Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Глубоковски „под черта”

Публикувана на Сряда, 22 Януари 2014 Написана от Иван Ж. Димитров

N-N-Glubokovsky 2Навършиха се 150 години от раждането на проф. д-р Николай Никанорович Глубоковски, роден на 6.12.1863 г., изградил се като учен в Санкт-Петербургска духовна академия и по Божия воля станал основател на библеистиката в България. Неговата личност и научната му дейност бяха изчерпателно проучени и подробно изтъкнати през последните десетилетия у нас, в отечеството му и по света. Тук сега ще бъдат представени някои от онези страни в личността и дейността на именития учен, които обикновено остават извън вниманието на биографите, остават „под черта”. Правя това с убеждението, че тези страни от неговата личност са не по-малко интересни и значими.

*   *   *

Н. Н. Глубоковски наистина е голям учен и църковен общественик.[1] Магистър по богословие на Московска духовна академия, доктор по богословие, заслужил професор на Санкт-Петербургска духовна академия, член-кореспондент на Руската академия на науките, многократен лауреат на различни научни награди, Глубоковски се е ползвал с безкрайното уважение на своите студенти. Това отношение към професора е било предизвиквано не само от неговите бляскави заслуги пред науката. Глубоковски е бил „човек с широка натура”[2] – велик учен във всичко, което се е отнасяло до науката, взискателен и твърд, и заедно с това искрен, добър и снизходителен наставник в академичната аудитория. Не случайно вече в преклонните му години, като професор в Софийския университет неговите студенти от Богословския факултет го наричали Стареца.

Видният учен Н. Н. Глубоковски основно е известен с библеистичните си изследвания. Но той не е живял откъснат от живия живот на Православната църква – първо в Русия, а после и в България. В Русия е участвал дейно и ангажирано в обсъждането и решаването на редица въпроси от чисто църковен характер (като преминаването от синодална към патриаршеска система на управление), от междуцърковен характер (като междуконфесионалните диалози и начеващото икуменическо движение[3]) или от църковно-академичен характер (като статута на духовните академии и реформата на религиозното образование[4]). Писал е статии, участвал е в дискусии, дори в лекциите си пред студентите е правел отклонения, ангажиращи вниманието на аудиторията и към такива въпроси.

Тази своя до голяма степен пристрастна ангажираност той е запазил и в новото си отечество (лаская се от мисълта, че можем така да определим България в отношението му към нея).

Страданието

Публикувана на Петък, 17 Януари 2014 Написана от Марио Коев

1 JobНай-голямата вина на болката

е, че е организирала Хаоса

и го е принизила до Вселена

Емил Чоран[1]

Стана дума, че страданието в собствения му модус според мен не може и не бива да бъде предмет на етическото; че макар и да поражда нравствени проблеми, само по себе си е безсмислено и от него не могат и – най-вече – не бива да се изграждат каквито и да било спекулативни тези. Страданието винаги е лично и в този смисъл непосилно за другия. Различията между отделните човеци, начините, по които те понасят своите страдания, сме склонни автоматично да отъждествим със страданието, а това е грешка. Защото подобно отъждествяване задължително довежда до сравняване и, съответно, до един или друг тип морализаторски, дидактични обобщения. Например твърдостта на даден човек, с която понася определена лична трагедия, в един момент се превръща в пример за понасяне изобщо на този вид трагедии. И когато друг бива сполетян от същото (външно погледнато), но не се държи по начина, приет вече за своеобразен стандарт, то веднага бива определен като слаб и безволев, като слабохарактерен и невярващ. Това е своеобразно обезличаване на човека, подвеждане под някакъв пределно обобщен общ знаменател. Но, както пише о. Юзеф Тишнер:

Да преживяваш другия означава да преживяваш „епифанията на Лицето”. В този преживян опит важното е следното: съдържанието не се вмества във възприетото понятие. Другият представлява нещо повече от нашето мнение за него.[2]

Разколът в Българската православна църква и неговото преодоляване

Публикувана на Сряда, 15 Януари 2014 Написана от Русенски митр. Наум (Димитров)

Ep NaumУчредена през 870 г. като архиепископия на Константинополската патриаршия, в повече от хилядолетната си история Българската православна църква е преминавала през множество изпитания. Отричана, обявявана за схизматична и открито преследвана, тя влезе в най-новия период от своята история (след 1989 г.) вътрешно разделена. Група духовници и миряни, активно насърчавани от представители на държавната власт, се самопровъзгласиха за алтернативна и „демократична” БПЦ, като обявиха избора на Българския патриарх Максим за невалиден.

Формално този разкол започва на 18 май 1992 г., когато няколко български архиереи, предвождани от Неврокопския митрополит Пимен, излизат с изявлението, че:

„Предвид опорочеността и нищожността на избора на патриарх Максим от 1971 г. трябва да се проведе нов избор на патриарх. С оглед на това и на основание чл. 17 от Устава на БПЦ следва да се избере наместник-председател на Св. Синод, който да поеме председателството на Св. Синод до избирането на патриарх”.

На това основание на 25 май същата година Дирекцията по вероизповеданията при Министерски съвет на Република България издава Акт № 92, с който неправомерно провъзгласява за нелегитимен действащия към момента състав на Св. Синод на БПЦ, а за наместник-председател на новия, „алтернативния синод”, е определен митрополит Пимен.

Проф. Н. Н. Глубоковски и новозаветното богословие в България

Публикувана на Сряда, 18 Декември 2013 Написана от Иван Ж. Димитров

N-N-Glubokovsky 2Десетилетия наред Втора аудитория на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” пази портрета на големия руски учен-богослов проф. Николай Никанорович Глубоковски. Макар официално да не е обявяван, той се смята за патрон на тази аудитория, която обикновено се ползва от студентите от втори курс, чиито предмети се доминират от Св. Писание на Новия Завет. А името на проф. Глубоковски в България и в чужбина (както в Русия, така също и в останалите славянски, и във всички православни страни, а въобще и в богословските среди по света) се свързва безпогрешно с науките, занимаващи се именно със Св. Писание на Новия Завет.

Българското богословие е било честито да има сред основателите на академичната си традиция учен от величината на проф. Глубоковски. Как е станало това?

Отрано Българската православна църква и просветената ни общественост е работела за откриването на висша богословска школа у нас. Университетът също е бил заинтересуван да има и богословски факултет в своя състав, за да бъде пълна представата за universitas litterarum („всеобщност на науките”). Но нещата вървели трудно. Трудни били преди всичко годините за отечеството ни. Последователни катастрофални войни доразрушили оцелялото от гибелната липса на слога сред политици и общественици. Едва в последните месеци на правителството на Ал. Стамболийски мечтата става действителност: през пролетта на 1923 г. тържествено е основан Богословският факултет на Софийския университет.[1] След руските духовни академии, създадени през 18 и 19 век, след гръцки, румънски и сръбски факултети, създадени през 19 и началото на 20 век, накрая и България се сдобива със свой разсадник на висша богословска наука. Сред четирите пък първи избрани професора на новия факултет е и именитият руски новозаветник проф. Николай Никанорович Глубоковски.

Съслужението с небесната йерархия в св. Литургия: поглед към същността

Публикувана на Сряда, 11 Декември 2013 Написана от Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovЕвхаристията и ангелите са основни теми в духовния живот. Като проявления на свръхестественото, благодарствените приноси към Всевишния и благодатната подкрепа на Неговите небесни пратеници са едни от най-ярките, архетипни нужди на душата. И къде другаде, ако не в най-великата мистерия на материализацията на Духа, в общото съслужение на небесни и земни, би се проявила най-силно тази връзка, приобщаване и взаимозависимост между благодарност и подкрепа.

Развитието на монотеистичния култ, свещеното служение и учението на вярата (след Ной и особено след Христос), разгръщането на достъпа до богоявленията и до сътрудничеството с непадналите небесни йерархии следва динамиката на разгръщате на Божественото откровение. Бог знае всичко, включително което е извън благодатния Му промисъл (Ис. 59:1-2; Мих. 2:7). Как обаче се схваща това, как се преживява? Има ли нужда от посредници при осъществяването на Божията воля? В тази връзка еврейската традиция посочва, че след благодатното законоустановително служение на патриарха Ной, идва ред на Мелхиседек, сетне на Моисей, Самуил и Давид, а сетне на Иезекиил и Садок, когото Бог изрично посочва за наследник в благодатния чин на пристъпващите пред Лицето Му в края на старозаветния период (Иез. 43:19).

Последното е важно да се подчертае и поради известния факт, че св. ап. Павел, в тълкувание до самите евреи обяснява, че „промени ли се свещенството, става нужда да се промени и законът” (Евр. 7:12). А промени ли се законът, се променят и храмът, и култът, догматиката и практиката, както и достъпът, който се упражнява чрез него, до Божествените енергии и явления, до сътрудничество с небесната йерархия в обновена мистагогична парадигма. За причастниците (верните) се появяват нови откровения и духовни реалности, а и нови измерения, които има да се насищат с обновено човешко присъствие. Земният свят е изчерпаем, но не и човешкият потенциал за благодатно развитие, според Божието предопределение, в сътрудничеството с небесните сили. Ето защо, недостигът и ограничеността не могат да са следствия от богопричастността,[1] но ако въпреки това съществуват, то се явява необходимост Бог да промени свещенството, за да се промени законът и да не бъде хулено Божието име от дебнещите клеветници[2] и завистници.[3]



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6ffkw 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме