Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Житие на Филотея Темнишка: богословски акценти

Публикувана на Петък, 17 Август 2012 Написана от Свещ. Петър Петров

Fr Petar_PetrovДобре е, прочее, с духовни очи да виждаме подвизите на съвършените мъже и страдалци на добродетелта и от там да придобием някаква печалба. Видимите и възхвалявани дела стават достойнотърсени и биват достойновъзжелани и поощряват зрителите да ги притежават; повестта от такива подвизи принася немалка полза, когато разказите са отпращани от слуха на знаещите към слуха на незнаещите.

Житие на св. Ромил Бдински

По сполучливия израз на един от изследователите на агиографското наследство, житията на светците са „своеобразна енциклопедия на Църквата”,[1] в тях е отразен духовният опит на православието, придобит в историческия път на Църквата. С други думи, имат информативен и познавателен характер,[2] а техният действителен автор е Богочовешкият организъм – Църквата.[3]

Неизличима следа в православната духовна съкровищница оставя и Българската църква – във вековния си исторически път, чрез просияли светци и озарени агиографи. Сред тях най-много блести св. Евтимий Търновски. Перото и словото му прилягат така, както любовен порив на младеж, устремен към своята любима. Сред многото словесни венци от духовни цветя, изплетени от светия патриарх е и похвалата му за св. Филотея Темнишка.

Насочваме вниманието към нея тъй като тя е малко позната на съвременниците в духовните и историческите си измерения.[4] Разбира се, не можем да претендираме за изчерпателност. Изворознанието разширява обхвата на познаването на историческите документи, което все повече потвърждава необходимостта от колективни проучвания. Тя е още по-наложителна при проучване на всеобхватни извори като агиографските. Поради това тук по-скоро ще изтъкнем някои акценти в творбата, които са ключови за разбирането ѝ.

Причастие, единение, общение в Божествената Литургия: Въведение в мистагогията

Публикувана на Петък, 08 Юни 2012 Написана от Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovТемата за причастността, като цяло, придобива особена актуалност в настояще време – време на единителни процеси между сходните деноминации в Църквата и същевременно на подчертана секуларизация и демитологизация, които водят след себе си релативизъм, маргинализъм, символизъм и еклектизъм.

Ще потърсим в тази тема нейното литургично измерение и присъствие като част от Практическото богословие на Църквата или иначе казано от богословския праксис. Поради факта, че „за по-голямата част от тринитарното богословие и еклисиологията дискусията за категорията koinonia се е превърнала в условие, без което не може”,[1] ще изтъкнем изобщо невъзможността за ползотворно развитие на практическо богословие в епохата на Новото хилядолетие без вникване и задълбочаване в същността на темата за литургичната причастност и съединението на измеренията и потенциалите в Творението, отразени в Литургията, както и без достойното им реално прилагане.

Благодатното отчаяние в аскетичната традиция на 20 век

Публикувана на Четвъртък, 10 Май 2012 Написана от Златина Иванова

elder silouanЕдва ли в историята на човешкия род има епоха, която да е белязана от толкова дълбоки трагедии като двадесетото столетие – този трагичен век даде толкова много изгубени поколения в световни войни, исторически катаклизми, революции, сривове, велики депресии, че за човека стана като че нормално да живее с болката на тоталната липса. Липса на смисъл, липса на цел, липса на вяра, на кумири. Но по Своя премъдър промисъл Бог реши, че и това съвсем ново, различно и познало отчаянието в небивала дълбочина поколение трябва да има своите представители в рая, като внесе в богатата палитра на светостта своя неповторим почерк. Една от основните характеристики на раненото от отчаянието поколение е безкомпромисната, екзистенциална честност – предпочитаща тоталната смърт и саморазруха пред частичната истина и половинчата ценност. Ангелите Господни уловиха за Църквата именно такива хора – радикалисти, способни да оценят и припознаят като сроден евангелския радикализъм на Христос. Онзи Христос, който беше снизходителен и съчувстващ на всеки грешник, и безкомпромисен и суров към фарисеите и тяхната полу-правда, и Чиито образ в предходните епохи на „църковно благополучие” бе затъмнен. На Този Христос екзистенциалните радикалисти можеха да се доверят, защото припознаха в Него сроден дух. При цялата им емоционална, психологическа и идейна обърканост, безкомпромисната жажда за истинност прави такива хора способни да погледнат към Христос и да поискат да Го чуят. „Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те вървят след Мен” (Иоан 10:27). А Христос винаги е бил щедър към жадните. Те са Неговите любимци, неслучайно на тях Той посвещава едно от блаженствата: „Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6).

Време, ентропия, кеносис

Публикувана на Понеделник, 09 Април 2012 Написана от Марио Коев

Mario Koev„Научният метод не може да ни научи на нищо отвъд това как са свързани отделните факти и как се обуславят едни други...”

Айнщайн[1]


I

В този текст ще направя опит да очертая в най-едър щрих някои проблеми и произлизащите от тях възможности за богословска интерпретация на някои научни теории. Когато казвам богословска интерпретация, имам предвид християнското богословие като интелектуална работа и като дискурс, което, разбира се, включва иманентно и екзистенциален компонент.

Тук съществува опасност за богословието и тя се състои в това, че в опита за интерпретиране и осмисляне на научните резултати много лесно може да се стигне до свръхинтерпретация. Освен това много добре знаем колко често са се търсили и все още се търсят богословски възможности в т. нар. „бели петна” на научното познание. Ще дам само един пример за подобно объркване. Относно ситуацията в изследванията в атомната физика Хайзенберг пише:

„… трябва да помним, че онова, което наблюдаваме, не е природата сама по себе си, а природата, явена чрез нашите методи за изследване”.[2]

Църковният език

Публикувана на Вторник, 27 Март 2012 Написана от Свещ. Петър Петров

Fr Petar_Petrov

В историята на народите понякога се наблюдава интересна цикличност, която може би е дала основание на премъдрия Еклисиаст векове назад да напише, че каквото се е вършило отново ще се върши и че под слънцето няма нищо ново. В превратната история на народа ни такава цикличност се наблюдава по отношение неестественото прекъсване на историческите периоди и новите начала[1]. Неотдавна се изпълниха 1100 години от успението на св. княз Борис Покръстител, което е добър повод да поговорим за едно такова начало, към което се налага днес да се връщаме отново. Думата ни е за църковния език. Разбира се, през 9 век този проблем има измерения, по-различни от тези, които има в 21 век, но двата исторически момента си приличат най-малко в една точка: какъв следва да бъде езикът на Църквата, съответно на богослужението. На пръв поглед казусът изглежда толкова лесно разрешим, че фактът на дългото му обсъждане е най-малкото учудващ[2]. В действителност обаче отговорът е изключително сложен и многоаспектен, което ще се опитаме да покажем по-долу.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6ffkw 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме