Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Комуникация – православие – богословие

Четвъртък, 12 Април 2012 Написана от Свещ. Кристоф Левалоа

père Christophe_Levalois

Лекция, изнесена през октомври 2011 г. в Православния институт „Св. Сергий” в Париж

Днес ще говоря по темата за комуникацията, по-точно заглавието на изложението ми е „Комуникация, православие, богословие”. Подхващам думата комуникация в най-общ смисъл, иначе тя може да се разклонява в различни понятия, на които няма да се спирам. Комуникацията, с многобройните средства, които ѝ служат, е в сърцевината на днешното общество. Повече от средство, тя е съществен двигател на нашето време, който моделира не само визията ни за света, т. е. начина ни да възприемаме, да живеем и градим обществото, но и самата му техническа и човешка организация. Не можем да избегнем комуникацията в многобройните ѝ аспекти, затова е необходимо да внесем в нея богословско измерение. Всъщност и църквите, и вярващите се сблъскват всекидневно, пряко, конкретно с този въпрос. Както ще очертая, християнската традиция действително може да даде отговори и ориентири за изграждането на всяка комуникация днес.

Всички ще се съгласим, че човекът изначално общува по най-разнообразни начини. И все пак 20 век внесе значителни новости в това отношение. Появиха се многобройни нови средства за комуникация, които заеха централно място във всекидневието и които променят отношенията ни с другите и със света, знаете това много добре – само през последните две десетилетия новите технологии като персоналния компютър, интернет и мобилния телефон с мълниеносно темпо завладяха обществото. 20 век беше също и времето на възникване и бързо развитие на науките за комуникацията. Те се зараждат през 30-те и 40-те години на века. Би отнело много време да проследим тяхната история сега, но е важно да отбележим, че науките за комуникацията се зараждат и развиват във взаимовръзка с други науки – социология, психология, математика, – които проектираха комуникационните теории. Първата теория, на математика Клод Шанън и психолога Уорън Уивър, датира от 1948 г. Нарича се „модел на теорията на информацията” или по-опростено „телеграфичен модел”, тъй като представя схемата предавател – канал – получател. Симптоматично е обаче заглавието на статията, която излага този модел: „Математическа теория на комуникациите”. Тези теории се опират на колкото интересни, толкова и субективни схващания, въпреки че повечето са обосновани на поредици от наблюдения. Затова е важно да имаме предвид, че днешното гледище за комуникацията не е нито неутрално, нито обективно, а е отражение на един определен възглед за света и хората, за постройка на обществото – възглед фундаментално материалистичен. Такива нагласи са подтикнали специалистите по комуникация да говорят за нова визия за реалното, като Филип Бретон , за „Утопия на комуникацията”, както гласи заглавието на един от трудовете му, за „техноутопия”, израз на Арман Матлар, за „технологически месианизъм”, както твърди същият автор, за „техноинформационни парадигми” и „технически идеологии”, според Доминик Волтон. Да вземем, например, факта, че някои изследователи са се посветили на решителното влияние на кибернетиката върху комуникацията. Родена през 40-те години, тази идея, е оказала влияние върху многобройни точни и хуманитарни науки, произхожда от една песимистична визия за света. Всяка система е засегната от ентропия и идеята е да се създадат процеси, които поне да ограничат тази ентропия, ако не я сведат до нула. В комуникацията ентропия означава липса на информация или на част от информацията.

Друга интересна отправна точка за разсъждения е паралелът, който кибернетиката прави между човешкия мозък и машината. По същия начин, по който подобряваме работата на една машина, се интересуваме от овладяването на различните типове функции на човешкия мозък, за да подобрим неговото действие. Тук се открояват възможните опасности. Колкото и да е оправдаемо да се опознаваме по-добре, за да използваме пълноценно дарбите и целия си потенциал, същевременно отваряме вратата за всякакъв вид манипулации. И кибернетиката, както казах, е повлияла върху много науки, но и върху области от обществената практика като например мениджмънта.

Резултатът от този подход е, че комуникацията днес е материалистична и индивидуалистична. Материалистична заради причините, които посочихме накратко – човешкото същество е разглеждано като машина, която следва да разучим и опознаваме, за да извлечем най-голяма полза. Индивидуалистична, защото в съвременната комуникация се обръщаме към индивиди, било консуматори, било клиенти, подчинени или притежаващи нещо, което искаме да получим, но рядко към личности. Това са два съществени аспекта, по които християните имат дълг да дарят своето богатство в тази област, основна за нашето общество. Със своето схващане за личността християнството носи заряда да преобрази в бъдеще концепцията за комуникацията, а оттам и практиката на комуникация – като от материализъм и индивидуализъм я насочва от и към личността, в християнския смисъл на думата.

Нека се спрем накратко на комуникацията на християнските църкви днес. В хода на миналото хилядолетие те загубват позицията на владеещи комуникацията, културата и образованието и се озовават в ситуация, в която понякога са изложени на преследване и тормоз (в различна степен според страните), но при всички случаи в ситуация, в която големите медии, изграждащи културата на масите, действат независимо от вярата, дори понякога си позволяват (и то не без удоволствие) провокации и враждебно отношение. Погледнато от историческа дълбочина, разбираме трудностите, болките и реакциите, породени от това състояние, което се отприщва малко по малко от 17 век насам.

Да се върнем на икуменическата панорама на днешната ситуация, като започнем от Католическата църква. От много десетилетия тя е развила свои институции, посветени на тази проблематика, изявленията и текстовете на римските епископски власти зачестиха през 20 век, положен беше значителен труд от анализи, богословски и научни разработки и конкретни предложения. Съществуването на Понтификатски съвет за обществени комуникации говори за важността, която отдава Ватиканът на тази тема.

При протестантите разсъжденията остават по-скоро в индивидуалната сфера, дори и да не липсват инициативи на църковно ниво. Тези усилия също не са отскоро, достатъчно е да споменем например Жак Елюл и неговите размисли в тази област.

Колкото до православните, задълбочаването в темата е сравнително скорошна дейност. Това се обяснява с положението на основните православни църкви до края на 20 век. След дълъг период на подчинение и ограничения, свързани със Синодалния период за Руската църква или с турското владичество, следват трагичните събития през 20 век, завършили сравнително наскоро според измеренията на историята. Дотогава в православните църкви комуникацията е разглеждана единствено под техническия ъгъл на предаването: издаване – разпространение на учение и информация. Липсват разсъждения относно комуникацията сама по себе си – нейната същност, роля, методи. Първите плодове на такива размисли са представени през 1983 и 1999 г. по повод срещата, организирана от Синдесмос (Световната организация на православната младеж) и Центърът за православна преса (SOP), които, доколкото зная, за първи път формулират въпроса за етиката в подхода на общуващия, вдъхновена от християнската вяра, по-точно от православната. Спомням си едно блестящо изказване на Антоан Нивиер във Волос, Гърция, през 1999 г. със заглавие „Православен етос и етика на журналистиката”. Нека цитирам и друг труд от този период, текста на Карол Саба от 1997 г., публикуван в SOP, бр. 222: „Комуникацията – начин за отношения и изразяване на Църквата” – текст, който дава няколко съществени отправни точки за православните разсъждения за комуникацията.

От последното десетилетие на 20 век ситуацията се развива много динамично в доскоро преследваните православни църкви. Преди всичко се създават медии, които заемат значимо място сред големите национални медии в съответните страни. Такъв е случаят в Румъния. Под натиска на настоящия патриарх Даниил, тогава митрополит на Буковина и Молдова, са лансирани радио „Тринитас” през 1996 г., после ежедневникът „Зиарул лумина” през 2005 г. и накрая телевизия „Тринитас” – през 2007 г. В Русия примерите са многобройни. Ще спомена само два телевизионни канала, и двата открити през 2005 г. – „Союз”, в началото канал на диоцеза на Екатеринбург, който бързо прераства в национален, а и международен чрез кабел и сателит, и „Спас”, също широко разпространяван по подобни пътища. Комуникацията постепенно започва да интегрира и образователни средища, които зависят от Църквата. Например православният институт „Св. Йоан Богослов” в Москва откри през лятото на 2010 г. нова катедра, посветена на религиозната журналистика, комуникация и връзки с обществеността. Там се преподава и фотография. Такава професионална подготовка е необходима, доколкото в Русия, Украйна и Беларус (а и в Румъния) съществува професионална среда от православни журналисти, която организира ред събития, не само за да представя своите реализации, но и за да осветлява въпросите, свързани с дейността на църковните медии.

Това, което искам специално да подчертая, е появяването в началото на 21 век на изследвания за комуникацията сама по себе си, разработени в средите на православните църкви. Ето няколко примера: по време на Втория световен конгрес на православната младеж, организиран от Вселенската патриаршия през юли 2007 г., един от докладите, на архимандрит, днес епископ Елпидофорос (Ламбриниадис), озаглавен „Комуникация и технологии”, представляваше очерк на християнската визия за комуникацията. В уводното слово на конгреса Вселенският патриарх Вартоломей също засегна този въпрос, в края на събитието също бе повдигната темата за личната комуникация. Един по-общ пример – Московската патриаршия, която полага големи и успешни усилия за осигуряването на ефикасни и модерни средства за комуникация, но и предприема задълбочени изследвания по темата в много кръгове. Самият Московски патриарх Кирил подчерта наскоро, на 23 юни 2011 г. на Второто заседание на Висшия съвет на Руската православна църква, че информацията днес не е просто помощно средство, а съществен аспект от живота на Църквата.

Така че много начинания и изявления показват, че въпросите на комуникацията събуждат днес жив интерес, който обхваща голяма част от православните църкви по разнообразни начини като форма на изразяване, повече или по-малко изявен в различните църкви и диоцези. Този интерес подтиква към все по-организирани анализи по темата, не само практически и етични, но и теологически. На 7 октомври 2009 г. по време на срещата на Синодалния отдел на Московската патриаршия отец Георгий Завершински, отговарящ за комуникацията в отдела за външни връзки, заяви, че принципите на функциониране на света на комуникацията трябва да бъдат предмет на богословски разсъждения.

Нека накратко разгледаме какви могат да бъдат основите на християнския принос в това отношение. За да може християнският възглед да обхване комуникацията, нейните принципи и практики, трябва да почерпи от християнската традиция елементите, на които да се опре. За това, мисля, имаме два основни извора: Писанието и богословското учение за личността.

Възможно е да четем Писанието с комуникацията като отправна точка в четенето. Можем дори да се „въоръжим” с различните комуникационни теории. От началото до края на Библията всъщност се сблъскваме с въпросите на комуникацията, добра или лоша, на комуникация заличена, изгубена, търсена и преоткрита. Комуникация между Бога и хората, но и между самите хора. Още повече, че в същността си всяка комуникация е изразяване на отношения, двете са във взаимовръзка. И всъщност Свещената история разказва за отношенията между Твореца на всичко и Неговите човешки творения. Така че полето за изследвания е широко – от условията за комуникация към това, което я заплашва и руши, от възстановяването на добрата комуникация до разнообразните ѝ форми.

Вторият основен извор е богословското учение за личността. Всъщност понятията личност и комуникация са тясно свързани. Личността се изгражда в и чрез комуникацията. Тя е и изворът на истинската комуникация. Личност, чийто образец е Христос. Разглеждаме я, разбира се, в християнски смисъл, а не в онзи разпространен смисъл, в който личност е синоним на индивид. Една от отправните точки на изследване по втория извор е връзката между комуникация и общение. Двете думи, communication и communion имат сродна етимология – от латински communis (общ) – и до 16 век са синоними. (Следи от тази някогашна синонимия откриваме в богословския език, с темата за комуникацията на идиомите, където става дума и за общение.) След това на Запад двата термина се раздалечават все повече в хода на историята, докато стигнат до тенденцията днес понякога дори да си противоречат. Съвременната комуникация рядко води до communio, общение, твърде далеч е от това. Затова и една от многобройните насоки на изследванията, подета от няколко години насам от Католическата църква, е как да преоткрием общението чрез комуникацията. Или общението като перспектива на комуникацията. При какви условия? С какъв подход, какви практики да предприемем за това? Мисля, че не е случайно, че в тези времена, белязани все по-осезаемо от некомуникацията (ние живеем в общество на комуникация, което обаче има огромни проблеми именно с комуникацията), но и времена на силен подем на науките за комуникацията, редица автори, мнозинството от трите основни християнски вероизповедания, насочват разсъжденията си върху личността от философска и теологическа гледна точка (под философска имам предвид течението на персонализма през 20 век). В това отношение православният принос се откроява със своята значимост.

В тази среща на предизвикателството на комуникацията, отправено към цялото общество, с мислителите, търсещи отговори, опирайки се на християнската вяра, не може да излъчим християнски послания и предложения относно комуникацията без богословска задълбоченост по темата. Затова е очевидна нуждата от практическо, приложно богословие или приложна етика, както е прието да казваме от няколко десетилетия, какъвто е случаят с биоетиката. Радвам се, че съзнанието за нуждата от такъв подход е все по-осезаемо в Православната църква. Това поставя въпроса за прилагането на богословска визия и образование по всекидневните въпроси, които засягат всекиго от нас поединично, както и цялото общество и са определящи за неговото развитие. Изучаването на богословието и по-общо на богатството на нашата традиция трябва да има и тази цел – да внесе и една реч за света, конкретна, практическа, във всички аспекти на живота. Преобразяващата сила и устойчивост на действията ни в света изисква здраво вкореняване в богословието. При тези условия християнското слово може да донесе мощно обновление, много нужно на нашето общество и неговата комуникация. Още повече, че християнската религия е поначало религия на общението и взаимоотношенията.

За този християнски принос могат да бъдат начертани много цели. Първата от тях е свързана с отношението и поведението на самите християнски медии, но в по-широк спектър и на неконфесионалните медии, тъй като изразяваната християнска етика може да бъде ценна и полезна на всеки тип журналистика. Само тогава християните могат да допринасят за положителната промяна на света, защото те са призвани да отправят посланието си не само към утвърдените членове на една група, а към всички човешки същества, където и да се намират те. Така че опитите за свидетелство за техния подход трябва да достигат и до онези медии, които не са специфично християнски. Наистина голямо е изкушението да се самозатворим в онези, които носят лесно разпознаваемия етикет и облик на християнски, но истинското предизвикателство е да преодоляваме техните рамки, за да разнасяме Словото. Нехристиянските медии също имат нужда от него, за да го разнасят в света, за да докосне възможно най-много хора. Затова то трябва да бъде насочвано особено към онези територии, където обществото е в процес на изграждане и устройване, включително към по-изолирани и затворени кръгове. Още повече, че съвременността ни е завладяна от склонност към затваряне на личностите в категории, пространства, където са ясно идентифицирани и консуматорското общество им предлага онова, от което се нуждаят, без да излизат от тези рамки. И рискът, разбира се, е да се обръщаме винаги към една и съща, повече или по-малко убедена категория хора, без да се докосваме до останалите, които са всъщност огромното мнозинство. Да вестим Словото и на нехристиянски места, където обществото се строи и обмисля, означава да участваме в академичен и интелектуален труд, в дебатите по тези въпроси. Така, и това ще бъде моето заключение, което е едновременно и покана: богословското виждане за комуникацията днес трябва не само да се изследва, задълбочава и изучава, но и да се дарява – и на Църквата, и на света.

Превод: Юлия Талева



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/k38xr 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 192Прот. Сава Кокудев
Божественият образ и Евхаристията – антропологични корелации в контекста на иконоборския спор

Катрин Браун Ткач
Дяконисите и ритуалната нечистота

Архим. Захариас (Захару)
Учейки се в отношението ни с Бога

Прот. Василиос Термос
Религиозният фундаментализъм като психоза

Полезни връзки

 

Препоръчваме