„Манастирът на българите” на остров Оксия

За делото на св. княз Борис І Михаил и приемането на християнството от българската държава са изписани хиляди страници, но то винаги ще си остане не докрай проучено и осветлено. Основната причина за това е, че делото му е толкова значимо и епохално и няма как да бъде вместено в изследванията и на най-талантливите автори. В своите разработки по въпроса винаги сме твърдели, че този напълно осъзнат и доброволен акт на най-големия държавник, който България е имала, далеч надхвърля чисто регионалните измерения и е събитие с огромно европейско и световно значение.[1] В настоящата статия ще спрем вниманието на читателите върху един неизвестен на българската наука манастир, основан от български монаси в сърцето на Източната римска империя – столицата Константинопол, вероятно непосредствено след приемането на християнството от българския народ през 864 г.

Приемайки християнството, нашите предци започват интензивно строителство на култови сгради, като често строят такива и далеч извън границите на територията, която обитават. Това показва и дълбочината, с която те осъзнато приемат и живеят християнската вяра, която e над-етносна, вселенска и не се съобразява с чисто човешките политически граници на държавите и империите, защото в Христос всички са едно (Гал. 3:28). На науката са известни няколко манастира, основани от една от основните съставни части на българския народ – траките, непосредствено след приемането на християнството от тях през 4-5 век. От житието на св. Теодосий Киновиарх († 529 г.)[2], съставено от Теодор от Петра (ок. † 536 г.), научаваме за съществуването на манастир на бесите, наречен Кутила (Κουτιλά), в Светите земи, покрай р. Йордан.[3] Св. Йоан Мосх също говори за „манастир на бесите” (Σούβιβα τῶν Βέσων) покрай р. Йордан, чийто игумен той лично среща, но дали става въпрос за същия манастир, споменат в житието на св. Теодосий Киновиарх, или за друг, не може да се каже със сигурност.[4] От актовете на Константинополския събор от 536 г. се вижда, че там е присъствал и Андрей – игумен на манастира на бесите в Константинопол. Този манастир е бил посветен на Пресвета Богородица (ἁγίας ἐνδόξου Θεοτόκου καὶ ἀειπαρθένου Μαρίας τῆς τῶν Βεσσῶν).[5] Съществуват податки, че това не е бил единственият тракийски манастир в пределите на Константинопол. Изворите също така говорят за наличието на манастири на бесите в Египет, при това не само на един.[6] Съществуват данни и за монашеско присъствие на траките и на други места в пределите на Източната римска империя, включително и на планината Синай.[7] Това важи не само за траките – по принцип византийската монашеска култура познава „етническите” манастири, каквито има във всички краища на империята.

Цялата статия: „Манастирът на българите” на остров Оксия

Св. Дамиан Молокайски – апостолът на прокажените

… За немощните станах като немощен,
за да придобия немощните, за всички станах всичко,
щото по какъвто и да е начин да спася някои
(1 Кор. 9:22)

Наричат го покровител на прокажените и на болните от СПИН, а страдащите от нелечими заболявания се обръщат към него за молитвено застъпничество. Още приживе славата му обикаля целия свят, въпреки че последните шестнадесет години от живота си се подвизава в пълна изолация на малък остров в средата на Тихия океан. През 2009 г. папа Бенедикт XVI го обяви за светец на Римокатолическата църква, но в неговата втора родина, Хаваите, още от края на 19 в. обичат този фламандец и го имат за свое национално достояние.

Дамиан де Вьостер (Йозеф де Вьостер) се ражда през 1840 г. в Белгия. Баща му е заможен фермер и се надява поне седмото дете в семейството да поеме фамилните дела. Младият Йозеф обаче има други планове ‒ сърцето му желае да последва стъпките на най-големия брат, вече приел монашеско пострижение и свещеническо ръкоположение. На деветнадесетгодишна възраст младежът встъпва в ордена на Пресветото сърце Иисусово в Льовен. Приема името на светия безсребърник и лечител Дамиан. Ръкополагането му за свещеник обаче се оказва под въпрос, тъй като няма необходимото богословско образование, както и нужните познания по латински. И тук в живота му започват да се случват куп „случайности”, зад които прозира Божият промисъл.

Цялата статия: Св. Дамиан Молокайски – апостолът на прокажените

Византийските автори за исляма

Въпреки че поставената тема звучи твърде общо, ще се опитам да поставя акцента по-скоро върху кратко представяне на няколко конкретни автори, заели се да пишат за исляма във византийска културна среда, и да очертая основната богословска проблематика в техните съчинения. Няма да влизам в подробности относно съдържанието и характерните особености на всяко съчинение, тъй като – разбира се от само себе си – няма как това да стане в рамките на няколко страници. Няма да се занимавам и с развитието и проблемите на диалога между православието и исляма, тъй като за такъв анализ, макар и в някаква степен да влиза в обекта на изследването, трябва да се обобщи целият наличен материал – не само от византийската, но и от поствизантийската епоха, и до днес – време, в което диалогът между тези две религии се отваря и развива все повече.[1]

Периодизацията на съчиненията, засягащи тази тема, може да се раздели на три етапа, съответно на специфичния характер на историческия път на Източната римска империя като държава и отношенията ѝ с околния свят – 8 до ср. на 9 век; вторият от ср. на 9 до ср. на 14 век и третият – от ср. на 14 век до унищожаването на византийската държава.[2] Тук бих включил и поствизантийската епоха, тъй като дори и под османска власт интелектуалци, които бихме определили като „византийски”, продължават да поддържат определено ниво на културен обмен със своите мюсюлмански партньори, което може да се разглежда като имащо достатъчно легален характер. От историята познаваме няколко случая на диалог между ислямски богослови и представители на Православната църква още в първите десетилетия след превземането от османците на Константинопол, повечето от които обаче имат неофициален характер. През управлението на Мехмет ІІ, който изпитва искрен респект към християните и византийската култура, се написват поне три текста, насочени към сериозен, задълбочен диалог с исляма. През месец юли 1453 г., веднага след падането на Константинопол, Георгиос, еп. Трапезундски, изпраща на Мехмет ІІ писмо, в което е поместен богословски трактат, търсещ не само общите положения в двете религии, но направо призоваващ към тяхното обединение в една Църква.[3] Малко по-късно философът Георгиос Амирутзис също написва подобен текст, който също призовава към единение или поне към взаимопризнаване на двете според него „братски учения”;[4] от същата епоха са и вероизповедните текстове, насочени към мюсюлманите, на новоизбрания патриарх Генадий Схоларий – близък сътрудник на новия владетел на Константинопол Мехмет ІІ.[5]

Цялата статия: Византийските автори за исляма

„Мрежата, пълна с едри риби, на брой сто петдесет и три” (Иоан 21:11)

Сред евангелските повествования за явяванията на възкръсналия Господ Иисус Христос на учениците Му в четирийсетдневния период от Възкресение до Възнесение има един разказ за чудесен улов на риба в Тивериадското езеро[1] (Иоан 21:1-14). Ето го:

¹След това пак се яви Иисус на учениците Си при Тивериадско море. А се яви тъй: ²бяха заедно Симон Петър и Тома, наричан Близнак, и Натанаил от Кана Галилейска, и Зеведеевите синове, и други двама от учениците Му. ³Симон Петър им казва: отивам да ловя риба. Казват му: ще дойдем и ние с тебе. Излязоха и веднага се качиха на кораба, ала нищо не уловиха през нея нощ. ⁴А когато се вече разсъмна, Иисус застана на брега; но учениците не познаха, че е Иисус. ⁵Иисус им казва: деца, имате ли нещо за ядене? Те Му отговориха: не. ⁶А Той им рече: хвърлете мрежата отдясно на кораба, и ще намерите. Хвърлиха, и не можаха вече да я измъкнат поради многото риба. ⁷Тогава ученикът, когото Иисус обичаше, каза на Петра: Господ е. А Симон Петър, като чу, че е Господ, препаса дрехата си (защото беше гол) и се хвърли в морето. ⁸А другите ученици преплуваха с кораб (защото не бяха далеч от земята, на около двеста лакти), като влечаха мрежата с рибата. ⁹А когато излязоха на земята, виждат накладен огън, и на него турена риба и хляб. ¹⁰Иисус им казва: донесете от рибата, що сега уловихте. ¹¹Симон Петър отиде, та извлече на земята мрежата, пълна с едри риби, на брой сто петдесет и три; и макар да бяха толкова, мрежата се не съдра. ¹²Иисус им казва: дойдете, обядвайте. И никой от учениците не смееше да Го попита: кой си Ти? понеже знаеха, че е Господ. ¹³Дохожда Иисус, взима хляба и им дава, също и рибата. ¹⁴Това беше вече трети път, как Иисус се яви на Своите ученици, след като възкръсна от мъртвите.

Рибите, които уловили седемте апостола на указаното от Спасителя място, били едри и много на брой. При такъв голям улов едва ли някой рибар ще вземе да брои уловената риба.[2] Но в този случай е ясно, че не е просто богат, изобилен улов, а чудесен улов на риба, станал по указание на Онзи, Който преди броени дни е извършил най-голямото чудо, ставало дотогава, като Сам възкръснал от мъртвите и победил смъртта. Затова е твърде вероятно, че в изумлението си някой от апостолите е решил да преброи едрите риби, които се оказали сто петдесет и три. Едно число, което иначе няма как да го запомним: нито е кръгло, нито е кратно на някое от известните като „свещени” числа, нито има някаква друга забележителност. И ако апостолите са го запомнили, причината явно се крие в неочаквания и необикновено богат улов. Такова нещо не се случва всекиму. Затова Христовите ученици – и по-специално св. евангелист Йоан, който го е записал – са запазили траен спомен за това чудо, извършено от техния Учител.[3]

Цялата статия: „Мрежата, пълна с едри риби, на брой сто петдесет и три” (Иоан 21:11)

Спасение от света или спасение на света

Кръстът е сърцевината на Христовото Евангелие и задава отношението на християнина към света. Той е най-големият скандал на християнството: „А ние проповядваме Христа Разпнатия, за юдеите съблазън, а за езичниците глупост” (1 Кор. 2:3). Знакът за безпределна богоизоставеност и за пълно отричане на земната мъдрост за християните става знак за победа (Бог е с нас) и богопознание. Ставрологията e перспективата на християнското отношение към света – на отделния християнин и на Църквата: „А Мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света” (Гал. 6:14.).

За християнина светът стои на Кръста, доколкото той не е място на Бога. Той не е дом на Бога, в него Бог няма къде да Се подслони. Следователно, за да заживее според модуса на Кръстната победа „Бог е с нас”, човекът трябва да се развърже от света, да изпразни себе си от него, да разпне всички подтици, които го влекат и привързват към света: „А онези, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите” (Гал. 5:24.). Св. Григорий Паламà смята, че това кръстно отричане от света е предизобразено във Ветхия Завет.[1] Когато в кн. Битие Бог казва на Авраам: „Излез от отечеството си, та иди в земята, която ще ти покажа” (Бит. 12:1), Авраам е призован не да замени едно място в този свят с друго, което му се дава в този свят, а да направи преход към съществуване, което преодолява този свят. Когато по аналогичен начин следва Божия зов и бяга от Египет, Моисей се възкачва на планината и чува следните думи: „Не се приближавай насам, събуй обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е свята земя” (Изх. 3:5). Св. Григорий Паламà свързва това изискване с тропоса на съществуване, който човешката природа получава след изгонването на Адам и Ева от рая. При кръстното освещение кожените дрехи на грехопадналото състояние на човешката природа се смъкват, а човекът става участник в новия живот.[2]

Цялата статия: Спасение от света или спасение на света