„Зная един човек в Христа…” 18

Понеделник, 13 Февруари 2017 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovСтарецът започна беседата си с приятелски тон и, за да създаде предразполагаща атмосфера, ме насърчи, хвалейки току-що излязлата моя книга: „Няма друг Йеротей: перото ти е силно и бързо”. Чувстваше, че по отношение на богословието и аскетиката в нас има един и същ дух и ми говореше с дълбоко смирение: „Двамата споделяме едни и същи идеи, но ти пишеш по-богато и по-образно”. Беше вежлив и винаги намираше начин да окрили събеседника си, че дори и малко повече. Затова си записах и тези му думи. След това продължи да говори за св. Евхаристия и тайнството на изповедта:

- Някога бях писал за единството на Църквата, съгласно с учението за Пресветата Троица. Когато П. Евдокимов го прочел, казал: „Откъде този човек знае за Пресветата Троица, та той не е семеен?”. Това е глупост – понятието за Лицата на Пресветата Троица да се свързва с човешките отношения в брака.

- Съзерцанието означава да чувстваш божествения огън.

- Западните християни споделят мюсюлманското разбиране за същността на Бога. Те го смятат за извънличностен.

- Мнозина имат погрешна представа за т. нар. „мрак” на Бога. Смятат, че това е Божията непознаваемост, докато всъщност това е съзнанието, че Бог превъзхожда човешкото знание, че Той е Светлина, превъзхождаща светлината на разума и на човешкото знание.

- Ние, православните, живеем Христос в божествената Литургия или, по-точно, Христос живее в нас по време на божествената Литургия. Тя е божествено действие. Казваме: „Время сотворити Господеви”. Това означава, че е настъпило времето Бог да действа. Христос твори, а ние живеем заедно с Него.

- Божествената Литургия е път към познанието за Бога и за познаването ни от Бога.

- Христос веднъж извършил божествената Литургия и тя преминала във вечността - обὸжената Му човешка природа преминала през божествената Литургия. Тази, която ние служим, е същата божествена Литургия, която на Велики четвъртък – на Тайната вечеря е извършил Христос.

- Глави 14-17 от Евангелието според Йоан са всъщност божествената Литургия. Така ние разбираме Светото Писание в божествената Литургия.

- Ранната Църква е живяла без записан Нов Завет, но с божествената Литургия.

- Първите химни, първите словесни изрази и писания са заложени в божествената Литургия.

- В божествената Литургия ние живеем Христос и разбираме думите Му.

- Както Христос е очистил Своите ученици със Своето слово, като им казал „вече сте очистени чрез словото, което Аз ви преподадох”, както и умил с водата на светото умиване нозете на учениците Си, така и първата част на божествената Литургия ни очиства, за да вземем след това участие в Тайната на Любовта. Целта на божествената Литургия е да ни приобщи с Христос.

- Божествената Литургия ни учи на смирение. Както Христос е принесъл Себе си в жертва, така и ние трябва да жертваме себе си. Божествената Литургия е образ на осиротяването ни. В нея ние се стремим към смирение, защото чувстваме, че присъства смиреният Бог.

- Всяка божествена Литургия е Богоявление. В нея се проявява Тялото Христово, където всеки член на Църквата е образ на Царството Божие.

- След божествената Литургия ние трябва да продължаваме да живеем себе си в Царството Божие, като изпълняваме Божиите заповеди. Славата Христова е в това да съзрее Неговият плод във всеки член на Църквата. Така се обясняват Неговите думи: „С това ще се прослави Моят Отец, ако вие принасяте много плод, и тогава ще бъдете Мои ученици” (Иоан 15:8).

- С безбройните дарове, които Бог дава, дори обикновените аскети могат да изцеряват хора – с молитва и по друг начин. Когато обаче Бог дава определен дар, едновременно с това Той дава и разсъдливост, за да не принизяваме даровете на други и преди всичко благодатта на свещенството.

- Много хора независимо, че се причастяват, не разбират как да получат полза от духа на самата божествена Литургия, защото той дава много. Затова и мнозина се възмущават, когато духовният им отец препоръча да се въздържат от св. Причастие за известно време. Не бива да се възмущават, а трябва да извлекат духовна полза от духа на божествената Литургия.

- За да се причастим с животворящите Христови тайни, е необходимо да имаме мир и свобода на ума, да бъдем свободни от всичко.

- С болестта можем да се борим само тогава, когато в душата имаме мир.

- За да разберем, какво е умна молитва, трябва да се запознаем с нея на възраст между 30-35 години. В по-късна възраст при човека възникват различни проблеми и заниманията с умната молитва са трудни.

- Видях как Бердяев на Пасха пееше на клира – беше като малко дете. След това го видях във влака много съсредоточен, клатеше глава, като се опитваше да улови своите мисли. Разбрах, че тези, които се занимават с умствен труд, са непоследователни в живота. Те мислят за едно, но живеят друго и в тях настъпва разделение между ума и сърцето.

- Първоначално човек получава Божията благодат, след това тя го напуска и така човек се учи от Бога. На всеки предстои да мине през това. Защото, ако човек придобие благодатта без тази божествена наука, това няма да му донесе добро и може да му навлече осъждане. Трябва да се премине през смирението.

- Без свободата е невъзможно нито да се запази някой дар, нито да се развие собственият духовен живот.

- Монахът не трябва да се впуска в сложни обяснения. Трябва да говори малко и да не завързва дълги разговори без причина.

- Целият съвременен живот се движи по течението. Всички плуват в една посока, под натиска на обстоятелствата. Монасите са призвани да плуват срещу това течение.

- Монасите се чувстват безпомощни, защото са избрали най-голямото, и затова искат постоянно да внимават върху себе си.

- В света постоянно познаваме нещо ново. В манастира обаче повторението е майка на знанието.

- Молим се с цялото си сърце за Вашия манастир.

- Духовното ръководство изисква огромно търпение.

- Редно е да не говорим със семейните хора за значението на монашеството, тъй като тогава те се объркват и престават да ценят брака. Трябва да ги учим, че когато се живее според Евангелието бракът също е път към спасението.

- Не трябва да изискваме много от изповядващите се. Първоначално те разказват за себе си много малко. Да се ограничим с това, което те ни разказват сами. По-късно те ще се открият и ще кажат повече. Откровеността идва с времето.

- Прозорлив е този, който има ясна представа за всичко. Ако духовният отец не притежава ясна представа, то как може да помогне на изповядващите се?

- Изповедта не се ограничава до свещеническата разрешителна молитва – този, който се кае, трябва да открие сърцето си и вътрешно да осъзнае, че Бог му е простил.

- Жените са много взискателни. За да ги направлява духовникът трябва да има голяма проницателност и търпение.

- Омъжените жени трябва да бъдат много внимателни с мъжете си. Те трябва да бъдат у дома и да се грижат за децата и съпрузите си.

- Живеем в такова време, че никой не може да говори против войната, защото ще го помислят за комунист.

*   *   *

Следващата беседа със стареца бе посветена на опитното знание за Бога:

- Знанието за Бога е резултат от опит. Аналогично е на ставащото в абстрактните науки. Първо има теория, сетне тя получава потвърждение. Случва се и обратното. В Църквата имаме учение, че Бог е открил Себе си на пророците, апостолите, отците на Църквата и светците. След това казваме: „Ще видя дали това е истина”. И започваме да следваме пътя им. Молим се, чувстваме Божията благодат и потвърждаваме казаното от отците. На Запад хората четат много, обръщат се и към източни религии, а някои се занимават с молитва, защото искат да придобият опитно богословие.

- Бог не обещава радост, но ни кани да изпием „чашата” (Мат. 20:22-23). Призовава ни да пострадаме в Неговото име, защото само така ще преживеем и Неговата слава.

- Бог е ипостасен: една същност, Три Ипостаси. Същото е и човекът: потенциално е неунищожима ипостас, но се нуждае и от източник на живота. Това се осъществява в Христос. В отношенията-връзка на човека с Христос се реализира неговото ипостасно начало и тогава човек става наистина ипостас. Ипостаста е уникална и несъобщима.

- Които Бог е предузнал, че ще приемат Неговите дарове и призвание с признателност и благодарност, тях е и предопределил (Рим. 8:29).

- Кеносисът Христов е най-ясно изразеното от всичко, за което се говори в Глава 12 от Посланието на св. ап. Павел до евреите.

- Изразът нетварна светлина, употребяван от св. отци и св. Григорий Паламà, днес дразни мнозина. Можем да използваме израза божествена светлина, означаващ същото.

- Съществува предвечен кеносис на Бога Отца (Той ражда Логоса) и кеносис във времето – на Сина, при въчовечаването на Логоса. Христовият кеносис и съвършеното самоотдаване на Бога Отца са освободили човека от смъртта. Нещо подобно става и с нас. Съвършеното себепредаване на Бога и съвършеният кеносис, съпоставими с кеносиса на Христос, ни води към обὸжение.

- Христос е преминал през страданието, защото е изпълнил заповедите на Своя Отец и така влязъл в конфликт със света. Същото става и с човека, когото Христос е призовал да живее Неговия живот.

- Големите теории, развивани от някои богослови, не съответстват на духовния им опит… Това несъответствие създава духовни проблеми.

- Обὸжението означава във всяка житейска ситуация да постъпваш като Христос.

- Щом решим да започнем разговор с Бога и нашият ум се обърне към Него, Той веднага ни изпраща духовно вразумяване.

- Има разлика между будизма и православната аскеза. В будизма се стараят да се освободят от всичко и да стигнат нирвана. Медитацията води до мистично съзерцание, но те виждат тварната светлина на своя ум. Така е било при Плотин, в неоплатонизма. Отците знаят това, но отиват по-далеч и стигат до съзерцаване на нетварната светлина. Тогава те преживяват излизането на светлината от Ипостаста, а не от идеите, и чувстват лична връзка с Бога. Заедно с това расте и голямата любов към Бога и към целия свят – до степен на страдание и самоненавист.

- Тези, които стават православни по пътя на философските разсъждения или по естетически съображения, в момент на напрегнато съсредоточаване издигат своето разсъждение до мистично съзерцание и виждат светлината на своя разум, което ги кара да изпадат в самовлюбеност. Тази светлина не е нито дяволска, нито божествена. Ако я приемат обаче за божествена светлина, тя става бесовска, защото, както казва св. ап. Яков, брат Господен (3:15), „това не е мъдрост, която слиза отгоре, а земна, душевна, бесовска”. Земното и душевно знание, ако е обожествено, става „бесовско”. Само когато човек види божествената светлина, той разбира разликата между естествената светлина на разума, дяволската светлина и нетварната светлина.

- В пустинята умът ми често се устремяваше към Бога, но в състояние на дълбоко покаяние не исках да си го спомням. В пустинята не мислех за нищо, а само се каех за падението си – че търсих съвършенство в източния мистицизъм, извън Христос. Когато станах духовник и поисках да помагам на хора със сходен опит, търсещи потвърждение за духовното си състояние, се опитах отново да видя случилото се по онова време с мен. Не го разказвах обаче на другите. Нерядко това имаше определени последствия за мен.

- На Атон живях покаянието до безумие. Познах вечността първо по отрицателен път – като живях вечния ад. Откровението на Бога, дадено на стареца Силуан, Дръж ума си в ада и не се отчайвай означава да осъдиш сам себе си на ада, изцяло да възненавидиш себе си. Тогава човек усеща как езиците на адския пламък пронизват неговото тяло, подобно на игли. След това, съзерцавайки нетварната светлина, той напълно се променя. Невъзможно е да видиш божествената светлина и да останеш такъв, какъвто си бил по-рано. Всеки случай виделите божествената светлина разбират същността на вечния ад.

- Догматите са необходими за духовния живот. Без тях той се изопачава. Когато ги следваме – определенията на отците от вселенските събори – не сме фундаменталисти. Когато срещнем човек, към когото изпитваме предубеждение, се отбиваме от пътя си и се дистанцираме от него. И обратно – стремим се и тичаме към човека, когото обичаме. Същото става и с догматите. Имаме цел и бързаме да я достигнем. Ако загубим целта, загубваме и силите си, независимо към какво се стремим.

- Когато човек изпълнява заповедите на Христос, изпълнява не само послушание, но и се съединява с Христос и придобива ум Христов.

- Светият Дух се нарича Утешител, защото утешава тези, които изпитват болка заради извършените грехове и се разкайват.

- Пътят на християнския живот е величествен. Никой не тръгва по него сам, но се нуждае от помощници. Пресвета Богородица била изпратена при Елисавета, а ап. Павел отишъл при другите апостоли в Йерусалим, за да получи от тях потвърждение.

*   *   *

Четвъртата ни беседа бе посветена на психологията и връзката ѝ с духовния живот – старецът можеше да различи психологичното от духовното преживяване, тъй като имаше дълбоко знание за духовния живот и бе стигнал до съзерцаването на нетварната светлина. Казваше, че природата на истинското покаяние не е психологична, а духовна, че това е действие на Бога в нас. Освен това о. Софроний беше живял много години на Запад, беше изповядвал и наставлявал много хора, имащи дори психични проблеми и ползващи психотерапевтични методи за лечение. Така че той беше отлично запознат с тази проблематика. По-долу са изложени неговите възгледи за психологията.

- Изучаването на психологията в Гърция започва с християнските братства. В миналото психологическите теории са имали дълбоко въздействие върху света. Днес, както аз виждам, въздействието им върху света е понамаляло. За това е способствало разпространението на светогорската традиция с очистителното учение на Църквата, което е променило мисленето на хората.

- Психологическите изследвания на човека са важни – те свидетелстват, че освен логика съществува и нещо много по-дълбинно. Същевременно психологичният анализ – в сравнение с учението на отците на Църквата – е като детско бърборене. Колкото и важни да са наблюденията на психологията, предлаганият от нея метод за лечение е погрешен. Психоанализата не лекува човека, а го води към още по-голямо объркване.

- Трябва да се прави разлика между неврологията и психологията. Неврологията носи голяма полза на телесното здраве, защото с помощта на определени лекарства се стабилизира психичното състояние на човека. Но в същото време те не лекуват, а само успокояват болния. Изцеляването на човека започва с изцеляването на помислите, а след това следва и изцеряването на тялото. По такъв начин, независимо че с помощта на лекарствата човек бива привеждан в уравновесено състояние, те не носят истинско изцерение.

- Има огромна разлика между православната и западна традиция. Психологията е приспособена към западната традиция и затова между двете лежи пропаст.

- Мнението, че всеки психологически феномен е също и духовен и съответно всеки духовен феномен е психологически, е крайно опасно. Много е опасно психологичните проблеми да се разглеждат като духовни състояния. Това е богохулство. Ние трябва да утвърждаваме точно обратно: духовният живот е едно, а психологичният съвсем друго.

- За толкова много години живот в нашия манастир в Англия не срещнах ни един, който да се е излекувал с помощта на психоанализата, развита в западните общества. В същото време трябва да сме справедливи и да признаем, че лекарите-невропатолози, лекуващи болните с лекарства, са много по-смирени от психоаналитиците. Те помагат на човека да намери място в обществото и помагат на хората с неврологични проблеми вътре в самата Църква.

- Духовният проблем на отделянето на човека от Бога има последствия за тялото. Душата може леко да се насочи към покайния живот, но в същото време, ако тялото е повредено от греха, то бавно се настройва към новото състояние. Тук действат думите на Христос: „Духът е бодър, тялото – немощно” (Мат. 26:41). В състояние, когато тялото е повредено от греха, може да се помогне с лекарства, но окончателното изцерение ще дойде само с изцерението на душата, с Божията благодат.

- Св. Григорий Паламà е живял в кризисна епоха, когато са посадени семената на психологията и психоанализата, и затова е много важно да изучаваме богословието му. Православният исихазъм е безгрешен метод за изцеряване на човека.

- Тези, които смесват духовния живот с психоанализата, са, за нещастие, водещи авторитети в обществото и с мнението им се съобразяват мнозина.

- В психично болния страдат и т. нар. подсъзнание, и умът, който е око на душата.

- Когато водим духовен живот, не ни е нужна психоанализа. При наследствените болести помага неврологията.

- Психологията на психиатрите има друг вкус, съвсем различен от православното учение – тяхната антропология е напълно различна от православната.

- Всеки случай полезно е да се разсъждава върху връзката между психологията и православното богословие.

Всички тези разговори ми помогнаха в моето пастирско служение. Всеки път си тръгвах от манастира, изпълнен с даровете на духовното разбиране, които получавах от този, който усърдно се бе подвизавал през целия си живот за придобиването на този духовен опит. Старецът беше удостоен от Бога с редки дарове: Божието откровение за Него Самия Аз съм Вечносъществуващият, помненето на смъртта, вървенето над духовната пропаст, диханието на езиците на адския огън и т. н. Не само бе преживял този рядък опит, но и успяваше да го изрази с прости и неповторими думи.

Тръгнах си от манастира преизпълнен с духовна храна. С времето все по-дълбоко прониквах в учението на стареца, който все повече ми откриваше тайните пътеки на духовната борба, светото безмълвие и православното богословие.

След всеки голям дар обаче, както учат св. отци, следват изкушенията. Така е било и с учениците Христови. След планината Тавор последвало изпитание – страданията и Разпятието, а след Петдесетница учениците били подложени на гонения и изкушения. След залеза на слънцето идва тъмнината. Така стана и с мен.

Още щом се върнах в Едеса, по незначителен повод новият митрополит забрани да служа в манастира на Честния Господен Кръст там, в който бях изповедник.

Щом разбра за това, старецът Софроний веднага ми се обади. Първо ме ободри, укрепи ме в изкушението, а след това се постара да събуди у мен моето отдавнашно желание да отида в пустинята на Света гора и да се подвизавам там в безмълвие. Естествено, старецът ме посъветва да не се конфронтирам с моя митрополит, защото това би ми причинило голяма духовна вреда. В същото време ми казваше, че трябва непременно да запазя духовната си свобода. Действително това беше израз на дълбоко църковно мислене и светоотеческо съзнание.

Помолих моя митрополит за отпуск и се отправих на Света гора, за да взема там окончателно решение. Живях в манастира Ставроникита повече от месец – от края на юли до началото на септември 1985 г., в молитва и безмълвие, ползвайки се от любовта на манастирските отци. Разрешаването на въпроса предоставих на Бога и на Пресвета Богородица, и често обсъждах тази тема с отец Паисий [св. Паисий Светогорец]. Старецът Паисий се съгласи със стареца Софроний, но понеже видя, че моето отиване на Атон би поставило монасите в манастира на Честния Кръст в трудно положение, ме подтикна за последен път да се опитам да остана в манастира, като изпълня онова, което ми бе заповядал митрополитът, и тогава Бог Сам ще ми яви волята Си.

Пребиваването ми на Света гора като един от братята на манастира Ставроникита бе важно за мен. Помолих се и се успокоих. Там се зароди и идеята за моята книга Православната психотерапия, която почнах да пиша веднага след връщането си в Едеса, в духа на учението на стареца Софроний и светогорската атмосфера.

Независимо от всичко това, след година престой се убедих, че моето пребиваване в Едеса е невъзможно и си тръгнах. По-късно така постъпиха и братята от манастира. Следвах не само съветите на стареца Софроний, но и завета на моя блажен старец – митрополита на Едеса, Пела и Алмопия Калиник, който малко преди да почине ми каза: „Ако новият митрополит не иска ти да останеш, вземи от него благословение и се махни. Никога не се карай с митрополита си – ще загубиш Божието благословение”.

Описах всичко това, за да покажа с каква пастирска любов следеше старецът моя духовен живот. Невъзможно е да разкажа за всичко с подробности. Всички мъчителни изпитания, през които минах тогава, не ми позволиха да посетя манастира в Есекс през 1986 и 1987 г. Преживях същите изкушения, които имаха и моите наставници, от които се учих много години. След многото и изобилни благословения преживях и период на загуба на благодатта, който може да е много плодотворен, ако се премине с надежда, търпение и вяра в Бога.

1988 година

В началото на 1987 г. напуснах митрополията на Едеса, Пела и Алмопия и първо служих като проповедник в митрополията на Тива и Левадя, а от август същата година станах проповедник на светата Атинска архиепископия.

Януари 1988 г. – по решение на блажения Атински архиеп. Серафим – заминах за Триполи, Ливан, в Баламандския богословски факултет, където почнах да преподавам отначало гръцки език, а след това православна етика.

От Ливан изпратих писмо до о. Софроний, в което описах живота си на новото си поприще. И накрая, през юли 1988 г., след близо три години отново посетих манастира на св. Йоан Предтеча в Есекс.

Като ме видя, старецът каза: „Благодарим Ви, че не пожалихте сили и средства, за да ни посетите”. Отговорих: „Посетих Ви, за да бъда възнаграден”. А старецът се пошегува: „Вие сте добър търговец”. „Да, – отвърнах – но по-добре щеше да бъде, ако бях търговец на добро”. „И отците казват, че ние трябва да бъдем търговци” – каза за финал отец Софроний.

Малко преди пристигането ми в манастира беше прочел моя статия, посветена на стареца Силуан, в Църковна истина – вестника на Свещения Синод. Оценката му бе следната: „Много ми хареса Вашата статия в Църковна истина. Много е правдива и хубава”. И добави: „Продължавайте да пишете богословски трудове за него”.

Великодушието на стареца се проявяваше във всичките му постъпки. Той никога не налагаше волята си. Въпреки че ме бе посъветвал след тръгването си от Едеса заради новия митрополит да ида на Атон, сега, на срещата ни, ми каза: „Нямам нищо против. Мислех, че може да идете в пустинята на Света гора и да пишете богословски трудове. Вие обаче избрахте друг път. Нямам никакви възражения. Желая Ви да възраствате и да проповядвате”. Помолих го да побеседваме заедно и той определи среща за пет часа след обед, както съм записал в своя бележник. В този ден той не дойде на трапезата, за да не се умори и да има сили да говори с мен. Беседвахме заедно около половин час и в заключение ми каза: „Слава на Бога, че се намери време и имахме сили да поговорим”.

От нещата, които ми каза, записах следните:

- Смирението Христово се различава от аскетичното смирение. Никой от светците не е говорил, подобно на св. Силуан, за Христовото смирение като неотменно свойство. Св. Силуан е съзерцавал божествената енергия на смирението в момента, когато му се е явил Христос, и неговото тяло се е изпълнило с благодат. В същото време след това през целия си живот е живял в богооставеност. Колкото по-величествено е виждането на Бога, толкова по-голяма е болката и скръбта.

- Различия в разбирането за личността съществуват не само между християните и мюсюлманите, а и сред самите християни, т. е. между православните и протестантите. Защото Бог е Лице и човекът е Лице. Ние можем да говорим за човека – лице, защото човекът е образ Божи.

- Светият Дух дава откровение на човека, когато в сърцето има болка. Тогава човек различава божественото от дяволското.

- Старецът Силуан е светец от вселенски мащаб. Всички го смятат за свой. Патриарх Димитриос, нашият любим патриарх, прослави стареца Силуан в Църквата. Много хора ми писаха и се радваха с мен за причисляването му към лика на светците. Всички се радват, четейки написаното от него, но ако някой се вгледа по-внимателно в стареца Силуан, ще се изпълни със свещен страх.

- Някои казват, че св. Силуан е като всички монаси. Преп. Силуан обаче имаше толкова голям опит, който могат да разберат само малцина.

- Един основен въпрос е: как говорят светците? Това се вижда от беседите на св. Силуан със Стратоник. Те не говорят психологически, философски, а казват това, което им дава Светият Дух. Тогава не стават грешки. Грешки стават когато говорим от ума си.

- Св. Силуан казваше, че даже Бог да издига всеки ден някого в рая, такъв човек трябва да казва: „Бог прави това от любов към мен, а не заради добродетелите ми”.

- Когато има сълзи, тогава сърцето различава кое е от Бога и кое от дявола. Ако няма сълзи, тогава сме длъжни да изпълняваме заповедите на Бога. Божиите заповеди са отражение на живота на Самия Бог.

- Изразът дръж си ума в ада и не се отчайвай е много важен. Писал съм много за това и изчерпателно, но малцина го разбират. Това е опитът на Църквата, много отци го живеят, но на различни равнища. Св. Силуан го живееше на най-високото. Да държиш ума в ада е единственият начин да обуздаеш страстите. Когато умът излиза от ада, тогава страстите започват да действат. В това е същността на аскетизма. Много малко са днес истинските аскети.

- Човешката психология борави с различни антропологични понятия. Така или иначе обаче това е опасна ерес. Лошото е, че тази ерес ползва думите на светите отци, което носи голяма вреда, макар да помага на тези, които нямат опита да разбират другите. Духовното се отразява и в психологическото, както можем да се убедим, ако погледнем към православните и към латините. Психологическото не е духовно.

След края на беседата хванах отец Софроний под ръка и тръгнахме към дома му. През септември щеше да навърши 92. По пътя ми разказа нещо много смешно и се смя от цялото си сърце. Тъй като обаче беше исихаст и истински монах, изведнъж се спря: „Смеем се, а трябва да плачем”. Спомних си думите на един монах за него: че дори когато се смее, смехът на стареца е съзидателен. Той се смееше, когато виждаше, че ние сме весели или пък за да ни подкрепи, ако сме унили и потиснати.

На раздяла старецът ми даде няколко кутии с шоколадови бонбони, които да раздам на всички мои познати с неговите добри пожелания. „Предайте моите най-добри пожелания на всички. И особено на монахините. Безпокоя се за Силуана, Макрина, Фотини и Ефия”. За сестра Силуана каза: „Нека се постарае да подражава на блажения Силуан. Във всеки случай тя вече има за свой застъпник самия светец”.

1991 година

През 1991 г. за последен път видях стареца Софроний. Тогава беше на 95. Когато се запознахме бе на 80, но се намираше в прекрасна физическа форма. Сега вече се бе състарил и се придвижваше с труд, като се подпираше на две бастунчета. Две години по-късно старецът се упокои в Христа.

При последната ни среща го помолих двамата да си направим снимка. На нея стоим пред вратите на новия корпус на манастира. Фотографирах стареца, когато бе сам и се подпираше на бастунчетата. Получи се много красива снимка, една от неговите последни.

След манастирската трапеза се приближих до него. От него всички получаваха някакви духовни дарове, като духовни „сладки” – през целия си живот той постоянно живееше изтощението, кеносиса, отдаваше себе си, за да се наситят другите. „Тук живеем спокойно. – каза ни той – Има много влага. Ето, това дърво, което се намира при входа на манастира, при горещо време се нуждае от тонове вода. Това означава, че тук има влага и тя е в земята. Така и ние – трябва с плача си да се вкореним дълбоко във вечността. Това е същността на монашеския живот”.

Както винаги, помолих стареца за личен разговор. Той се съгласи и нашата среща се състоя така, както съм записал в бележника си на 16.7.1991 г.

Разговаряхме за книгата ми Лице и свобода, която вече бе отпечатана. Проблемът лице-ипостас интересуваше отец Софроний особено много, защото от откровението на Бога, което бе получил, знаеше, че Бог не е идея, а Лице – Ипостас. Затова той винаги четеше трудове, в които се засягаше въпросът за лицето.

Отецът ми каза: „Прочетох книгата ти Лице и свобода на светлината на три лампи. И, независимо че вече не чета книги, тази специално много исках да прочета. Пишеш добре. С теб сме единни в това, че реалността на Лицето превъзхожда философския или какъвто и да било друг анализ. Проницателен си. Първоначално заставаш против философията в смисъл, че светите отци не са били философи, а след това преминаваш към аскетичния анализ на Лицето”. И добави: „Два пъти по-млад си от мен, а вече си писал за толкова много неща”.

И тук, като поучение ми каза: „Има един анекдот, в който се разказва как веднъж в ада се оказали разбойник и писател. Под всеки от тях бил накладен огън. Изведнъж огънят под разбойника угаснал, а под писателя избухнал с нова сила. Този попитал: „Защо става така? Това е несправедливо”. Отговорили му: „Става така, защото злото, което ти си причинил с твоите книги продължава да действа и днес, а причиненото от разбойника вече не действа”. Сетне старецът продължи: „Не, твоето дело е различно. Това, което пишеш, носи полза на хората и те се спасяват, а ти поради нападението на дявола понасяш ненавистта и завистта на хората”. И продължи: „Възхищавам ти се. Ти пишеш толкова много книги, по една на година. Кога намираш време? Та ти имаш грижата и за манастира!”.

Ставаше дума за манастира „Рождество Богородично”, близо до Тива. Казах му: „В манастира ходя всяка събота”. Старецът ме попита: „Монахините сами ли живеят?”. Отговорих му: „Да, за тях се грижи старицата Фотини”. Той ми отговори: „Това е хубав манастир”. Сетне му казах: „Канят ме на различни конгреси, да изнасям лекции, а след това ги публикувам. Така пиша книгите си”. Старецът ми каза: „За това е необходима дарба. Ти имаш талант. Ние трябва да пишем положително, така, както го правиш ти”. Чувствах се неудобно и казах на о. Софроний: „Да, пиша много книги, но е възможно, това да са глупости”. Той отвърна: „Не, ти не пишеш глупости. Това, което пишеш, е средно богословие”, при което се подразбираше, че висшето богословие е личното откровение на божественото съзерцание, както то е представено в личните съчинения на стареца.

След това му разказах за един свой личен проблем. Тогава ми предлагаха да стана митрополит на Лариса, а много християни от Лариса искаха митрополитът им да бъде богослов. Старецът ме посъветва следното:

- Св. Григорий Паламà ни учи, че се причастяваме с божествената енергия. Апофатиката, на която ни учат някои, не ни помага да постигнем Бога. Когато пишех книгата, не можех да говоря за Бога „както Той не е”, но за това „както Той е”. Щеше да бъде безсмислено да говоря за „да видиш Бога, както Той не е”.

- Молитвата трябва да бъде творена ипостасно. Ние не казваме „лична молитва”, а „ипостасна молитва”. Светите отци са намерили думата ипостас. На Запад не могат да я разтълкуват и смесват ипостас със същност. Трябва повече да се употребява думата ипостас, за сметка на Лице – Личност, защото Лице – Личност, може да се използва и психологически.

- Полемичното богословие не помага, защото ние не знаем докрай смисъла на понятията, които другите употребяват. Те могат да бъдат понятия само в контекста на личния опит на всекиго.

- Монасите-имеславци на планината Кавказ са знаели, че с тази молитва в сърцето действа божествената благодат, но не са били запознати с богословието на св. Григорий Паламà, за да изразят този опит, а именно, че това е божествената енергия.

- Безмълвието на Света гора не помага особено много за да се пишат книги. Затова я напуснах, защото бях длъжен да напиша за стареца Силуан. Пишеш, защото имаш пастирска необходимост да пишеш.

- Когато живеех на Света гора в пещера, имах послушник, отец Павел. Веднъж, по време на войната, при мен дойде един партизанин и ме помоли да му дам пари, храна, дрехи и моя послушник за носач. Дадох му всичко, което имах, но послушника си не дадох. Послушникът е най-ценното, което старецът има.

- Най-ценното притежание за манастира е личността, а не парите или вещите.

- Съжалявам духовните отци, които смятат, че духовният живот не е достатъчен, а че е необходима също и психология.

- Съвременните монаси трябва да се научат да говорят не от разсъдъка си, а това, което Светият Дух им дава в сърцето.

- По-лесно е да се молиш, отколкото да даваш съвети по практически въпроси. Това е по-трудното.

- Богословският факултет в Атина променя своята визия, като следва по-добрия факултет по богословие – този в Солун. Виждам промените към добро във факултета в Атина.

- Думите на св. ап. Петър, „земята и всички неща по нея ще изгорят” (2 Петр. 3:10) днес могат лесно да се превърнат в реалност заради ядреното оръжие.

- Ние живеем в апокалиптични времена. Днес е много трудно да се постигне мир. Краят ще настъпи внезапно, но тогава ще дойде и избавлението.

- Ние живеем в последните времена. Още днес може да започне Страшният съд.

- Заедно с паметта за смъртта веднага идват и съкрушението и безстрастието. Това безстрастие обаче все още може да бъде разколебано – то не е съвършено. И то обаче е начало на нещо, начало на духовния живот.

- Човекът, отиващ към Бога, след смъртта си и напускането на своята физическа телесна обвивка, подобно на космически кораб излита в мощен устрем към Бога. Ако постоянно се стреми към Бога, то и след смъртта си, подобно на ракета, ще се понесе към Него.

*   *   *

Това беше последната ни беседа. Помолих го да ме благослови и той го направи, като вътрешно се помоли за мен. Две години по-късно, на 11 юли 1993 г. – деня, в който бях кръстен и станах християнин – отец Софроний се упокои в Христа. На следващия ден пристигнах в манастира и с дълбока почит и молитва се наведох към неговата свята десница в гроба и със светла печал участвах в прощалната заупокойна служба.

Бог ме удостои да познавам светия, велик отец на Църквата, който притежаваше рядък опит и удивителни дарби. Бях удостоен с необичайно благоволение: обикнат бях от изключителен светец и той разговаряше с мен, разкривайки ми най-величествените тайни на Царството Божие.

В деня на заупокойната служба един монах ми каза: „Много се радвам, че в рая има светец, който ме познава и ме обича. Той ще се моли за мен. Имам познат светец в сонма на светците!”.

Същото чувствах и аз.

По време на заупокойната служба размислях върху последните думи на стареца, които той ми каза при последната ни среща, преди блажената си смърт. „Ако душата ни е устремена към Бога, то след раздялата с тялото, тя, подобно на космически кораб мощно се устремява към Бога…”.

Целият живот на стареца Софроний бе такъв устрем. Той живя, както казва преп. Максим Изповедник, „пребивавайки във вечно движение към Бога”. Несъмнено също така устремено към Бога се понесе неговата душа. Христос е казал: „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12).

Такъв велик грабител на Царството Божие беше и блаженият старец.

Превод: Венцислав Каравълчев

Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Οίδα άνθρωπον εν Χριστω. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2007, σ. 410-435. Предишните части от книгата виж – тук (бел. прев.).