Потребителската култура като телеологичен проблем

В памет на Красимир Крумов-Грец

(1955-2015)

Предложеният текст представлява опит за сбито изложение на два от проблемите на съвременния човек и на неговия свят, чиито съдържания ще бъдат по-подробно разгледани и анализирани впоследствие в книга с (поне засега) същото заглавие.

Amissio temporis – ad offensionem Dei

„Третото хилядолетие начева като постхристиянска, постметафизическа, посттрадиционна епоха. Вездесъщието на префикса „пост-” подчертава радикалните промени, които бележат нашето време. Ние преживяхме един разрив, една фундаментална промяна в собственото ни доминантно себеразбиране”.[1]

Ако се съгласим с цитираните думи, следва, че ни е необходимо едно възможно по-широко богословско осмисляне на съвременните културните процеси. Пред нас възникват определени точки на напрежение на понятийно и на съдържателно равнище, проблеми на контекста и изобщо на мисленето за човека и света. Вездесъщието на префикса „пост-” само по себе си показва, че липсва ясно разбиране за живота, който живеем. Няма идея за културата днес, което е логично, ако го погледнем в оптиката на отпадането на големите разкази. Самото понятие време, използвано във философските, историческите и богословските изследвания, струва ми се, все още е прекалено „монолитно” и „единно”, за да може адекватно да опише процесите и техните съдържателни и смислови оптимуми, както и собствено рефлектирането върху тях, търсещо каквото и да било,[2] предполагано в двупосочността на една аксиоматично положена потенциална безкрайност. Така „времето” се употребява по-скоро като допълнителна характеристика, служеща за езикова и логическа сглобка в концептуалното развитие на един или друг дискурс, а не като един от фундаментите на битието. От своя страна и развитието на науката и технологиите, на медиите и изобщо на виртуалното пространство сами по себе си изискват църковен и богословски отговор. Този отговор обаче не може да бъде „просто научен”, „просто теоретичен”. В крайна сметка не съществува богословие без вяра във въплътеното Слово – Иисус Христос. В този смисъл, тъй като немалка част от християните днес сме in partibus infidelium,[3] все по-рядко успяваме да оставим ясна следа между онова, в което твърдим, че вярваме, и начина си на живот. Всъщност тази следа днес е ясна именно доколкото ни показва точно обратното. Така че, ако поставя едно разсъждение на Паул Тилих за мъжеството в малко по-широка перспектива, на първо място това означава, че „трябва да бъде разбран човекът, както и неговият свят, със своите структури и ценности. Само този, който ги познава, знае какво да утвърди и какво да отрече”.[4]

Историчната метафизика на западноевропейския 12 век: една забравяна алтернатива

Многообразието от философски проекти, белязали интелектуално наситения и удивително разнолик 12 в., следва да бъде тълкувано като съществен фрагмент от един мащабен процес. Какъв точно? Става дума – ни повече, ни по малко – за ново конструиране на неотдавна разпадналата се социална и ценностна структура на западния свят. В ход е не ре-формиране, а ново-формиране на социалното и неговите определящи измерения, за което не са били налични никакви заварени шаблони. „Спорът за инвеститурата”, който провокира разпада на „Свещената империя”, предизвиква не само разцеплението между император и папа, т. е. между държава и църква, но и вътрешноцърковно – между монашество и свещеничество. Той всъщност ускорява разбягването на terrestria и coelestia, на temporalia и spiritualia – и в обществен и общностен план, и в сферата на личното. Така се стимулират и процеси на отчуждаване между отделното лице и общността. От перспективата на всекидневното съзнание този разпад изглежда в последна сметка като напрежение между вечния Бог и крайния вещен свят.[1]

Задачата да сглоби наново света се пада на едно поколение, преживяло „спора за инвеститурата” и активно работило за неговото преодоляване както преди, така и след Вормския конкордат от 1122 г. Става дума за многоброен, талантлив и амбициозен, съвършено неединен кръг от държавни и църковни политици, дипломати, юристи, стопански дейци, историци, богослови и т. н. Чрез своите проекти, често несъвместими и дори взаимно контроверзни, те създават новата социална структура и формират днешния лик на Западна Европа.[2]

Есхатологичното съзнание на Църквата за възкресението като отговор на въпроса за страданието и смъртта

За всеки човек, който живее днес, е ясно, че сме заобиколени от страдание. Изминалият 20 век се оказа най-кървавият в историята на човечеството и не успя да научи обществата да избягват злото (= греха). Самото то се оказва толкова мощно, че всеки човек неминуемо се сблъсква с него със същата сила, с която се е сблъсквал и древният човек. Поради това ние стигаме до извода, че злото (= грехът) царува в този свят и неговата мощ причинява смърт (срв. Рим. 5:21). Смъртта е апогеят на злото, ние се движим в нея, тя ни заобикаля независимо от социалното ни положение, мъдрост, финансови възможности. Опитваме се непрекъснато да я избегнем, но тя присъства навсякъде. Достатъчно доказателство са всекидневните медийни репортажи за престъпленията срещу личността, войните и конфликтите в Близкия изток, Африка и терористичните актове в модерните западни мегаполиси. Чрез болестите, катастрофите и нещастните случаи, тя „влиза през прозорците ни, втурва се в чертозите ни, за да изтреби децата от улицата, младежите от стъгдите” (Иер. 9:21). Тя отнема онези, които обичаме, и прекъсва взаимоотношенията ни с възлюбените. Тя е наречена всеядица смърт.[1]

Властта ѝ е толкова голяма, че колкото и да напредва медицината, се оказват верни думите от Писанието, че „човек не е властен над духа, за да удържи духа, и няма власт над смъртния ден” (Екл. 8:8). Тя тласка до отчаяние философите като Хайдегер или се отрича като абсурдна от „свободата” на Сартр, но тя остава „мелница”, за която хората са мливо, която захваща всеки човек за краката и го смила според думите на св. Юстин (Попович).[2]

За една метаморфоза в съвременната християнска проповед

Служението на Бога е тъй тясно свързано със служението на отечеството,
както е съединена душата с тялото в един човек
архим. Йоаникий Рилец

Известно е, че както в абсолютния божествен, така и в относителния – земен смисъл, Църквата е общество на словото и на личното свидетелство – общество, основано чрез проповедта (κήρυγμα) за Царството Божие, чийто живот е породен от тази проповед и се изразява в дела, които на свой ред също се явяват проповед, свидетелство за дошлото чрез Иисус Христос спасение. Така, от гледна точка и на историческата наука, именно в проповедта, такава, каквато е отразена в изворите, се съдържа едно от основните свидетелства за онези перипетии, които преодолява Църквата, украсявайки изпълнения с препятствия свой път към Царството Божие.

Едно от тези препятствия е национализмът.[1] Макар и противоречащ на духа на Евангелието, макар и официално осъден – както от отделни йерарси и дейци на православието, така и от съборното църковно съзнание, – националните църкви и националните светци, и въобще „националното църковно съзнание” са неоспорим факт, а това предполага и изследването на този феномен от съвременната история на Православната църква.[2] Тук ще се опитаме да насочим вниманието към едно от проявленията на този феномен, а именно: измененията в акцентите на църковната проповед с появата на национализма и на националните светци.

Писмо до Доростоло-Червенски митр. Михаил

София, 21 февруари 1946 г.

Драги дядо Михаиле,

Седнах тази вечер да пиша писма и ето пиша и на тебе. Касае се все за моята книга „Кратка история на православната църква”. Благодаря на Русенската митрополия за откупените екземпляри. Надявам се, че още ще купи. Също така Пловд[ивската] и Ста[розагорската] митрополия се отзоваха (мога да кажа) сърдечно. Обаче Търновската (централна в българската църковна история), Варненската и др. митрополии съвсем неохотно се откликнаха – само по два екземпляра откупиха. Това отношение към един научен труд ме очудва и ме наскърбява. Има епархии, които нищо не са взели. Как ще се движи нашата книжнина, когато няма кой да я чете? Историята е учителка на живота. Как ще поучава духовните пастири, когато не се интересуват от историята на християнската църква? Много печално явление. Нямам известие дали Врачанската митрополия е купила някой екземпляр. Ако и тя се въздържа, дали не се наскърбява духът [на] Софроний Врачански, сподвижника на о. Паисия?

Вдигам тревога за I том. А какво ще бъде за II том на същата книга? Той е готов да излезе на бял свят. Остава само показалците. За съжаление той излиза непълен – обхваща само три поместни църкви: българска, руска и сръбска (ок. 28 печ. коли). Вземам даже повече коли, отколкото ми се отпуснаха от Акад[емичния] съвет. Другата част (с поместни църкви ромънска, […] полска, албанска, литовска, естонска, латвийска, финландска) ще трябва да излезе като трети том (15-20 коли). Питам се: кой друг може да го издаде освен Св. Синод, та да подам заявление.