Нашите нови ревнители

В този текст ще изговоря неща, които се трупат в мен от месеци.

Ще говоря за онова обезпокоително за мен като християнин (и взимащо все по-впечатляващи размери) особено „ревнителство” в определени среди на (или около) моята Църква.

Ще говоря за тип хора, които неусетно започнаха да превръщат православността в някаква реактивна, обзета от фобии и изобличителска злъч [псевдо-]духовност.

Които ентусиазирано окупираха църковния амвон (в най-широкия смисъл на тази дума) и го превърнаха в кула на обсадена крепост, от която – вместо небето, захванаха да обглеждат заобикалящия ни „свят” и да го засипват с филипики и апокалиптични предсказания.

Които започнаха с това, че в продължение на месеци обсъждаха (и разпалено осъждаха) в статии и дори в книги един все-православен събор, поддал се в лицето на цели десет православни църкви на „дяволската съблазън” да отнесе (с уговорки) понятието „църква” и към определени не-православни общности.

Които сетне вместо за спасението в Христа (в Когото „няма вече ни елин, ни иудеин, ни роб, ни свободник”, Гал. 3:28) се загрижиха за спасението на… „генофонда” на България и на Европа, заплашен от задушаване от не-християнските пълчища на „бежанците”.

„Българският въпрос” и кризата на Папството през последната третина на 9 век

В представите на масовия читател у нас обвързването на „българския въпрос” с проблемите на Римската църква и латинския християнски свят приключва през 870 г. – тогава българите, с помощта на Константинопол и източните патриарси, се сдобиват с лелеяната вътрешноцърковна автономия, но остават под върховенството на Константинополската патриаршия. От този момент насетне България е трайно въвлечена в сферата на източното християнство и на византийската цивилизация. Десетгодишните опити на папа Йоан VIII (872-882 г.) да върне българите в лоното на Рим пък са само един досаден – и неуспешен – епилог в папската политика за разширяване влиянието на Римската църква на изток.

Но по отношение на Папството действителността е друга: чак до началото на 10 в. „българският въпрос” присъства, пряко или косвено, както в политиката на папите спрямо външния свят, така и в непрестанните раздори, скандали и политически убийства, които се случват в самия Рим. Още при Йоан VIII, Формоза – епископ на Порто и папски мисионер в България – е обвинен, че се е опитал да заграби българския диоцез.

Това обвинение, състоятелно или не, заема централно място в поместния събор от 876 г. на Римската църква. Същото обвинение ще бъде повдигнато и посмъртно срещу папа Формоза (891-896) на т. нар. Ужасяващ събор (897 г.) – най-отвратителния епизод в цялата история на Папството, когато по инициатива на лудия папа Стефан VI (VII) полуразложеното тяло на предшественика му Формоза е извадено от гроба и докарано на съд пред нарочно свикан събор.

Диалогът между протестантите и Вселенската патриаршия през 17 век

Изборът на тема за това изследване не е случаен. Той е израз на необходимостта пред общественото съзнание в България да се представи действителното положение на междухристиянския диалог през вековете. В разрез със системно прокарваната линия на нетърпимост към различния, и дори дискриминиране на християнските общности в страната, тук ще се опитам да изложа реално постигнатото от Вселенска патриаршия в областта на диалога през 17 в. Тъй като съвременна България и повечето православни християни не само в Югоизточна Европа и Украйна, но и в Централна Европа през повечето време от османската история живеят тъкмо в диоцеза на тази църква, то и воденият тогава диалог засяга всички нас. Тя е и активната действаща страна в диалога както с римокатолици, така и с протестанти през онази епоха, а и в ново време.[1]

През 17 в. най-изявените представители на Патриаршията в Константинопол,[2] осъществили диалог с протестантски мислители и църковни функционери, са Кирил Лукарис и Митрофан Критопулос. Първият е роден в Ираклион на о-в Крит в 1571 или 1572 г., получава образованието си във Венеция и Падуа, и заедно с други християни интелектуалци от Османската империя пътува до Швейцария, Германия и Холандия, където общува с протестантски интелектуалци и университетски професори. На 21 години е постриган за монах, а в 1601 г. е избран за патриарх на Александрия в Египет. В 1620 г. е избран за Константинополски патриарх. Втората личност, изиграла особено важна роля в този етап от православно-протестантския диалог, е сътрудникът на патр. Кирил на име Митрофан Критопулос. Той е роден във Верия (Южна Македония) през 1589 г. В младежка възраст става монах на Света гора – Атон, а между 1617 и 1627 г. учи в Англия, в Оксфордския университет, и слуша лекции последователно в няколко немски университета. През 1630 г. се установява в Александрия и е ръкоположен за митрополит на Мемфис, а в 1636 г. е избран за Александрийски патриарх.

Обòжение по енергия и (или) по благодат: христологичното решение на св. Николай Кавàсила

В дискурса на съвременното православно богословие темата за обòжението на човека има екзистенциално значение за сотириологията, а оттам и за антропологията и етиката. Не е случайно, че в парадигмата на неопатристичния синтез светоотеческият концепт θεώσις – заедно с богословието на нетварните енергии – се превърна в своеобразен предел на сотириологията, което впоследствие формира христологично обоснованата антропология на обòжението. Настоящият текст е предложение за проблематизирането на този ключов сотириологичен и антропологичен въпрос през призмата на една неприкрита дилема: дали обòжението на човека е по енергия или по ипостас? Тази дилема не е привидна, а е резултат от една станала вече хронична постмодерна богословска апория, а именно разкъсването на иначе органичната връзка между енергологията и ипостасологията в рамките на антропологията. Не е трудно да се забележи, че през последните десетилетия в редица богословски съчинения темата за обòжението[1] се осмисля изключително в дискурса на енергологията, а понятието енергия е едва ли не единствената сотириологична категория.[2] Разбира се този енергологичен дискурс на православната сотириология и на антропологията на обòжението е напълно релевантен, особено като се има предвид силната полемична интонираност, с която се характеризира богословстването за нетварните божествени енергии през 20 век.[3] В този контекст страстното отстояване на истината за нетварността на божествените енергии (= благодат) и за строго енергийния характер на обòжението – които несъмнено имат ключово значение за светоотеческата сотириология и антропология – нерядко преакцентира енергологичния дискурс и води до неговото своеобразно „автономизиране” за сметка на ипостасологичния (= персоналистичния) дискурс. Разбира се, тази постмодерна богословска дихотомия не се корени в светоотеческото богомислие, но тя все пак присъства латентно в съвременната богословска мисъл и във връзка с други подобни дихотомии: личност-природа, христология-пневматология, институция-харизма и т. н. Следи от нея могат да се открият още в мисълта на Владимир Лоски, който поставя акцент върху „свръхличния апофатизъм на енергиите”[4] и в известен смисъл „дефункционализира” христологията в контекста на идеята за двете икономѝи – на Христос и на Светия Дух.[5] По-късно в богословстването за нетварните божествени енергии може да се забележи известна склонност към тяхната „онтологизация” (т. е. към онтологичното им отделяне от ипостасите на Троицата в една особена „икономѝя на енергиите”) и към отричането на тяхната въипостазираност (= оличностеност). Това има екзистенциални последици за сотириологията и за антропологията на обòжението, най-вече поради разкъсването на органичната връзка с христологията, а оттам и невъзможността за автентична богословска теория за личността.[6] Темата за обòжението обхваща в себе си всички аспекти на споменатата апория – въипостазираността на енергиите, функционалността на христологията (посредством христологичния енергизъм) и благодатното придобиване на ипостасността в Христос, или, с други думи, органичното свързване на енергизма и персонализма в един синтетичен богословски дискурс.

Мъдрост, разумно познание и диалог според Максим Изповедник

За Максим Изповедник, както и за цялата византийска традиция, най-висшето познание е богопознанието. То не само е най-високата тема на първата философия, но е и хоризонтът, от който се мисли за познанието изобщо. Познавателното измерение и познавателното осъществяване на богословския опит е мъдростта. С думата „мъдрост” (σοφία) Максим обозначава най-напред божествената мъдрост, която се интериоризира от блажено съзерцаващите според мярата на всеки от тях да я възприема. Мъдрецът има мъдростта като устойчива вътрешна нагласа (ἕξις). Красотата на мъдростта е въ-практикувано знание (γνῶσις ἔμπρακτος) и въ-мъдростена практика (πρᾶξις ἔνσοφος), при което сетивата и умът са в съвършено единение под действието на Духа. Затова този тип знание бива определян и като сетивност (αἴσθησις): свръх-сетивна сетивност, познаване чрез проста интуиция (κατὰ ἁπλῆν προσβολήν), непосредствено.[1]

Спецификата на мъдростта се очертава в сравнението ѝ с рационалното познание. Максим подразделя менталната сила на душата (различавайки я от жизнената сила) на теоретично (τὸ θεωρητικόν) и практическо (τὸ πρακτηκόν), при което теоретичното се припознава като ум (νοῦς), а практическото като разум (λόγοι). Умът е и се нарича мъдрост (σοφία), продължава Максим, когато съхранява непроменливи всичките си движения към Бога.[2] Умът е този, който се разгръща в неизразимо мълчание и познание. Той бива воден към истината чрез истинното и непрестанно познание (δι᾽ ἀλήστου τε καὶ ἀκατελήκτου γνώσεως).[3] Истината дефинитивно се свързва не с разума, а с ума. Разумът, от своя страна, се асоциира с мисленето, при което бива отнасян не към истината (ἀλήθεια), а към благото (ἀγαθόν). Разумът се разгръща въз основа на практическата хексис.