Светотайнственото богословстване за човека (Пролегомена към еклисиалната антропология на св. Николай Кавасила)

Увод

Подчертаният интерес на съвременното православно богословие към антропологията се вписва по органичен начин в неопатристичната парадигма, която има за цел творческото следване на отците в постмодерния дискурс. Това богословско усилие обикновено остава подчинено на изследователски подходи, които по своеобразен начин свеждат проучването на антропологичната мисъл на отците само до пунктуалното проследяване на съответната терминология, до аналогиите (често пъти повърхностни) с античното философско наследство или до артикулирането на антропологията като „част” от някаква метафизично обоснована християнска „теоретикология”. Така изследователските стратегии като че ли остават подчинени на метафизичните предпоставки и език на една епистемоцентрична парадигма[1] и остават отчуждени от мистагогийната традиция, която може да предложи една светотайнствена или евхаристийна антропология със съответния еклисиологичен език. Преоткриването на специфичния църковен опит и знание за човека в контекста на тази мистагогийна традиция би трябвало да бъде задача на съвременната православна антропология, доколкото именно нейната евхаристийна парадигма може да ѝ гарантира апофатическата свобода от абстрактната метафизичност, еклисиологична релевантност и про-рекреативна жизненост в нашия постмодерен дискурс. С оглед на това и богословският интерес към антропологичната мисъл на великия богослов от 14 век се вписва в този контекст и в същността си е усилие за осмисляне на основните предпоставки на евхаристийния възглед за човека в неговите най-дълбоки екзистенциални и еклисиологични измерения.

В епицентъра на богословската мисъл на св. Николай Кавàсила се намира онтологията на живота в Христос и в този смисъл тя е източник на един специфичен антропологичен опит и знание, които имат за свой еклисиологичен хоризонт светотайнствения христоцентризъм. За разлика от повечето аскетически писатели обаче той не изследва степените или стадиите на духовния живот,[2] а предлага всеобхватна христоцентрична парадигма на антропологията, разгърната в контекста на опитната светотайнствена еклисиология или, по думите на Ставрос Яказоглу, на един характерен светотайнствен исихазъм.[3] Тъкмо в този контекст трябва да се мисли и т. нар. христоцентричен хуманизъм на св. Николай Кавàсила, като творчески отговор на актуалните въпроси за човека в ключа на всеобхватната богочовешка херменевтика на човешкото съществуване и в категориите на автентичния църковен евхаристиен етос. Разбира се, едно такова изследване би трябвало да има за свои основни координати принципите на христологичната антропология, която според Панайотис Нелас е основният принос на св. Николай Кавàсила.[4] В настоящата студия обаче ще бъдат изследвани начините, по които свещеният автор превръща светотайнствения реализъм на живота в Христос във всеобхватен хоризонт, който опосредства осмислянето на всички сегменти на тази христологична антропология и я артикулира в специфичния мистириологичен език на опитната светотайнствена еклисиология. От тази перспектива проучването на неговата антропологична мисъл няма за цел просто да го ситуира в контекста на историята на византийската мисловност,[5] а да разкрие специфичната еклисиологична парадигма и дискурс, в който антропологичното мислене придобива същностен мистагогиен, литургичен, евхаристиен характер. С оглед на това и изследователската стратегия има за цел да обхване структуроопределящите елементи от тази еклисиологична парадигма и да проследи вътрешния логос на евхаристийната антропология на свещения автор или с други думи да бъде своеобразно въведение в неговото светотайнствено богословстване за човека.

Цялата статия: Светотайнственото богословстване за човека (Пролегомена към еклисиалната антропология на св....

Рецепцията на мисълта на св. Григорий Паламà в гръцкото богословие: 16-18 в.

Светителското достойнство на Солунския архиеп. Григорий (Паламà) е признато с томоса на Вселенския патриарх Филотеос Кокинос от 1368 г.[1] В Константинополската църква това е първата засвидетелствана, осъществена със съборно потвърдено решение, канонизация. Оттук тръгват и дългите спорове около този светец и догматическия му авторитет за православието.

В средите на българското академично богословие практически съвсем до скоро[2] неговите прозрения върху Откровението бяха непознати и дори понякога мисълта му се приемаше за не съвсем православна,[3] дори и за еретическа.[4] Едва в последните малко повече от две десетилетия у нас се появиха изследователи, работещи върху традицията, свързана с творчеството на Паламà,[5] сериозно и задълбочено, а богословието му (и най-вече неговите прозрения в учението за нетварните божествени енергии) бе пълноценно включено в догматическите изследвания като неделима част от учението на Църквата.[6] Амбивалентното отношение към този светец у нас през изминалия век не е изолирано явление. Точно обратното: то е отражение на доста по-мащабни събития и настроения в християнския свят от 14 в. насам.

Цялата статия: Рецепцията на мисълта на св. Григорий Паламà в гръцкото богословие: 16-18 в.

Социокултурни измерения на църковното говорене

Съществуват две позиции относно ролята на Църквата в контекста на актуалната социална среда. Едната страна изказва становището, че Църквата е призвана да бъде коректив на социалните, културните и моралните норми, да задава духовните ориентири на общественото развитие и да има пацифистко присъствие в конфликтните моменти и ситуации. Ролята ѝ на творец на базисните ценностни параметри и координатор в обществените взаимоотношения е основополагащият елемент в тази религиозно-социална концепция. Другата позиция не отрича принципно отговорността на Църквата за развитието на обществените процеси, но приема, че светът е инфилтриран от злото и ако се приспособи към света, Църквата би могла да изгуби своята идентичност. С други думи, налице е един страх (или опасение) от секуларизацията. Грижата на Църквата за социалното благополучие, за преходните ценности, според това схващане не трябва да е приоритет, защото призванието ѝ тук на земята е преди всичко да избави човечеството от оковите на смъртта чрез благовестието за вечния живот в единението с Христос.

От богословска гледна точка и двете позиции са релевантни и в общи линии очертават възможното тълкуване на известната християнска максима: Църквата е в света, но не е от света. Животът на вярващия човек е тясно свързан не само със случващото се в религиозната среда – в голяма степен той е обусловен и се влияе и от социалните процеси. Освен това християнинът осъзнава, че неговото спасение по никакъв начин не може да се осъществи, без той да положи максимални усилия за спасението на своя ближен, т. е. на хората, с които общува тук и сега. Важно е обаче да се каже, че всеки опит за конформизъм, за свеждане на дейността на Църквата само до полезното за обществото, крие опасността от подмяна на природата и границите на Църквата, от функционирането ѝ единствено като социална институция. Това са част от предизвикателствата, на които Църквата трябва да отговори. За да се справи с тази задача, или по-точно за да излезе от сложната ситуация, тя трябва да заживее отново в антиномична среда, да се върне към естественото си състояние на динамично неспокойствие. Живият организъм на Тялото Христово – Църквата, е тук, за да побеждава злото, което от света идва, и да преобразява и спасява същия този свят, който е творение Божие. И именно в този сотириологичен план Църквата е призвана да намери правилния език, на който да отправи своето послание, да напипа лингвистичната струна на социо-културното време.

Цялата статия: Социокултурни измерения на църковното говорене

Истината на Боговъплъщението като сърцевина на иконопочитанието

Преди да се подходи към темата по същество, трябва да се изясни, – колкото и това да изглежда самоочевидно и саморазбиращо се, – какво точно се има предвид под Боговъплъщение, та оттам да може да се изясни и какво точно е иконопочитанието.

Макар и мнозинството верни, които почитат и целуват светите образи, изписани на иконите, и се молят пред тях, да нямат рационално знание, те обаче имат вътрешен апофатичен усет – вътрешната увереност и необходимост от общуването по този начин с Христос и със светците. Те не могат без това. Гледано обаче от един по-катафатичен дискурс, все пак сме длъжни да кажем, че Боговъплъщение в собствен смисъл наричаме преди всичко изпълнението на предвечния Божи замисъл – Словото да стане плът и да заживее между нас. И така да спаси и да обòжи всички, които вярват в Него и които Го обичат. Разбира се, Христовото Въплъщение не е завършек, а стъпка, предпоставка към Разпятието Христово, което пък е допуснато само и единствено заради Възкресението. Което не е извършено от Христос заради Самия Него (Той е Предвечният Син и Логос), а изцяло за нас. И точно затова главното Тайнство на Църквата се нарича Благодарение (Евхаристия). Единствено благодарението е начинът, по който можем да отговорим на превеликата Негова любов. И така, можем да кажем, че Възкресението на Господ Иисус Христос е завършекът на събитието на Боговъплъщението. И този Завършек, завършен от Завършителя – Алфата и Омегата, – е и ново, макар и предвечно промислено начало – нов път в и към живата Истина и истинския Живот. Единственото ново под слънцето, което обаче осмисля всичко. Това е Боговъплъщението.

От своя страна, иконопочитанието се появява точно като порив – на тази истина и на тази тайна на Боговъплъщението да се даде максимална пълнота. Да се покаже. И това всъщност е призванието на иконата. Говорейки обаче за иконата, добре е първо да я погледнем и в един по-общ, изкуствоведски дискурс. За да видим дали тя се отличава с нещо от останалите художествени изкуства. А тя е художествено изкуство. Но не само. От първобитната епоха, та до епохата на модерността, можем да кажем, че главна цел на художествените изкуства е била да „съхранят” света. Творчески да го преобразят и да го съхранят. Този стремеж към преобразяване присъства и в някои от теченията на модерното изкуство, само че там е отпаднала необходимостта от съхраняването на този Божи свят. Това може да се види в кубизма и сюрреализма – течения, в които прозира деструктивност и фрагментарност.

Цялата статия: Истината на Боговъплъщението като сърцевина на иконопочитанието

Богопознание и дидактика (схващането на Теофан Никейски за символното богопознание)

1. Въведение

1.1. Личност и епоха

След догматизирането на защитаваното от св. Григорий Паламà различаване между същност и енергия у Бога на съборите през 1351, 1358 и 1368 г., паламитските спорове не затихват.[1] В тяхната втора фаза се дебатира около учението на Паламà за нетварната светлина и божествените енергии, както и относно схващането му за божествената същност. Днес все още биват подценявани „второстепенните автори”[2] от едната и от другата страна на спора – богослови като Теофан Никейски, които, без да са сред главните действащи лица, уплътняват тезите с допълнителни аргументи, и което е дори по-важно, свидетелстват за богословските нагласи, стоящи зад отстояваните позиции. Въпреки че не създава цялостна метафизична програма, Теофан Никейски доразвива паламитския философски модел. Подобно на Георгий Схоларий[3] и св. Николай Кавасила, той обогатява метафизичния модел на Паламà чрез нови нюанси и обяснителни модели. Едва ли е случайно, че тъкмо Теофан се среща около 1366 г. с антипаламита Прохор Кидон в Атон, за да дебатира с него, макар че не участва в събора от 1368 г., на който последният е осъден, а Паламà – канонизиран.

Цялата статия: Богопознание и дидактика (схващането на Теофан Никейски за символното богопознание)