (7:17-18, 20). Ние чувстваме непостижимия Бог, Който стои при дверите на сърцето и казва: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 3:20). „Хлопайте – казва Господ – и ще ви се отвори” (Мат. 7:8, Лука 11:9). И ето, когато се отварят дверите на Божията милост и на нашето сърце, се случва най-голямото чудо на битието: човешкото сърце и Божият Дух стават единни – настъпва божествен пир.

За съжаление, когато се предаваме на греховно разтление, сами се лишаваме от това тържество и утешение. Да пасеш свине в далечна страна означава да изпълняваш проклетите заповеди на врага, на дявола. Ние се лишаваме от утешение, когато живеем безгрижно и топлохладно, защото „проклет е онзи, който върши делото Господне небрежно” (Иер. 48:10). Бог не търпи двоедушните. Угоден му е само този, който се обръща към Него с цялото си сърце и се труди с желание. Той излива благодат и милост над посветилите сърцето си Нему – Бог е щедър, но от нас очаква цялостно обръщане.

Ето колко е важно да се прибягва към Бога с цялата душа, да откриваме пред Него всяка своя нужда. Само разкривайки сърцето си, можем да започнем разговор с Бога, нашия Отец, Който внимателно ни слуша. Ние сами Му даваме възможност да започне процеса на нашето обновление и възраждане, до първоначалното състояние на нашето богосиновство.

Ако обреченият на смърт човек живее в греха, предава се на всяко зло, то егоизмът му се увеличава. В порива на гордото си отчаяние той иска съвсем да живее без Бога, но тегнещата над него клетва го води към още по-жалко и безизходно състояние. Ние обаче носим в себе си неунищожимия дар на образа Божи и поради това винаги имаме възможност да се изправим от падението и да се обърнем към Светлината и Живота. Това се случва когато дойдем в себе си и с болка в душата кажем на Господа: „Умирам от глад” (Лука 15:17). Човек влиза в своето сърце, а това означава, че е време Господ да действа, Бог може да започне да говори с него. И той трябва да убеди Бога, че е Негово чедо и принадлежи само на Него и на никой друг. Ако му се отдаде да направи това, то над него се изливат потоците на Божията милост, божественият живот става негов и той ще чуе от Бога величествените думи: „Сине Мой! Всичко Мое е твое” (Лука 15:31). Именно затова Бог е създал човека. Бог иска да дарува на човека Своя собствен живот, за да стане и човекът бог.

В Евангелието виждаме как опомнилият се блуден син казва: „Ще стана и ще ида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си” (Лука 15:18-19). Това е чуден момент, той има огромно значение за целия духовен свят. Страданията, скърбите и духовната жажда принуждават човека да се замисли за себе си. И тогава е достатъчно само едно мигновение за божествената благодат, за да обърне енергията на нещастието в дръзновено обръщане към Бога. Виждайки мъртвото си, страдащо сърце, човек ясно разбира и болезнено изповядва, че е погубил дните си в суета (Пс. 77:33), че целият му предишен живот не е друго, освен непрекъснато падение и нарушаване на заповедите Божии и че няма нищо, с което да се оправдае пред праведния Съдия. Той предвижда своята крайна участ и като многострадалния Йов казва: „Преизподнята е моят дом” (17:13). Той с цялото си същество се обръща с плач към живия Бог, Който, пускайки ни до вратите на ада и издигайки ни отново, има власт над живота и смъртта (Прем. 16:13). Настъпва решителният момент в нашия живот – началото на нашето преображение с пришествието на Бога Спасител. Като вършим грях, ние се разсейваме с ума си и се обръщаме навън, но когато осъзнаваме своята погибел, идваме на себе си и търсим спасение, като се опитваме да съсредоточим вниманието си в сърцето. И едва след това, в единството на ума и сърцето, човек се обръща с цялото си същество към Бога Отца. Така, устремени към духовно съвършенство, ние последователно минаваме тези три етапа.

Първоначално човек живее и действа без участието на сърцето, воден от горди и тщеславни помисли. По същество това състояние е състояние на прелест, на падналост, когато, без да разбира, той предпочита да се покланя и служи на тварите, а не на Твореца (Рим. 1:25). Като пребивава извън своето сърце, човекът не е способен да оцени правилно нещата, защото не разбира плановете на своя враг (2 Кор. 2:11). Глупавият, както се казва в притчата, няма разум, за да стане мъдър: той живее извън своя духовен център – сърцето и затова остава неопитен и безплоден. Поради това, че е двоедушен, той не може да следва пътя Господен, без да се препъва.

На вторият етап човек идва в себе си, започва да мисли за себе си смирено и с това привлича Божията благодат. Сърцето му оживява. Смирените мисли се раждат вътре в самия него, просвещава се умът; става му ясно кои мисли трябва да се отхвърлят и кои да се приемат, за да може винаги да се угоди на Господа. Преди сме се предавали на порочни помисли, водещи към гибел, но сега, вдъхновени от думите Христови, мислим различно, възраствайки непрестанно във вярата, надеждата, благодатта и любовта към Бога. От всеки случай се извлича духовна полза (Рим. 4:28). Действително, да влезеш в себе си и да намериш сърцето си е дар на божествената благодат, и ако откликнем на Божия зов и се потрудим заедно с Бога, цялото ни същество започва да се променя.

Под действието на благодатната памет за смъртта, човек започва да разбира, че е преживял дните си безсмислено, че неговият живот е непрекъсната серия от падения и предателства на Бога, че смъртта заплашва да унищожи всичко съществено в неговото съзнание. Нито ангелите, нито хора не могат да удовлетворят жаждата на духа, търсещ вечността. Той желае да се освободи от тленните пристрастия и ако сега повярва и се обърне към Христос, ще намери своето сърце и ще познае, че Той дарува на вярващите в Него велика милост (Евр. 11:6). Вярващият познава Христос като Бог Вседържител, дошъл да ни спаси и идващ отново със слава да съди света. С вяра той се прилепя към Господа, като се уповава на милостта на Спасителя. Така е вярвала в Христос жената-хананейка, като е приемала думите Му смирено и с надежда, следвайки Го неотстъпно. Бог винаги е праведен и благословен вовеки, без значение дали ни милва или наказва, и ако вярата ни е като вярата на тази жена, то и ние ще наследим богоосиновяването. Смирената вяра привлича към сърцето благодатта на любовта към Бога.

Влизайки в общение в Духа с възкръсналия от мъртвите и царстващ навеки Иисус Христос, вярващият започва да вижда и безутешно да оплаква своята духовна нищета. Той чувства своята отделеност от вечния живот и му става страшно, защото Бог не е с него. Но страх, подобен на този, укрепва сърцето за борба с греха и ражда твърда решимост винаги да се стремим към вечното, а не към земното. От опита на собствения си живот той се убеждава, че страхът Господен е действително начало на премъдростта (Прем. 1:7). Страхът пази от прекалена дързост пред Бога, от това да се превъзнасяме, помага да мислим за себе си скромно (Рим. 12:3), защото сме ограничени същества.

Друго средство, чрез което намираме сърцето си, е тайнството изповед, по време на която със срам откриваме сърцето си пред духовния отец. Христос ни спаси на кръста, претърпя унижение и подигравки, и ако оставим всичко светско и престанем да се интересуваме какво е мнението на другите за нас, а преживяваме срам за греховете си пред Бога, то ставаме смирени по сърце. Такъв срам Бог приема като благоугодна жертва и ни дарува очистваща и обновляваща благодат, така че дръзновено да стоим пред Него в молитва.

Съществуват немалко способи и духовни упражнения, помагащи да се пробуди сърцето, да се очисти и да се разшири, да станем подобни на Христос. Сега обаче искам да се спрем по-подробно на молитвата и покаянието.

Иисусовата молитва, т. е. призоваването на името Господне, дава на вярващия усещане за живото присъствие на личностния Бог, изпълващ и преобразяващ сърцето с божествена енергия. Смирената и внимателна молитва събира ума в сърцето, в което пребивава Господ и човек по чудесен начин Го чувства близо до себе си.

Покаянието също изменя нашето сърце – то е всеобхващащо и свято. Този, до когото се докосне, свидетелства, че Бог на отците ни е праведен и истинен във всичко, а човекът е лъжовен (Рим. 3:4), прелъстен от сладостта на греха и затова е отделен от Божията слава. Каещият се трябва смирено да признае своите грехове и никого да не осъжда, освен самия себе си. Постъпвайки така, той говори истината за себе си и привлича Духа на Истината, Който го очиства и оправдава (1 Иоан. 1:8-10). По думите на св. Силуан Атонски, Светият Дух свидетелства в душата за спасението. Бог е обещал, че няма да презре сърце смирено и съкрушено (Пс. 50:19) и Той е верен на обещанието Си. Човекът може без страх да признае пред Бога: „Отче, съгреших против небето и пред Теб” – и тогава ще чуе в душата си преизпълнена с божествената доброта и любов думите: „Всичко Мое е твое!” (Лука 15:18-19, 31).

Ние започваме с покаяние в греха, но по степента на умножението на благодатта се изцеряваме и започваме да разбираме премъдрия Божи замисъл за човека. Нашето призвание е да станем подобни на своя Първообраз Христос и колкото повече се стремим към това, толкова повече в нашето сърце се изобразява нашия Създател (Кол. 3:10). Не се равняваме по другите, а по вечния Бог и затова нашето покаяние, по думите на стареца Софроний, няма предел на земята – то приема онтологични измерения.

Започвайки своето покаяние, вярващият поема този необходим кръст, който любящият Бог промислително е подготвил за всеки от нас. Само носейки кръста си се освобождаваме от страстите и привързаността към света, ставаме способни да обичаме и да бъдем верни на Създателя и наш Благодетел – Бога. Носенето на кръста е отговор на призива към покаяние. Кръстът е ключ, отварящ вратите към вечността и безсмъртието, дарувани ни от кръста и възкресението Христови.

Покаянието няма граници. За дълбокото и всеобемащо покаяние, когато човек плаче за целия свят, подобно на Адам, Бог излива особен дар на благодатта. Тогава за човека стават очевидни космическите последствия от грехопадението. Такава покайна молитва принесли на Бога тримата отроци във Вавилонската пещ, така се молил св. ап. Павел, така плакал за целия свят св. Силуан: „Моля Тебе, милостиви Господи – викал св. Силуан към Бога – да познаят Теб, чрез Светия Дух, всички народи по света”. Тези думи са простички, обикновени, но като четем неговия автобиографичен Плач Адамов разбираме, че покаянието на св. Силуан е имало вселенски характер.

По какъв начин покаянието става всеобхващащо? От нас се иска да подготвим почвата в сърцето си и така да привлечем животворната благодат и тогава непременно ще започне изгревът на деня и утринната звезда ще влезе в нашите сърца (2 Петр. 1:19). Благодатта на Духа на Истината, скрита в сърцето, ще се разкрие и ще го разшири до безкрайност и то ще може да обгърне с любовта си целия сътворен свят. Човекът става истински само когато е причастен на Духа на Истината и Го носи в себе си. Такъв човек, по думите на псалмопевеца излиза по своите дела и се труди върху тях до вечерта (Пс. 103:23), до края на своя живот, като знае, че трябва да очисти себе си от всяка сквернота на плътта и духа, вършейки светинята със страх Божи (2 Кор. 7:1), насочвайки мислите си само към това, което е истинно, което е честно, справедливо, чисто, любезно, което е добродетел и похвала (Фил. 4:8), вършейки само дела, които водят към съвършенство. Христовият мир и Царят на мира ще се възцарят в такъв човек и всяко негово слово ще свидетелства за нетленното съкровище, що той пази вътре в себе си. От преизобилието на любовта към ближния, която не изключва никого от хората, той възнася молитва за всяка душа – да я помилва Бог и да я утеши със свето утешение.

Отдаденото на Иисус Христос сърце е осенено от благодатна сила, защото Христос по думите на Св. Писание е „Свят и Истинен, имащ ключа Давидов” (Откр. 3:7). За миг Той може да затвори вратите на врага, да порази неговата гордост и да плени всяка мисъл в човека в послушание на Христос (2 Кор. 10:5). Човекът се изпълва с кротки и смирени мисли, които раждат в него духовна енергия, които го вдъхновяват и помагат да следва Господа, където и да отива Той, дори и в самия ад (Откр. 14:4). И отново Господ отваря вратата и човек става достъпен за нападенията на врага, който го атакува със своите помисли. Господ с точност знае размера на изпитанието, необходимо за всеки от нас, за да бъдем винаги бдителни и причастни на победата на нашия Бог и Спасител над поднебесните духове на злобата. Тази борба е винаги плодотворна за подвижника, стремящ се да се облече в нашето небесно жилище, за да бъде смъртното в нас погълнато от живота (2 Кор. 5:2-4). Подвижникът вижда с очите си своето израстване в безкрайния процес на познаването на Бога.

Умът, молещ се с името на Христос, по естествен начин влиза в очистително покаяние на сърцето, което се моли с неизречими въздишки (Рим. 8:26) – така, както вдъхновява човека самият Дух Божи. Оттук нататък наш учител става живеещият в нас Господ, Който ни помага да различим угодните Нему мисли от онези, които ни пречат да пребиваваме с Него. В подобно състояние са били всички Божии пророци. В техните пророчески сърца се е разнасяло благото слово (Пс. 44:2) и те са знаели от Кого идва това слово, защото им е бил познат гласът Божи. Сърцата им винаги са откликвали на зова Божи с молитва: „Готово е сърцето ми, Боже, готово е сърцето ми: ще пея и ще славя” (Пс. 56:8). Бог ни учи да бъдем Неговите уста, като свидетелстваме пред целия свят истината за Него – дошъл да спаси света и отново идващ да съди света с правда и милост. И ние с цялата си душа се стремим да правим всичко така, че да срещнем възлюбения Бог достойно, като знаем, че Той обича чистите по сърце и се отнася с тях като със Свои приятели (Притч. 22:11).

Мисля, че от казаното дотук става ясно, че смисълът на живота и основната грижа на човека трябва да бъде намирането и откриването на дълбините на сърцето – така, че върху него да снизходи великото и неизречимо благословение да види светия Бог.

Въпроси и отговори:

- Простете, че задавам такъв наивен въпрос, но ще ни кажете ли къде се намира сърцето?

- Когато говорим за сърцето, разбира се, имаме предвид духовното сърце на човека, което като място съвпада с нашето физическо сърце; то, както всички знаем, се намира в човешката гръд. Трябва обаче да отбележим, че когато се сподобим с божественото просвещение и освещение, тогава целият човек става единно духовно същество, т. е. целият става сърце. Сърцето понякога се нарича душа или дух на човека. Сърцето е мястото, в което става единението на духовните сили, в което се въдворява умът след изцеление от страстите. Тогава дори и човешкото тяло се концентрира в сърцето. По думите на св. Григорий Паламà, сърцето е духовно тяло, обгръщащо със себе си нашето физическо тяло; то е мястото, в което цялото човешко същество се стяга в един духовен възел. Когато умът става единен със сърцето, тогава човек владее своята природа, в него вече няма противоречивост, нито разсеяност – такова е състоянието на светците, чиято природа е изцелена. Нашето паднало състояние се състои в това, че ние сме лишени от цялост: в мислите си имаме едно, чувстваме друго, а желаем трето. Благодатта привежда ума и сърцето в единство, и тогава човек има в ума си мисълта за Бога, стреми се с цялото си същество към Бога и пребивава в чувството за Бога. Именно затова покаянието и сълзите имат за нас голямо значение – помагат да се очистим и да станем цялостни, защото плачещият винаги е съсредоточен върху това, що съкрушава сърцето му. Ако скърбим, че сме разделени от Бога и спасението е далеч от нас поради нашите грехове, ако пазим в сърцето си печал по Бога, то ние плачем пред Бога. Но ако същевременно мислим и за друго, то тогава, разбира се, не можем да плачем. Светците например са имали дълбока мисъл и благодарение на нея и с нея са оценявали всяко духовно явление в небесния и земния свят. В духовния живот сълзите са много важни, защото с тяхна помощ ние, жадуващите и търсещи Бога, рано или късно намираме своето сърце и влизаме в него, и тогава Бог възцарява в него Своята благодат.

- Ако човек вече е постигнал смирение, възможно ли е отново да се върне в предишното греховно състояние? И ако се случи, колко трудно ще му е отново да постигне смирението?

Ние постоянно се меним. И трябва винаги да се стремим да намерим за себе си смирена мисъл, която би помогнала да приведем ума и сърцето си в единство. Всяко слово от Св. Писание е вдъхновено със смирение от Бога и може да стане за нас такава спасителна мисъл, възпламеняваща и очистваща сърцето подобно на горещия въглен, докоснал устата на пророк Исаиа. Тъкмо за да може словото Христово благодатно да се всели в нас (Кол. 3:16), се поучаваме в закона Господен ден и нощ. И тогава, по време на молитва, едно или друго изречение от Св. Писание под действието на благодатта става живо, действащо в нас и вече се молим само с това слово много време. По-точно, Духът Божи, Който ни е дал точно това слово, се моли в нас. Смирената мисъл, раждаща под действието на благодатта покаяние и сълзи, може да бъде взета от Библията или да ни бъде дадена непосредствено от Бога в молитвата, или чута по време на богослужението в храма, или приета от някой старец, от брата ни в Христос или въобще от който и да е. Бог ни търси навсякъде и идва при нас където и да се намираме, като използва всяка възможност за общуване. Ние просто трябва да сме внимателни.

Много полезна ни е молитвата със самоукор, пример за която имаме в молитвите преди причастяване. Ако четем тези молитви с внимание, винаги ще намираме в тях нещо полезно за себе си. Днес една мисъл, утре друга. Самоукоряването ни уподобява на Христос, Който смири Себе си и затова, както казва старецът Софроний, този, който е воден от Светия Дух, никога не престава да се смирява и във всичко обвинява себе си пред Бога. Трябва обаче да знаем, че не всички са способни на това, а само тези, които са душевно здрави. Душевното здраве носи утешение и сила, но за немощни и духовно нездрави може да бъде разрушително. Затова за някои повече подхожда непрестанно благодарение към Бога за всичко: „Господи, благодаря Ти за Твоята милост към мен, недостойния”. Св. Максим Изповедник казва, че истинското смирение се състои в това, да виждаме себе си винаги длъжници пред Бога, като пазим в съзнанието си факта, че и самият живот ни е даден назаем от Него. В църковните молитви се казва, че Бог е сътворил за нас дори въздуха и затова ние, които искаме да пазим смирението, можем да благодарим на Бога за всяка глътка въздух. Чрез благодарността пазим себе си от превъзнасяне и постоянно пребиваваме в смирение на духа.

- Като се стремим да намерим своето сърце, заставаме все по-близо до Бога и затова растем духовно. Какво обаче е значението на научното знание и как то се съотнася към духовното? Има ли смисъл да учим, защото понякога ни се струва, че ние нищо не познаваме както трябва, че сърцето живее свой живот, а разумът своя?

Действително, интелектуалните занимания не подпомагат сърдечния живот, но те са необходими и трябва да им се отдели време и внимание, поне няколко години да се занимаваме с тях. Служителят на Църквата трябва да бъде образован, ако е призван да общува с хората. Ние изучаваме църковните науки поради послушание към Църквата и благословението на епископа или на духовния отец ни пази по време на учението.

На мен също ми се наложи да изучавам богословие. И ако отделях повече време за молитвата, изоставах в ученето; ако се потапях в учението – охладнявах в молитвата. Трудно се съчетават едното и другото. Простете ми, че сега говоря за себе си, но когато днес погледна назад, мога да кажа, че молитвата на този, който ме благослови да се уча, ме покриваше и затова изпълнявах всичко, което ми беше казано и от всичко по равно получих полза, защото всичко направих по послушание.

За нас е необходимо да имаме верен съветник. Споделих с един от духовните отци своя страх от висотата на служението в духовен сан: „Отче, служението на духовника е толкова опасно и ми се струва, че днес свещеникът трябва да е напълно безстрастен”. Старецът обаче ми отговори: „Не, не е така. Трябва да имаме някой, към когото бихме могли да се обръщаме за съвет”. И действително, търсейки съвет от опитния духовен отец, ти ще пребиваващ в смирен дух и това ще те запази от много опасности. Ние не можем да сме безгрешни; само Бог е свят, но трябва да се проверяваме в общуването с опитни старци.

- Съвременната култура е материалистична, всички ние, хората, днес вярваме в науката и в изводите на биологията и затова ни е трудно да си представим, че нашето сърце не е просто един от органите на човешкото тяло. Как да се осъзнаем като нещо повече от обикновен мозък или биохимична система?

Трябва да се научим да говорим на друг език – на езика, на който говори с нас Бог. Първо, ние сме от грешния човешки род и затова на всеки от нас е позната болката. Болката е езикът, който се разбира от всеки. Нещо повече, когато оставяме греха и отиваме при Бога, то за да се очистим е необходимо да преживеем много скърби и страдания. И затова като изливаме пред Бога своята болка, каквато и да е тя, чувстваме, че тогава говорим с Бога от сърце и Бог ни слуша. Спомнете си случая с майката на пророк Самуил. Тя била бездетна и нейната собствена прислуга, тщеславна и надменна жена, се надсмивала над нейното безплодие. Независимо, че Анна била господарката, тя не отмъщавала за себе си, но изливала своята скръб пред Бога в светия храм. И Бог чул нейния горчив плач – след година тя се върнала в храма, вече с младенеца Самуил на ръце. Така и ние, страдайки от несправедливостите, от скърбите и болестите, трябва да помним нейния пример и да изливаме своето изпълнено с болка сърце пред единния Бог, без да търсим човешко утешение и без да разкриваме пред други своите скърби. Навярно, може да получим и от хората някакво душевно облекчение, но има опасност да загубим драгоценното напрежение на духовния живот, което произтича от преживяваните скърби, когато ги изливаме пред Бога.

Второ, трябва да се обръщаме за помощ към този, който може да ни научи да говорим с Бога, за да преживеем постигналите ни изпитания богоугодно. Когато младият Самуил чул в храма глас, който се обърнал към него по име, той, без да знае още как говори Господ, побягнал към свещеника Илий, като мислел, че той го вика. Но Илий го върнал обратно. Така се случило три пъти и тогава Илий, който знаел как действа Духът Господен, разбрал, че това било Божие призоваване към Самуил за пророческо служение. И научил Самуил как трябва да отговаря на Господа: „Когато те повика, ти кажи: говори, Господи, понеже Твоят раб слуша” (1 Цар. 3:9). И наистина, Господ отново го повикал и Самуил откликнал на зова Божи и приел пророческо помазание. Подобно на него и ние чрез послушанието към духовния си отец се учим да говорим с Бога. Служението на пастира се състои точно в това – да научи хората да говорят с Бога.

- Който живее монашески живот, лесно може да намери старец. Но как да постъпваме ние, които живеем в света?

Този въпрос в историята на Църквата винаги е бил труден и сложен. Св. Симеон Нови Богослов казва, че старец трябва да се търси със сълзи. Необходимо е да молим Бога да ни дарува такъв човек и ако въпреки всичко не намерим за себе си старец, то тогава трябва да говорим с Бога лично, като изливаме пред Него своето сърце. Това, което казах, е възможно да звучи малко опасно и рисковано, но е напълно възможно в наши дни да не намерим за себе си старец. Ако сме смирени, тогава ще бъде по-лесно да намерим такъв човек. Ако сме смирени, тогава всеки човек може да се окаже за нас пророк, защото в този, в когото сърцето е изпълнено със смирение и доверие, чрез такъв с хората ще говори Сам Бог. Спомням си как старецът Софроний ни казваше: „Направете вие своя духовен отец пророк!”; т. е. подхождайте към него със смирение и доверие и тогава Бог ще го вдъхнови да ви каже Своето слово. Често се случва духовен отец сам да не подозира какво казва на питащия го. Понякога думите се дават леко и естествено, а друг път няма никакви думи, защото не винаги всичко зависи само от духовния отец, много зависи и от вярата на отиващия при него. Веднъж, например, при мен дойде дванадесетгодишно момиче и ми каза: „Понякога се гордея. Кажете ми, какво да направя с това”. Отговорих: „Благодарете на Бога за всичко, дори за всяко ваше дихание”. Момичето прие с готовност тези думи, като дадени от Бога и си тръгна щастлива и радостна.

Простете ми, че дръзвам да говоря за себе си, но според мен това е единственият начин да обясня подобни духовни въпроси. Да се говори както вече говорих е и малко опасно, понеже могат да се направят неверни изводи и да се подхвърли на съмнение традицията на духовенството в Църквата, но сега разговарям с братя – свещеници, и чувствам, че мога да си позволя да говоря за тези неща по-открито и непосредствено. Трябва да се държим така, че да не отнемаме духовната свобода на ближните ни, да не я ограничаваме. При което трябва и да сме много внимателни, за да не се възгордеем.

Следва

Превод: Венцислав Каравълчев

* Zacharias (Zacharou), Archim. “The Mystery of Man’s Heart” – In: The Hidden Man of the Heart (1 Peter 3:4): The Cultivation of the Heart in Orthodox Christian Anthropology, Kansas 2013, p. 5-26 (бел. прев.).