Време да живееш и време да си спомняш

1. Времето-образ

Тези думи ги няма в Еклисиаст. Но ритъмът и смисълът на първите му строфи – научени наизуст от целия свят – оставят свобода да намираме произволни съчетания на времената, бягащи едно подир друго, подобно на прилив след отлив, започвайки от Шестоднева:

Време да се раждаш и време да умираш;

Време да садиш и време да късаш посятото;

Време да убиваш и време на лекуваш;

Време да рушиш и време на строиш;

Време да плачеш и време да се смееш…

А какво е нашето време – ще попитаме ние? Насълзено ли е то или е усмихнато? Разрушително ли е или е съзидателно? Паметливо ли е или лесно забравящо, покрито от магарешките бодили? Отговорът обикновено зависи от това, кой и как пита. Когато Църквата се допитва сама до себе си, то в освободената през последния четвърт век от насилственото безпаметство Русия тя е умислена в дирене на паметта за самата себе си. Миналото (и доброто минало, и другото) се възстановява от руините, около него – като около храм – издигат гори, покриват го в изображения на минала слава, поместват го в скъпи обкови, сякаш го преосвещават. Когато дойде време да си спомняме, църковното настояще бива построявано като грандиозен паметник на онова, което е било. Работата обаче не е само в неизбежното редуване на времената, но още и в това, че дадено време понякога настига друго и дори го покрива със себе си. И понякога не е лесно да бъдат различени. Времето за събиране на камъни и за тяхното разхвърляне, времето, в което трябва да се говори и онова, в което трябва да се мълчи, в което да намираме и в което да губим, нерядко се оказват едно и също време, защото несъвместими епохи често съ-съществуват една с друга, враждувайки или помирявайки се, създавайки напрежението в нашата история – била тя малка, лична, стичаща се на капки или пък всеобща, океан от история.

Прието е да се казва, че историята – това е паметта, потвърдена от свидетелства. Там, където няма свидетелства, там тя остава в младенчество и не знае нищо за себе си. Къде са се дянали онези пълноводни хилядолетия, изминали в Америка преди там да стъпи кракът на конквистадора или на първия пилигрим? Колко ли тъмни столетия са потънали в почвата на черна Африка до идването на колонизаторите, донесли, заедно с търговията с роби, с користта, просвещението и новата религия, също така и въздухът на историята? От епохите, за които никой не помни, е останало само далечното ехо – ту в скални надписи, ту в загадъчните вещи, открити в древни гробници, ту в развалините на неизвестната и невъзпятата Троя, чийто Омир не е успял да се роди навреме, а може би някой е хвърлил писмената му в огъня, или пък сам той, като юноша, е отишъл да защитава онази Троя и никой не е оплакал живота му.

Ние обаче си спомняме не винаги това, което някога е било в действителност, но и онова, което е заключено в образа на миналото, създаван и удържан от самите нас. Строшените чирепи или остатъците от крепостни стени сами по себе си не се поставят в хекзаметри, сами не пеят песен за себе си. За да оживеят им е нужен гласът, изборът, патосът, напорът на последвалата ги история. Само така почти мирното превземане на Зимния дворец от октомври 1917 г. е могло да се разрасне до направо космогоничния мит за Великата октомврийска революция. Сетне пък митът неизбежно се пропуква, от него остават умората и кишата и не можем да разберем, как в този гигантски мехур до съвсем неотдавна са могли да горят и пламъкът, и страстта на неизброимо количество души. Митът не просто участва в сакрализацията на паметта – той лесно може и да я замени. Нашето минало кристализира у нас под влиянието на настоящето, на неговата правда или фалш, сълзи или смях, болки и вяра, скверност и святост.

По особен начин тази кристализация се чувства в Църквата. Тук времето забавя своя бяг и застива в образите на Словото, било в начало у Бога и превърнало се в живот и в памет на човека. Свещеното Писание представлява тайнство на Словото, извършващо се в движение. Писанието говори за историята на общението на Бога с Неговия народ. В тази история Бог свидетелства за Себе си чрез събития, вещи и образи: неизгарящата къпина, битките, бурите, в лъха от тих вятър,[1] посредством откровения и вразумления, които се обличат в история. Пророците и бурите, гръмовете и тишината, светлината и мъглата, горящият храст и Храмът са все форми на битие, в които Бог открива Себе си като Съществуващият, Който навлиза във времето на човека. Те са ликове на Неговото съществуване, но стоят зад времето или отстоят от него, защото, макар и действайки в историята, Бог на Ветхия Завет спрямо нея е трансцендентен, скрит е за нея.

2. Кристалите на вечността

Но ето че веднъж Той излиза от Своето укритие, ето че времето Божие и времето човешко от този момент стават общо време. Ставайки човек, Бог се оказва в центъра на човешката история. И християнството е преди всичко откриване на Бога и на Неговите тайни и святост във всяко следващо поколение. Непостижимостта, невидимостта влиза във временността и вещността, поставя върху него своя образ, своя печат. Това, че Бог се докосва до материята, се превръща в тайнство. В тайнство се превръща още и плътта на времето. При съприкосновението с Живеещия отвека (виж Пс. 54:20) то се уподобява на Неговата движеща се скиния или Шехина, странстваща из вековете от сътворението на света до Парусията. Шехина – това е време-пространството на Божието присъствие. В Църквата то се претворява вече в Предание, т. е. в памет за образите, за фигурите, за свидетелствата за живота на Бога-Слово с човеците в богочовешкото време. В свещения текст Шехина не е затворена – вселенските събори, догматите, богослужебният строй, каноните, почитането на Богородица, общението със светците… Цялото това здание от живи камъни е Предание. То е предадено на Църквата – съгласно нейното учение – от Утешителя, Който е дошъл, за да ни напомни за Христос, да ни покаже Неговите следи по пътеките на историята. И тези образи на Неговото присъствие могат да бъдат нови, дори различни от другите, с които сме свикнали в Писанието.

Това правете за Мой спомен – произнася Иисус на Тайната вечеря и с тези думи на продължаващото се възпоменание се твори историята на Христос-Месия на земята. Син Божи открива Себе си в паметта на общината, следваща свидетелствата за Неговия път в плътността на времето. Знаците Му са подобни на кристали – падайки във времето от другата, царствената реалност, те не се разтварят в земната атмосфера. Те се изпращат непрестанно, макар на нас винаги да ни се струва, че следите от божествения живот са останали завинаги в някакво осияно минало, което ни е оставено в наследство. Може ли обаче Бог, Който – съгласно първите редове от Послание до евреите – многократно и по много начини е говорил в миналото на отците чрез пророците, да замлъкне или да остане само в паметта ни за свещената, съхранената история на тези откровения? В последните тия дни Той ни говори в Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете и Който, бидейки сияние на славата и образ на Неговата ипостас и държейки всичко със словото на Своята сила…

… и държейки всичко със словото на Своята сила… В Църквата живеем като че ли в две измерения: едното се отнася до това, че Бог е говорил и до онова, което е останало в записаните впоследствие текстове, а другото – до това, че Бог говори с голяма сила, като се обръща към нас днес, тук и сега, в историята, която още не е станала свещена, която ще отмине, за да не се повтори никога повече. И това Негово днешно слово израства от вечното, и, заедно с това, бива неочаквано. Ето – всичко ново творя. А може би си струва да се вслушаме по-сериозно в тези думи от Апокалипсиса? Всеки век е словесен, всяко време е синовно, но достига ли до небето преградата между синовното и сиротното – между пясъка на времето и кристалите на вечността, между сакралното и профанното, между възлюбеното, лелеяно минало и обреченото на гибел бъдеще? Словото Божие е живо и действено, то се таи в безмълвието и изплува от дъното на душата, но ехото му звучи и в разгръщането на онези събития, които се извършват с нас, днес. Трябва само да ги чуем, да намерим техния смисъл и образи.

Има само един Христос – казваше Вселенският патриарх Атинагор – и Христос от историята трябва необходимо да бъде съединен с Христос от Евхаристийната чаша. Ала от какво, собствено, изведнъж е била породена такава необходимост? Какво въобще знаем ние за Христос от историята, за Бога-Слово, влязъл в определен момент в земното ни време, покорил се на това време, разпнат в него, но в него и възкръснал? В строг смисъл в Източната църква съществува своеобразен триипостасен опит от съприкосновението с историята: в единия случай става дума за светостта на живели някога праведни мъже и жени, в другия – за оформилата се някога теория за симфонията между Църквата и империята, а в третия – за древните канони на създаването и развитието на начина на богопочитанието (чрез иконите, храма, бита). Всички тези три вида опит от времето са истински притчи за пребиваването на славата Божия в света – защото чрез светостта, и преди всичко чрез мъченичеството, ние се докосваме до Христос разпнатия, защото в свещената империя ни се разкрива образа на Спасителя-Вседържител, а в църковното изкуство с нас говори за Себе си Самият Творец на красотата. Означава ли това, че само тези велики притчи, веднъж разказани, сраснали се с нашата памет, трябва единствено отново и отново да бъдат повтаряни? Че във всичките тези, някога преживени опити от свещеното, времето завинаги е спряло и в съществуването на Църквата не може да има нищо ново?

Онова, което е било, се превръща във вечно, непреходно настояще и застива там като някакъв богоустановен порядък. И ни се струва, че нищо в него не може да бъде променяно, че всичко, което Бог е искал да ни каже, вече е казано веднъж и завинаги. Че историята е завършила своя кръг и до нейния край остава само празен, изпълнен с копнеж безсмислен пробег, който най-вероятно не е особено продължителен. Дотогава пък трябва само да се държим, да чакаме, да се каем, да се уповаваме и да се молим за това, щото тези дни да бъдат съкратени. Времената и сроковете вече са се изпълнили – в радикалните варианти те вече са обусловени от графика на наближаващия ден. Така, в името на свещеното минало Бог, вечно творящият ново във времето, незабелязано бива изгонен от настоящето. Там за Него като че ли няма вече място.

3. Христос на чашата е „вовеки един и същ”

Нима обаче се е разделил Христос – ще попитаме и ние, заедно с апостола. Нима не чрез Словото Отец държи света, не Него ли е изпратил на земята, за да ни Го дарува в чашата, в иконата, в умозрението, в милосърдието и в онази невидима, малка закваса, която кваси както древното, така и всяко друго време? Ала все пак, как да примирим изкристализиралото древно с творимото ново? Можем ли да се освободим от терора на апокалиптиката и непрестанно заседаващия съд над съвременността, без да изгубим Христос на чашата – главната светиня на вярата? Чашата, приемаща Словото – станало някога плът, а след това чрез силата на тайнството превръщащо се в плът за хората – се опазва от драгоценната сплав от апостолските, съборните и светоотеческите формули. Ключовете за тайнствата – в случай че, говорейки за времето, прибегнем до речника на Евхаристията – принадлежат на Църквата, която изповядва, че има само един Христос – Христос на тази единствена пасхална трапеза, както и на всяка Евхаристия от вчера, и Той както днес, така и вовеки е един и същ.

Същият – в тайнството на Чашата, но и в тайнството на живота, който върви днес и е вписан в историята на човека. Общината, която приема вечното Тяло Христово, във времето става Тяло Христово. А то се движи тук и сега и при това с невидими нишки е свързано с онова сакрално време, което е останало в Писанието. Църквата в Писанието обаче е община от конкретни хора и – едновременно с това – Тяло Христово, влязло във временното и географско, живо и земно, исторически реално пространство. Както – по думите на ап. Павел – Църквата Божия в Коринт, така и на всяко друго място Църквата носи в себе си и есхатологичното преодоляване на историята. Преодоляването обаче не означава край, внезапно прекъсване на времето – то свидетелства за онова време, което крещи от родилни мъки, раждайки Царството Божие. Царството, което се вече приближи, в този преходен свят разкрива своята природа – природа, не от мира сего. И близостта на това Царство по никакъв начин не предполага смесване на есхатологичните последни времена с днешните срокове, които ѝ се определят. Близостта означава парадоксална взаимосвързаност на земното време с онзи еон, когато време повече няма да има; тяхната взаимозависимост, единството им трябва във всяко време да бъдат отново откривани.

… защото има един Христос, Който е възлязъл на небесата, но Който живее и в земното вещество на тайнството, на материята – сграбчената от времето и неотделима от него материя. Неговият лик се проявява във всичко онова, което преживяваме, което ни се открива, което се ражда, умира и се възражда, което бива принасяно Богу. Нима Словото Божие не се открива в евхаристийната тайна на самото творение? Нима отвъд пределите на Писанието и Преданието – според тайнствените думи на ап. Павел – не се изобразява Христос (Гал. 4:19)?

Защото, ако Преданието, даруващо и утвърждаващо Христос на чашата, е нещо твърдо и определено, което не подлежи на промени, то Откровението и в историята, и в нашето днес, е онова продължаващо се Божие присъствие, което позволява отново и отново да чуем, да разпознаем, да познаем себе си в образите или – както казва Павел – в иносказанията. Иисус е повтарял: който има уши, да слуша. Да слуша Словото Му там, където То произнася Себе си – където повиква някого, където шепти, където разтваря небеса и утроби, чашките на цветята, където премества континенти. Ще попитаме още веднъж: Бог, Който ни е говорил чрез пророците, можел ли е да замлъкне, ставайки Човек, говорейки сред хората, подарявайки им Своя глас, облик, външен вид? Нима Неговият дар не се разпръсва сред хиляди различни наречия, всяко от които служи на Неговото иносказание, когато по свой начин донася до нашия слух, сърце и разум единственото Слово Божие?

4. Два образа на истината

Владимир Лоски отбелязва, – в своя класически Очерк на мистическото богословие на Източната църква – че в живота на Църквата има два аспекта: завършеност и ставане. И последният се гради върху първия като върху свое обективно условие. Когато първият от двата стане главенствуващ, възниква нещо подобно на еклисиологично монофизитство, съзерцаващо битието на Църквата в неговата неподвижна божественост – където всяка подробност е свещена и всичко е задължително като Божествена необходимост, където нищо не може да бъде изменено или преобразувано. Когато пък акцентът се пренася върху втория аспект, Църквата изглежда само като нещо земно, несъвършено, блуждаещо в мрачината на човешкото общество.

Горното е било писано, основано върху опит, който е различен от нашия, но все пак противостоенето на тези две позиции само се втвърдява: от една страна, истината е глас или отпечатък на Светия Дух, а, от друга – тя се разделя на божествена основа и на човешка обвивка, което винаги се възприема като покушение върху самата свещена същност. Каквато и страна обаче да вземем в този спор, обикновено доверяваме своето разбиране изцяло на самата дума „истина”, предполагайки, че в Църквата тя съвпада с онова, което наричаме вяра. Истина е вярата, която изповядваме. Какво обаче означава самата вяра? Следва да уточним въпроса – за рационалното или за екзистенциалното ѝ съдържание питаме? Вярата е изповядваното от нас Верую, разгърнато впоследствие в множество догматически определения и, заедно с това, тя е вътрешното извършване на това изповядване, разкриване на невидимото (Евр. 11:1). Даване на облик на живите вещи, а не толкова съответствие на вещите спрямо формулите и интелекта – съгласно старото философско определение. Вярата е събитие на синовната и доверяващата се любов към Бога и се извършва както вътре в нас – в невидимата стаичка на нашето сърце, така и в историческото битие на Църквата. Вярата е зрима завършеност на невидимите неща, но още и оформянето им в нас – догмат, но и притча за нашето Верую, иносказание за Бога в нашето съществуване.

В правото си сме да кажем, че в самата същност на истината са заключени както ходенето пред Бога на всеки от нас, така и прозренията на съборния разум. Истината е и онзи камък на вероизповедта, върху който са стъпили и Църквата, и Духът, Който вее, където поиска. В нея е заложена както христологическата, така и пневматологическата основа. Христос казва: Моето слово е истина и тя, истината, макар и да не зависи от това, дали я усвояваме, същевременно се устройва в сърцето ни и в нашия разум. Тя е както неслитна с нас, така е и неразделна от нас. Тя съзижда Преданието, което по принцип е длъжно да се развива, оставайки при това неизменно и неподвижно, стоящо далече от всички негови човешки въплъщения. Нейното съм тече и пребивава, стои неподвижно и е погълнато от същия онзи поток, който умива скалата на изповеданието на Петър, който разкрива себе си в нови смисли и в неочаквани откровения или събития на това изповедание, в нови човешки езици и речения на Словото Божие. Човекът пък е слово-вместителен, слово-образен, съизмерим с истината, намираща се вън от него. Въпросът за истината е въпрос колкото за Бога, толкова и за човека, който ходи пред Него и носи в себе си Неговото присъствие.

Защото Сам Бог – както казва св. Ириней Лионски – е живот на причастните към Него.

А Майстер Екхарт казва: Бог се таи в основата на душата – там, където основата на Бога и основата на душата са една и съща основа.

5. Да си спомним настоящето

В Църквата винаги се усеща пресичането на две времена – едното принадлежи на уталожената, осветена памет за онова, което е било, а другото е историята, протичаща през днешния ден. Не винаги е уютно да се стои на кръстопът. Оттук и изкушението да се отдръпнеш встрани, да откликнеш на зова на времето, или (което в православието се среща не по-рядко) да се укриеш в миналото като в пещерата на Платон, където хората стоят приковани така, че да могат да виждат само отображенията или отблясъците от истинските неща на противоположната страна. Да движат погледите си през светлина, идваща от огън, който гори отвисоко и далече зад тях (Държавата, кн. 7). Върху стената се отразява само зрелище от отминалите свети времена: царят и народът, иконописното битие, йерархичното общество, населението, което бива държано строго – под надзора на добродетелни стражи. Малцина са тези, които биха искали да оставят тази картина. Защото, само да обърнем глава и по очите и ушите ни ще се полепи цялото безобразие на днешния свят с неговата глобализация, изскочила от преизподните тръби на всемирната си паяжина, и ще ни залее със смрадта си. Предварително знаейки това, предпочитаме да не се обръщаме, осъждайки света зад очите си, – така да се каже – зад нашите вратове. Билетът за това кино няма дата, така че там можем да проседим целия си живот.

В този случай, ако следваме мисълта на Лоски, еклисиологичното монофизитство днес се заключава в смесването на исторически случващото се и миналото, застиналото далеч от нас, с непреходното наследие на вярата, която е една и съща вовеки. Работата не е там, че неизменността на миналото сама по себе си още не изработва сакралност, а в това, какво място следва да има това минало в паметта ни. Паметта е веропораждащ орган (или, по-меко казано, способност за вярване, една от всички останали), изискващ непрестанен контрол и очистване. При това, говорим не само за контрол на границите, отделящи вечното от вкамененото и свещеното от този век, но и за днешните граници на минало и настояще.

Да, опитът от вярата, формиран през вековете, е бил регулиран и канонизиран в Преданието на Църквата. Тези векове неизбежно са внесли своето – не само вечното, но и отнасящото се към онзи век. От този век (по-точно векове) са ни останали изволенията на Духа Светаго (Деян. 15:28), с които в плътта на менталността и на светоусещането на отминалите времена са бивали закрепвани всички постановления на съборите. Векът, принесъл плодове на Духа (в догматиката, в молитвата, в каноните…), се превръща в икона и в норма на всички следващи векове. Ала зад тази иконописност на определен период от историята се крие въпросът: кога бе прекъснат този плодоносен век и защо спря да принася плодове? В какъв момент – духовно и във времето – той се превърна в този век, настоящия, способния само да си спомня и да възпроизвежда непреходното? Правилно ли е пресечено докрай това златно ручейче на Духа, от което бихме могли да почерпим други форми на богопочитание, на богопрославяне и богомислие, свързани с това, с което живеем ние днес? В кой момент Духът замлъкна и престана да говори на Църквата? Ако ли пък не е замлъкнал, то защо времето, в което ние живеем, също да не може да се превърне в памет за свещеното?

6. Преданието на утрешния ден

А къде вие виждате свещеното? – ще последва насрещният въпрос. Какво ценно намираме ние в отровената река на времената, която ни залива днес? Да, възможно е да остане опитът от страданията, но всяко невинно страдание разделя Христос. Ще остане опитът от преодоляването на утопията, който с нещо наподобява преминаването през Червено море. Ще остане и опитът от блуждаенето из пустинята – с нейните миражи. Но блуждаенето не е свършило и миражите само се разрастват и забулват хоризонта. Глобализацията все още е само на прага – по същество тя не се е изявила, а същността ѝ е както и в началото: да станем като богове. Днес човекът е проникнал в своя генетичен код, а утре ще е готов да промени собствената си природа. Повредена е, при това някак необратимо и човешката среда: въздухът, климатът, почвата, водата, замърсен е даже и космосът, а глобалните катастрофи вече са прекрачили всякакви граници. Списъкът с опасностите може да бъде продължен още и още, но и всяка заплаха – както е написано при пророците – носи със себе си не само предупреждението за опасност, но и духовния опит от живота в нейната сянка, приемането ѝ като промисъл и преодоляване отвътре. Глобализацията е донесла и възпетия от Достоевски всемирен отглас, когато това, което се случва на единия край на нашата настръхнала планета, отеква чак в другия: болката, стонът и гладът, трусът и нашествието на иноплеменните постепенно се превръщат (все още не напълно) във всеобща беда. Границите се размиват, цивилизациите, културите, менталностите, нашите форми на общуване все по-често се уеднаквяват и човечеството започва да се усеща като едно тяло.

И какво трябва – да прокълнем това човечество, да застанем насреща му в позата на въплътения укор? Да обещаем, че антихристът непременно ще дойде на следващата година? Едва ли тази история ни е дадена само за да стоим в нея непримиримо или да противопоставяме свещената памет на днешното тук и сега. Какъвто и да е този свят, всяка епоха има задачата на намери в него Словото, Което го е сътворило. Приглушено То звучи във всеки човешки живот, възвестява за Себе си в цялото творение, избликва в красотата. Явява Себе си в светлината, просвещаваща всеки човек, дошъл на този свят (в светлината, която е доловима още в детето), и все пак остава отвъд пределите на това, което виждаме и слушаме, и чувстваме. Светът е пограничен по отношение на Словото Божие и Духът, – Който, както и по-преди, е навсякъде Същият и всичко изпълва – ни позволява да се вслушаме в Него дори и тогава, когато нашето съществуване е отдадено във властта на тъмнината и злобата на поднебесните духове.

Светът, който се ражда днес, се състои от необичайно ускоряване и умножаване на комуникациите. Той все повече открива себе си като единен организъм, пронизан от множество нервни влакна. По тях от край до край се предават сигнали – за всички дела на човеците, за всички бедствия, съблазни, помисли, вярвания, открития. И – заедно с това – всичко това престава да бъде далечно и друго. Понякога изглежда, че животът на отделния човек все повече става част от цялото и е съвършено ясно, че на тази плътност на комуникациите и на общностите – независимо дали ще се отвърнем от нея, дали ще се скрием от нея или не – е отредено само да се увеличава. В нея все по-тясно ще става преплитането между Божественото и човешкото, между пшеницата и плевела. А може би в това неочаквано, необратимо обединяване на човечеството на основата – пък било то и против нашата воля – на откритията, знанието и усещането за другия, има някакъв Промисъл, който трябва духовно да приемем?

И в правото ли сме ние да избягаме в нашите пещери, сияещи със светлината на далечните векове? Времето за живеене и времето за спомняне не са два различни еона, а единно човешко време, протичащо в Църквата. Църквата стои върху Преданието, но и живее в този век, който ѝ е дал Господ. Времето на възпоменанието е сакрализирано, пред него са запалени лампади, то е забулено в съблазнителен благоуханен дим, докато времето за живеене тук и сега стои пред нас в цялата си груба, понякога оскърбителна за очите и слуха неугледност. Владее ни натрапчивата мисъл, че историята е свършила, че след нея може да следва електронен концлагер и за нас е останало само любезно да поживеем, опивайки се от контраста между двете. Нима обаче напътствията на Духа се състоят само в това, да газим с крака собствената си епоха? Преданието, на което утре, може би, му предстои да стане неизменно, се твори и в нашето сега, във вслушването в Словото Божие насред днешните бури и в повеите на тихия вятър. Времето да живеем в Църквата израства от древните корени, принасяйки плода на новите свидетелства, на други образи на Христовото присъствие в света, на нови плодове на Духа, и по тях все някой ден ще могат да разпознаят онова непреходно, което мъчително възниква днес.

Превод: Борис Маринов