Църковната политика на земеделския режим в България (1920-1923): реформи, събори и конфликти

На 14 март 1920 г., две седмици преди Земеделският съюз да спечели голямата си изборна победа и да установи самостоятелно управление,[1] в цялата страна се провеждат всенародни чествания на петдесетгодишния юбилей от учредяването на Българската екзархия (1870).[2] Юбилейните тържества обаче не могат да скрият дълбоката криза, в която се намира по това време Българската православна църква. След поражението на страната в Първата световна война Българската екзархия търпи териториални загуби в своя диоцез, намира се в схизма спрямо останалите православни църкви, няма екзарх и няма ясна концепция за бъдещето. Всеобщото разочарование и униние поради краха на националния идеал се съчетава с нарастващото недоволство и критика в обществото срещу Св. Синод на БПЦ поради несвикването на църковно-народен събор в продължение на петдесет години и ограничената роля на миряните в църковното управление. Както посочва Николай Поппетров, „пресата непосредствено след войната изобилства от констатации за разколебаване на религиозността, отлив от богомолци от храмовете, спадане на интереса към Църквата, включително засилване на недоверието и снижаване на авторитета ѝ“.[3]

Стремежът към реформи и обновление в Църквата намира политическа подкрепа от правителството на БЗНС. Въпросът за по-широкото участие на миряните в църковното управление политически се интерпретира от Александър Стамболийски като налагане на „народовластие“ в Църквата. Затова земеделското правителство се ангажира със свикването на Втория църковно-народен събор (нататък – 2 ЦНС), което довежда до конфликт със Св. Синод. Провеждането на единствения църковно-народен събор (1921-1922) в историята на Третото българско царство е и единственият компромис, постигнат между Св. Синод и земеделското правителство.

Проф. протопрезвитер Стефан Цанков и неговият възглед за просветата

В началото на изложението, посветено на възгледа на големия православен богослов на двадесетото столетие проф. протопрезвитер Стефан Цанков за просветата и образованието, е наложително да се уточни терминологията, т. е. какво има предвид авторът, когато говори за просвета. Това уточнение, се явява и сърцевината на темата. През 1906 г., в началото на богословския си творчески път, младият богослов систематизира възгледа си за просветата така: „Просветата не е нито наука, нито занаят. Тя може да се съотнася с тях, но те не я съставляват. Просвета, просвещение, както самата дума показва, е светлина духовна: светлина, която озарява душата, освещава сърдцето и волята, и просвещава ума“.[1]

От тези думи на о. Цанков, прозира едно духовно, психо-соматично разбиране за просветата. Тук няма подценяване или пренебрегване на просветата, напротив – тя е видяна като потенция да облагороди и благодатно да преобрази човека. Този величествен възглед за просветата рязко се разминава и конкурира с особено популярното в началото на това столетие рационалистично разбиране за просветата, според което нейната единствена задача е да предостави дадени неспекулативни или спекулативни факти на ума на човека. И това е всичко. Така че никак не е случайно, че в просветителската дейност на о. проф. Цанков основно място заема разобличаването и различаването на тази псевдо-просвета от истинската просвета, която „озарява душата, освещава сърдцето и волята, и просвещава ума“. Според професора, именно тази просвета е притежавал българският народ преди Освобождението, макар и неук. Тя е работела с богочовешките кординати тук и горе, и именитите български възрожденци са до голяма степен нейна заслуга, уверен е авторът. Докато модерната просвета, деконструира този онтологичен скелет и разбирането за просветата е минимализирано само до тук.

Еклисиологията на Добротолюбие

Добротолюбието е пътеводител през лабиринта на времето, безмълвен път на любовта и познанието през пустините и празнотата на живота, особено на модерния живот, едно животворящо и незаменимо присъствие… Трябва да се подчертае обаче, че този духовен път, познат под името исихазъм, не може да бъде следван във вакуум. Въпреки че повечето от текстовете в Добротолюбие нямат строго вероизповеден характер, всички те имат предвид конкретно учение дори когато не го заявяват. Това учение от своя страна е свързано с еклисиологията. То предполага определено разбиране за Църквата – неразривно свързано с нейния светотайнствен и богослужебен живот и възглед за спасението.

(Добротолюбие, Въведение към английския превод)[1]

Път, който не може да бъде следван „във вакуум“: с тези думи английските преводачи на сборника Добротолюбие – византологът Филип Шерард и неговият колега Калистос Уеър, днес Диоклийски митрополит към Вселенската патриаршия – подчертават, че преди да се изкачи по висините на свещеното безмълвие, пътят, посочен от авторите на творбите в сборника, започва от основите на православната вяра и неизбежно минава през църковния праг. Това пояснение трябва да се разбира и като предупреждение. Дори когато авторите в Добротолюбие „не го заявяват“, те винаги предполагат съвсем конкретен набор от учения за вярата с тяхното църковно проявление. Това се отнася, разбира се, до вероучителните и богослужебни рамки на Православната църква и преди всичко – на Света гора, Атон, където продължават и се доразвиват традициите на ранното египетско и палестинско монашество.

Последици за църковния живот и духовността на българите от първите три години на управлението на комунистите в България

В периода от 9.9.1944 до 15.9.1947 г., когато влиза в сила подписаният на 10.2.1947 г. в Париж мирен договор между държавите от антихитлеристката коалиция и България, страната ни се намира в ситуация на международно политическо затъмнение, в което под „егидата“ на Червената армия и Москва се извършват чудовищни престъпления срещу българския народ „в името на народа“. Комунистическите идеолози не просто обещават, но и действително извършват радикални промени в живота на всяка една от страните, където започва социалният експеримент за създаването на атеистична тоталитарна държава. Тези промени не могат да бъдат осъществени с помощта на естествените механизми на социално развитие, а единствено чрез прилагане на терор и насилие, защото целят не просто социални реформи, а дълбока промяна в самата сърцевина на човешката идентичност чрез насилствена подмяна на основните човешки ценности с техни имитации (антиценности в духа на противопоставянето на антихриста на всичко автентично Христово) и изтриване от човешката идентичност на всяко религиозно измерение и порив към вечността. Тази фундаментална задача, фокусирана върху самата човешка природа, не може да не доведе до превръщането на отделната личност в незначителен детайл. Поради тази причина в комунистическата идеология животът на отделния човек не представлява висша ценност и винаги може да бъде жертван в името на друга такава, обозначена със събирателното и абстрактно понятие „народ“ (народни маси). Но дори и „народът“ няма своя абсолютна ценност – без да го извеждат дефинитивно, комунистите включват в това понятие само една част от него, която според тях най-лесно би възприела модела на „новия човек“ на комунизма – хомогенната нискообразована и лесна за манипулиране маса, наричана „пролетариат“. „Пролетариатът“ е противопоставен на всички останали от „народа“ и преди всичко на цвета на всяка една нация – християните, интелигенцията, носителите на традиционните морални и човешки ценности, които са обявени за реакционни и срещу които е необходимо да се води непрекъсната борба.[1] За да могат да бъдат осъществени „радикални промени“, е необходима „диктатура на пролетариата“, която е „фактически терор и върху самия пролетариат“.[2] Изпълнението на този терор не може да се повери на всеки, а и нормален човек не може да осъществи подобен терор. Това, от своя страна, изисква комунистическите лидери да мобилизират „утайката на обществото“, защото, както беше отбелязано, нормалните хора не могат да извършат такова насилие, човешката природа противостои и не може да се примири с терора.[3]

Атеизъм, нихилизъм, фундаментализъм

Продължение от „Трите изкушения на Христос в пустинята. Великият инквизитор“ (тук)

Въпросът за атеизма и нихилизма е много важен в днешните времена, защото тези явления се проявяват именно днес и нашето поколение е свидетел на плодовете на тези две учения, превърнати в религии. Защото нихилизмът е религия, която вярва в нищото, а атеизмът – във войната срещу Бога и победата над Него.

Много автори пишат за атеизма и нихилизма като за нещо нормално в нашия век, но те не могат да бъдат нормални явления в ненормално време. Векът ни наистина е объркан и безкрайно свързан с веригите на тези две „вери“, защото може да се говори в пълния смисъл на думата за нихилистическа вяра, след като има нихилистическо учение. Ние разглеждаме проблемите, свързани с вярата и съществуването на Бога, в произведенията на Достоевски, който, макар и живял в друго време с други проблеми, дава прекрасен пример за тези две учения в Идиот чрез речта на княз Мишкин. Тя засяга по-скоро атеизма, макар да е свързана и с римокатолицизма, който в случая няма пряко отношение към нашата тема. Но по-важни са определенията за възникването на атеизма и как се е стигнало до него: