Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Слизането в ада в „Пасхалната тайна” на Ханс Урс фон Балтазар

Четвъртък, 09 Април 2015 Написана от Иля Каплан

hans-urs-von-balthasarВ рамките на християнското богословие нито едно догматическо положение не може да бъде преразглеждано или променяно. Догматите са тези, които ни съобщават вечната и неизменна истина, и поради това носят абсолютен характер. Неизменността на учението обаче не може да изключва постоянното му преосмисляне и преживяване сред всяко ново поколение християни. Възприемането от Църквата на догмата, от една страна, е еднократно действие, което не подлежи на преразглеждане, а от друга – нещо, вечно продължаващо: в смисъл, че, веднъж приет, в хода на историята на Църквата, във връзка с промените в мисленето и светогледа на хората, догматът може да се разкрива по нови начини.

И богословите са тези, които са длъжни да изтълкуват догматите, като ги правят достъпни за разбирането и възприемането на своите съвременници. Това тълкуване е разкриване на неизменния вътрешен смисъл или логос на догмата и търсене на нови способи, или тропоси, за неговото изразяване, а не редукция или демитологизация на догмата. Не може ли обаче богословът – в търсенето на новия способ за изтълкуване на догмата – да отиде твърде далеч? Не може ли да се получи така, че в намерението си да разкрие църковното учение, той да извърши по същество отдалечаване от това учение? Може ли преосмислянето на Преданието на Църквата да не остави своята следа върху това Предание?

„[Христос] е слязъл в ада (descendit ad inferos)” – ни казва Апостолският символ, който е възприет от Римокатолическата църква, редом с Никео-Константинополския. Ето защо за изтъкнатия богослов на 20 век, кардинал Ханс Урс фон Балгазар, учението за слизането в ада не е нищо друго, освен догмат на Църквата. Като богослов обаче той критично преосмисля това учение и тук бихме искали накратко да представим опита за това преосмисляне, предприето от него в книгата му Пасхалната тайна,[1] която сама по себе си е опит за систематизация на богословието на смъртта и на Възкресението на Христос. За Балтазар слизането на Христос не означава Негово активно действие в ада. Христос е умрял точно така, както умират и всички хора, тъй като солидарността Му с нас се заключава във всичко, включително и в реалността на смъртта. „Както на земята Той е бил солидарен с живите, така и в гроба Той е солидарен с мъртвите” (с. 125). Зад чертата на смъртта обаче, засягаща целия човек, а не само една негова част, няма място за никакво действие. Умрелият човек, макар и да не изчезва, но става пасивен, т. е. той е вече неспособен на действие.

Като се основава на утвърждаването на бездействеността на душите на мъртвите, Балтазар вижда слизането в ада като „пасивно събитие” (с. 127), като споделяне участта на „безсилните” души (с. 151). След смъртта на Христос тялото Му е положено в гроб, подобно на телата и на останалите умрели, а душата Му е пребивавала с техните души. Балтазар смята, че в описанието на това състояние на душата на Христос „митическото изобразяване на активната борба в ада” трябва да отстъпи на втори план (с. 137), тъй като в ада Той „не може да води активна борба” (с. 151). Не е необходимо под думата „слизане” да се разбира активно действие, „което по принцип може да осъществи само живия, а не умрелия човек” (с. 126).

Св. ап. Петър пише, че Христос „слезе, [и] проповядва и на духовете, които бяха в тъмница” (1 Петр. 3:19). За Балтазар, слизането на Христос при „духовете” означава и солидарност с тях, заключаваща се в „съвместно битие” с тях в царството на мъртвите. Проповедта в тъмницата не е някаква нова дейност на Христос, а е провъзгласяване на „духовете” на спасението във вида на извънвремево въздействие върху тях вследствие от това, което Христос е извършил на Кръста, „в рамките на историческото време”, т. е. от плодовете от Неговото страдание (с. 128). Тази проповед не е действие на Христос, но е показване на мъртвите на това, което е било извършено от Него, когато е бил все още жив – показване на „осъществилото се в Христос примиряване на Бога с целия свят” и на Неговата триумфална победа на Кръста (с. 136). В този смисъл Христос и съзижда спасителния „плод на Кръста в пропастта на смъртното изгубване” (с. 156). Но в шеола, като царство на мъртвите, Христос вече не може да „тържествува”, тъй като това „би предполагало живот и сила” (с. 151).

„Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (Рим. 3:23), поради което и всички са грешници и след смъртта техните души ги очаква шеолът. На Велика събота Христос е станал солидарен „докрай” с целия човешки род (с. 151). При което краят тук е именно неизбежното за умрелите битие в ада, който не е някакво определено място, а състояние на душата. Солидарността на Христос обаче не предполага никакво общение с останалите души, тъй като „между мъртвите не съществува живо общение” (с. 143) и „всеки лежи в своя гроб” (с. 126). По този начин солидарността в шеола е солидарност в абсолютната самота и в богооставеността.

Пребиваването на Христос в преизподнята, подобно и на Неговото страдание на Кръста, е израз на Неговото послушание и е било извършено „по поръчение от Отца” (с. 155). Опитът от шеола се е превърнал в завършек на „спасителната задача, приета от Отца” и в този смисъл ни се разкрива като тринитарно събитие (с. 153). Отец въвежда душата на Христос в царството на мъртвите, та Неговото съзерцание на „хаоса” на ада да може „да се превърне за нас в условие за нашето съзерцаване на божеството” (с. 154). Във Възкресението на Христос активно действа и Отец – именно Нему е принадлежала „инициативата при възкресяването на Сина” (с. 181), тъй като след смъртта Христос е слязъл „в състояние на най-голяма слабост” (с. 186).

Съпребиваването в царството на мъртвите представлява „крайна точка и цел на боговъплъщението”, тъй като за изкупването на греха наказание е трябвало да понесе не само тялото на Христос на Кръста, но и Неговата душа – в шеола (с. 142). Поради първородния грях всички хора са били осъдени на посмъртната „мъка на оставеността” (poena damni) – на „лишаване от съзерцаването на Бога” (с. 143). „По заместващ начин” Христос е възприел мъката на оставеността в цялата нейна пълнота, т. е. преживял е не само смъртните страдания, но и посмъртните – в преизподнята (с. 146). Със заместване, – а затова и по напълно уникален начин – Христос е поел на Кръста вината на света и е продължил да я носи и след смъртта Си, тъй като оправдаването на Сина от Отца е станало едва във Възкресението (с. 177). Мъките на богооставеността на Христос не са се прекратили след смъртта, та всички мъртви да могат да бъдат избавени от „пълнотата на опита от смъртта” (с. 122).

Балтазар настоява върху това, че ние сме длъжни да възприемаме солидарността на Христос с мъртвите с цялата необходима сериозност и да признаем, че след смъртта Той е пребивавал в ада, който не е бил осветен от „светлината на спасението”, тъй като Той Сам „по заместващ начин се е отказал” от тази светлина, за да може да я дарува на другите (с. 151). Слизането в ада е пребиваване в тъмнината на смъртта, пределна точка на кеносиса на Словото Божие, Негова втора, или душевна, смърт.

Събитието на Велика събота има и крайно важно сотириологическо измерение. Поемайки заради всички пълнотата на наказанието за греха, Христос прави възможно спасението за всички мъртви – на живелите „както до, така и след [Неговото] явяване” (с. 156). Христос „вътрешно е претърпял смърт” и чрез това е „лишил смъртта от власт, превръщайки я както за Себе си, така и за всички в минало” (с. 133). Христос обаче не е само Спасител – Той е и Съдия. Христос, Който реално е преминал през опита от ада и Който е въздигнат във Възкресението от Отца (с. 176-177), има ключовете на ада и може „да вземе решение както за вечното спасение, така и за проклятието на човека” (с. 156). „Бях мъртъв, и ето, жив съм вовеки веков, амин; и имам ключовете на ада и смъртта” – казва за Себе си Христос (Откр. 1:18).

Балтазар завършва разсъждението си за Велика събота с думите на св. Григорий Богослов: „Ако [Христос] слиза в ада, [то и] ти слез с Него. И също познай Христовите тайни, [които се намират] там” (Слово 45, 24). Балтазар предполага, че този призив на св. Григорий за слизане в ада с Христос трябва да бъде разбиран като предложение не да бъде съпроводен Христос, тъй като шеолът е място на абсолютната самота, а да бъде споделена с Него тази самота. Трябва „да сме мъртви, заедно с мъртвия Бог” (с. 162).

Колосалната разликата между подхода на Балтазар към догмата за слизането в ада и подхода, който е отразен в Преданието на Църквата – както Римокатолическата, така и Православната – не може да не се набие в очите на всекиго, който е поне малко запознат с традиционното схващане за този догмат. Ако в събитията от Велика събора Църквата винаги е виждала активно действие на Христос, състоящо се в триумфалната Му победа над ада, разрушаването и изпълването на ада със сиянието на божествената слава, то в концепцията на Балтазар Христос стои пред нас като страдащ пленник на мрака и на самотничеството на шеола. Дава ли ни обаче това основание да смятаме, че Балтазар е скъсал с Преданието на Църквата или, преосмисляйки догмата за слизането в ада, той само е показал, така да се каже, неговата обратна страна?

Изтъкнатият православен богослов Владимир Лоски, завършвайки своя статия, в която критикува възгледите на прот. Вл. Родзянко по проблема за „filioque” пише така: „По-добре е да разсъждаваме за Светата Троица, поемайки винаги върху себе си риска от възможните грешки, отколкото само да повтаряме свещените формули – в лениво и самодоволно безсмислие, оставайки чужди на тяхното съдържание и на тяхната сила. Верността към Преданието не е инертна, а динамична. Без все по-новите и нови усилия на богословската мисъл не може да има истинска вярност към Преданието на Отците на Църквата”.[2] Възможно ли е да бъдат отнесени тези думи на Лоски и към учението на Бълтазар за слизането в ада?

Превод: Борис Маринов



 

Каплан, И. „Сошествие во ад в Пасхальной тайне Г. У. фон Бальтазара” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Тук посочваме страниците по изданието: Бальтазар, Г. У. фон Пасхальная тайна. Богословие трех дней, перевод с немецкого, М.: „Библейско-богословский институт св. апостола Андрея” 2006, 288 с.
[2] „К вопросу об исхождении Святого Духа” – В: Лосский, Н. Боговидение, Минск: „Белорусский экзархат” 2007, с. 272.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9466u 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме