Значението на личния избор за глобалния свят във Властелина на пръстените на Дж. Р. Р. Толкин

Петък, 27 Март 2015 Написана от Алексей А. Федотов

John R_R_TolkinИзползвайки силата на своята фантазия Джон Р. Р. Толкин е създал удивителен свят – английски литературен епос, населен от необичайни същества: джуджета, елфи, хобити и други персонажи от митовете, съседстващи с обикновените хора. Този свят – с неговото устройство и история, с възгледите на живеещите там – е разработен от него до най-дребните подробности. Сюжетът на „Властелинът на пръстените”, работата над което произведение започва в 30-те години на 20 в., а достига до масовия читател едва в 50-те, се строи около най-мощния магичен артефакт – „пръстена на всевластието”. Едва ли си струва да се преразказва открай докрай това произведение, което е така обемно, че първите му издатели дори са искали от автора му да го раздели на части. Подобни преразкази са правени неведнъж. За разлика от тях, тук – като се опираме на авторския текст – бихме желали да проследим как личният избор на героя – според художествената логика на Толкин – влияе върху съдбата на глобалния свят.

В епичното произведение на Толкин колелото – този символ на вечността, който няма нито начало, нито край – е символ и на сила, и на власт, и на избор – осъществяван пред лицето на вечността. Колкото и мощен да е обаче този артефакт, необходимо е и проявлението на свободната воля на този, който го владее, за да може той да придобие пълната си сила.

Вълшебникът Гандалф разказва: „Врагът натрупа огромна сила и знание. И сега не му достига само едно, за да сломи всяка съпротива, да преодолее последната защита и да залее света с тъма – не му достига само пръстенът на всевластието. Три пръстена за елфите – най-прекрасните от всички – повелителите им ги скриха и ръката на врага не ги докосна. От седемте, принадлежащи на вождовете на джуджетата, три той отне, а останалите унищожиха драконите. Девет той раздаде на хората – горди и силни – и с това ги подмами в своя капан. И те отдавна попаднаха под господството на пръстена на всевластието и се превърнаха в призраци на пръстена, превръщайки се в сенки – под покрова на великата сянка – и нейни най-страшни слуги”.[1] Станал един от пазителите на пръстена, Боромир разказва за тяхното завръщане: „В тази пък година, през юни, от Мордор отново ни нападнаха и ние отново отстъпихме. Ние бяхме малцина, а Мордор сключи съюз с източните племена и с жестоките харадрими; ала не ни надвиха със своя числен превес. Натъкнахме се на сила, която дотогава не ни бе известна. Казват, че тя сякаш излизала от конник на голям черен кон, подобен на сянка в лунната нощ. Където и да се появяваше той, вражеското войнство се изпълваше с безумна ярост, а нас – дори и най-смелите – ни обхващаше страх; и коне, и хора отстъпваха и обръщаха в бягство”. Врагът пък – това не е събирателен образ; той е съвсем точно персонифициран: „Някой от вас ще си припомни, как преди много години рискувах да проникна в жилището на Чародея-некромант в Дол-Гулдур, как тайно го изследвах и се оказа, че ние не напразно сме се страхували – беше не друг, а Саурон, нашият отдавнашен неприятел, който се бе отново въплътил и бе придобил отново своята сила” – разказва Гандалф.

И ето че този пръстен на всевластието притежава такова рушително въздействие върху онзи, който го владее, че перспективата да бъде негова пазителка изплашва дори и господарката на елфите Галадриел:

„Ти си мъдра, справедлива и безстрашна, господарко – казва Фродо – и аз ще ти дам пръстена, ако поискаш. Тази тежест не е по моите сили.

Галадриел изведнъж звънко се разсмя:

- Дълги години аз размислях колко много бих могла да направя, ако притежавах великия пръстен. И ето че ми го носят. Злото, измислено в древни времена, действа по различни пътища и дори не е така важно, ще устои ли самият Саурон, или ще падне. Ако със сила или чрез заплахи отнема пръстена от госта си, нима няма да сметнат това за благородна постъпка, нима не биха го сметнали достойно за сауроновия пръстен?

Ала ето че пръстенът е тук. И ти си готов да ми го дадеш доброволно! Само че на мястото на черния властелин, ще създадеш така господарка – не черна, но прекрасна и страшна, като утрото и нощта! Ще стана прекрасна като морето и слънцето, и снега по планините! И ужасна като буря и мълния. Властта ми ще бъде здраво вкопана в земята. И светът ще се изпълни с отчаяние и любов към мене!

Тя повдигна ръка и от пръстена ѝ проблесна ярка светлина, която озари лицето ѝ сред мрака на нощта. Сега тя стоеше пред Фродо неизмеримо по-висока, по-грозна и още по-божествена. Сетне ръката ѝ се отпусна, светлината угасна и тя изведнъж отново се разсмя – и, о чудо! – Фродо отново видя предишната Галадриел: по елфски крехка, в обикновена бяла одежда, и гласът ѝ стана отново нежен и печален:

- Преминах изпитанието. Вече съм готова да изгубя всичко и да отида на Запад, но да си остана Галадриел”.

Впрочем, има един, над когото пръстенът на всевластието не действа – това е Том Бомбадил, който на въпроса кой е той разказва за себе си така: „Аз съм Старейшината – ето кой съм аз. Запомнете, приятели: Том е по-стар от реките и от горите, Том помни първата дъждовна капка и първия жълъд. Той прокара пътеки още преди да се появи големият народ и видя идването на малкия народ. Той беше тук преди кралете и преди гробниците. И когато елфите поеха на Запад Том вече беше тук: дълго преди моретата, опасващи света, да бъдат подчинени. Той помни тъмнината под звездите, когато от нея не се страхуваха – преди господарят на мрака да дойде изотвън…”. А ето как говори за него на хобитите неговата жена:

„Той е такъв, какъвто го виждате”, обясни Златоронка. „Стопанин на хълмовете, горите и водите.

- Така, значи, целият този чудноват край принадлежи на него?

- Не, не! – почти навъсено отговори тя и тихо добави, все едно за себе си: Това би било тежко бреме. Дърветата и тревите, всичко, което расте по земята, не принадлежи на никого. Том обаче е стопанин. Никой досега не се е осмелявал да го докосне – когато той се разхожда из гората, когато се плиска във водата или пък скача по хълмовете под слънцето и луната. От нищо той не се бои. Том Бомбадил е стопанинът”.

Дори и на него обаче не е възложена мисията да унищожи пръстена. Както казва Гандалф, „той може да не се подчини на пръстена. Но нито ще промени свойствата му, нито ще снеме неговото бреме от останалите… В случай че получи пръстена, той бързо ще забрави за него, а може и да го хвърли. С една дума, от него няма да излезе никакъв надежден пазител”. Да измине пътя, изпълнен с опасности, и да унищожи пръстена на всевластието трябва да е някой, който външно изобщо не прилича на герой – хобитът Фродо.

Толкин ярко показва колко далеч са хобитите от всякакви мечтания за подвизи: „Всъщност твърде малцина от тях са виждали морето и са плавали по него, а още по-малко са тези, които са се завръщали, за да разкажат за това. Повечето от хобитите се отнасяха с недоверие дори към неголемите рекички и много малко сред тях бяха тези, които умееха да плуват”.

Показателен е разговорът на Фродо с елфите, отразяващ наивната му вяра в това, че където и да е другаде, но не и в Хобитово може да се случи нещо лошо: „Знаеш ли, цялата истина едва ли би ме изплашила повече от тези твои недомлъвки!” – възкликна Фродо. „Аз, разбира се, съм се готвил за опасности, но не тук, не у дома! Нима хобитът вече не може спокойно да премине от езерото до реката?

- Та тази земя не е само ваша – каза Гилдур. Тук са живели и други – още преди хобитите – и други ще живеят, когато вас няма да ви има. Светът е широк и вие можете да се оградите от него, но не можете навеки да го оставите зад вашата ограда”.

И наистина, глобалните беди не отминават страната и онзи край, чийто жители са си мислели, че могат да се скрият от тях – подобно на щрауса, който зарива главата си в пясъка: „Из покрайнините вървят слухове за странни събития в далечни страни… Елфите, които по-рано рядко посещаваха Хобитово, сега можеха да бъдат видени късно вечер да се появяват из горите и да отминават на Запад – без да се завръщат. Напускаха Средата земя завинаги и тревогите и грижите на тази земя малко ги занимаваха. Вярно че по пътищата се срещаха и джуджета – те също бяха станали повече отколкото преди – старият път от Изтока към Запада преминаваше и през Графството, до своя край при Сребристите пристанища, и джуджетата винаги ходеха по него към своите рудници в Сините планини. От тях, собствено, хобитите и разбираха – когато желаеха това – какво се случва по света, ала джуджетата бяха скъпи на думите, а пък хобитите – не особено настойчиви. Ала сега Фродо все по-често попадаше на непознати джуджета от далечни поселения, някои от които шепнешком си говореха за страховития враг от земята на Мордор”.

И именно Фродо, в решаващия момент, прави свободния избор да се посвети на унищожаването на пръстена на всевластието: „Ужасът сграбчи Фродо: все едно веднага трябва да произнесат присъда, която той отдавна е очаквал, напразно надявайки се, че чашата ще го отмине. Връхлетя го страстното желание да живее мирно и спокойно – редом с Билбо в Торбодън. Накрая той с усилие заговори, вслушвайки се с недоумение в собствените си думи, сякаш някой друг говореше със слабия му глас:

- Ще взема пръстена – само дето не знам пътя”.

Хобитът ще осъзнае цялата тежест на този избор още в началото на пътя:

„- Иска ми се това да се случваше в друго време – не в моето” – казва Фродо.

„- На мен също”, – казва Гандалф – „а и на всички, доживели до тези времена. На нас обаче не ни е дадено да избираме. Единственото, което можем да решим, е как да се разпореждаме с времето, което ни е дадено”.

С Фродо вървят магьосникът Гандалф, двама човеци, три хобита, джудже и елф. Елфската господарка Галадриел казва на пазителя на пръстена: „Веднага мога да ти го кажа – вашият поход върви по острието на бръснач. Ако само малко се отклоните, това би било неизбежна гибел за всички нас. Но докато пазителите остават верни на своята клетва, дотогава и надеждата е жива”.

От това, колко успешна ще бъде тази мисия, в епоса на Толкин зависи съдбата на глобалния свят. Казано с думите на Гандалф, „съдбините на света сега лежат на косъм. Колкото по-далеч обаче стигнем, толкова по-горещо ще се разгаря нашата надежда”.

Толкин показва, как може да израсне един хобит, преминал пътя до края и да се справи с изпитанията, превишаващи неговите сили, да изпълни възложената му мисия и показва падението на някога великия маг Саруман, издевателстващ в залеза на своя живот над Хобитово. Хобитите искат да го накажат, но Фродо им забранява: „Без да се оглежда, Саруман се отмести настрана. Змийски език се завлече подире му. Но когато преминаваха покрай Фродо, в ръката на Саруман ненадейно проблесна острие. Върху Фродо се сгромоляса яростен удар, ала острието се плъзна по прикритата от плаща му ризница и се строши. Сам пръв се нахвърли върху Саруман, а след него и останалите – повалиха негодяя на земята и Сам извади меча си.

- Стой, Сам – викна Фродо. – Дори и сега не го убивай! Той не ме рани. Не трябва така да свършва този, който някога е бил магьосник и член на великото братство. Той е паднал и не е по нашите сили да го вдигнем. Ние сме длъжни да му запазим живота – може пък някой друг да успее да възроди душата му…

Хобитите се отдръпнаха. Саруман се повдигна на колене и внимателно погледна към Фродо. В очите му проблеснаха удивление, уважение и ненавист – всичко заедно.

- Е, да, ти израсна, полуръсте – каза той. – Да-да, силно израсна. Ти си и мъдър, и жесток. Лиши ме от сладостта на мъстта и сега трябва да отнеса със себе си горчивата мисъл, че дължа живота си на теб. Ненавиждам те!”.

Впрочем, смъртта застига много бързо и Саруман, и неговия слуга: магьосникът „изрита своя злощастен роб, който се сгърчи на земята и се обърна, за да продължи. И изведнъж Змийски език се изправи като пружина, и, хващайки се за скрития в пазвата си нож, скочи на гърба на Саруман. Още миг, и с прерязано гърло бившият магьосник рухна, а Змийски език с вик полетя надолу по пътечката. Фродо не успя да се опомни, когато три тетива едновременно се опънаха и три хобитски стрели пропяха – и Грима, Змийския език, падна мъртъв на земята”.

Така, Толкин показва, как изборът на хобита Фродо променя съдбините на света, в който той живее, а изборът на някога великия магьосник безвъзвратно го погубва. И неволно си спомняме думите на св. апостол Павел: „Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, та никоя плът да се не похвали пред Бога” (1 Кор. 1:28).

Превод: Борис Маринов



Федотов, А. А. „Значение личного выбора для глобального мира во Властелине колец Джона Рональда Руэла Толкина” – В: Богослов.ру (бел. прев.).

[1] Цитатите от Толкин тук са съобразени на първо място с руския прочит на оригинала и само частично с българските издания на съответните съчинения (бел. прев.).