Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Благата вест и монашеството

Публикувана на Четвъртък, 20 Май 2021 Написана от Димитър В. Попов

Dimitar PopovХристиянството при самото си възникване и разпространение представлява общност от вярващи, обединени в нов социален ред, имащи за задача да предадат на света Благата вест.

Първите християни са тясно свързани един с друг в единство, което не допуска никакви ограничения – било расови, културни или социални. Те са един за друг братя и членове на едно тяло, на Тялото Христово, според св. ап. Павел. Това всъщност е ранната Църква – едно постоянно събрание на новия избран Божи народ. Християните живеят в непрекъснато очакване за придобиване на небесното си гражданство. Живеейки в елински или варварски градове, те показват удивителен начин на живот, като всяка чужда страна за тях става отечество, а всяко отечество е като чужда страна. Дните им преминават на земята, но са граждани на небето. Затова и подчинявайки се първо на Църквата, а после на света, те създават, според Тертулиан, впечатление, че най-чуждото им нещо са обществените дела. В същото време Рим предлага мир („Pax Romana“) и справедливост на всички народи, намиращи се под негова власт. Това е един ред с нови ценности и достижения. Империята се изживява като политико-религиозна институция, а императорът е върховен жрец. Самата вярност към държавата представлява религиозно преклонение, независимо от конкретните форми. Затова и утопичната мечта за „вечния Рим“ надживява реално съществуващата империя и доминира чак до днес в определени политически кръгове в Европа.

Историческият път на Българската православна църква

Публикувана на Понеделник, 10 Май 2021 Написана от Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0България е страна с изключително богата история, с богато историческо минало и наследство. Българската църковна история, която е неделима част от цялостната история на българския народ, е не по-малко значима и богата. За да поражда обаче тази история заслужена гордост и за да ни дава самочувствие в тези смутни за националната ни идентичност години, необходимо е тя да се популяризира, за да се знае и да се помни. Само двадесетина години след Христовото Възкресение земите на днешна България са осветени от проповедта на апостолите и техните ученици. Тази проповед е толкова силна и действена, че още в първото столетие християнството пуска корени в земите ни, а кръвта на предците ни – мъченици, които са приели тази вяра, напоява корените ѝ така обилно, че дървото на църквата ни няма да се поклати, независимо от превратностите и безплодието на времето. През мъглата на вековете едва ли можем ясно да оценим величието на Българската православна църква и огромния урожай добри плодове, която тя е принесла и до ден днешен принася – знайните и незнайни български светци, мъченици, преподобни.[1]

Заради този обилен плод Божият промисъл отрежда на Българската църква да стане начатък за всички славянски църкви, да бъде съборно определена за първата патриаршия извън древната пентархия: Константинопол, Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим.

Светлината в богословието на св. Максим Изповедник

Публикувана на Петък, 26 Март 2021 Написана от Димитър Богданов

St Maximos the ConfessorТемата за светлината (φῶς) е от особена важност за мнозина антични и средновековни мислители. Интересът към нейната многопластова метафоричност и сложна определяемост кара елинските философи и християнските богослови да ѝ отредят специално място в своите произведения. Теоретичната значимост на понятието за светлината става ясно видима още при метафизическите спекулации на езическия неоплатонизъм за процесията (еманацията) на Единното като излъчване на светлина и прехода му в многообразието, за да се възвърне то обратно към единството; при прошествието на единия лъч на Богоначалието към множествеността на разумните същества, които на свой ред (всяко в своята мяра) го приемат, за да възходят към единение с Бога, при Псевдо-Дионисий Ареопагит; но също и Кападокийското и Дионисиевото тълкувание на божествения мрак, тъждествен с божествената светлина и необходим за прехождането в нея; и последвалата им рецепция във Византийското и Латинско средновековие.

В духа на християнската традиция преп. Максим Изповедник разглежда светлината в нейния: 1. метафизичен – откъде идва тя и как произтича (прошества) от Божеството; 2. духовен – представлява 1) пречистваща, 2) просветляваща, озаряваща, осияваща, и 3) съвършаваща, обòжваща Божия благодат; и 3. познавателен аспект – просветлява човешкия ум, за да прозре той вложените логоси в природата (λόγοι φύσεως), които да го възведат до познаване на Самия Логос (Λόγος). В метафизичния аспект разбираме светлината като метафора за еманацията на Божеството като Негово собствено природно действие, но и като креация, дело на творческите, устроителни и промислителни енергии на Твореца, вложени от Него в различна степен в сътворения космос. В тази статия ще разгледаме светлината в трите ѝ аспекта и проявена като енергия и благодат.

Монашеското свещенство в периода на четвъртото столетие

Публикувана на Понеделник, 15 Март 2021 Написана от Прот. Добромир Димитров

Fr D DimitrovПредпоставките за зараждане на монашеството могат да бъдат разпознати в свидетелството на вярата, в първите гонения в началото на 2 в., както и в положението на християните в езическия свят, свързано с тяхното откъсване от обществения живот. Самите християни доброволно се лишават от участие в религиозни и имперски празници, не посещават цирка и театъра, а и гонени от държавата, нямат право на събрания и сдружаване.[1] Тези явления дълбоко повлияват върху аскетичната духовност на християните от първите три века. Изповядването на вярата, покаянието на отпадналите, неприемането на света, който лежи в зло (срв. 1 Иоан. 5:19) и в който господаруват езическите божества, формират съзнанието за напрегнато очакване на Христос и пряко действие на благодатта върху живота на християните.

С течение на времето в средата на 3 в. това съзнание поражда многобройни ревнители, които напускат своите социални общности като своеобразно отричане от света заради Христос. По този начин монашеството се припознава като радикален духовен път, изцяло отдаден на Бога и на изпълнението на Неговите заповеди.

Какво значи „византийски хуманизъм“?

Публикувана на Понеделник, 08 Март 2021 Написана от Георги Каприев

Georgi KaprievС първото изречение в своята книга за „хуманистично формираната теология във Византия“ Герхард Подскалски заявява: „Вече много е мислено и писано за хуманизма като цяло, специално за „християнския хуманизъм“, но и за хуманизма във Византия, така че не е нито необходимо, нито имам намерение да повтарям тук всички тези информации и възгледи“.[1] Намерението на моето размишление е – напротив – да изследва коректността на понятието „византийски хуманизъм“.

1. Един личен момент

В книгата ми Философия във Византия говоря за теоцентричен и антропоцентричен хуманизъм във Византия, имащи корени във византийската култура и допринесли за развитието на тази култура, включително чрез сблъсъците помежду си.[2] Тези понятия могат да бъдат видени и в двете български версии на книгата (2001 и 2011 г.). В една по-късна книга[3] замених „хуманизъм“ с „тенденция“. В посветения на Византия том от Юбервеговия очерк на историята на философията говоря за теоцентрична и антропоцентрична мисловна насока.[4] В една статия разясних накратко основанията си да отхвърля понятието „хуманизъм“.[5] Чувствам се обаче длъжен да аргументирам подробно мотивацията си.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uqqhc 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме