Поместната църква и измеренията на нейното достойнство

През настоящата 2013 г. се навършиха шест десетилетия от възстановяването на патриаршеския статут на Българската православна църква – добър повод за църковна и богословска рефлексия върху достойнството както на поместната ни църква, така и по-общо погледнато – на всяка друга църква в голямото семейство, което познаваме като Вселенско православие. Достойнството е измерение на духовния живот, чиято същност е добре известна в Църквата, но не и на широката аудитория. Днес мнозина – и с право твърдят, – че нашата поместна църква е достойна за своето звание, но влагат в подобно заявление различен смисъл. За едни достойнството се изразява в нейната древност, за други, в ролята ѝ за опазването на Кирилометодиевото дело, за трети – преди всичко в административното ѝ устройство и във възстановения автокефален статут. Има ги най-сетне и четвъртите, които продължават да са на мнение, че достойнството на БПЦ се състои преди всичко в опазването на българския народ или нация. Ако пък се запитаме, на какво се дължи това разнообразие от толкова различни по същността си мнения, отговорът може да се даде с малко думи: на недостатъчно познаване на Преданието на Църквата и на съответстващия подход към тълкуването на нейния исторически път.

Човешкият труд

И ето, към мене скришом долетя дума, и ухото ми долови нещо от нея.

Сред размишления за нощни видения, когато сън наляга човеците,

мене обхвана ужас и трепет и разтресе всичките ми кости.

Иов 4:12-14

Един от основните културни принципи на съвременността е идеята за homo faber, работещият човек, за човека, който върши нещо. Разбира се, той има изцяло позитивни измерения – добре и правилно е да си работещ и да създаваш блага, и в това на пръв поглед няма нищо лошо или пък укорително. Нещо повече – да работиш е нещото, което отличава човека от животните, доколкото животните не създават блага. С други думи, да работиш, това означава да бъдеш човек в собствения смисъл на тази дума. Ще се съглася отчасти с този възглед – но само отчасти, и ще се опитам да обясня защо.

Имаше един човек в земята Уц, по име Иов; тоя човек беше непорочен, богобоязлив и справедлив и отбягваше злото. И родиха му се седем сина и три дъщери. Имотът му беше: седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги; и тоя човек беше най-прочут между всички синове на Изток (Иов 1:1-3).

„Човек под въпросителна”: Личността на прот. Стефан Цанков през погледа на Държавна сигурност

След 9 септември 1944 г. бях поставен като човек под въпросителна. От преди няколко години се ползвам от благоволението да ме пущат да пътувам в странство по миротворчество – всецърковно дело за мир. Но все в демократичните страни… в капиталистически и неутралистически, каквато е Швейцария, обаче не съм правил и опит да ходя. Получих покана преди няколко години да отида на почивка в Швейцария на техни разноски, но дори не направих постъпки да вървя.[1]

Тези думи на о. Стефан Цанков, записани и предадени от агент „Любенов” на 12 октомври 1959 г., по време на подготовката му за заминаване в Париж, са показателни за горчивината и изолацията, която той изживява в последните години от живота си. Разработката срещу него в архивите на ДС, озаглавена Наблюдателно дело „Фуше”, съдържа 241 страници, открита е през 1955 г. и е закрита през 1961 г. Доносите и мероприятията, съхранявани в това наблюдателно дело, са показателни за методите на преследване на големите български интелектуалци, към които новите власти изпитват трайно недоверие, а и за начина, по който ДС се опитва да установи контрол над Българската православна църква.

През този период о. Стефан Цанков продължава да упражнява своята публична дейност като преподавател в Духовната академия, предстоятел на храм „Св. Александър Невски” и като сътрудник на Българската академия на науките. Има възможност и да продължи да поддържа контактите си с висшето духовенство на Българската патриаршия и да изказва мнението си, когато то е търсено. На пръв поглед самото наблюдателно дело не съдържа нищо драматично – в него се съхраняват предимно донесения, излагащи негови позиции и мнения по икуменическото движение, както и прихванати негови безобидни писма до западни икуменически дейци. Те не стават причина за репресивни действия, на каквито са подложени други свещенослужители. Но това дело оставя у читателя тягостното впечатление за тихата, невидима и анонимна репресия на ДС, задълбочаваща чувството на изолация у о. Цанков, който при това е бил наясно, че е обект на постоянно наблюдение.

Нов поглед към осъжданията на Ориген и Теодор Мопсуестийски от Петия вселенски събор

Днес православните богословски школи по света празнуват паметта на трима светци най-вече заради техния боговидски опит, заради богословските им прозрения, останали в съкровищницата на Църквата като авторитетно тълкуване на откровението и продължаващо откровение в Църквата, непрестанно разкривано от пребиваващия в нея Свети Дух. Именно благодатта на Духа според светите Отци е движещата сила на богословието, тя вдъхновява светите боговидци, тя е и гарантът за истинността на съборите. Именно затова нашата неголяма колегия живее и работи с това убеждение и затова тя винаги стои редом с пастирите на Църквата и винаги откликва с готовност на всеки призив, отправен от архипастирите на поместната ни Църква.

Както сте видели в обявлението за днешния светъл празник, избраната тема на лекцията също е посветена на съборно решение на Църквата. Съборното решение на Петия вселенски събор в Константинопол през 553 г., задало отношението към двама древни мислители, останали в убежденията си извън традицията, като неправославни. Тяхното изобличаване обаче е станало именно благодарение на прозренията на Отците и особено благодарение на светци-богослови като Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст – светите трима светители, чиято памет празнуваме днес.

Две речи за о. Сергий Булгаков

Булгаков, Флоровски и другите: размисли sub specie antiquitatis

Поводът за настоящата статия е малка книга, която преди години все още можеше да се открие в книжарниците. Тя говореше за типовете духовен живот изобщо и в частност за този в Руската църква. Въпреки скромния си обем, текстът впечатляваше със своите изстрадани, преживени, преглеждани отново и отново размишления, живи изводи и сериозни заключения – нетипичен за повечето автори стил, пропит с искрено и родено в сърцето слово, който повече подхождаше на една отдавна отминала епоха. Оказа се, че този стил не е случаен – авторката преп. Мария Скобцова (Кузмина-Караваева), освен високо ерудирана жена, бе и духовно чедо на о. Сергий Булгаков, приятелка на Николай Бердяев, а сетне и мъченица за вярата. Тъкмо участието в съвета и размишленията на тези задълбочени наставници, довело и до съзряването и формирането на вътрешния ѝ човек, което пък е породило живите истини в онази малка книга, неусетно провокира размисли относно духовното родство и зависимости в Църквата, а това впоследствие доведе до въпроси и търсения, свързани с личността на о. Сергий Булгаков (1871-1944).