Смирение и разум

Продължение от „Вяра и доктрина“ – тук

Ясно е, че вяра е дума с прекалено много значения и подзначения и не притежава, а и не може да притежава понятийна валидност от гледна точка на едно класическо разбиране за научна или пък философска категория. На практика тя трудно и с доста уговорки може да бъде приета и за собствено богословско понятие, доколкото е предварително условие за богословстване. В крайна сметка как някой би могъл да богослов-ства, ако преди това не е повярвал в Бога-Слово, в Господ Иисус Христос.[1] От друга страна, знаем и че хората често употребяваме тази дума в съвсем различен контекст: „вяра в себе си”, „вяра в бъдещето”, „вяра в историята”, в „политическото”, в „идеите” и така до безкрай… В този план вече, когато говорят за „религиозна” вяра, спокойно твърдят, че тя е психологически и културно-исторически феномен или че е субективно отношение към света, или въпрос на морал, на навици, на самозаблуди, на не-научно разбиране, etc. С други думи, „религиозната вяра” се изравнява с всяка друга – като лична работа – и никой не може да казва в какво и как да се вярва, както и дали изобщо да се вярва или не.

Да, вярата е лична работа и никой никому няма право да заповядва в какво и как да вярва. Бих казал дори нещо повече тук – не просто няма право да заповядва, но няма право и да заема спрямо другия каквато и да било „абсолютна” позиция (все едно дали това ще е в религиозен или в светски контекст). Оттук и схващането за авторитета като „абсолютен” изглежда неудържимо. Всичко това е вярно, но само при първоначален, при повърхностен поглед. За съжаление най-често ние се задоволяваме само с него и не се опитваме да анализираме малко по-дълбоко основите на подобни твърдения. Това е „естествен” егоизъм – просто е много по-лесно да не поемаш отговорност за думите си. Важно е само да ги употребяваш достатъчно настойчиво и по възможност непрестанно. Така те придобиват твърдост и дори някаква аксиоматична безоснователност. За какво става дума?

Компас, сочещ към светлината

Цял живот се обръщаме.

Вечният живот започва от днес.[1]

„Безкомпасен”[2] – френският език разполага с много изразителна дума за състоянието на съвременния глобализиран и секуларизиран западен свят. Свят, който разклаща устоите и традициите и подлага на изпитание ценностните системи, отваря път за безкрайни възможности, но и за безбройни предизвикателства и идейни противоречия; свят, чийто жители не вървят по предначертани ориентири, а сами избират своята духовна посока на необятния пазар на култури и учения, постоянно търсят, разменят, отричат, оспорват, губят се и се намират отново – с всичките предимства и клопки на тази свобода. „Да бъдеш християнин днес започва оттук” – отбелязва Оливие Клеман като отправна точка на този свой последен разговор с днешните християни, най-вече с младите, на които е посветил толкова труд, енергия и обич в живота си на богослов и педагог. Компасът, скромен и деликатен завършек на обилното му богословско творчество, излиза година преди смъртта му. Клеман съставя книжката на болничното си легло, когато старостта и немощта са го откъснали физически от света (остават му прозорецът с гледка към Париж и домашните иконки на стената), но будното му съзнание и младежки дух продължават да живеят с проблемите на съвремието и да удивяват онези, които са виждали озареното му лице от последните му записани интервюта. Изданието, съдържащо неговите беседи с християнската общност „Св. Егидий”,[3] допълнени с няколко други разсъждения по съвременни проблеми, е своеобразен завет на автора, колкото и това определение да не съответства на ненатрапчивия, добронамерен и приятелски тон без оттенъци на осъждане или наставничество, с който Клеман предлага „пътните знаци” за живота на съвременния християнин. Такъв са го запомнили неговите духовни възпитаници, участниците в младежките православни движения, на които често е гостувал, а несъмнено и многобройните му ученици в парижкия лицей, където е преподавал (единствената му дъщеря го е наследила със същата всеотдайност на учителското поприще). С целия си богословски авторитет към края на живота си той предпочита да нарича себе си „аматьор” – обичащ богословието, а всъщност и приятел на света. Затова в паметта на православните във Франция той си остава много повече от бележит богослов, историк и църковен мислител – с над три десетилетия преподавателска дейност и десетки трудове върху богословието, църковната история и православната духовност. Много повече и от православен писател, вдъхновено и поетично възпяващ божествената красота. Повече и от интелектуалец, самоотвержено ангажиран във въпросите на своето време и междуцърковния диалог. Запомниха го най-вече като „преминаващия към светлината”, „един от онези търсачи на светлина, които, веднъж открили я, не говорят повече за себе си, нито за своето търсене, а само за това как Тя, Светлината, ги е открила”.[4]

Вяра и доктрина

Продължение от „Символна относителност и илюзия за свобода“ – тук

Преди всичко пространственият наглед е този, който демонстрира взаимопроникването на сетивния и духовния израз в езика. Тъкмо в най-общите изрази, които езикът създава за обозначаване на духовните процеси, най-ясно се проявява решаващото съдействие на пространствената представа. Дори във високоразвитите езици все още се среща това „метафорично” предаване на духовни определения с помощта на пространствени.[1]

Както стана ясно, пространството е културен обект. То се променя, като по този начин динамизира амбивалентността на символите. Ако се върнем отново към символа на златото, бихме могли да кажем, че ако „в началото” неговото двойно съдържание все пак удържа съзнанието за потенциалната опасност от злото, днес вече точно това съзнание не функционира. В съвременната култура символиката на златото се възприема най-вече метафорично и като предмет на историческо познание. Думата „злато” е радикално обективирана в своята финансово-икономическа стойност и съответно символните ѝ съдържания са редуцирани до златото-пари. Реално символът не е премахнат, а функционира сега единствено в своята „долна” част, в негативната си символна стойност. С други думи, макар и да изглежда, че символът е абстрактен, той практически не е такъв. Разбира се, не е загубено напълно знанието, че златото има и различно от това смислово значение, но то се реализира преди всичко в творчеството, в изкуствата – в прозата, поезията и т. н. Така неговото цялостно понятие постепенно се банализира поради самата темпорална специфика на използването на символи и метафори в изкуството и изобщо в живота. Idеatum-ът на златото става по-малък от неговата идея. Оттук се губи и усетът за реалността и на негативната символна стойност. Тя се трансформира във финансово-икономическа, като по този начин се материализира. Това я прави „невидима”, тъй като нейните потенции вече са се осъществили, т. е. не са потенции.

В своя етос обаче Църквата удържа непроменимостта на символните съдържания. Вътрешното пространство-време на Църквата е онтично вертикално пространство-време и неговата стрела е, така да се каже, есхато-метафизична, докато човешкото общество живее само и единствено по хоризонталата на потенциално безкрайната история.

Какво още има в „православната цивилизация” на Русия?

1

Конструктът „православна цивилизация”, въведен в края на 90-те години от С. Хънтингтън в книгата му Сблъсъкът на цивилизациите и възроден напоследък от определени геополитически среди в Русия (представящи ни тази последната като безспорна „метрополия” на въпросната „цивилизация”), греши не просто като стилизира грубо цивилизацията на цял ред страни (с различна от Русия история) единствено под признака на (общото с нея) изповедание. Там е работата, че този конструкт тенденциозно и без грижа за историческата фактичност представя Русия още и като образцово православната, собствено православната страна, в чието православие няма нищо по-различно от православието въобще. Но ако това е така, не ми изглежда лишено от смисъл да припомня тук какво (още) има специално в „цивилизацията” на Русия и действително ли православна, като в останалите страни, е нейната специфика.

Защото наистина – ако не се предадем лесно на едрите (и по същество безграмотни) стилизации, ще трябва бързо да си дадем сметка, че „православната цивилизация” именно на руска почва показва – чисто исторически – дълбоко проблематично и противоречиво битие.

Фактори за подобряване на единството в Европейската общност: опитът на Софийската духовна семинария

Ваши Високопреосвещенства,

Досточтими отци,

Скъпи приятели и гости,

Темата, предложена на вниманието на участниците – „Фактори за подобряване на единството в европейското общество”, предпоставя визионерски подход. Освен анализ на миналото и усърдна работа в настоящето, пред нас стои и необходимостта от отговорен поглед към бъдещето. Доколкото обаче това бъдеще е не идея, а съдба на конкретния човек, то именно училището, което работи с човека сега предвид неговото утре, има какво да каже, за какво да предупреди и какво ново да предложи. В тази връзка и радостта ни, че едно от духовните училища на България, е представено на тази висока трибуна е още по-голяма. Позволете ми от свое име и от името на Софийската духовна семинария да благодаря на Високопреосвещения митр. Антоний за поканата да участваме в семинара.

Струва ми се оправдано в самото начало да си припомним един исторически парадокс: единство или свобода. Исторически, защото именно в хода на историята ние виждаме разработени и двата проекта: единство, което в една или друга степен краде от личната свобода, и свобода, която не търпи интегриране в общност. И в двете посоки се е стигало до абсурдни крайности. Така или иначе проблематичността на такъв избор не се снема (не изчезва) с омекотяването на контрастите. Гражданинът на Европа живее в условия, които, от една страна, утърждават личните права, личните свободи, самоопределението, индивидуалността. Европейското общество, ако въобще имаме право да генерализираме, предлага среда за развитие на един стил на живот под знака на „само аз”. Насърчават се не само индивидуалните дарби и способности, но и се приветства да бъдеш различен. Защото по такъв начин реализираш себе си, защото имаш право на това, защото си свободен. Можем да си представим, че това е път на развитие, започващ от отделния човек и завършващ отново при него.