Писмо до една християнска нация?

Скоро наближава Рождество. Благата вест за Христовото раждане, провъзгласена на пастирите, отново ще отекне в нашите домове и в нашите църкви. Заедно с ангелите ще пеем: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!”. Денят на Рождеството ознаменува за нас най-висшия дар на Божията любов, въплътен в личността на Иисус. За тези, които избират да вярват в Христос и да следват Христос, Рождество осъществява нашите човешки копнежи за любов и за радост, за добра воля и опрощение, за справедливост, мир и хармония. Христос – „Слънцето на правдата” – изгрява като нова зора за човечеството, разпръсвайки навред светлината на живота.

Уви, има и такива, които гледат на всичко това по много различен начин. Когато отварят Библията – и особено Стария Завет – те сочат там исторически, научни и дори морални недостатъци, като практиката на човешкото робство. В своя собствен прочит на християнската история те са отвратени от горчивите и страстни вътрешни спорове сред християните. Наблюдавайки живота на съвременните християни, те са обидени от онова, което възприемат у тях като двуличие, предразсъдъци и мания за политически и обществен контрол, както и, вместо любовта – враждебност към несъгласните с тях.

Тъкмо тези критики против християнството са подети от Сам Харис – войнстващ атеист, в кратката му книга Писмо до една християнска нация, която удари класациите за бестселъри.[1] Писмото на Харис е адресирано главно до „дясното крило” в Америка, до консервативните протестанти, агресивно ангажирани в политическия процес – с цел да повлияят върху обществената политика, на основата на християнския морал. Писмото обаче отива отвъд критиката на недостатъците на християните, за да стигне до едно цялостно и сурово отхвърляне на самото християнство, заедно с всички религии – като инструменти на невежеството, конфликта, насилието и чудовищното страдание в света. И, тъй като – съгласно нашия автор, – училищата и медиите са се провалили в задачата си да популяризират „смъртта на Бога”, то той сам, и с голяма ревност, се заема с това предизвикателство. Харисовото разобличаване на всичките религии е строго до такава степен, че, според него, да отгледаш деца днес – като християни, мюсюлмани или юдеи – се равнява на „нелепа гадост”.

Безполезно би било да коментираме подобни възмутителни възгледи, освен ако за това не съществуваха две причини. Първата от тях е, че неинформираният читател лесно може да бъде объркан от полуистините на автора. Втората е, че християните, пък и всички религиозни хора, са длъжни да не забравят за този тип атаки против тях. И да скърбят за своите очевидни слабости, да се учат от атаките и да изправят пътищата си в духа на истината, в съответствие със своите религиозни претенции. Ако религията има нещо общо с човешките взаимоотношения и със справедливостта и мира сред хората, то тогава религиозните хора са длъжни да демонстрират този факт с делата си.

Фундаменталната полуистина на „Писмо до една християнска нация” се открива още в заглавието на тази книга. Защото, въпреки че Америка е населена с мнозинство от християни, тя не е една „християнска нация”. Защото господстващата в нея култура на изкуството и на развлеченията и нейното икономическо и политическо господство в света, заедно с нейния агресивен милитаризъм до голяма степен я лишават от атрибута „християнска”. Ако съдим от историята и ако искаме да сме честни към истината, нито една нация въобще не е била и не може да бъде „християнска”. Единственото, на което можем да се надяваме от нациите, е да упражняват справедливостта към всичките свои граждани и да показват повече състрадание към не толкова щастливите си членове.

Проблемът е именно в самата идея за Америка – като християнска нация – която идея бива силно пропагандирана от християнските фундаменталисти днес и погрешно възприемана за даденост и от аргументите в книгата на Харис. Този възглед неизбежно изопачава автентичното християнство и го превръща в груба политика, заедно с всички съпътстващи я конфликти и взаимни обвинения. Разбира се, християните са морално задължени да живеят и да популяризират своите убеждения във всички измерения на живота: бракове, семейства, работа, образование, право, медицина, политика, военно дело и т. н. – без изключение и по честен начин, включително по отношение правото си на глас. А след като техният брой в Америка е толкова поразително голям, онова, което те следва да направят, е да изоставят лозунгите и афишите, общувайки спокойно един с друг, живеейки като християни, излагайки убежденията си и скромно позволявайки на Бога да извърши в обществото делото на преобразяването на сърцата. Вършенето на обратното – превръщането на християнството в политическо движение, строено във все едно чия партийна линия, е покваряващо за християнството и контра-продуктивно по отношение на самата природа на неговата мисия в света.

Вместо да се промъкне през тази каша – в посоката към диалога с автентичното християнство, Харис иска да унищожи всички „аргументи” на християнството, с цел да лиши християнските фундаменталисти от почва под краката. Тук обаче ние отново сме изправени пред една полуистина. В своята същност християнството няма нищо общо с „аргументите”. Християнството има общо с Божия дар, подпечатан от действителното значение на Рождеството. То е послание за верността към Христос, любовта към врага и молитвата за тези, които ни преследват, за грижата за нуждаещите се и за почитането във всяко нещо на любящия ни и милостив Бог – такъв, какъвто ни Го открива Христос. Християнството оповестява радостната покана – основана върху свободно и решително обвързване – за вървене по ясния път към един живот, който е определен преди всичко останало от личността, примера и ученията на Иисус. Християнството включва в себе си и дълбока мъдрост за онези, които я търсят, и която, като идва от Иисус, няма нищо общо с фундаментализма. И истината на християнството е зависима не от аргументите на разума, а от непосредствения опит от преобразения живот в любов и опрощение, в християнската общност на любовта и грижата за ближния. Ако тази духовна реалност на Божията благодат и милост не се излъчва и не се разпространява от християните и от християнските църкви днес, то оставената от нея празнота не би била запълнена от никаква сума от „аргументи”.

Въпреки всичко, християните са длъжни да предоставят състоятелни причини за своя начин на живот и вярвания, като част от тази покана – за новия живот в Христос. Християнската апологетика има наистина важна функция, но само тогава, когато тя не предава Христовия дух на любов, превръщайки се в „аргументи”: за печелене на точки или за превръщането си в оръдие за атака, осъждащо всичко останало на пламъците на ада. Още повече че, в едно плуралистично общество като нашето, спорни въпроси като аборта, ембрионалните изследвания, еднополовите бракове и еволюцията трябва да са адресирани до голяма степен към съвременното знание и свидетелствата на човешката история. На християните не би им помогнало авторитетното говорене, придружено от заявяването на онова, което Библията казва и християнската традиция учи. Значението и стойността на това, което Библията и християнската традиция учат, трябва по-скоро да бъде обяснено така, че да се даде възможност да бъдеш разбран и да си убедителен в областта на публичния дискурс. Едното само шумно деклариране на морални истини пред едно невъзприемчиво постхристиянско общество единствено подклажда неговия гняв. Едно агресивно законодателство по отношение на морала, наложено върху общество, което не е морално, заради една илюзорна „християнска нация”, единствено изопачава християнството и го извращава в политическа партия, само съперничеща на останалите, като го изпразва от духовната му енергия.

Превод: Борис Маринов

* Stylianopoulos, T. “Letter to a Christian Nation?” – In: Greek Orthodox Archdiocese of America (бел. прев.).