Църква и глобализация

Чертите на нашата епоха

Нашата епоха има няколко противоречиви черти. Преди всичко това е епоха на много впечатляващи обещания, които провокират силни желания в душата. Тя подтиква човека да желае много и велики неща тук и сега и му показва, че може да му ги предложи чрез рекламата, чрез налагането на един конкретен дух и етос; тя прави близки далечните за него неща, предоставя му ги под формата на образ, а той ги желае и копнее за тях. Докато епохата е такава, с впечатляващи обещания, очевидно в нея има непонятни, неразрешими и непознати по своята величина и мащаб проблеми; това е епоха, която формира такъв дух, с който самата тя не може да се справи.

Втората черта на нашата епоха е, че крие огромни страхове, тревоги и заплахи за много хора. Възможността за комуникация е такава, че кара масите да се страхуват, а начинът, по който хората се влияят и информират, има масов характер. Без този начин на информираност малцина биха научавали за случващото се и предаването на болестта, тревогата, безпокойството, страха, стреса, чувството за заплаха би било по-ограничено. Виждаме, че в нашата епоха чувството за заплаха, страх и паника започва да придобива твърде мащабни, можем да кажем, глобални измерения.

Третата характерна черта на епохата е, че всичко това се представя с помощта на невиждан досега материализъм, евдемонизъм и атеизъм. Дори когато потъваме, ние не си помисляме за Бога. Умът ни не се насочва към Него; имам предвид не нашия като на отделни личности, а въобще ума на обществото. Тази година ми направи голямо впечатление, че за разлика от всички други години, в картичките, които получих, хората писаха: „Христос воскресе!” и аз се подведох и си помислих, че това е нещо добро. Казах си: обръщат се към религията. Но когато след това видях текстовете, в тях никой не говореше за Христос. Всички говореха за възкресение от кризата, за възкресение от мизерията, за възкресението като търсене на надежди. Бог не присъстваше никъде! Хубава дума възкресение – взета от събитие, което е много важно за нас като Църква и християни, но употребявана по напълно различен начин.

Казвам тези неща като белези, показващи, че в нашата епоха целият интерес се е преместил и отдалечил от коректния център на вярата, който предците ни са пазили и чрез който са изграждали живота си. Подобни примери показват, че атмосферата, в която живеем, се е променила, че този дух е напълно различен и много упорито налаган, защото промените, които стават и създаваните векове наред положения, сега се променят само за няколко десетилетия. Създала се е глобална атмосфера с идеологически, психологически и духовни последици върху живота на всеки от нас.

Понятие и последици от глобализацията

Ако искаме да видим как е станало това, ще намерим няколко важни думи, за една от които се говори особено много в наши дни и това е думата глобализация. Тази дума не се споменаваше, когато следвах в университета. Тя се появи преди няколко десетилетия, но през последните години започна да навлиза в живота, да влияе върху него и да го формира.

Бих искал да определя, макар и не с голяма научна прецизност, какво наричаме глобализация. Как това в крайна сметка може да е причина и за добрите, и за лошите неща в този живот; да е нещо добро, но вероятно да причинява по-голяма вреда. И докато насочват вниманието ни към положителните резултати, да не можем да разберем голямата вреда, която понасяме на духовно равнище.

Глобализацията е икономически термин, който всъщност означава движението в световен мащаб на търговски стоки, материални блага, пари, капитали и работещи хора, които, вместо да се ограничават в тяхното затворено общество, в което са се родили и са получили образование, вече могат да разширят своя хоризонт, който да обхване цялата глобална сфера, всички народи. Последицата от това е, че отделните икономики могат по-лесно да бъдат контролирани и насочвани от „мозъка” на една глобална икономика.

Така се създава глобален пазар, с големи търговски центрове, които определят цените на продуктите си съобразно изискванията на пазара, конкурентоспособността и изгодата на купувачите, с цел да се благоприятства потреблението на по-ниски цени. Резултатът от това е, че в тази ситуация малките предприемачи не могат да издържат. Идва някой гигант, който се нарича ΙΚΕΑ, който се нарича CARREFOUR и бакалинът в квартала – този, който има малко магазинче – не издържа. Затваря. Потребителят по-скоро бива улеснен, защото намира паркинг, защото има по-ниски цени, защото намира всичко на едно място. С други думи, създават се такива пазарни условия, които благоприятстват големите корпорации. Това е първият момент.

Вторият е, че за да може да функционира този голям пазар, хората трябва да бъдат информирани. Това води до информационна система с широк отзвук. Разпространяването на информацията, нейното използване и пренос става чрез Интернет. Така обаче информацията се разпространява в целия свят, което улеснява развитието на друга идея – идеята за глобалното управление. Както малкият магазин е задушен от големия, така и малкият народ, малкият пазар, малкото общество попадат в ръцете на един вероятно наднационален икономически център.

За да може тази свръхголяма система да функционира, е необходим цифров механизъм с огромни възможности. Така стигаме до идеята за глобалното електронно управление. Нещата не стават по друг начин и това наистина е много практично. Така например, когато през голям супермаркет на летище „Атина” за три почивни дни минават 18 000 души, а в същото време той може да поеме максимум 4000, контролът на броя клиенти може да стане само чрез цифров код. Същото става и с контрола върху стоките.

Вместо да се губи време и да се връща ресто и пари, използваме електронната карта, поставяме я, отчитат се и данъците и приключваме. Наистина това е много практично и няма друг начин. Следователно, принудително стигаме до такъв тип механизми, които, освен че са практични и удобни, са напълно безлични и ужасно централизирани. Какво означава това на един последващ етап?

Както казах, става движение не само на капитали и търговски стоки, а и на работна ръка, на хора. Това създава друг голям проблем ‒ имиграционния, при който хората, които не могат да останат в една страна, където пазарът не обслужва техните интереси и не благоприятства тяхното всекидневие и живот, искат да отидат в друга страна, за да намерят по-добра съдба. Така е било в началото на миналия век, както и по-късно, и така са се появили имиграционните вълни. Това, което става сега, когато може би цяла Африка се подготвя да се премести пò на север, а в същото време да няма възможност за приемането на нови хора, е ново явление, с което съвременната реалност и съвременната система би следвало да се занимае.

Посредством настоящите големи миграции на населението и подобряването на средствата за масов транспорт започва да се създава смесица от култури. Идват хора със собствена история, култура, обичаи, манталитет, които приемащата страна трябва да уважава и да се отнася към тях по конкретен начин. Това обаче предполага много по-различен диалог между културите в сравнение с предишните епохи и този диалог трябва да се осъществи в много по-краткосрочна перспектива. Елемент от културата е и религията: нейните традиции, вярата в Бога, религиозните обичаи, богослужебните прояви и т. н.

В нашето общество започнахме да говорим за мултикултурност, за мултирелигиозност. За да можем да се въздържаме от спорове, тъй като съществуват различни религии, обичаи, манталитет, култури и минало, трябва да се намери някакво решение, така че страните от т. нар. „развит свят”, в които хората отиват, да открият съответните начини за справяне с проблема и да приемат имигрантите, за да могат те да живеят в това общество, да изкарат малко пари и да си отдъхнат.

За тази цел трябва да се създаде нещо, което да има, както казахме, голям потенциал по отношение на контрола, и то в световен план. Първо бяха основани световни организации в Ню Йорк с европейско седалище в Женева, както и европейски институции в Страсбург и Брюксел. След това бяха учредени МВФ, Световната банка и т. н. Една световна система обхваща целия свят и се опитва да реши проблемите му със силата, която натрупва. За да могат организациите да правят това, започва да се развива конкретна световна политика. Политиката иска да поеме и реши всеки проблем. Така се създават политическите организации, Европейският съюз, ООН.

Така се създава пространство, в което се заражда определено политическо разбиране, напълно различно от политическото разбиране на отделните страни, и именно то бива налагано. Това става сега и с нас. И ние, от една страна, получихме от нашето присъединяване към Европейския съюз неговите блага, заеми, но и задължението да ги изплатим; и нямам предвид под формата на пари, а по всякакъв друг начин ‒ култура, манталитет, начин на живот и т. н. Също така се създава световна система на образование, т. е. начинът, по който хората биват образовани. От чужбина идват инструкции как да се организира образователният процес и не става дума само за училищното образование. Образователната система в нашата страна се съобразява с европейската, защото в противен случай не можеш да бъдеш приет в чужбина. Там отиваш да положиш изпити при напълно други условия. За да бъде нашата научна общност приета, обучаващите се граждани, нашите деца, нашата образователна система трябва да бъде съобразена с глобалното разбиране за образованието, с начина, по който се преподават знанията, информацията и т. н.

Това постепенно води до промяна в образованието. Докато в Гърция целта на традиционното образование е била култивирането на мъдрост, т. е. един много дълбок процес, който свързва знанието и всяка информация със самия живот и кара човека да мисли критично, да оценява, да приема, но и да отхвърля определено знание, то след Просвещението и с развитието на науките ние се отдалечихме от мъдростта, загубихме смисъла на нейното култивиране и преминахме към равнището на знанието.

По този начин зрелостта на сърцето бе заменена от интелектуалното разбиране и придобиване на знания, за да ги употребим така, както обществото би искало, за нашите всекидневни нужди. Тъй като в епохата на информационните технологии не можем лесно да третираме това натрупано знание, центърът на образованието се пренасочи към натрупването на информация. Избягахме от мъдростта, преминахме към знанието и стигнахме до информацията. От общата и критична оценка на знанието стигнахме до запаметяването на откъслечната информация, чието търсене вече може да става чрез т. нар. „търсачки” в Интернет.

Църковните хора също са станали роби на религиозната информация. Те формират вяра, която се крепи върху религиозна информация. Намират места, където някой отец на Църквата казва нещо, друг богослов казва нещо различно и се опитват да се обосноват въз основа на това, което разбират. Това обаче не съдържа живот. С други думи, създава се конкретна образователна и мисловна система, която се основава върху информацията, а не върху анализираното знание и изобщо върху мъдростта. Както казах преди, това има голямо предимство, що се отнася до използването, но и огромен недостатък, що се отнася до анализирането и последиците върху целия човек и върху неговото духовно формиране.

Мнозина казват, че икономическата криза не е икономическа, а ценностна. Кои са тези универсални и общочовешки ценности? Кои са ценностите, на които в крайна сметка глобализацията може да служи? Единството, солидарността, съвместното съжителство, индивидуалните права, равенството, евентуално равните възможности, взаимното уважение, антирасизма, толерантността. За да могат хора от различни традиции, култури, религии, обичаи и манталитет да съжителстват в обществото, трябва да стъпим върху тези неща. Действително те са много добри и значими като елементи на живота. Но ако тези ценности са изолирани, те могат да доведат до синкретизъм и релативизъм. Всеки да има собствен бог, както го разбира. Следователно бягаме от Бога, Който е Истината, Който е Вечно Съществуващият, и отиваме при бога, в който ние вярваме. Харесва ни даден бог – създаваме си го и му вярваме. Така ние не търсим истинния Бог, а се задоволяваме със съжителството на човешките богове, които всеки от нас създава. Това се нарича релативизъм или синкретизъм.

Върху тази основа се крепи идеята за една световна религия или идеята на икуменическото движение. Целта е ние, християните, да се обединим, изпълнявайки думите да бъдат едно, за което се моли Христос. И това е благословено. Как обаче ще стане на дело? Как ще се разберем с папата, който според вярата на латините е глава на Църквата и резултатът от това е появата на папоцентричната система на управление на Църквата? Напротив, ние, православните, имаме съборна система, т. е. решава не архиепископът, а Синодът. Тези две неща са напълно различни. Освен това не можем да разберем непогрешимостта на папата. Римокатолиците са приели, повярвали са и са израснали с това. Понеже не можем да се разберем помежду си, целта на обединението съдбоносно води до схващането, че трябва да намерим нашите общи точки, това, което ни обединява, а не което ни разделя. Това звучи изключително добре. Вместо да спорим, е много по-добре, ако целта бъде не намирането на истината, а разбирателството помежду ни. Да стигнем до консенсус, т. е. до взаимно съжителство и толерантност. Това наистина е добро. Да, но съществува ли истината?

Нуждата от съжителство започва принудително да налага консенсус от социален или психологически тип, т. е. да намерим начин да седнем на една маса. Сега, какво ще стане от там нататък, какво ще кажем и къде ще отидем, не знаем – целта ни е да се разберем, а не да намерим Христос. И това се смята за нещо добро и благословено. Икуменизъм, единство, любов. Много хубава идея. Ако се бяхме родили в друга страна, в този момент навярно и ние щяхме да имаме друга вяра.

Всички тези неща произтичат от това глобално разбиране. Това се налага като сила и се проявява като световна икономика, като световни организации, политика, образование, ценности, обичаи, обща мода и езици. Създава се световно поведение, световен манталитет, световна система за информация. Пускаме телевизора и всички народи научават едно и също от картината, която предават различните телевизионни канали. Не можем лесно да контролираме това. Информирането е лесно, но това не означава, че на всяка цена е достоверно. То вероятно е контролирано, което води до т. нар. електронен контрол.

Друго, което системата използва, е замяната на религията на Бога с религия, където Бог е един не-Бог; не полубог, а не-Бог. Като пример ще кажа следното: ние като Църква искаме да покажем на обществото, че сме необходими, че осъществяваме социална дейност – това е нашият голям довод – храним бедните, строим болници, имаме толкова и толкова социални заведения. И това не е грешка. Това е истина и е необходимост. В крайна сметка убеждаваме обществото, че сме нужни само въз основата на социалния принос, който самото то иска. Тук няма място за Бога. Бог не е нужен, за да храним хората. Можем да правим това и без Бога. Ако сега ви кажа всеки от вас да даде по едно евро, ще съберем 400 евро. Не е трудно. Без цялото да го разбира, ядрото събира нещо, което привежда в действие.

Това има връзка с материалните нужди на народа, а не с нуждата на народа от Бога. Подменят нашата идентичност, системата ни приема и ние се гордеем, когато ни признават като Църква, когато се съгласяват да се преподава вероучение, а правата ни биват защитени. Не казвам, че не трябва да се преподава вероучение, но го казвам, за да покажа как се чувстваме. Това не поражда от само себе си Бога. Може да се преподава вероучение и Бог пак да не присъства. Може да си удивителен в своето богослужение – с църковни хорове и благолепие – и това да бъде грубо земно дело с религиозен блясък без Бога.

Затова едно от нещата, което идва в резултат от съвременния начин на мислене, е, че губим Бога и нуждата от Него. Нуждата обикновено е психологическа, т. е. имам страхове, несигурност, искам да съм чист пред съвестта си и т. н. Много хора тези дни ми казаха да се помоля за някои ученици да положат успешно изпитите, които започват утре. Това е грешка и няма да се помоля. Защото не мога да застана пред иконата и да кажа „Боже мой, помогни на Катерина да се представи добре, да приемат Коста да следва биология!”. Това е грешка. Чувствам, че ако Бог ме гледа отгоре, ще каже: „Добре, толкова безумен владика ли имам там долу?”. Няма такова нещо! Не съществува! Решихме да отслужим литургии. Да служим литургии не за да изглежда, че отслужваме литургии за изпитите и следователно сме близо до младите. Да направим бдение, да извършим някое последование, младите минават през трудно състояние, Бог да помогне, да ги просветли и да прави каквото иска от тук нататък. Няма никакво значение в кой факултет ще ни приемат. Няма никакво значение каква оценка ще получим по математика или по старогръцки. Бог не се занимава с това. Това е напълно светска човешка и разбираема нужда, която обаче не се определя отнякъде другаде. Това разбиране създава погрешно отношение. И мисля, че не греша. Бог, Вечно Съществуващият, не е такъв, нито пък някой такъв би бил желан. Това е създаденият, устроеният по човешки бог, който умира. Този, който бива преследван и губи, който се чувства заплашен. Бог не е такъв!

Следващото, за което намекнах по-рано, е, че за да може тази система да бъде контролирана, регулирана и да функционира, в ръцете на някои хора се концентрира огромна сила и това са хора, които, първо, ние не познаваме, второ, концентрирали са безпрецедентно голяма сила, каквато не е била концентрирана в историята, и трето – никой не ги контролира. Почти сме сигурни, че е така.

Отговорът на Църквата

Цялата тази реалност има динамика, която разрушава историята, културите, идентичността, човешките личности, свободата. Тя създава фотокопия и едно от тези копия сме ние. При тези обстоятелства всеки трябва да намери своето собствено лице. Всички, повече или по-малко, разбираме това. Самата система ни е унизила като личности, като семейства, като общества, като хора. Унизени сме на международно равнище. Питаме се колко още ще паднем. Няма накъде повече! Въпреки това всички разбираме, че постъпваме така, както системата ни задължава. Изгубихме свободата си, като най-тясната връзка с нея е това, че искаме да я имаме, но в действителност я нямаме. И трябва да направим нещо.

Поне на мен ми идва наум това, което е записано в Откровението: „И даде му се”, на Антихриста „власт над всяко коляно, език и народ” (Откр. 13:7). Кой е този, на когото му е дадена власт над всички народи, над всички племена, езици, етноси? Четеш това, не го тълкуваш по-нататък, но казваш, че означава нещо, и неизбежно стигаш, в най-добрия случай, до есхатологични обсъждания, а в най-лошия ‒ до есхатологична паника. Страхове, несигурност, крайности, чувство за масова паника и за безизходица, Антихрист, катастрофа, което препраща към „тъга у народите от недоумение” (Лука 21:25). И така, какво правим? Възможна ли е тук някаква съпротива?

Сега бих искал да дам няколко конкретни насоки, за които мисля, че хвърлят светлина и същевременно дават надежда, перспектива и цел на всеки от нас. Как в този контекст, в тази реалност, човек би могъл да стъпи на краката си в духовен аспект?

1) Мисля, че не разсъждавам по светски. Това, което обикновено искат от нас, гласи: Надигнете се, извикайте, организирайте протест, вдигнете се, отправете послания навсякъде, заплашвайте! Съжалявам, но това е израз на светско разбиране. Това е начин на мислене, който се основава върху нашата сила. Нещо, което използват днешните системи. В даден момент те реагират и променят хода на нещата. Това би могло да не е греховен начин и навярно не е. Това обаче не е духовният начин, а нещо, което също създава смут, фанатизъм, напрежение, гняв, вътрешно объркване. Не съм сигурен, че това е най-доброто, което бихме могли да правим. Това е първото ми наблюдение.

2) Второто наблюдение е, че несъмнено не трябва да се самоуспокояваме. Не трябва да сме безразлични, а да възложим цялото си упование и грижа на Бога. И не трябва да казваме, че всички тези неща са преувеличени. Изобщо не са преувеличени. Силите на мрака, на дявола съществуват в света, в който живеем. Дори Св. Писание да не казва това, житейският опит го потвърждава. Но и в Св. Писание ясно присъства постоянният призив към човека да се отдели от света и да разбере, че дяволът воюва с него, за да може и той да води невидимата си борба. Следователно ние не се самоуспокояваме, а бодърстваме и не се тревожим излишно.

3) Най-същественият елемент е това, което липсва и което в наши дни е прекалено отслабнало – вярата, необходимостта от вяра. Днес ние не вярваме в смисъл, че се доверяваме на Бога; днес тези, които казваме, че вярваме, вярваме в смисъл, че приемаме някакви идеи. Хората избират идеи – това избираме и ние.

Вярата означава да зависиш от Бога. Тази е победата, която победи света – нашата вяра (1 Иоан. 5:4). Най-голямата сила, която човек може да има в себе си, е това доверяване в Бога. Бог да бъде неговата първа опора, средоточие на надеждите му, насока на предназначението му, да бъде Този, Който действа в живота му. Това е вярата и това ще рече, че вярата се вижда чрез делата, т. е. във всекидневието. Ако реално се надявам на Бога, тогава се уповавам на Него и чувствам нуждата от връзка с Него. Не за да признаем съществуването на Бога, а за да се опитаме да общуваме с Него. Това означава, че за мен Бог е толкова жив, че Му отдавам собственото си аз и приемам Неговата енергия, която дава просветление, сила и освещение. Това означава, че се просветлявам в моя мрак, че укрепвам там, където се огъвам, и се освещавам сред предизвикателството на страстите си. А това е много различно от просто да приемам едното и да отхвърлям другото. Това се вижда много добре в периоди на гонения и мисля, че за всички нас би могло да бъде прекрасен пример за етос и за живот.

По време на гоненията християните не са се опитвали да променят римската система, властта, която е воювала с тях, а искали да изповядват Христос като Истина и да се уповават на силата Му. Те не постигнали това като Църква от днес за утре, а е било нужно време. Първото гонение на Нерон станало в 63 г. сл. Хр., а последното при Диоклетиан през 306 г. Това означава, че периодът на гоненията е продължил 250 години, т. е. два века и половина.

4) Какво означават думите: Едни ‒ с колесници, други ‒ с коне, а ние с името на Господа, нашия Бог, се хвалим (Пс. 19:8)? Св. прор. Давид казва това в Стария Завет, а ние го повтаряме по време на службите, когато четем Псалтира. Това означава, че тези, които воюват с нас, идват да воюват с човешки сили, с колесници, с въоръжение и коне, с войска, с оръжия, с ракети, бихме казали днес, „а ние с името на Господа, нашия Бог, се хвалим”. Този, който иска наистина да победи чрез Христос, чрез Бога, Го призовава и така побеждава и се съкрушават светските сили. Това се казва тук. Това е истина, в която ние навярно не вярваме, а именно, че идват светът, дяволът, Антихристът с колесници и коне, със светска сила да съкруши вярата, да съкруши тялото на Църквата и на християните, но християнинът се възвеличава, прославя, явява силата си, а ние с името на Господа, нашия Бог, се хвалим, ако призовем Божието име.

Има и друго място: Лъкът на силните се пречупва, а слабите със сила се препасват (Царств. 2:4). Оказва се, че лъкът на силните, оръжията на силните нямат сила. А слабите човеци, които нямали никаква сила, със сила се препасват. Без оръжия са започнали да показват сила. Това не важи за някои хора, т. е. само за евреите от Стария Завет. То важи за всички, но само ако живеем Църквата не като сдружение със светска сила, а като тайна, тайна на Бога.

И още едно място: Богатите обедняха и огладняха, а търсещите Господа не ще се лишат от никое благо. Какво означава това? Означава, че някои, които са били богати и са имали всички блага, са обеднели. Те са си изпатили от това, от което сега си пати гръцкият народ ‒ обедняха и огладняха. Правихме си разни сметки, но стана обратното. Орязват едно, орязват друго, уволняват някого от работа, той не си намира работа, млад е. Богатите обедняха и огладняха, а търсещите Господа не ще се лишат от никое благо. Какво означава това? Тези, които се надяват на Господа, няма да са лишени от нищо.

Какво ни карат да мислим тези три места? Именно, че ако това е истина, то така и трябва да живеем. Това е истина. Ако не живеем така, ни липсва нещо много значимо и нашата връзка с Бога е болна или недостатъчна. Някой може ли да каже: Аз живея така? Вярвам го, приемем го, какво ми липсва? Как мога да го придобия и да започна да го търся като нужда на моята душа?

Бих искал да кажа, че ние не водим сами нашата борба, въобще духовната борба в този живот, и нашата цел не е да победим. Ще му покажем на дявола и на Антихриста!, или всички ние ще го смажем, ще го поставим на колене, да престане това нещо, което се случва! Ще променим света! Не. Този, който постъпва така, греши и няма да го постигне. А какво правим? Изповядваме Христос и затова е от значение Кой (действително) е Бог, а не какво някой смята. Изповядваме Христос и Той е Този, Който „излезе като победител, за да победи” (Откр. 6:2). Ще победи Той, а не ние.

Почти съм сигурен, че духът, в който се възпитаваме и в който ние, духовниците, ви възпитаваме, е да бъдеш борец и да победиш като воин с Божия помощ. Не! Този, Който ще победи, е Христос. Ние сме призвани да Го изповядваме и да се съюзим с Него, а не да побеждаваме някого. Съюзявайки се с Него, Той побеждава. В историята Той е Победителят. Това е четвъртото, което бих искал да кажа.

5) Отново ще цитирам Св. Писание, където на едно място се казва: Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие (Рим. 5:20). Там, където съществува голям грях, има преизобилна благодат. Бог допуска грехът да се умножи. Този, който иска да се подвизава в тази атмосфера на греха, ще му бъде дадена изобилна благодат, просветление в мрака му, сила в безсилието му и възможност за освещение, да победи своите страсти и изкушения. Благодатта се проявява по този начин. В нашата епоха, може да бъдете сигурни, благодатта е в преизобилие.

Позволете ми тук да ви кажа какво мисля като епископ. Искам да намеря това изобилие на благодатта и да го дам на народа. Искам в това, което съществува, вместо да гледам греха, да мога да намеря благодат, която не е съществувала в други епохи, когато може би е имало по-малко грях. И тъй като е имало по-малко грях, Бог е давал по-малка благодат. Сега, когато Бог допуска и съществува целият този абсурд на греха, Той дава благодат. Къде обаче е тази благодат? Ще я потърсим. И не всеки сам, а всички заедно. Това трябва да правим. Благодатта съществува.

Когато отидем при духовник, това търсим. Когато отида при моя духовник, ще му кажа: Отче мой, благий, намери ми изворите на благодатта, за да почерпя от тях, и ми кажи как да пия! Покажи ми извора и ми дай чашата! Отивам при духовника именно затова, а не за да ни заличи греховете. Отивам при него, за да ни даде благодат и да ни покаже начина, по който да я приемем. В нашата епоха има много благодат. Длъжен съм да кажа това като част от истинската съпротива, която всеки от нас трябва да окаже.

6) Ще кажа и още нещо. В Откровението отново се казва: Светият нека се още осветява (Откр. 22:11). В тези трудни години нещата излизат наяве. Човек се бори. Този, който иска да живее в поквара, „нека се още скверни”. И който иска да живее в святост, юнашки да каже още повече ще се осветя! Моята цел е моето освещение!

Питам ви дали днес в Църквата съществува процес и израз на освещение? Или има само някакъв консерватизъм в смисъл на поддържане само на дадени определени правилни възгледи? Някои започват тревожно да търсят в компютрите и в Интернет часове наред заплахите на дявола, на Антихриста… Доколко е полезно това? Колко часа прекарват там? Мрежата от хора, с които общуват, обсъжда само това. След като имате такава смелост да изследвате цялата философия на Антихриста, защо не направите друг завой към молитвата, към друг тип общуване, от друго място да получите силата, за да преодолеете злото?

Това е грешка. Нашата цел е нашето освещение, а не съкрушаването на злото. Това създава много по-различно състояние както вътре в нас, така и в Църквата. Нека бъдем Църква, която жадува нашето освещение, т. е. да станем свети! А не да казваме: дали ще стана свят, отче мой? Защо не? Защо да не станеш свят? Кои трябва да станат свети? Лошо ли е, че другите са станали свети, а ти не искаш да станеш? Кажете ми един довод, който да показва, че не е толкова удивително, толкова велико нещо човек да стане свят! Защо това да не бъде целта на всеки от нас? Светият нека се още осветява. Колко хубаво нещо! Това е силата, която ще провокира нашата вяра и съпротивата ни, нашето освещение.

7) Ще завърша с още нещо – връзката ни с Църквата. Това е болестта на нашата епоха. По някаква причина Бог така устройва нещата и съществуват църковните структури ‒ нашият Синод, нашите епископи, нашити клирици. Какво означава това? Бог би могъл да прояви волята Си много по-добре чрез неподходящи епископи. Това е истина. Вместо аз да съм изрядният и да се моля Бог да ме просветли какво да правя, нека се моля и да казвам: Боже мой, просветли нашите епископи, нашия Синод, да ни поведат по безопасен път, както Ти знаеш, и ако искат и ако не искат, и ако знаят и ако не знаят, и ако са компромисни и ако са безкомпромисни! Ти знаеш начините, защото Ти направляваш кораба на Църквата чрез човеците. За съжаление този дух не съществува. Затова стигнахме дотам народът да загуби доверието си и често да ми казват: не се доверявайте нито на архиепископа, нито на никого! Защо? На кого да се доверя, на собствения си ум и добродетел? Аз се моля Бог да просветли и тях, не само мене. Да просветли всички нас. И тези, които заемат отговорни позиции, вместо да им посочвам какво да правят, те да ми посочват какво аз трябва да правя.

Чрез това отношение и дух, който битува, се руши връзката с Църквата. Разтърсването на това доверие е пагубно, защото ние вървим като Църква, а не като отделни индивиди. Аз се доверявам на Църквата, защото се доверявам на Бога, че Той няма да остави Църквата да се заблуди дори с погрешни хора. Позволете ми да кажа, че това е нещо здраво, не е мнение, а е истина. Затова се молим за нашата Църква, за нашия Синод, за нашите епископи. Но не всеки от нас сам да отиде в рая, нито да посочи на църковното ръководство или на тези, които поемат отговорността, какво да правят, а техен дълг е да се молят и всички да се молим Бог да ни просветли да вървим като Църква и да се качим на нейния кораб, за да можем да стигнем там, където трябва.

Накрая бих искал да кажа, че по-висш от нравствения живот и от добрите дела е мистичният живот. Той означава молитвен живот, живот в зависимост от Бога, живот, в който Действащият е Бог, а не ние. Ние правим най-доброто, за да позволим на Бога да действа в нас. Няма да се отбраняваме нито с това какво ще правим, нито с това какви сме, а с това какво можем и какво трябва да станем. Това, което ставаме, не го постигаме сами, а е резултат от свещеното съработничество с Бога, което трябва да открием, т. е. ние отдаваме нашата воля и Той ни дава Своята благодат и сила. Това е Църквата. Църквата това учи, това живее, това вдъхновява, това изповядва в историята, това знае. Ако не го живеем и всички си мислим, че Бог означава аз да съм морален човек и толкова, това е много малко. Аз обаче се подвизавам, за да се усъвършенствам ‒ включително и нравствено – не за да постигна свръхестествените неща, а за да мога да приема Бога в себе си, да приема Неговата сила и чрез нея да действам в моя живот.

Надявам се, че това, което казах, не е тежко. Знам, че звучи като на чужд език, но това е езикът на Църквата. Затова си мисля, че е добре в трудните дни, през които минаваме, поне сега да разберем колко велико нещо е тайнствената връзка с Бога, съюзяването с Бога, за да може Той да воюва заедно с нас, както казват светците. С други думи, да водим нашата борба, но Този, Който ще доведе борбата докрай, Който ще покаже Своя знак – и Църквата притежава тези знаци на Божието присъствие в живота на всеки от нас – е Самият Христос.

И така, сред цялата тази буря, пред валяка, който идва да ни смаже, ние вярваме, че едни – с колесници, други – с коне, а ние с името на Господа, нашия Бог, се хвалим! Именно призоваването на Неговото име, очакването на Неговите знаци, т. е. явявания в нашия живот ни крепят, насочват ни и те са пътят на нашето спасение…

Превод: Константин Константинов

* За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 3 (90), 2014, с. 59-70 (бел. ред.).