Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Даруването на автокефалия на Православната църква в Америка в светлината на новите материали

Сряда, 24 Февруари 2016 Написана от Андрей Кострюков

OCA-logoАприл 1970 г. Московска патриаршия дава автокефалия на Североамериканска митрополия. Структурата, която в течение на няколко десетилетия живее разделена от Руската църква, започва да се именува Православна църква в Америка. Подробностите от това помирение в наши дни все още не са отразени в изследванията. Няма отговор и на толкова важния въпрос: защо Московска патриаршия, предявяваща по-рано към Североамериканската митрополия толкова строги изисквания, поставяща ултиматуми и налагаща запрещения, през 1970 г. поема в посоката на отстъпките?

Преди обаче да говорим за обстоятелствата около помирението трябва да кажем и за началото на разделението, корените на което отиват към началото на 20-те години на 20 в.

Предпоставки за образуването в Америка на самостоятелна православна църква има още в началото на века,[1] но на този процес попречва революцията в Русия. В 1921 г. задграничното „Висше църковно управление” (ВЦУ) назначава за Северна Америка митр. Платон (Рождественски).[2] Патриарх Тихон се съгласява с това назначение и в 1922 г. също издава назначение на митрополит Платон за Америка.[3] Две години по-късно – през април 1924 г. – Съборът в Детройт, без съгласуване на въпроса с Москва, обявява Североамериканската митрополия за „самоуправляваща се църква”.[4] Като резултат от политиката на митрополит Платон идва разривът му със Задграничната църква, която застава срещу независимостта на Североамериканската митрополия от Руската църква. Няколко години по-късно идва разривът на митрополит Платон и с Московска патриаршия – митрополитът отказва да се обвърже с обещание за прекратяване на антисъветските изказвания. През август 1933 г. Московска патриаршия запретява митрополит Платон от свещенослужение, а в септември с. г. Съборът на американските архиереи се обявява за автономия (реално за пълна независимост) на Американската църква от московската църковна власт.

В годините на Втората световна война сред руските емигранти се наблюдава ясен стремеж към единство с църковната власт в Москва. Много от тогавашните архиереи на Североамериканската митрополия споменават Сергий (Страгородски) като патриарх. До помирение обаче не се достига. Главна причина за този неуспех става желанието на Московска патриаршия за контрол върху кадровата политика на Североамериканската митрополия, а също и изискването за прекратяване там на антисъветските изказвания.[5] Североамериканската митрополия не приема тези условия и през 1947 г. отношенията отново са прекъснати.

В 50-те и 60-те години в Московска патриаршия говорят за Североамериканската митрополия като за такава, която пребивава в разкол. Поведението на представителите на Московска патриаршия понякога е крайно недипломатично. Има свидетелство, че в 1961 г. митрополит Никодим открито заявява пред главата на митрополията, Леонтий (Туркевич), че разглежда структурата му като разколническа.[6] Ситуацията не се изменя и след избора в 1965 г. на следващия глава на митрополията – митрополит Ириней (Бекиш).

През 60-те години американското духовенство се опитва да изглади отношенията с Московска патриаршия, но напразно. До голяма степен това е свързано и с факта, че автономия в рамките на Руската църква не устройва православните американци – през време на среща с председателя на ОВЦС[7] на Московска патриаршия, митр. Никодим (Ротов), прот. Александър Шмеман открито и твърдо заявява: „Разчитаме на повече”, т. е. на автокефалия.[8] Не скрива стремежа към автокефалия и митрополит Ириней. В писмо до патриарх Алексий І от 3.1.1968 г. той заявява, че връщането на Американската църква в подчинение на Московска патриаршия е нещо невъзможно. Главната причина за това е социалният строй в Русия, който рязко се отличава от американския. Това е причина и за недоверието към всичко, което излиза от комунистическите страни. „Свидетелство за това – пише митрополитът – са прискърбните събития, неотдавна случили се в Румънската, Българската и Сръбската епархия в Америка – опитите за възстановяване на каноничната връзка с майките-църкви завършиха с разкол и с недопустим църковен безпорядък”. По мнението на митр. Ириней, оглавяваната от него църква има право на самостоятелност – като църква на единния американски народ. Според каноните, всяка област трябва да има свое свещеноначалие, а подчинението на едно свещеноначалие, което е „отвъд морето” (в случая на Московска патриаршия) хвърля на Американската църква сянка като на църква, която е „чужда” за народа и държавата.[9]

Писмото на митрополит Ириней остава без отговор. Впоследствие митрополит Никодим обяснява това мълчание с това, че на писмото се налагало да се отговаря полемично, а според народната мъдрост, „лошият мир е по-добър от добрите кавги”.[10]

В Москва са уверени, че условията на обединението ще диктува Руската църква. Подобно мнение се подкрепяло от външните ѝ успехи на международната църковно-политическа арена. Конкурирането с Московска патриаршия в този момент не е лесно. Част от православните църкви се намират на територии на социалистическите страни, а значи и под влиянието на съветската държава. Друга част се намират на територии на нехристиянски държави и от време на време изпитват сериозни затруднения. В тежко положение се намира и Константинополската патриаршия – турското правителство я заплашва с изгонване от страната, гръцкото население от Турция се изселва. Обтегнати са и отношенията на Вселенския патриарх Атинагор с Гърция. Сериозно се влошава и материалното положение на патриаршията.[11]

На този фон Московска патриаршия започва да удържа дипломатически победи и, както по всичко личи, започва да възприема себе си като водеща православна сила в световен мащаб. И наистина, някои успехи като че ли се състоят. Родоското съвещание от 1961 г., замислено като антикомунистическо, не осъжда атеизма тъкмо благодарение позицията на делегацията на Московска патриаршия. Главата на делегацията, архиеп. Никодим (Ротов), заявява там, че осъждането на атеизма носи политически характер. И благодарение на тази позиция на архиепископа Съвещанието се отказва да разглежда, като „политически”, въпросите за мисионерството, както и за осъждане на спиритизма и на теософията.[12] Още една победа на Московска патриаршия става изключването, на 22.11.1965 г., на руския „Западноевропейски екзархат” от духовното ръководството на Вселенска патриаршия. С грамота Вселенският патриарх Атинагор съветва екзархата да се обърне към патриарх Алексий І за устройване на каноничния си статут.[13]

Правейки равносметка на тези успехи, през 1969 г. митрополит Никодим пише: „В Константинопол всички наши предложения и всяка инициатива се приемат почти безусловно: не само за сведение, но и за изпълнение”.[14] По този начин остава само да се чака, кога ситуацията в Северна Америка ще се подреди благоприятно за Московската патриаршия, та американският въпрос да се реши окончателно и изгодно.

При това положение не е нещо удивително, че опитите на Североамериканската митрополия да изглади отношенията с Московска патриаршия не са водели до нищо. Оставал обаче още един път – да се обърнат към Вселенския престол. И митрополията се постарава да използва този шанс.

В Америка, в подчинение на Константинополската патриаршия, вече съществува нейна архиепископия. Тя е създадена в 1923 г. – при това незаконно, тъй като там вече е имало епархия на Московска патриаршия. Задачата на Константинопол е подчиняване на един определен етап на тази архиепископия на всички съществуващи православни структури в Америка.

Вселенският престол не смята Американската митрополия за разколническа, а съслуженията на нейни представители с клирици на Константинополската църква не са рядкост. Константинопол оказва подкрепа на митрополията в противопоставянето ѝ с Москва. Така, на 6.5.1967 г., за епископ е бил ръкоположен архим. Теодосий (Лазор), впоследствие глава на Православната църква в Америка [25.101977 – 21.7.2002 г.]. В тази хиротония, с благословението на архиепископ Яковос (главата на Североамериканската архиепископия на Константинополска патриаршия), вземат участие двама клирици на Константинополска патриаршия: Амфиполският еп. Сила (Кокинакис) и Левкийският еп. Марк (Липа) – от Албанската епархия.[15] Участието пък на тези йерарси предизвиква протеста на Московска патриаршия,[16] а патриарх Атинагор е принуден да заяви, че проблемът със Североамериканската митрополия трябва да бъде решен от Московска патриаршия. Все в тази 1967 г. от Константинопол предписват на архиепископ Яковос да се въздържа от евхаристийно общение със Североамериканската митрополия. Което – на свой ред – в митрополията оценяват като подтикване в посока Москва.[17] Действията на Фенер обаче не означават, че там са се отказали от плановете си да подчинят на себе си цяла православна Америка.

От края на 60-те Вселенска патриаршия започва да възстановява позициите си. В 1968 г. гърците възприемат официална резолюция, за обединяване на православието в Америка, под управлението на единен автономен Синод, който ще бъде на подчинение в Константинопол. През септември 1968 г. на представителя на Московска патриаршия за това съобщава прот. Йоан Майендорф, който пише: „Те се заиграват с нас… За нас е невъзможно да им даваме отпор докато, освен тях, нямаме други приятели”.[18] Подобна информация има и при митрополит Никодим, който констатира, че Константинопол планира обединяване на всички, намиращи се в Америка, православни структури – в една Всеамериканска църква.[19] Тази информация заставя Московската патриаршия да реши бързо американския въпрос.

Важно основание за скорошното разрешаване на проблема е сложната ситуация с енориите в Америка, подчинили се на Московска патриаршия. Тези енории съставят Североамериканския екзархат и са тежест за църковната власт в Москва. Положението на патриаршеските енории в Америка е изначално плачевно. По броя си те значително отстъпват на Североамериканската митрополия и на Руската задгранична църква. В средата на 40-те броят на патриаршеските енории в Америка едва достига до 25, при което почти всички те са малобройни, а големите енории фактически не се подчиняват на Московска патриаршия. В 1947 г. вината за това положение е прехвърлена на митр. Вениамин (Федченков).[20] Ситуацията обаче не се променя и при неговите приемници.

Антицърковните реформи на Хрушчов нанасят тежък удар върху финансовото положение на Московската патриаршия, – оказала се в невъзможност да оказва помощ на водещите мизерно съществуване североамерикански енории. По свидетелството на един клирик на московския Екзархат в Америка, прот. Стефан Ляшевски, още в 1958 г. Московска патриаршия поема курс към закриване на структурите си в САЩ и Канада. През 1963 г. е взето решение за финансиране на енориите на Московска патриаршия в Северна Америка за сметка на общините, което предизвиква голямо недоволство сред енориашите и на практика се извършва с големи затруднения. Патриаршеският екзарх за Америка, митрополит Йоан (Вендланд) се изказва за избавянето на Московска патриаршия от американските ѝ енории по пътя на предаването им на Американска църква, която да получи законен статут.[21]

За тежката ситуация с енориите на Московска патриаршия в Америка в края на 60-те свидетелства и митр. Никодим (Ротов): „Понастоящем – пише той – Екзархатът се състои от малко повече от 30 енории, мнозинството от които малобройни и слаби. Има енории, където броят на енориашите не превишава 20 човека. Даже в град като Чикаго, където живеят много руснаци, енория, съставена от няколко десетки семейства, може да дава на свещеника само 150 долара месечно. Което е мизерна сума дори за самотен свещеник”.[22] Митрополитът пише още, че само малък брой енории могат да издържат своя свещеник. Обичайно обаче такива енории (в градове като Пъсейик[23] и Байон[24]) се държат независимо по отношение на Московска патриаршия.

Ситуацията се усложнява и от кадровата криза. На Московска патриаршия не се доверяват нито сред православните американци, нито от руската емиграция. А затова и в ръководството на Екзархата просто няма възможности за поставяне на протежета. Митрополит Никодим е отбелязвал също така и ниското образователно равнище сред духовенството на Московска патриаршия в Америка – рязко контрастиращо с това на римокатолическия и протестантския клир. По неговите думи, единственият образован свещенослужител на Московския екзархат в Америка е имал „опетнена репутация от морален и от каноничен характер”. Още повече че с лоша репутация се отличавали, по мнението на същия йерарх, и въобще повечето от московските клирици. Изказванията на митрополита са резки: „Ако днес погледнем към духовенството на нашия Екзархат в САЩ, то това са или бизнесмени, … или шизофреници, ръкоположени от митрополит Йоан [Вендланд], или хора с опетнена репутация, и много често съвършено очевидни авантюристи”. Според оценката на митрополит Никодим, равнището на московското духовенство в Америка е било толкова ниско, че по-долу от него били само украинските „самосвяти-липковци”.[25] По мнението на главата на ОВЦС, духовенството на Екзархата само дискредитирало Московска патриаршия, а средствата, постъпващи в енориите от Московска патриаршия не принасяли никакви ползи.[26]

Предвид това, че съветската държава е възпрепятствала американската автокефалия и закриването на Московския екзархат,[27] митрополит Никодим може и да преувеличава трагедията на Екзархата. Струва ни се обаче, че дори и действително да е имало такова преувеличаване, то е много незначително. Главата на ОВЦС е смятал, че занапред съществуването на Екзархата не е необходимо. Че за представителството в ООН, както и за икуменическите контакти и въобще е било съвсем достатъчно представителството в Ню Йорк, – при Николския събор – където е можело да бъдат държани произволен брой клирици. Че това представителство няма да бъде затормозявано от дребни енорийски грижи и така ще може да се съсредоточи над политическите въпроси. И митрополитът пише: „Закриването на Екзархата не само няма да занижи нашата активност в САЩ, но дори обратното – може да я засили”.[28]

По този начин митрополит Никодим е готов да предаде енориите на Московска патриаршия в Америка на създаваната Американска църква.

Трябва да се предположи, че в Москва са погледнали реално на ситуацията и са приели факта, че Североамериканската митрополия е напуснала завинаги ръководството на Московска патриаршия. Надеждите за контролиране на американското православие повече не ги е имало. При това, било е и съвсем разбираемо, че Североамериканската митрополия така или иначе ще получи своя каноничен статут – ако не от Москва, то от Константинопол. За Москва обаче е било важно да не допусне каноничният статут да се получи от Вселенския престол.[29] Едно получаване на каноничен статут от гърците (като например автономна митрополия, подобна на Западноевропейския екзархат) завинаги би откъснало Американската църква от московското влияние и шансът за влияние над тази структура би бил загубен. И обратно: предоставянето на автокефалия на Църквата в Америка от Московска патриаршия би могло да направи от тази църква съюзница на Москва, с възможност за все пак някакво влияние върху нея.

Накрая, митрополит Никодим е бил уверен, че предоставянето на автокефалия на Църквата в Америка ще нанесе и удар върху Константинопол, а такъв шанс главата на ОВЦС не е желаел да изпуска. Тъй като в последните години от Фенер се стараели да пазят добри отношения с Руската църква, митрополитът е уверен, че там ще се примирят с американската автокефалия. И пише: „Разсъждавайки реално над това, се налага категорично да оставим настрана всякаква мисъл за християнско братолюбие”. Него обаче не го е плашел и един възможен конфликт – главата на ОВЦС напомнял, че Константинопол няма никакви права да претендира върху Америка, тъй като първите, които са донесли там православието, са руснаци. В Америка Константинопол е нахлул незаконно.

Убеден в слабостта на Константинопол, митрополит Никодим дори е жадувал за конфликт. Той пише: „В плана на нашата църковна политика това ще има голямо и за нас положително значение… Понастоящем един конфликт между Константинополската и Московска патриаршия ще бъде полезен за охлаждането на твърде инициативната икуменическа и особено проватиканска дейност на Константинополската патриаршия”. Тази война, по мнението на главата на ОВЦС, ще нанесе тежък удар върху Вселенска патриаршия, която получава повечето от материалните си средства тъкмо от Америка. Изземвайки инициативата от ръцете на Фенер, Московска патриаршия ще успее и да възпрепятства появата в Америка на автономна църква, подчинена на гърците.[30]

И митрополит Никодим успява да убеди в своята правота както Синода, така и държавната власт.

През 1968 г., на срещата в Упсала, прот. Йоан Майендорф и проф. С. Верховски обсъждат с митрополит Никодим възможността за среща и за преговори. Митрополит Никодим предлага провеждането на неофициална и негласна среща, за обсъждане на възможните мерки към помирение. След завръщането си в Америка съдържанието на разговора е доложено на митрополит Ириней. На 22.9.1968 г. прот. Йоан Майендорф и проф. С. Верховски изпращат на митр. Никодим писмо, в което посочват и мястото за възможната среща – Женева или Белград. Митрополит Никодим се съгласява за среща в един от тези градове през февруари 1969 г., но предлага и още по-удобен вариант – да се срещнат в Америка през януари 1969 г.[31] Началото на преговорите е положено.

Така, на 21 януари и 3 февруари 1969 г. се състоят срещите на представители на Московска патриаршия и Североамериканската митрополия. Официално, тези срещи започват през август 1969 г. (на 24 и 25 август – в Женева и на 28 ноември с. г. – в Токио). Накрая, през март 1970 г. се състои и трета среща, а на 31.3.1970 г. страните подписват Съглашение. На 10 април 1970 г. Свещеният Синод на Руската православна църква вече предоставя и самата автокефалия – на „Руската православна гръко-католична” църква в Америка. В същия ден е подписан и Томосът за автокефалията.[32]

Константинополска патриаршия и повечето от поместните църкви не признават законността на новата автокефалия. Това е и времето, когато Вселенският престол започва постепенно да се завръща към изгубеното през предходните години. След по-малко от година – на 22 януари 1971 г. – Константинополска патриаршия си връща руския Западноевропейски екзархат – в качеството на „Архиепископия на руските православни енории в Западна Европа”. В отношенията между Московската патриаршия и Константинопол настъпва нов етап. Така предоставянето на автокефалия на Североамериканската митрополия се оказва непосредствено свързано, преди всичко, с противопоставянето между Руската и Константинополската църкви. От една страна неопределеността в политиката на Фенер подтиква митрополията в посока Московска патриаршия, а, от друга – претенциите на Константинопол за създаване на своя единна Църква в Америка стават причина за това, щото Московска патриаршия да решава този въпрос с ускорени темпове.[33]

Превод: Борис Маринов



Кострюков, А. „Дарование автокефалии Православной Церкви в Америке в свете новых материалов” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

На 28.9.2016 г. статията е препубликувана на сайта Богослов.ру (виж – тук) с частични промени в заглавието и в текста, за които редакционният екип на Живо Предание не носи отговорност (бел. ред.).

[1] Виж: Отзывы епархиальных архиереев по вопросу о церковной реформе, ч. 1, М. 2004, с. 582.
[2] Русская Православная Церковь в Северной Америке. Историческая справка, Нью-Йорк 1954 (на корицата е посочена 1955 г.), с. 25.
[3] „Переписка Святителя Тихона Патриарха Всероссийского и митрополита Евлогия (Георгиевского). 1921-1922, публ. Н. Ю. Лазарева” – В: Ученые записки российского Православного университета ап. Иоанна Богослова. Вып. 6, 2000, с. 96, 101; Следственное дело Патриарха Тихона. Сборник документов по материалам Центрального архива ФСБ РФ, М. 2000, с. 401.
[4] Русская Православная Церковь в Северной Америке, с. 13-14.
[5] Пак там, с. 98-99.
[6] Скурат, К. История Поместных Православных Церквей, ч. 2, М. 1994, с. 279.
[7] Абревиатура на Отдела за външно-църковни връзки – „Отдел внешних церковных связей” на МП (бел. прев.).
[8] Ювеналий (Поярков), митр. Крутицкий и Коломенский Человек Церкви, М. 1998, с. 179.
[9] Ириней, митр. „Письмо Патр. Алексию 3.01.1967” – В: Архив ОВЦС, д. 49 „Русский Заграничный церковный раскол”, п. „1968”, л. 8, 9.
[10] Никодим, митр. „Резолюция на письме прот. И. Мейендорфа от 3.01.1968” – В: Архив ОВЦС, д. 49 „Русский Заграничный церковный раскол”, п. „1968”, л. 2.
[11] Гуревич, А. „Опыт создания временной самостоятельной архиепископии Православной Церкви Франции и Западной Европы: уроки истории” – В: Проблемы истории Русского зарубежья: материалы и исследования, Вып. 2, М. 2008, с. 137-138.
[12] По-подробно за това виж в: Кострюков, А. Русская Зарубежная Церковь в 1939-1964 гг. Административное устройство и отношения с Церковью в Отечестве, М. 2015, с. 285-286.
[13] Гуревич, А. Цит. съч., с. 135-137.
[14] Никодим, митр. „Американская православная митрополия” – В: Архив ОВЦС, д. 49 „Русский Заграничный церковный раскол”, п. „1969”, л. 12.
[15] Ювеналий, митр. Человек Церкви, с. 181.
[16] Журнал Московской Патриархии, 2, 1967, с. 3.
[17] Ювеналий, митр. Человек Церкви, с. 179-181.
[18] Мейендорф, И. „Письмо от 22.09.1968” – В: Архив ОВЦС, д. 49 „Русский Заграничный церковный раскол”, п. „1968”, л. 14.
[19] Никодим, митр. Американская православная митрополия, л. 13.
[20] „Л. Н. Парийский о церковной ситуации в Америке в середине 1940-х гг., публ. А. А. Кострюкова” – В: Вестник ПСТГУ, II. История Русской Православной Церкви, Вып. 6 (49), 2012, с. 65-118.
[21] Архив Свято-Троицкой духовной семинарии в Джорданвилле, F. “Liashevkii”, b. 1, f. 14.
[22] Никодим, митр. Американская православная митрополия, л. 10.
[23] Passaic, New Jersey (бел. прев.).
[24] Bayonne, New Jersey (бел. прев.).
[25] Привърженици на т. нар. „Украинска автокефална православна църква”, учредена през 1921 г. в Киев, от отлъчени свещеници и миряни, избрали и „ръкоположили” за свой „епископ” отлъчения свещеник прот. Василий Липковски (1864-1937 г.). Прозвището им идва както от името на техния водач, така и от факта, че отричали присъствието на благодатта на Светия Дух в каноничните епископи, смятайки, че тя пребивава не в епископите, а „в църквата”, т. е. в обществото на вярващите (бел. прев.).
[26] Никодим, митр. Американская православная митрополия, л. 11-12.
[27] Ювеналий, митр. Человек Церкви, с. 186.
[28] Никодим, митр. Американская православная митрополия, л. 12.
[29] Пак там, л. 14.
[30] Никодим, митр. Американская православная митрополия, л. 12-15.
[31] Мейендорф, И., С. Верховской „Письмо митр. Никодиму от 22.09.1968. Резолюция митр. Никодима” – В: Архив ОВЦС, д. 49 „Русский Заграничный церковный раскол”, п. „1968”, л. 23.
[32] Скурат, К. История Поместных Православных Церквей, ч. 2, с. 280-281.
[33] Показателно е, че въпросът за начините на предоставяне на автокефалия в православния свят остава нерешен и до днес, поредно свидетелство за което е и фактът, че този въпрос няма да присъства в дневния ред на очаквания, през лятото на настоящата 2016 г., „Всеправославен събор”. Историята на учредяването на Православната църква в Америка е показателна както за властващия и днес сред православните църкви дух на разединението, така и – нещо, което авторът пропуска или съзнателно избягва да подчертае, – за неизбежната намеса на външните, политически фактори и преплитането с тях на църковно-каноничните съображения – както в историята на отделните православни църкви, така и във вземането на най-важните решения на общоправославно равнище (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wkqd9 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме