Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„История славянобългарска“ като повод за един християнски прочит на историята

Публикувана на Четвъртък, 03 Октомври 2019 Написана от Йерод. Атанасий Зографски

St Paisios of HilandarПървоначално бих искал да отбележа, че целта на долните редове не е анализ на текст, а предлагането на гледна точка за продуктивен диалог по важни проблеми.

В края на 2012 г. светата ни Обител заедно с учени от Софийския университет отпечата критично издание на История славянобългарска на о. Паисий Хилендарски въз основа на ръкописния протограф, който се съхранява в манастира. Повод за изданието бе 250-годишнината от написването на Историята.[1]

Това произведение на о. Паисий обикновено се разглежда като начало на т. нар. Българско възраждане. О. Паисий се смята за „патриарх“ на това многостранно движение – политическо, идеологическо, образователно, икономическо, църковно и социално, което е част от общобалканското движение за образуване на национални държави на мястото на Османската империя.[2] По този въпрос съществува единодушие между българските и гръцките изследователи-историци, които работят в рамките на традиционната етноцентрична историография. Разликите в мненията им не засягат същността, а оценката – или изцяло положителна, или отрицателна. И двете страни се съсредоточават в оценяваната като антигръцка позиция на автора и в стремежа му към пробуждане на българското национално съзнание.[3] Затова приехме с интерес предложението за представяне на нашето критично издание в Солун през ноември 2017 г., където беше предложен съкратен вариант на настоящата статия, поставяща си за цел възможното отстраняване на недоразуменията около труда на о. Паисий и представянето на гледна точка, която изглежда по-плодотворна и би могла да породи по-голяма дълбочина в третирането на проблематиката около История славянобългарска и въобще около историята. Тази гледна точка е от позицията ни на православни християни, живеещи в многонационалната светогорска общност, където всички монаси съставляват едно братство, съединено от любовта в Христа и молещо се всеки ден „о мире всего мира“.

Добро, зло и „виртуални облаци“

Публикувана на Вторник, 17 Септември 2019 Написана от Марио Коев

M KoevПродължение от „Красота и сложност“

Когато говорим за „статично съвършенство“, лесно можем да се подведем в интерпретации, чужди на положения в тази метафора смисъл. Грубо казано, да заявим, че например камъкът е „грозен“ и „зъл“, доколкото в нашия опит той действително е статичен и непроменим. Но именно поради нашия опит ние много добре знаем, че статичното само по себе си все още не означава нито грозно, нито зло. Липсата на наблюдаемо движение не означава и липса на качество. Следователно тук „статичното съвършенство“ не е дефиниция, нито пък „наглед“ за самото зло, а за неговите релационно актуализирани следствия. Тук възниква изключително сложният и, изглежда, нерешим (в тази понятийна система) проблем, който може да бъде изказан накратко по следния начин: Ако приемем, че познаваме нетварните Божии енергии единствено след (чрез) тяхното въипостазиране, то какво трябва да бъде определението ни за действената тварност на Демона? Съществува ли „демонична ипостас“ в този езиков строй? Ако такава съществува, по какво я разпознаваме като демонична? Ако не съществува, по какво изобщо съдим за нея? Отговорът на този въпрос е много по-тежък и важен, отколкото изглежда на пръв поглед, защото от него зависи дали оставаме в християнската, или преминаваме в дуалистична религиозна доктрина. Тук става дума за отношенията и зависимостите между реалностите на човешкото същество и „невидимото“ (в смисъла на Символа на вярата), от една страна, и, от друга – за тяхното разумно ценностно разграничаване. Каква, грубо казано, е чисто психичната зависимост на човека от демоничното? Какви са релациите помежду им и как се актуализират така, че да бъдат дефинирани като различни?[1] Виждаме към какви непосилни „свръхонтологични“ бездни ни води тази съществуваща релация. Никакво диалектическо размишление и онтологизиране не е в състояние да ни помогне в сферата на извън- или над-разумното. Оттук обаче, ако те са „свръхонтологични“, не означава ли това, че пропадаме в жестокия и нерешим философски, математически и екзистенциален проблем на увеличаването на безкрайностите? В случая – ясно е – увеличаването е следствие от езикова (= мисловна) невъзможност, но това не прехвърля ли целия проблем в сферата на ирационалното, а следователно не са ли прави онези, които твърдят, че религиозната вяра е поначало непоследователност на мисленето и груба емоционална, психична грешка?

Криза в секуларната биоетика, морален плурализъм и православна перспектива в биоетиката

Публикувана на Петък, 30 Август 2019 Написана от Свилен Д. Спасов

Svilen D SpasovУвод

Възникването и развитието на секуларната биоетика се основава на различните интерпретации и гледни точки по отношение на биоетичните казуси. Този своеобразен етичен плурализъм се изгради на основата на моралния плурализъм, който обаче се превърна в пречка и очерта своеобразна криза в секуларната биоетика поради появата на много радикално различни концептуални разбирания и интерпретации на основните биоетични казуси, най-вече от страна на различните вероизповедания. Богословието като цяло, християнската етика и антропология в частност, се включиха активно в дебатите по основните биоетични казуси. В рамките на представения текст ще се опитаме да разкрием някои от причините за кризата, в която навлезе секуларната биоетика през последното десетилетие, както и да покажем защо православната перспектива в биоетиката има своето основание като част от моралния плурализъм, който всъщност е в основата и на самата секуларна биоетика.

Красота и сложност

Публикувана на Вторник, 20 Август 2019 Написана от Марио Коев

M KoevПродължение от „Езикова йерархия и гностическа опростеност“

Така опираме до генералното различие между съвременното мислене изобщо и богословското мислене в християнската вяра. То е изречено кратко от Г. К. Честъртън:

Оптимизмът на епохата ни е бил винаги фалшив и обезкуражаващ, защото се е опитвал да докаже, че светът ни е по мярка. Християнският оптимизъм се гради върху факта, че светът не ни е по мярка.[1]

Искам да кажа, че самият подход днес е сгрешен. Човекът е „по-голям“ от света, мисълта е по-обхватна и по-дълбока от съществуващото, защото e инобитийна на съществуващото, доколкото човек е сътворен по Божи образ и подобие. С други думи, инобитийността на мисълта се определя от факта, че мисленето не е някакво лично и собствено човешко достояние, а е по силата на неговата сътвореност по Божи образ и подобие. Поради това човекът е „по-голям“ от света, от творението. Което в никакъв случай не трябва да служи като мотивация за някакъв елементарен антропоморфизъм в мисленето за битието. Богосътвореността на човека е неведом божествен план и акт, а не човешка заслуга. Онова, което се „случва“ в глъбините на Божественото, онова, което Бог „мисли“, е абсолютно недостъпно за човека и абсолютно невъзможно за изказване и за каквото и да било интуитивно узнаване. В този смисъл антропоморфизирането е забравяне на тази религиозна истина. Човекът е създаден и определен за „господар“ на творението, ала това „господаруване“ е дълг и любов, а не повод за себепревъзнасяне. Когато се превърне в такъв повод, налице е противоположното движение, обръщане на битийната посока, грехопадение. Най-общо казано, антропоморфизмът е екзистенциална, гносеологическа и епистемологична грешка в резултат от помрачаването на разума, за което говори бл. Августин. Тази грешка обаче е неизбежна.

Николай Шелехов – застъпник и разпространител на старинните иконографски традиции в България, Германия, Америка

Публикувана на Петък, 09 Август 2019 Написана от Владислав Атанасов

N SchelechovВ продължение на около тридесет и пет години в България живее и твори един от най-добрите представители на старинната иконописна техника през втората половина на 20 в. – Николай Шелехов. Творенията му са толкова ценени, че той получава поръчки от много клиенти и от Европа, и от Америка, особено след като през 1967 г. напуска България. Едва ли има друг иконограф, творил в нашата страна, който да е получил такова международно признание. Все още обаче липсва систематично изследване на неговия живот и дело (напоследък проучвания в тази насока прави Лиана Гълъбова[1]). Настоящата статия се опитва да направи по-пълен преглед на неговата биография, като се надява по този начин да събуди интереса към личността на този забележителен иконописец, включително и като се съберат нови материали и свидетелства.[2] В нея са използвани основно документи от личния архив на Шелехов, както и статии (най-вече на немски медии) или книги, в които той е споменат, а също така и сведения от интернет (основно за негови творения в България).

Детство във Варшава и емиграция в България

На 16 април 1912 г., когато целият свят е разтърсен от новината за потъването на „Титаник“, във Варшава втората жена на Миколай Шелехов ражда син Георгий.[3] Миколай Шелехов е много богат руски търговец, заселил се в Полша, за да може по-добре да организира своя износ на хайвер и на рибни деликатеси за Западна Европа. Продуктите му са много търсени и той дори получава удостоверение, че е дворцов снабдител за Хабсбургите. Той произхожда от рода Шелехови, чието имение от векове се намира в гр. Рилск. Най-видният представител на този род е Григорий Шелехов (1747-1795 г.), чиито заслуги за руската колонизация на Аляска са толкова високо оценени от неговите съвременници, че от тогава до сега той е наричан „руският Колумб“, следвайки гравираните на надгробната му плоча стихове на Гавриил Державин, най-известния руски поет преди Пушкин: „Колумб здесь росский погребен: Преплыл моря, открыл страны безвестны“.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uqc8w 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме