Църковният дебат в Румъния във връзка с пандемията от коронавирус

Появата и разпространението на коронавирус в Румъния предизвика оживен дебат в църковните среди. На 27 февруари Румънската патриаршия оповести Санитарни и духовни мерки по време на епидемия, с които прави следните препоръки:

- лица, проявяващи симптоми на грип от всякакъв вид и симптоми на коронавирус, описани от медицинските власти, се съветват да избягват в тези дни пренаселени места, включително пространството на храма, за да не излагат и други на възможно заболяване;

- лица, които имат страх от заболяване посредством причастяване от св. Потир с обща лъжичка, могат да поискат от свещеника по изключение причастяване през всеки момент от деня със св. Евхаристия за болящи, която може да им се преподаде с лъжичка, донесена от дома и използвана изключително за тази цел, от едно-единствено лице;

- отбелязваме, че в св. Църква св. Причастие се приготвя и преподава винаги в условия на пълна хигиена, а иконите се хигиенизират редовно; страхуващите се от заболяване през този период могат временно да избягват целуване на икони в храма, но могат да целуват иконите в собствения им дом.

Мъченици и изповедници на Българската православна църква в годините на комунистически диктат

Падането на комунизма в Източна Европа има двоен ефект върху местните религиозни общности. Тази политическа промяна провокира не само възвръщане към модели на религиозен живот от времето на Третата българска държава, но и засилен интерес на българското общество към жертвите на бившия тоталитарен режим. През годините въпросът за преследването на православни свещенослужители – епископи, свещеници и монаси, както и на представители на други религиозни общности, претърпели мъченическа смърт от ръцете на войнстващи атеисти, ангажира не само съответното вероизповедание, но и цялото общество. Всъщност без спомена за тези мъченици религиозните общности не биха могли да възстановят връзката със собственото си минало, брутално прекъсната от комунистическия режим. Българското общество също се нуждае от този спомен, за да преодолее раните от идеологията на войнстващия атеизъм.

След 1989 г. Римокатолическата църква е първата религиозна организация в България, която предприема стъпки за възпоменанието на своите жертви.[1] През 1998 г. папа Йоан Павел II обявява за светец Евгений Босилков, пасионисткия епископ на Никопол, убит жестоко в затвора по време на големия антикатолически процес от 1952 г. Четири години по-късно трима свещеници-успенци, осъдени на смърт заедно с него, също са провъзгласени за мъченици на вярата. Протестантските църкви полагат не по-малко усилия да възстановят спомена за своите пастори – жертви на комунистическия терор.[2] Единствено Българската православна църква не е канонизирала нито един от своите духовници, пострадали от репресиите на бившия атеистичен режим.

„Шумкарството е явление на днешното болно и размирно време“

Писмо на Св. Синод от 26 юни 1944 г.

Господине министре председателю,

Българската Света Православна Църква е народна в пълния смисъл на тая дума. Тя е народна не само защото попрището на нейното служене е българският народ, но защото тя всякога и при всички исторически обстоятелства дели съдбата на народа; тя е негова крепителка и добра вдъхновителка във времена на изпитание, а в честити дни – съветница на мъдрост и възход. Тя е майка на тоя народ и с майчинска обич страда и се радва заедно със своите духовни чеда, стоейки всякога край тях като верен и предан страж.

Такива са разбиранията и чувствата, които вдъхновяват висшите служители на нашата Света Църква – българските епархийски архиереи. Водени от тия разбирания и чувства, те с голяма загриженост се отнасят към днешната участ на народа ни и полагат старания да му бъдат полезни с ясни ответствени увещания и с открито слово, което не се колебае да посочва действителните недъзи и опасности, както и средствата за тяхното отстранение. А положението, в което се намира днес българският народ, както вътрешно, така и външно, е твърде тежко. Събрани на редовна синодна сесия епархийските архиереи в редица заседания направиха изложения по общото положение в епархиите и обстойно обсъдиха действителното положение на страната, като взеха под внимание тежненията и настроенията на народа. В резултат на тия обсъждания Светият Синод в пълен състав реши да предложи на просветното ви внимание следното:

„Испанският грип“ в България през погледа на официоза „Църковен вестник“

Пандемията от „испански грип“, избухнала в Европа в началото на 1918 г., достига България през май същата година. За две години тя отнема живота на минимум двадесет и пет милиона души по света и се превръща в една от най-смъртоносните заразни болести в историята на човечеството. Тридесет процента от населението на земята заболява, загиват между три и пет процента, според различните статистики. В България за този период жертвите от „испанската болест“, както я наричат, са осемдесет хиляди души, което е около два процента от тогавашното население. Сред тях е имало и духовници, един от които е Струмишкият митрополит Герасим, който умира скоропостижно на 58-годишна възраст.

Интересно е да проследим как развитието на пандемията в България се отразява в официоза „Църковен вестник“.

Делото на св. цар Борис

Неимоверно трудно е да се направи словесен портрет, да се опише делото на една личност, за която добродетелите се изписват само в превъзходна степен. Личност, която, сигурен съм, и симпатизанти, и критици могат единствено да определят като най-големия (и всичко, което може да бъде сложено след това – дипломат, родолюбец, строител, книжовник и т. н.) български владетел. Владетел, чието дело, безкористност и преданост, чиято далновидност и енергия ще останат завинаги ненадминати в историята на България.

Когато става въпрос за делото на св. цар Борис, в съзнанието изникват няколко ключови думи, с които през вековете Църквата и признателният български народ са го характеризирали: „Нов Авраам“, „Равноапостолен“, „Нов Константин“, „Строителят“, „Дипломатът“, „Политикът“, „Просветителят“, „Държавникът“. Ще се спра накратко на някои от тях, които, макар и непълно, описват делото на св. цар Борис.