Православното съдържание в славянската литература
Историческият контекст
От времето на обръщането им към християнството, започвайки от 9 в., славяните имат не само своя първи писмен език, но още и потенциала да създадат своя собствена християнска литература. По своя колорит предаденото им, – посредством творенията на отците и житията на светците, – византийско християнско литературно наследство е многостранно. В центъра му стои реалността на Бога, разкривана в Неговото личностно отношение със сътворения порядък и по-конкретно с човека. Фактът, че човекът често отхвърля своето легитимно взаимоотношение с Бога се превръща в открояваща се тема на тази литература. Независимо обаче от човешкото безразличие и отричане, Божието присъствие в света, – особено в личността на Иисус Христос, – придава на сътворения порядък по-висока степен на правдоподобност и практически неограничен потенциал. Светът е нещо, на което може да се има доверие, защото той е нещо „твърде добро”.[1] И ако един би страдал заради неговата вкорененост в Бога, поради същата тази причина в него друг би достигнал святост. Тези теми отново и отново се повтарят и в славянската литература през столетията и особено в нейните по-съвременни изражения.
Безброй пъти те са представяни, например, в огромна част от същинската руска литература. Започвайки от нейния средновековен период (1000-1700 г.), агиографията и хрониката отразяват християнските ценности и особено божественото предназначение на човешкото съществуване. В хрониките, например, акцентът е поставен върху ролята на божественото провидение в живота на отделните хора и държавите. Тъй като обаче с вековете жестокостта и несправедливостта се увеличават, по-оптимистичният тон от ранните времена е променен – особено през т. нар. „смутни времена” и катастрофите, на които започва да се гледа като на наказание за извършените грехове. Към 18 в. чрез озападнените богословски академии в литературата навлиза влиянието на барока. Още веднъж акцентирането върху преходността на този свят, върху бедите и обезверяването потиска по-ранния оптимистичен (и повече „православен”) подход до такава степен, че от това е повлиян даже такъв велик светец като Димитрий Ростовски (1651-1709). След това идва класицизмът, достигнал апогея си с Александър Пушкин (1799-1837). Докато обаче великото значение на Пушкин за развитието на руския литературен език трудно може да бъде отречено, вярата му в това, че литературното изкуство стои по-високо от всеки морал и етика още веднъж показва продължаващо отстъпление от православния етос. По подобен начин и песимизмът на Михаил Лермонтов (1814-1841) по отношение на безсмислието на неговия живот говори сам за себе си, въпреки че психологическият му подход се превръща в модел за по-късните православни руски писатели.
Николай Гогол
Постепенно руската литература се отдалечава значително от първоначалните си намерения, но това е коригирано чрез ръката почти само на Николай Гогол (1809-1852). В неговите съчинения за човека няма никакъв друг живот, освен в Бога. Единствено във връзката си с Бога човекът може да намери и своето истинско място вътре в сътворения порядък. Повечето читатели на неговите Мъртви души мислят, че заглавието се отнася само до мъртвите крепостни селяни, които мошеникът Чичиков използва за сделките си, но то се отнася и до „живите” герои, които са обърнали гръб на Бога и са избрали дявола. Така че присъщата на света доброта бива подчинена на дявола благодарение на човешкото безразсъдство. Собствената човешка посредственост и неопределеност, – по най-добрия начин представени от Хлестаков в Ревизор, – са тези, които правят делата на дявола безкрайно лесни. Като вечен проводник на баналността, дяволът е в състояние да затъмни изцяло за човека истинския смисъл на света и да превърне и най-простите вещи и ситуации в инструменти за своите намерения (виж Шинел). Даже и благородно начинание като трудът за постигане на артистично съвършенство може да се превърне в нещо демонично. И така, възгледът на Пушкин за превъзходството на изкуството над нравствеността е отречен от Гогол, – заедно със строго съзерцателния начин на живот, който съпровожда неговото проявяване. Макар и да не отхвърля изцяло съзерцателния живот, Гогол знае, че той трябва да бъде съпроводен и от деятелност. Нещо, което ще доведе, разбира се, и до страдания, но в крайна сметка ще доведе и до освещаването на човека и на света, който повече няма да бъде под влиянието на дявола.
Лев Толстой
Нихилизмът на Бащи и деца от Иван Тургенев (1818-1883), отегчението на Обломов от Иван Гончаров (1812-1891) и най-вече социалното безразличие на Лев Толстой (1828-1910) очевидно не попадат в този Гоголев контекст. Макар и често представян като най-типичният руски автор, Толстой в действителност е един от най-малко православните в своя подход. „При цялото негово говорене за любов и за Бога, всъщност е малко трудно да се разбере какво точно той разбира и под двете” (Едмънд Уилсън[2]). В търсенето на смисъла на живота той се обръща към собствен вид религия, като претълкува казаното от Христос в Евангелието и осмива начина, по който християнството е представено от Църквата. И макар да трябва да признаем, че неговите герои често намират смисъл във взаимопомощта, няма почти нищо, което да ги извади от техния ограничен нравствен контекст. Подобно на своя създател, те нямат никаква идея за човешката общност, нито възприемат природата като нещо повече от безлична сила, както е в езичеството.
Фьодор Достоевски
Контрастът между Толстой и Фьодор Достоевски (1821-1881) е особено очевиден. Докато първият никога не успява да види каквото и да било под повърхността, вторият разглежда всичко в духовен план. Вместо като просто биологичен процес, Достоевски вижда човека като микрокосмос и постоянно задава въпроси, отнасящи се до неговата връзка с Бога и света. За него животът е трагичен, но това е така само защото човекът не е този, който е предназначен да бъде. Той може да се бори с Бога, защото е свободен, и свободата му е тази, която му дава възможността да изпитва живота трагично. Героите в романите на Достоевски, които настояват върху утвърждаването единствено на своето собствено его, си въобразяват безброй жестокости. Някои от тях даже биват доведени до това да извършат не просто убийство, а самоубийство и дори Богоубийство. В Бесове Шатов, – в своята деменция, – иска да издигне самите хора при Божеството, а Кирилов проповядва, че чрез самоубийството всеки човек може да стане Бог, защото погрешно приравнява Бога с човешкия страх от смъртта. А накрая, – което е и най-трагичното, – Ставрогин сам се обесва, но не защото се надява, правейки това, да стане Бог, а защото такова е собственото му решение – да измени на всекиго и на всичко.
Утвърждаването на творението стои в центъра на трудовете на Достоевски. Отец Зосима – духовният старец в Братя Карамазови – се интересува от Бога толкова, колкото трябва да се интересува и от хората и света. Когато човекът отговаря на Бога с „да” или „не”, неговият отговор разкрива отношението му и към творението. Когато Соня иска от Разколников да се изповяда пред народа в Престъпление и наказание, тя също така го моли и да целуне земята. В Бесове Мария Тимофеевна ни казва по-скоро наивно, че „Бог и природата са едно и също нещо”. В Идиот, – в разговора, когато от княз Мишкин се очаква да говори върху духовните ценности, – той нарича себе си материалист. Но най-показателни от всички са думите на Зосимовия брат на смъртното легло: „Животът е рай, само че ние не виждаме това – ако можехме да го виждаме, още на следващия ден щяхме да имаме рая на земята”.
При Достоевски всички хора са обединени от страданието – дори и онези, които причиняват страдание, могат неволно да допринесат за въздигането на своите жертви. В Идиот проститутката Настася Филиповна, смятайки себе си недостойна за Мишкин и като не желае да го покварява, отива вместо при него, при Рогожин. И той я убива, ала правейки това показва такова състрадание към нея, каквото приживе никога не е успял да изкара на показ. Несъзнателно той завършва постоянния кръговрат на унижението, от който тя е страдала. В отделни ситуации при Достоевски отношенията между мъжа и жената са представени почти само в контекста на спасението. Спасение пък означава достигане на святост, съществуване изцяло открито за Божията воля и това е крайната и най-висша реалност, която Достоевски описва. Това не е социализъм, а е общение със светците, което подсигурява най-сигурната изява на Божието царство в трагичния свят. Юродивия заради Христос Мишкин се превръща в образ на Христос. А Альоша, чиято любов към Христос не познава граници, отнася тази любов в света – когато Зосима го изпраща от килията си. Дори смъртта на светеца не го отделя от земята, както в Братя Карамазови показва вечният спомен за малкия Илюша, запазен за него от онези негови почитатели, които някога са били негови хулители.
Антон Чехов
Независимо от своя песимизъм, работите на Антон Чехов (1860-1904) изразяват и това, че човекът е способен на любов към своя ближен. Макар и да вижда живота като безсмислен, той признава и възможността на човека да се стреми към усъвършенстване и това, че човекът е способен да се отрече от себе си. За съжаление част от обвинението за безсмислието, което Чехов и по-радикалните писатели виждат в живота, ще трябва да падне върху Руската църква. Както забелязва Н. Бердяев, Църквата често „препраща духовния живот към друг, трансцендентен свят и създава религия за душата, обзета от носталгия по един духовен живот, който е изгубила”. Объркването в оповестяването на църковното послание води до объркване и в духовното съдържание на литературата. И това не е никъде показано по-добре, отколкото в появата на символизма и акмеизма. В своите първи проявления символизмът е искейпистко движение. Съгласно с много от привържениците му, като Д. С. Мережковски (1865-1941), синтезът между покварения, материален свят и вечните ценности е нещо невъзможно. Под влиянието на мисълта на Владимир Соловьов (1853-1900) по-младото поколение символисти – сред тях Вячеслав Иванов (1866-1949), Александър Блок (1880-1921) и Андрей Бели (1880-1934) – смекчава този възглед. Те се надяват на и пишат за предстоящ край на продължаващия сблъсък между Христос и Антихриста, който би довел и до синтез на двата „свята”. Акмеизмът разглежда този възглед като пожелателно мислене, а неговите основни поети – Михаил А. Кузмин (1872-1936), Осип Манделщам (1891-1938) и (поне в ранната ѝ кариера) Анна Ахматова (1889-1966) – преди всичко търсят да подчертаят автономията на тук и сега.
Андрей Бели
Благодарение на смесването в тези движения на теософия, гностицизъм и други такива съставки, различаването там на православно съдържание може да бъде трудна задача. От всички споменати Андрей Бели се очертава като особено достоен приемник на Гогол, а в известен смисъл и на Достоевски. Също както и Гогол, той предупреждава как дяволът използва изолираните обекти от реалността, за да обърква човека относно същинската природа на света. Главните герои в Петербург фрагментират реалността не успявайки да видят, че видимият и невидимият свят са взаимно свързани, а затова и не могат да постигнат техния смисъл. Кризата в съвременната цивилизация произтича от сблъсъка между рационалните и нерационалните действия на човека, а единствен път за преодоляването на този сблъсък може да бъде себенадмогването. Изстрадването на „разпятието”, – както Коробкин доброволно прави в първата част на романа Москва, – води до прозрение. Защото двете са взаимно свързани. И той се измъчва в отказа си да изостави откритие, което би разрушило света. В трета част, Маски, той е „възкресен” и тук отново ни е представена Гоголевската деятелност. Парадоксално обаче, решението му да унищожи своето откритие причинява смъртта на другиго. Въпреки че е научил, също като отец Зосима, за „отговорността на всекиго за всичко, неговото действие е също толкова пагубно, колкото и това на Мишкин” (Джон Дейвид Елсуърт).
Александър Блок
В крайна сметка апокалиптизмът на мнозина от символистите се отъждествява с болшевишката революция. Хилиасткият характер, който ѝ е приписан, е сумиран най-добре в Дванадесетте на Александър Блок, където Самият Христос води революционерите. Скоро обаче идва и разочарованието и мнозина от писателите вече не гледат на хода на събитията като на или добър, или на лош, а просто като на процес, който е излязъл извън човешкия контрол. Това становище е пренесено в романи като Тихият Дон на Михаил Шолохов (1905-1984), където по същество се казва, че човешките действия са подчинени на съда на природата. Подобна позиция очевидно не съвпада с православния възглед, който отхвърля всички философии на природния детерминизъм.
Борис Пастернак
Повторното завръщане на православните позиции в руската съветска литература идва едва с Доктор Живаго на Борис Пастернак (1890-1960), където идването на Христос се гледа като единствената истинска революция в човешката история. В самото начало на романа Пастернак представя една притча, показваща, че Руската църква не винаги е била успешна в продължаването на тази революция. Също както трупа на майката на Живаго, и Църквата се е превърнала в тяло без дух. По-късно Николай, настойникът на Живаго, който персонифицира религиозната интелигенция от прехода на века, опитваща се да придаде на Църквата нова жизненост, говори за безсмъртието като подсилена дума за живота във вярност към Христос. Така е въведена темата за преобразения свят – със Страстната седмица като централна тема на историята: моментът, когато Живаго вдига да изгори греда от отломките от революцията, започва страданието му, продължаващо в неговата медицинска практика, в служение на другите и достигащо връхната си точка в пренебрегването на себе си, в крайната бедност. По този начин той персонифицира и християнския идеал за себеотдаването, не само полагайки модела на трагична Русия, а и представяйки образа на подходящото отношение между Бога, човека и творението.
Александър Солженицин
Реализмът на Александър Солженицин (1918-2008) е насочен към намаляване на всички оптимистични и утопични илюзии, с цел те да бъдат заменени с една истинска загриженост за човечеството във всички моменти и особено негативните. Разжалването на Бога от света е причината, лежаща в корена на нашата злочестина. Във В първия кръг, когато младото момиче Агния посещава старата, рушаща се църква в предградията на Москва, тя ридае за изгубените стари ценности – вследствие от революцията. Заради отхвърлянето на божествения порядък, от същата участ страда и човешкият порядък. В същия роман тези стари ценности са персонифицирани в затворника Сологдин. Макар и неговите възгледи да могат да са резултат повече от някакъв архаизъм, отколкото от християнството, той осъзнава, че това, което учи на истината, е начинът, по който човек живее, а не абстрактните идеологии. Подобна чувствителност води и до признаването на истинската природа на сътворения порядък. Във В първия кръг Кондрашов-Иванов настоява, че човекът не е детерминиран от природата, нито от който и да било друг аспект на околната среда. При все това самата природа все още очаква съответстващото от негова страна съдействие, защото тепърва му предстои да види нейната цялостност, както в Раково отделение прави Костоглотов във времето, когато слабее.
За Солженицин Велики петък се просмуква не само в затворническите лагери и в болниците, но и в историята (Август 1914). Няма друго място, където промяната да се случи. Нержин изоставя относителния комфорт на „първия кръг” в полза на много по-лошия лагер – с целта да открие истината. „Наистина изцерените” пациенти изоставят раковото отделение, за да живеят позитивно, въпреки че болестта им може да се появи отново по всяко време. Заедно с разпятието идва и истинското безпристрастие спрямо всички обстоятелства и отношения, които обгръщат реалността. Само това може „да построи земята”. Това, което изпитват затворниците и пациентите в техните страдания заедно, може да бъде определено като „освещаващ покой”. Братството, създадено чрез споделеното умствено терзание на затворниците във В първия кръг може да направи от тях „църква”, но едва добавеното физическо страдание от ГУЛаг е това, което превръща затворниците вече в светци. Вън от най-изкривената действителност може да се появи божествената действителност. И тази действителност може да бъде показана не само от ревностни вярващи като Альоша в Един ден на Иван Денисович, а и от самия Иван, който не споделя на драго сърце вярванията на Альоша.
След Солженицин
С напускането на Александър Исаевич Солженицин от съветската сцена задачата да насочват вниманието към традиционните ценности е оставена на други автори. Тук заслужават да бъдат споменати такива писатели като Владимир Тендряков (1923-1984) и Владимир Солоухин (1924-1997). Тендряков придава особено значение на селото като главно място на изява на тези ценности, докато Солоухин изтъква техните християнски основания. Официалното неодобрение към мнозина от тези православно-ориентирани писатели води до значително нарастване на скритото публикуване от типа „самиздат”. Трудно е да се предвиди какво може да донесе бъдещето на тези писатели, след като те си навличат неодобрението на Партията.[3] И все пак, реабилитирането на писател като Михаил Булгаков (1891-1940), чийто роман Майсторът и Маргарита е публикуван дълго след неговата смърт, показва, че отношението започва да се променя. Второстепенната сюжетна линия на романа, отнасяща се до страданията и смъртта на Христос и която е толкова символична за собствените страдания на самата Русия, очевидно вече е станала приемлива.
Българската литература
Благодарение на исторически обстоятелства, българската и сръбската литература не се радват на същата приемственост като своето руско съответствие. Макар и още от самото начало български епископ като Константин Преславски (ок. 900) да подчертава необходимостта от християнска литература на роден език, петте столетия на османско господство носят прекъсване на литературното развитие на неговия народ. Написаната агиография и хронография отстъпват мястото си на изцяло устните жанрове, които се предават от поколение към поколение, а местната литературна традиция е съживена едва в средата на 19 в. Потискането и изолацията от миналото ограничават простора на новата българска литература, но тя при все това запазва православното си съдържание. Много от разказите и романите в нея се въртят около провинциалния и селския живот, с особено подчертаване на централното място на Църквата в живота на хората. Кратък разказ като „Задушница” на Елин Пелин (1877-1949) е добър пример за това. Въпреки че космополитизмът може и да не е сред компонентите на тази литература, в нея все пак продължават да присъстват темите за достойнството на човека и на природата. А в трудовете на Йордан Йовков (1880-1937) е въплътена не само духовността, присъща на обикновения човек, но още и ролята, която животните играят, подпомагайки човека да изпълнява „природно присъщата си роля”. В Йовковите „Юнашки глави” пък може да бъде открита необходимостта от деятелното страдание (при което паралелно едно на друго вървят бунтът и обновяването на природата), както е и в трудовете на автор като Константин Константинов (1890-1970).
Иван Вазов
Най-великото произведение на съвременната българска литература остава и днес романът Под игото от Иван Вазов (1850-1921). Като описва града Бяла Църква по време на неуспешно въстание против турците, той прави това по дълбоко православен начин. Огнянов – главният бунтовник в историята – е разгледан не като идеологически борец, а като „вдъхновен от Бога” да служи на хората като „апостол”. Дори монасите в разказа са хора на действието в най-добрия смисъл на тази дума. Игуменът Натанаил изоставя църковното си служение, за да помогне на Огнянов, а отец Йеротей смята жертвите си за образованието на десет момчета като нещо светотайнствено. Най-великото отричане от себе си в цялата история обаче принадлежи на годеницата на Огнянов – Рада, която в края на краищата и умира с него. Самият Огнянов пък подчертава, че въпреки всички ужасни машинации, извършвани от човека и описани в хода на действието, природата запазва своята божествена красота.
Сръбската литература
До края на средновековната Сръбска държава важна част от сръбската литература се формира не само от агиографията, но също и от кралските биографии. Изтъкването на великите дела на християнските управници преминава в епичната поезия и особено в легендата за битката при Косово поле (1389 г.). Тук се поддържа и необходимостта от дейна кампания против злото – независимо от това, че тя може да доведе до страдания и разрушения. Продължила в петте столетия на турската окупация, тази тема е отново включена в съвременната югославска литература, някои от най-добрите автори в която идват от Босна. Босненецът Петър Кочич (1877-1916) пише разкази, които подчертават, че съдбата на човека не се решава от някакъв природен детерминизъм. В разказа „През бурята”[4] той представя героя си Реля Кнежевич [Реља Кнежевић], който – независимо че е изгубил всичко вследствие от природно бедствие – продължава да пази вярата си в Бога. Дори и когато в края на разказа той бива убит, той все още има сили да надмогне ситуацията чрез изява на любов. Страдащата любов не трябва да е пищна, но може да бъде безшумно предана, както тя е представена в „Първата ми утринна с моя баща” от сръбския писател Лаза Лазаревич (1851-1891).[5] В този разказ преданата съпруга и майка демонстрира истинска святост, която води до драматична промяна в живота на нейния съпруг, който е комарджия.
Иво Андрич
Личната амбиция, – противопоставена на възвишеността на творението, – изплува като главна тема в творчеството на най-големия югославски автор днес, босненецът Иво Андрич (1892-1975). Тази тема се повтаря многократно както в разказите му, и особено в „Осатичани”,[6] така и в големия му опус – романът Мостът на Дрина.[7] Креативността – този дар от Бога за украсяване на творението – се превръща в нещо демонично, когато се прилага само от лични амбиции. В „Осатичани” Леско се бори, за да положи кръст върху сградата на храма, но не за да доукраси самия храм, а за да постави себе си в центъра на вниманието. Постъпвайки така, той се катери не към Бога, а към съвсем различна цел. За Андрич творческа цел притежават също и страданието, и мъченичеството, тъй като разкриват истинската природа на човека. В Мостът на Дрина човекът и природата страдат заедно и едновременно: селяните са насилвани да работят на моста, а дърветата от близката гора са отсечени, за да осигурят материала за скелето. И, тъй като мостът се предвижда да бъде комуникационно средство, експлоатирано от турците, както саботажът на Радисав, за който той е екзекутиран, така и климатичните условия, които забавят работата, се разглеждат като небесни наказания. Въпреки тези събития обаче мостът е завършен и изглежда злото триумфира. Накрая, през Първата световна война артилерията го разрушава, но това е просто замяна на по-малкото от по-голямо зло.
Андрич показва, че с увеличаването на столетията се увеличава и интензивността на злото и сега вече е поставен под въпрос балансът на самото съществуване на човека и на земята. Много от акцентите при него и в цялата славянска литература са нужни и днес, на съвременната световна литература – не за да ни докарат до още по-голямо отчаяние, но за да ни събудят от съня и да ни кажат как да оставим сегашната си дилема зад нас.
Превод: Борис Маринов