Св. Яков Изповедник и епископ Анхиалски – невидимият закрилник на Поморие

Историята на християнството в древния Анхиало, днешно Поморие, е изключително богата на събития и личности. С града са свързани редица големи имена от историята на Църквата, някои от които достигнали чрез праведния си живот такива духовни висоти, че веднага се превърнали в образци на подражание за цялата Църква както на Изток, така и на Запад. За съжаление, както неведнъж сме отбелязвали в нашите изследвания, мнозина от тези подвизавали се по нашите земи праведници, които толкова са обикнали Христа, че са се уподобили Нему, отдавна са забравени, а почитта и молитвената връзка с тях е прекъсната. Но милостивият Господ, Който „обича правдата и не оставя Своите светии“ (Пс. 36:28), непрекъснато намира начини да ни напомни за техния подвиг, който трябва да се превърне във вдъхновение и пример за всички, които Го обичат и търсят.

Благовестието в Анхиало е донесено от ученика на св. апостол Павел, св. Теофан, който идва тук вероятно в 52 или 53 г. сл. Хр., веднага след проповедта на св. апостол Павел в градовете на траките по крайбрежието на Бяло море.[1] Тук за кратко пребивава и ученичката на св. Павел, просветителката на Марцианопол (дн. Девня) св. великомъченица Севастиана, на път за своята Голгота в Хераклея Тракийска.[2] Начатакът на Църквата, поставен от апостолския мъж св. Теофан, скоро дава обилни плодове и един от тях е първият известен с името си епископ на града св. Сотас Анхиалски, чиято памет се опитахме да възкресим в няколко публикации.[3] С това наше изследване бихме желали да извадим от забвението името и паметта на друг голям светец на Църквата, свързал живота си с Анхиало, а именно св. Яков Изповедник и епископ Анхиалски.

Разговорът между св. апостоли Павел и Йоан Богослов за личността на Господ Иисус Христос

В самото начало е коректно да бъде казано, че читателят не трябва да пристъпва към текста с надежда да открие реален христологичен диалог между двамата апостоли. По-скоро трябва да се опита да надникне зад някои от богословските идеи, които тези мъже на Духа поставят. Интерес представлява начинът, по който те говорят за Христос. Може да се каже, че той е близък и в същото време различен от този на по-късните отци на Църквата. Във връзка с това по-конкретно въпросът би трябвало да звучи така: По какъв начин св. ап. Павел и св. ап. Йоан говорят за отношението между Отца и Сина? Как, ако въобще е възможно, можем да определим единството между тях? Днес ние признаваме Тяхното единосъщие и по различен начин определяме ипостасния Им живот. Затова пък на страниците на Новия Завет ние като че ли откриваме друг начин на предаване на връзката помежду Им. За да бъде осветлен поне отчасти поставеният проблем, ще бъдат взети под внимание текстове, които, от една страна, са изключително полемични, а от друга, са запазили своята значимост за християнското богословие до днес.

Пандемия и духовен живот

В деня, в който Световната здравна организация обяви епидемията от COVID-19 за пандемия,[1] стана ясно, че цялото човечество е изправено пред грандиозни промени, засягащи свободното придвижване на хора и функционирането на елементарния социален живот.

Държавите първоначално прилагаха различни подходи в ограниченията, като постепенно уеднаквиха мерките за забавяне на разпространението на вируса и издадоха стриктни нареждания за социална изолация и забрана на събиранията на едно място. Тези нареждания автоматично затвориха християнските храмове в Западна Европа. На Балканите светската власт забрани посещаване на богослужението от страна на миряни (Гърция, Сърбия и Румъния[2]). Църквата на Божи гроб в Йерусалим също затвори вратите си за поклонници, като това стана факт и за Света гора и нейната монашеска република. В България, Грузия и Русия храмовете останаха отворени, но представители на висшия клир призоваха християните да се въздържат от обществено богослужение.[3] С оглед разпространяващата се зараза сериозен апел отправи и Московският патриарх Кирил, който наблегна в проповедта си християните да не посещават храмовете в този период.[4]

Св. великомъченик Потит Сердикийски – първият раннохристиянски мъченик на София

В края на месец февруари 2020 г. Българската православна църква получи в дар от Ватикана частици от св. мощи на двама древни светци – св. Климент Римски и св. Потит, свързани с ранната история на Сердика. И ако за първия светител на Църквата е писано много, то второто име е почти неизвестно на българските християни. В настоящата статия ще се опитаме да прелистим страниците на историята от 2 в. до нашето време, за да съберем частиците памет за този свидетел на Христа, широко почитан в италийските земи, но напълно забравен в земите на своя подвиг и мъченичество. И както всяко изследване в областта на агиологията, и настоящото има за цел не просто реконструкция на случилото се в миналото, но е призив към възстановяване на молитвената връзка с този Христов мъченик. Дълбоко съм убеден, че църковната памет е жива, само когато подбужда към молитва, само когато се превърне в молитвена памет.

Молитвата е връзката на човека с Бога, неговият разговор с Бога. Тя е диханието на вярващото сърце, израз на божественото в човека, начин за преодоляване на ограниченията на този свят и този живот и реализиране на истинската потенция на това, което Сам Бог е вложил във всекиго от нас. Молитвата е средството, чрез което се издигаме от чисто биологичното, присъщо на всички твари, към духовното, към което само и единствено човек е призван (срв. 1 Кор. 15:39-50). Свидетели за тази сила на молитвата са носителите на светостта, истинските примери от хилядолетния живот на Църквата, които чрез молитвата още тук, приживе, са открехвали вратите на небеснотоцарство. Бидейки плът и кръв, те са се издигнали над физическите ограничения на материята, над земните закони, които движат света, станали са синове на Бога. Това синовство не е нещо въображаемо, а е истинско, то е стъпало над спасението. Синовството е истинското призвание за човеците – обòжението (теосис), в изпълнение на думите на Господ: „Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния“ (Пс. 81:6). За нас, които днес се спасяваме, е жизненоважна молитвената връзка с тези хора, вече небесни жители. Затова епископите са полагали и днес също трябва да полагат усилия да създават и поддържат във вярващите потребността от молитвена връзка с мъчениците и другите свидетели на живота в Христос. Прочутите кападокийски епископи навремето са издигали мартириуми, организирали са чествания, призовавали са християните да имат молитвена връзка със своите съвременници, пострадали мъченически за Христос. Те са правили това, защото от опит са знаели, че двигател на молитвата са живите примери и молитвената памет. Не мъчениците, а ние имаме нужда да съединим своята молитва с тяхната, която е „дала кръв и е получила дух“ и която и сега се издига пред Божия престол.

Мерки на поместните православни църкви за ограничаване на разпространението на коронавируса

Вселенска Константинополска патриаршия

На 18 март Вселенската патриаршия реши да затвори църквите и всички свои манастири, намиращи се в нейна юрисдикция, независимо в коя страна се намират. В изявлението се казва, че Патриаршията наблюдава ситуацията с голямо чувство на отговорност пред вярващите и всички хора, и затова въвежда още по-строги ограничителни мерки. Призовават се всички християни да останат по домовете си и да ограничат до минимум излизанията си, за да запазят своето здраве и здравето на обществото. Подчертава се необходимостта да се спазват всички мерки на здравните власти за общо благо. Отменят се всички служби до края на месец март, но храмовете ще останат отворени за лична молитва на вярващите. Тези мерки могат да бъдат продължени, се казва в изявлението. Във всички ставропигиални манастири богослужението ще продължи, но няма да се допуска участие на поклонници.

В свое специално изявление Вселенският патриарх Вартоломей заяви: „Може би някои от вас чувстват, че тези драстични мерки оскърбяват или нараняват вярата. Но не нашата вяра е застрашена, а вярващите, не Христос – а християните, не Богочовекът, а ние, хората. Нашата вяра е дълбоко вкоренена в сърцевината на нашата култура. Вярата ни е жива и никое извънредно положение не може да я ограничи“.