Началото на Атон

Може и да изглежда странно да започваме дискусията за възникването на Атон с края на 11 век, но един документ от архива на манастира Филотей, датиран към 1087 г., дава важна отправна точка към осмислянето на процеса, който има водещо значение за разбирането ни за това, какво е представлявал първоначално Атон за монашеския свят на Византия и за онова, в което се превръща по-късно.[1] В този документ става дума за уреждане на дългогодишен спор за собствеността на светогорския манастир, известен като Халду или „на исихастите”. Подробностите относно териториалните спорове на обителта не представляват интерес за настоящето изследване; от значение е странното наименование на манастира. В προοίμιον-а[2] към документа ни е дадена информация за началната история на тази обител. В края на 10 век известният с аскетизма си монах Сава води исихастки живот в Халду, разположен в южната част на Атон. Неговата слава е толкова голяма, че скоро към обителта се стичат и към нея се присъединяват и други подвижници.[3] Идва обаче момент, в който по причини, които не са били напълно ясни за съставителя на документа, – въпреки че той прави неясни препратки към дяволска намеса – исихастите решават да променят анахоретския начин на живот към киновиен. Построяват килия, засаждат лозе и започват да живеят общежително.[4] Тогава поискват от протоса Павел, (което може да бъде датирано към 1001-1009 г.), да им се предостави някаква земя, която се превръща в основа за обителта осемдесет години по-късно.[5]

Дори в края на 11 в. споменът за отшелническите групи на Атон е все още силен и това би трябвало да се има предвид, когато се изказват твърденията, че киновийният живот е заличил всички други монашески форми в края на 10 в. Първо бих искала да се спра върху проблема за баланса между тези два различни начина на монашески живот – това би помогнало да се даде отговор на въпроса: Какъв е бил Атон в края на 10 век? За тази цел обаче трябва да зададем други два въпроса: Къде е бил Атон? и Кой е бил Атон? Защото географската и социалната идентичност на Света Гора е налице и е отбелязана в годините до издаването на първия императорски документ, уреждащ организацията на планината като цяло – т. нар. „Τράγος” на имп. Йоан Цимисхи, който може да бъде датиран между 970 и 972 г.[6]

Най-ранните литературни препратки към Атон (абстрахирайки се, разбира се, от всякакви интересни легенди, които сами по себе си заслужават отделно изследване, като например, защо по-късните атонски монаси имат необходимостта да бъдат част от общност, която трябва да е основана още от св. Константин Велики или да свързват евангелизацията си със св. Кирил Йерусалимски), поставят района на Атон в контекста на останалите свещени планини от периода на иконоборчеството и непосредствено от следиконоборческия период.[7] Подобно на планините Олимп и Кимина в Мала Азия, от началото на 10 в. Атон започва да привлича отшелници със своя скалист ландшафт. Планинската самота е в контраст спрямо уседналия аграрен живот извън планините.[8] В случая с полуостров Халкидики, разположен на север от Атон, условията от средата до края на 9 в. изглеждат много по-сигурни, отколкото през 10 в. – нещо, което съответства и на ситуацията по бреговете на Витиния и свещените планини от нейния хинтерланд, където киновийните манастири са се намирали в низините, а общностите тип лавра – по-нависоко.[9]

В допълнение към тези прилики, можем да посочим и съществуването на някои важни личностни връзки между монасите в Мала Азия и Атон. Макар доказателствата за такива да са предимно от 10 век, можем да допуснем, че монаси от Света Гора са се присъединили към шествието на монаси от свещените планини (във Витиния), които празнували възстановяването на православието през 843 г. Дали това е вярно или не, не можем категорично да кажем, но за това говорят хронисти като Генезий, включващи и атонци сред празнуващите.[10] Един от най-ранните, отбелязани в агиографията, атонски заселници, е св. Евтимий Млади, живял дълги години на Олимп, няколко от които с великия св. Йоаникий, преди да се премести на Атон в 859 г., „защото бил чувал за тишината там”.[11] Друга важна личност от ранния период на Атон – св. Петър Атонски – е споменат в канон, писан в края на 9 век, като човек, който живее на Атон „подобно на Илия на планината Кармил”.[12] В 865 г. св. Йоан Колов (ученик на св. Евтимий Млади)[13] вече е „напреднал в духовността”.[14] Атон в този период е място, където търсещите нови подвизи аскети отиват, за да продължат духовното си образование – това потвърждава фактът, че около 958 г. св. Атанасий се преоблича като обикновен отшелник, напуска планината Кимина и отива на Атон.[15] Така, в средата на 10 век Атон е ново пристанище на духовната карта, добре описано в неотдавнашната книга на Е. Маламут,[16] известно е в Мала Азия и се влияе от пренесената от там аскетична традиция.[17]

Как тогава можем да обясним ситуацията, отразена в Τράγος-а, откъдето личи, че на индивидуалния аскетизъм не се гледа с добро око? За тези, които идват на Атон, за да се отдадат на монашеския живот, документът заявява, че „те трябва да се приемат вътре в манастирите и не трябва да остават извън светите им стени”.[18] Игумените сами трябва да вземат решение относно подходящите кандидати за уединен живот във всеки отделен манастир. „Ръката” на Студитите ясно може да бъде видяна в споразуменията, съдържащи се в Τράγος-а. Там ясно личи „посредничеството” на св. Евтимий Студит.[19] Притеснителна е обаче следващата (несъмнено съблазнителна) аргументация, с такава последователност: „Документи, свързани със св. Атанасий, издават студитско влияние” – „Студитско – тук – е равнозначно на киновийно” – „Св. Атанасий е крайно влиятелна фигура както на Атон, така и в Константинопол” – „Имп. Йоан Цимисхи е бил крайно нетърпелив да умилостиви св. Атанасий след убийството на Никифор Фока” – и така, „Квазистудитските традиции са били наложени с императорски указ над цял Атон”.[20] Студитската традиция (или традиции, тъй като т. нар. студитски обичаи никога не са нещо статично, така че Папахрисант с право насочва вниманието към аванпостовете на Студитското монашеско семейство в района на Олимп, където в 10 век отшелническата традиция е все още силна) през 10 век без съмнение за Атон е единствен източник за разпространение на киновийното влияние.[21] Четиридесет и седем игумени подписват Τράγος-а, което показва, че голяма част от атонското монашество по онова време е вече групирано в киновийни обители.[22]

Това, което знаем за тези обители е много малко – преди всичко от няколкото безценни документа от архива на Протата, датирани от края на 9 – началото на 10 век. Нито един от основополагащите им типици обаче не е оцелял. Налице е процес на основаване на обители в селските райони, което е покровителствано от империята, и за които знаем толкова малко. Игуменът на манастира с объркващото име „τοῦ Ἄθῳ” или „τοῦ Ἄθωνος” (Папахрисант е вероятно прав когато казва, че Ἄθῳ е конкретна обител, а не става въпрос за цялата планина), който вероятно е бил основан в 908 г., е споменат и в споразумението от май 942 г. с жителите на Йерисо – крепостта, съвсем наблизо – на север от полуострова.[23] Според императорския указ през април 956 г. на манастира на св. Никифор Ксиропотамски са дадени 950 модия земя при Озолимнос, а през 1010 г. игуменът на Вулевтерия Пимен казва, че заема този пост „повече от петдесет години”, което означава, че обителта му е била основана около 960 г.[24] Манастирът Климент, посветен на св. Йоан Предтеча и дарен като място за обител на грузински монаси през 979-980 г., е също един от тези ранни киновийни манастири.[25] Τράγος-ът, въпреки че съдържа единствено имената на игумените, без да посочва останалите отговорни лица в манастирите, с изключение на Атанасий, изброява и техните обители като дава някои смътни указания за това, какви хора са монасите там. Мнозина са били свещеници – един е бил иконом, един еклисиарх, един зограф и един калиграф – длъжности, които са ни познати от киновийното монашество.[26]

Ясно е, че в средата на 10 в. на Атон има общежителни (киновийни) манастири, както и отделни отшелнически групи. В един сигилий на Василий І от юни 883 г. вече се разграничават атонските монаси, живеещи извън манастирите, от такива, „които са разпънали скромните си шатри в тях” – вероятно тук има позоваване на най-ранното учредяване на манастирите.[27] Интересът на императорите към манастирите нараства с посещението в Константинопол на св. Власий Аморийски, прекарал, преди да отиде на Атон около 896 г., четиридесет години в Студийския манастир. Въпреки че неговият биограф посочва, че той е бил враждебно посрещнат на Атон от местните монаси (тук Папахрисант предполага, че св. Власий е бил смятан за твърде тясно свързан с двореца в Константинопол във времето, когато имп. Лъв VІ и брачните му дела предизвикват скандал в Църквата), той ходатайства пред императора (както ще видим) в тяхна полза – в спора им със съседния манастир Колобос.[28]

Не е изяснен обаче въпросът, как в тези ранни обители се е определяло, кои от монасите да следват исихасткия начин на живот, което е водело и до един вид хибридно монашество, имащо последователи както в светите планини на Мала Азия (места като Латрос и със сигурност Кимина, откъдето идва св. Атанасий), така и, по-късно, в самата Велика лавра. Тъй като няма оцелели документални свидетелства, това е въпрос, който трябва да бъде разгледан от историците на архитектурата.[29] Ние ще се ограничим до констатацията, че в планината Атон по това време се наблюдава голямо разнообразие от различни форми на монашески живот.

Защо това не продължава и по-късно? Част от отговора се крие във факта, че в началото на 10 в. започват да се появяват спорове между манастирите и отшелниците. Този процес първоначално не засяга обителите в планината, но сведения за наличието на σκανδάλες [скандали] и φιλονικία [препирня], посочени в Τράγος-а, предполагат, че в планината разногласията относно различните начини на монашески живот към края на 10 век са достигнали застрашителни размери.[30] Това има много общо с пристигането на св. Атанасий.

Ала първите конфликти са свързани със собствеността на монашеските обители в планината и техните близки съседи от Халкидики, като в развитието на събитията по уреждане на тези спорове можем да намерим отговор и на втория въпрос: Къде е Атон? За разлика от Олимп, Латрос и останалите свети планини, през 10 век Атон има ясно определени географски граници. Значението на този факт трудно може да се подцени. Това означава, че Атон като цяло е замислен (и се възприема) като вид духовен имот, с подробно отбелязани граници и своя собствена вътрешна организация и юрисдикция. В рамките на Атон, разбира се, всеки манастир – или група от манастири – притежава собствена земя и нейното придобиване често е повод за търкания и за напрежение, но спрямо външния свят атонците представляват законно установено единство.

Границите са установени в резултат от възникнали конфликти между атонци и две други групи, които имат интереси на полуострова: жителите на Йерисо и монасите от манастира „Св. Йоан Колов”, основан в края на 9 в., които притежават земи южно от гр. Йерисо, към билото Зигос в северозападния край на Атон. Причините за спора на атонското монашество с техните съседи са ни добре познати от историята: правото на паша и контрола върху κλάσμα-земите – земи, изоставени от предишните си собственици в продължение на тридесет и повече години и препродадени впоследствие на изгодно ниски цени от централното правителство.[31]

Сигилият на имп. Василий І дава две важни привилегии на атонци. Освобождава ги (и същевременно, по случайност, освобождава и монасите от манастира „Св. Йоан Колов”) от „своеволията” на държавните служители, като същевременно забранява на частни лица, селяни и овчари, да влизат в планината.[32] Освен интересно доказателство за интереса на императора към Атон още в края на 9 в., документът разкрива и, първо, че атонците са възприемани като група – не се споменава за индивидуални обители, за скитове и т. н. – и, второ, че законните интереси на „съседите” (във фискален, както и в географски смисъл) вече започват да ерозират в полза на Атон.[33] След 908 г. и нататък везните на правосъдието натежават още повече в полза на атонците. Става въпрос за извънреден акт на Лъв VI, свързан с това как монаси от „Св. Йоан Колов” имат „тайно” потвърждение на един сигилий от баща му, което същевременно е и истинско дарение, с което им се дава за притежаване „почти цял Атон”, както и имоти отвъд планината. Върху това основание те третират атонците като парици, като заявяват, че биха могли дори и да ги изгонят по волята си, след което заявяват, че п-в Атон е тяхно пасище, но срещу подходяща сума биха позволили на животните, които принадлежат на техните съседи, да бъдат пускани на паша там.[34] С акт от 908 г. Лъв VІ отменя предходното си решение (откровено и рядко признание за допусната императорска грешка!) и рязко ограничава владенията на манастира „Св. Йоан Колов” до неговата енорийска област в Йерисо и региона около Камена. С други думи, монасите от „Св. Йоан Колов” вече не могат да имат претенции към Атон и представата за граница, отвъд която те или който е да е друг не могат да преминат, е ясно изразена.[35]

Точното установяване на границите на земите през 943 г. слага край и на други спорове, както показва документ от 942 г., в който „атонските монаси и жителите на Йерисо” спорят за притежанието на земи между града и билото Зигос. Проблемът е съществувал, защото макар κλάσμα-земите в района и да са продадени от държавната власт, напрежението около правата за ползване на пасищата продължава.[36] Жителите на Йерисо твърдели, че имат контрол върху „земите до билото Зигос, а от там нататък земите принадлежат на светогорците”; атонците от своя страна претендират за голямо количество земя на северозапад от Зигос. Определянето на границите е било много противоречив процес, завършил в август 943 г. Първите опити за решаването му не са фиксирани достатъчно подробно от съответните държавни длъжностни лица – монаси от Атон, позовавайки се на сигилия на Василий І, твърдят, че техните земи достигат до енорията (областта) Йерисо – нещо, което е като цяло вярно, но тук възниква въпросът, какво трябва да се разбира под „енория” – заселената територия на града и свързаните с него земи или самата крепост и земята, която тя огражда, което сериозно ограничава земята на жителите на Йерисо и облагодетелства светогорците.[37] Въпреки че в периода май 942 г. – август 943 г. един висш държавен служител е очертал спорната граница с грамади и отрязани дървета, тя е трябвало да се прекара отново, като в това участват стратегът на Солун Катакалон, съпровождан от архиепископа на града Григорий и от голяма група миряни и църковни сановници.[38] Защо е било необходимо участието на такива видни византийски сановници и духовници за решаване на конкретния въпрос?

Интересът на императора към Атон явно нараства в първата половина на 10 в. В периода 920-944 г. Роман Лакапин започва да праща ρόγες (годишно плащане в брой) в размер на една номизма на атонски монах, както и на монасите от другите манастири в светите планини на Мала Азия.[39] Както се вижда, светогорци сами търсят намесата на императора, когато става дума за определяне границите на Атон – в конкретния случай това е имп. Роман Лакапин. Този факт сам по себе си показва, че репутацията на Атон като оазис на духовност и молитва е вече достатъчно висока, така че да се конкурира с останалите свети планини, привличайки интереса и защитата на императора. От друга страна, самите светогорци стават все по-организирани и така въпросът Какво е Атон? на този етап вече може да получи отговор. В средата на 10 в. Атон вече притежава правен статут, представляван от Протос и съвет на игумените, които се събират в подходящо за това време. Сигилият на Василий І споменава събрание на монасите, което в 908 г. определя някой си Андрей, който е описан като Протос на исихастите и който отишъл в Константинопол, за да се оплаче от поведението на монасите от манастира „Св. Йоан Колов”.[40] Когато имп. Никифор Фока пожелава да издири духовния си отец Атанасий, солунските съдии, натоварени със задачата да го издирят, се консултират с Протоса на Атон, за да разберат как най-добре може да стане това[41]. А Τράγος-ът на Йоан Цимисхи се опитва да урегулира броя на събранията или на срещите на монасите, които са били установени много преди времето на неговото издаване.[42]

Интересно е, че тези споразумения не са били нещо необичайно. Разполагаме с фрагменти, съдържащи информация за съществуването на проти (протоси) и в други монашески „републики”: така например има запазени печати на проти от планината Ганос (свещена планина в Тракия), подобен е и случаят с планината Латрос в западна Мала Азия, където в края на 11 век св. Христодул (който по-късно отива на о-в Патмос) заема длъжността протос. Същият е бил помолен от имп. Алексий Комнин да поеме попечителство над общностите в планината Келион (наричана днес Пелион): още едно място, където изглежда е съществувала подобна общностна структура.[43] От казаното се вижда, че монашеските републики не са били нещо необичайно. Въпреки че липсват необходимите доказателства, тези републики може би също са се ползвали с известна свобода от имперските служители, както е била Света гора. Може да се предполага, че това е важало за най-авторитетните монашески райони в Империята, между които и многобройните монашески общности в Кападокия, които най-вероятно също са имали свобода да решават самостоятелно своите вътрешни въпроси. Монашеските републики предлагат форма на общностна и на изборна администрация, която липсва в светското общество – управление, което възпроизвежда традициите на монашеските общини с акцент върху равенството и върху появата на лидери, чиито претенции не се основават на светски критерии за благороднически род, богатство или административна служба, но върху признаването на тяхната духовна сила и естествен авторитет.

Именно този вид единство – до идването на св. Атанасий – изглежда е работило сравнително добре и на Атон, въпреки периодите си на възход и падение. Отшелници съжителствали с киновити, установено е териториално и правно единство на планината, императорският патронаж се е споделял поравно. По времето на издаване на Τράγος-а това равновесие е нарушено и това е ясно засвидетелствано в списъка към документа, където игуменът на лаврата поставя своя подпис веднага след този на протоса, като по този начин се показва неговата водеща позиция в атонската йерархия.[44]

Не толкова самият факт, че св. Атанасий основава своя манастир, променя Атон – както вече видяхме, това се е случвало и по-рано. Разликата тук е в ролята на светския патронаж и по-специално в промяната в характера на императорския патронаж, който първоначално се е отнасял до планината като цяло (както е било при императорите от Василий І и до Константин VІІ Багрянородни), а впоследствие преминава към даването на целенасочени парични и правни привилегии към конкретни манастири. Разбира се, императорските дарения (ρόγες) към цялата свещена планина продължават, ала далеч по-важно значение имат паричните дарения към фаворизираните от императора монашески общности. Този процес вече е започнал при имп. Роман ІІ, който, – ако се доверим на свидетелството на самия св. Атанасий, – прави голямо парично дарение на Великата Лавра. Особено големи стават тези дарения при патронажа на Никифор Фока и Йоан Цимисхи.[45]

Към влиянието и мощта на Великата Лавра трябва да добавим – към края на 10 в. – и манастира Ивирон. Тогава и двата манастира се радват на истински поток от злато, осигуряван от служители в администрацията на империята, с което другите манастири не са разполагали. Известно е, че основаването на Ивирон става по-късно от излизането на Τράγος-а, но влиянието на Великата Лавра е вече факт – в десетината година, които предшестват документа.[46] И така, ако поставим отново трите въпроса от началото на статията, можем да очертаем нашите първи отговори.

Какво е Атон през 970 г.? Място, където индивидуалният аскетизъм, представен от отшелниците от Халду, не е бил унищожен, но е бил контролиран и до голяма степен на почит. Къде е бил Атон? Той е бил ясно определен духовен имот и място, което в 10 в. се премества в духовен, а и в географски смисъл, много по-близо до Константинопол и до императорския двор. Кой e (кой представлява) Атон? Отговорът на този въпрос до голяма степен зависи от това, кой и къде го поставя. Без съмнение, за много светогорци Атон е бива представляван от собствения им дом, техния собствен игумен и, до известна степен, протоса и неговия съвет. Погледнато през призмата на Константинопол от 10 в. обаче, гледната точка е по-различна. Като цяло Атон все още е представлявал сбор от молитвите на всички монаси на планината. Но вече има и по-специфична локация в общността на Лаврата и в тази на Ивирон – в харизматичните фигури на грузинците Йоан, Евтимий и Йоан Торник и, преди всичко, в тази на Атанасий.

Превод: Венцислав Каравълчев