Рождество Христово – съдържание и развитие на празника

Изминали са малко повече от две хиляди години от нощта, в която едно събитие ще се превърне във вододел на човешката история – раждането по плът на Божия Син и влизането на Бога в човешката история. Някога св. пророк и цар Соломон бе заявил: „няма нищо ново под слънцето” (Екл. 1:19). Близо две хилядолетия по-късно св. Йоан Дамаскин внася малка, но съществена корекция в думите му: „Христос е единственото ново нещо под слънцето”. Между думите на св. цар Соломон и св. Йоан Дамаскин стои Богочовекът Христос. Съществената разлика е, че в Стария завет всички откровения на Бога са откровения на безплътното Слово, докато новозаветните са откровения на Бог Слово, но вече в плът.

Открилият се на Моисей, на Соломон и на всички старозаветни пророци е бил все още неприелият плът Син и Слово Божие – Логосът, второто Лице на Пресветата Троица. Старозаветните отци и пророци не само са имали пряко общение с Божието Слово, но и са виждали Неговото бъдещо Въплъщение и Раждане. Стъпките, които чува Адам (Бит. 3:8), случилото се с Яков и Моисей, с прор. Исаия и Даниил ясно свидетелства за това. Както пише съвременният богослов митрополит Йеротей (Влахос), в Христос ние различаваме две рождения: едно, предвечно, от Бог Отец, както го изяснява Символът на вярата, и второ – по плът от Пресвета Богородица, което за пореден път Църквата чества днес. И двете рождения са непостижими за човешкия ум и логика. Неслучайно св. Григорий Богослов ни предупреждава, че всеки опит за проникване в тайнствата, превишаващи нашата логика, може да ни доведе до загуба на разума, до лудост. Затова и истината – откровение за предвечното раждане на Христос от Отца и от Богородица по плът ние приемаме с вяра, т. е. без да се опитваме логически да го осмисляме, защото тази тайна е непостижима. До Въплъщението Си Второто лице на Пресветата Троица е наречено Син и Слово. Синовството изразява предвечното раждане от Отца и родеността е Неговото ипостасно свойство. Словото явява Бог Отец: връзка аналогична на тази между словата и разума. Св. Григорий Богослов обяснява тази свързаност така: Словото явява Отца, защото който вижда и приема Словото, вижда и Отца в Словото. Затова и Сам Христос ни казва: „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” (Иоан 14:6).

Житие на Филотея Темнишка: социални акценти

Като има за отправна точка Личността на Иисус Христос, социалното учение на Църквата е насочено към човешката личност и цели нейният земен живот да е устроен така, че да доведе до обòжение върху основата на любовта. Основният метод, с чиято помощ който Църквата се стреми да осъществи нравствените и социалните си идеали, е свидетелството за правотата на православното учение с проповед и богоугоден живот. Преуспелите в богоуподобяването и открити ни от Бога за пример човеци, са светците, чиито жития са сред първостепенните извори върху социалните възгледи на Църквата. Този факт ни предоставя възможност да насочим вниманието на читателите към тази малко позната и неподозирано важна за съвременното богословие проблематика.

Като извор тук отново ще използваме – след като разгледахме богословските му аспекти[1] – житието на св. Филотея, при поставяне на акцента върху действията на героите, за да проличи неразривната връзка между изповядваната и живяната вяра.

Власт, авторитет и харизма в Църквата

„И бяха смаяни от учението Му,

понеже словото Му беше с власт” (Лука 4:32)

В рамките на настоящия доклад ще се опитам да проследя какво е мястото на понятията власт, авторитет и харизма в разговора за клерикализацията на Църквата и нейния антипод – лаицизма. Тези две явления бяха осветлени от много страни във вече чутите доклади. Над тях разсъждават много водещи съвременни богослови. Трябва да се признае приносът на западното богословие върху осветляването на ролята на Божия народ в църковния живот – интерес, провокиран от познаването на двете крайности в отношението към йерархичността в Църквата, проявени, отначало в клерикализацията на Римокатолическата църква и, сетне, в стремежа на протестантизма да реабилитира Божия народ като деен участник в Божието дело на земята.[1] В търсене на църковната идентичност немалко от съвременните православни богослови анализираха критично отношенията между институционалното и харизматично начало в Църквата: проблем, който все още е актуален най-вече що се отнася до съотношението между двете начала и до хармонията между произтичащите от тях власти.[2] Бих искала обаче да погледна върху този въпрос от друг ъгъл – на клерикализма и лаицизма като прояви на несвободата в Църквата, равнозначно, според мен, на стесняване на пространството за действие на Светия Дух и като такова имащо пряко отношение към нашето спасение.

Последно сбогом, Ваше Светейшество!

Отива си от този свят човек, а с него си отива и цял един свят. Когато този човек е почти столетник, с него си отива епоха, или по-скоро няколко. Когато пък столетникът е бил и патриарх с почти половинвековно служение, това вече създава епоха. Църквата има свой собствен подход в разчитането на времената и годините – не за друго, а защото по свой си начин знае, че тях Господ е поставил в Своя власт, защото смята Него едничък за действителен Двигател на историята.

Епохата, родила в историята на поместната ни църква дълголетното служение на патриарх Максим, тепърва ще получава своите характеристики. С оценки за нея ще излизат богослови, историци, социолози и кой ли още не. В съответствие с нагласите си към главния виновник за нея, едни ще я възвеличават, други омаловажават, а трети – просто ще я игнорират. В паметта на всички обаче ще остане фактът на десетилетията, в които един дарен от Бога с дълголетие монах държеше кормилото на православното вероизповедание у нас: за едни, по Божи промисъл, а за други – по други причини.

Приносът на православното богословско образование в университетската система на Европейския съюз

Бих искал да контекстуализирам своя текст, така че в него ще стане дума преди всичко за православното университетско богословско образование, което във висока степен има представителност в международното пространство и се радва на дълги традиции международно сътрудничество в областта на диалога и образователните програми на разменни начала с различни по своя деноминационен характер факултети, университети и академии.

Богословското образование за разлика от всяко друго висше образование винаги е функция на църковния живот. Днес то е сред най-консервативните образования в системата на висшето образование в Европа. Различни християнски деноминации поддържат свои образователни институции в духа на стари академични традиции. В това отношение православните богословски факултети именно като представящи университетски институции трудно може да се конкурират по академична представителност със старите римокатолически или протестантски факултети в Европа. И за това твърдение не е нужно да привеждаме конкретни примери и доказателства.