Причастие, единение, общение в Божествената Литургия: Въведение в мистагогията

Темата за причастността, като цяло, придобива особена актуалност в настояще време – време на единителни процеси между сходните деноминации в Църквата и същевременно на подчертана секуларизация и демитологизация, които водят след себе си релативизъм, маргинализъм, символизъм и еклектизъм.

Ще потърсим в тази тема нейното литургично измерение и присъствие като част от Практическото богословие на Църквата или иначе казано от богословския праксис. Поради факта, че „за по-голямата част от тринитарното богословие и еклисиологията дискусията за категорията koinonia се е превърнала в условие, без което не може”,[1] ще изтъкнем изобщо невъзможността за ползотворно развитие на практическо богословие в епохата на Новото хилядолетие без вникване и задълбочаване в същността на темата за литургичната причастност и съединението на измеренията и потенциалите в Творението, отразени в Литургията, както и без достойното им реално прилагане.

Благодатното отчаяние в аскетичната традиция на 20 век

Едва ли в историята на човешкия род има епоха, която да е белязана от толкова дълбоки трагедии като двадесетото столетие – този трагичен век даде толкова много изгубени поколения в световни войни, исторически катаклизми, революции, сривове, велики депресии, че за човека стана като че нормално да живее с болката на тоталната липса. Липса на смисъл, липса на цел, липса на вяра, на кумири. Но по Своя премъдър промисъл Бог реши, че и това съвсем ново, различно и познало отчаянието в небивала дълбочина поколение трябва да има своите представители в рая, като внесе в богатата палитра на светостта своя неповторим почерк. Една от основните характеристики на раненото от отчаянието поколение е безкомпромисната, екзистенциална честност – предпочитаща тоталната смърт и саморазруха пред частичната истина и половинчата ценност. Ангелите Господни уловиха за Църквата именно такива хора – радикалисти, способни да оценят и припознаят като сроден евангелския радикализъм на Христос. Онзи Христос, който беше снизходителен и съчувстващ на всеки грешник, и безкомпромисен и суров към фарисеите и тяхната полу-правда, и Чиито образ в предходните епохи на „църковно благополучие” бе затъмнен. На Този Христос екзистенциалните радикалисти можеха да се доверят, защото припознаха в Него сроден дух. При цялата им емоционална, психологическа и идейна обърканост, безкомпромисната жажда за истинност прави такива хора способни да погледнат към Христос и да поискат да Го чуят. „Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те вървят след Мен” (Иоан 10:27). А Христос винаги е бил щедър към жадните. Те са Неговите любимци, неслучайно на тях Той посвещава едно от блаженствата: „Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6).

Време, ентропия, кеносис

„Научният метод не може да ни научи на нищо отвъд това как са свързани отделните факти и как се обуславят едни други...”

Айнщайн[1]

I

В този текст ще направя опит да очертая в най-едър щрих някои проблеми и произлизащите от тях възможности за богословска интерпретация на някои научни теории. Когато казвам богословска интерпретация, имам предвид християнското богословие като интелектуална работа и като дискурс, което, разбира се, включва иманентно и екзистенциален компонент.

Тук съществува опасност за богословието и тя се състои в това, че в опита за интерпретиране и осмисляне на научните резултати много лесно може да се стигне до свръхинтерпретация. Освен това много добре знаем колко често са се търсили и все още се търсят богословски възможности в т. нар. „бели петна” на научното познание. Ще дам само един пример за подобно объркване. Относно ситуацията в изследванията в атомната физика Хайзенберг пише:

„… трябва да помним, че онова, което наблюдаваме, не е природата сама по себе си, а природата, явена чрез нашите методи за изследване”.[2]

Църковният език

В историята на народите понякога се наблюдава интересна цикличност, която може би е дала основание на премъдрия Еклисиаст векове назад да напише, че каквото се е вършило отново ще се върши и че под слънцето няма нищо ново. В превратната история на народа ни такава цикличност се наблюдава по отношение неестественото прекъсване на историческите периоди и новите начала[1]. Неотдавна се изпълниха 1100 години от успението на св. княз Борис Покръстител, което е добър повод да поговорим за едно такова начало, към което се налага днес да се връщаме отново. Думата ни е за църковния език. Разбира се, през 9 век този проблем има измерения, по-различни от тези, които има в 21 век, но двата исторически момента си приличат най-малко в една точка: какъв следва да бъде езикът на Църквата, съответно на богослужението. На пръв поглед казусът изглежда толкова лесно разрешим, че фактът на дългото му обсъждане е най-малкото учудващ[2]. В действителност обаче отговорът е изключително сложен и многоаспектен, което ще се опитаме да покажем по-долу.

Свещеното Предание – вечна среща на човека с Бога

„И тъй, братя, стойте твърдо и дръжте преданията, които сте научили било чрез слово или чрез наше послание”

(2 Сол. 2:15)

Православната църква, която съхранява в чистота и пълнота древната християнска вяра, неизменно утвърждава, че само в нея – в „едната свята, съборна и апостолска Църква” – на човека в пълнота се дава и спасителната Божия благодат. Божият промисъл е отредил източникът за вярата да бъде един: Свещеното Предание. То е онази неизчерпаема съкровищница, която едновременно пази, гарантира и вярно преподава Словото, Което „стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина” (Иоан 1:14). Преданието (гр. παράδοση, лат. traditio) непрестанно се актуализира и се потвърждава в хилядолетния духовен опит на светците и целия Божи народ. Въпреки вековната си история, то не е нещо застинало, нещо мъртво, нито е устен опит, който се предава като легенда или мит от поколение на поколение, а е живо и динамично, тъй като съдържа в пълнота (πλήρωμα) Истината, която освещава и спасява човека.