Време, ентропия, кеносис

„Научният метод не може да ни научи на нищо отвъд това как са свързани отделните факти и как се обуславят едни други...”

Айнщайн[1]

I

В този текст ще направя опит да очертая в най-едър щрих някои проблеми и произлизащите от тях възможности за богословска интерпретация на някои научни теории. Когато казвам богословска интерпретация, имам предвид християнското богословие като интелектуална работа и като дискурс, което, разбира се, включва иманентно и екзистенциален компонент.

Тук съществува опасност за богословието и тя се състои в това, че в опита за интерпретиране и осмисляне на научните резултати много лесно може да се стигне до свръхинтерпретация. Освен това много добре знаем колко често са се търсили и все още се търсят богословски възможности в т. нар. „бели петна” на научното познание. Ще дам само един пример за подобно объркване. Относно ситуацията в изследванията в атомната физика Хайзенберг пише:

„… трябва да помним, че онова, което наблюдаваме, не е природата сама по себе си, а природата, явена чрез нашите методи за изследване”.[2]

Църковният език

В историята на народите понякога се наблюдава интересна цикличност, която може би е дала основание на премъдрия Еклисиаст векове назад да напише, че каквото се е вършило отново ще се върши и че под слънцето няма нищо ново. В превратната история на народа ни такава цикличност се наблюдава по отношение неестественото прекъсване на историческите периоди и новите начала[1]. Неотдавна се изпълниха 1100 години от успението на св. княз Борис Покръстител, което е добър повод да поговорим за едно такова начало, към което се налага днес да се връщаме отново. Думата ни е за църковния език. Разбира се, през 9 век този проблем има измерения, по-различни от тези, които има в 21 век, но двата исторически момента си приличат най-малко в една точка: какъв следва да бъде езикът на Църквата, съответно на богослужението. На пръв поглед казусът изглежда толкова лесно разрешим, че фактът на дългото му обсъждане е най-малкото учудващ[2]. В действителност обаче отговорът е изключително сложен и многоаспектен, което ще се опитаме да покажем по-долу.

Свещеното Предание – вечна среща на човека с Бога

„И тъй, братя, стойте твърдо и дръжте преданията, които сте научили било чрез слово или чрез наше послание”

(2 Сол. 2:15)

Православната църква, която съхранява в чистота и пълнота древната християнска вяра, неизменно утвърждава, че само в нея – в „едната свята, съборна и апостолска Църква” – на човека в пълнота се дава и спасителната Божия благодат. Божият промисъл е отредил източникът за вярата да бъде един: Свещеното Предание. То е онази неизчерпаема съкровищница, която едновременно пази, гарантира и вярно преподава Словото, Което „стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина” (Иоан 1:14). Преданието (гр. παράδοση, лат. traditio) непрестанно се актуализира и се потвърждава в хилядолетния духовен опит на светците и целия Божи народ. Въпреки вековната си история, то не е нещо застинало, нещо мъртво, нито е устен опит, който се предава като легенда или мит от поколение на поколение, а е живо и динамично, тъй като съдържа в пълнота (πλήρωμα) Истината, която освещава и спасява човека.