Вяра и фанатизъм (основни ориентири)

Съществува широко разпространено мнение, че фанатизмът е особено силна вяра, неограничима от разума или от всякакъв род ситуационни съображения. Още тук ще си позволя да се усъмня в тази представа. Преди всичко, ако религиозната вяра е искрено и безрезервно доверие към определена личност, а не обикновена увереност, че съществува нещо, изпълняващо ролята на идеал, то тя е недосегаема за автономния разум, както и за каквито и да било свързани с обстоятелствата съображения. Това са различни способности на личността. На второ място ми изглежда несъмнено съществуването и на атеистичен фанатизъм. Първият пример, който ми хрумва, е себеотрицанието на верния хитлеристки или сталинистки войник. За такъв род фанатизъм е достатъчен някакъв абстрактен идеал, който се персонифицира от него по обект и по всеотдайност. Навремето в Съветския съюз съществуваше Институт по атеизъм, а в България – Секция по атеизъм към Философския институт на БАН. Те хранеха немалко семейства с научната констатация, че нещо, – а именно Бог, – не съществува. Сред бившите им служители положително има хора, които са обичали професията си. Уилям Джеймс си спомня за свой студент, … който вярваше в Не-Бога и му се покланяше. А в разказа си „Плуват по небето облаци“ Андрей Платонов пише за „новото вселенско същество – Масата“ и за това как докато спим нашият враг – Вселената набира мощ и работи непрестанно против нас. При този вид атеизъм (а дали не и при всеки?) личната всеотдайност се привижда по чисто психологически механизми и като свидетелство за достоверност и ненакърнимост на идеала, независимо какъв е той. За разлика от фанатика от всякакъв вид, вярващият на живия Бог винаги оставя в плановете си място за Неговата воля. Той търси неотклонно тази воля с упоритостта на обичащия, и колкото по-силно вярва, толкова по-настойчив е в стремежа си да съгласува собствената си воля с Божията – стремеж противен на всеки фанатизъм, за който е достатъчен само идеал, който да моделира според собствените си нужди.

Цялата статия: Вяра и фанатизъм (основни ориентири)

Правило 8 на Третия вселенски събор

Църковното подчинение на древните апостолски катедри е въпрос, довел до множество ожесточени (включително въоръжени) сблъсъци още при приемниците на св. Константин Велики. Проблемът би бил много по-прост, ако засягаше единствено каноничното подчинение. Факт е обаче, че винаги, щом наследниците на тези епархии по-късно са предявявали официални претенции към катедрите в Константинопол или Рим, са получавали отказ, а често им е налагана и схизма.

Безспорно, след Йерусалим и Самария първите поместни църкви са в Сирия, в Мала Азия, в Египет и в Кипър. Няколко години по-късно Трако-македонската църква става първата в Европа, създадена след видението на св. ап. Павел, при неговото второ мисионерско пътуване. Тези църкви дължат своя непреходен авторитет не само на саможертвата на апостолите и на техните ученици, но и на безценното съчетаване на местни религиозни традиции (различни от официалния римско-гръцки култ) с първичната християнска мистика и съпътстващите я пориви на Божия Дух.

С развитието обаче на империализирания християнски култ Рим съсредоточава в себе си властта на Запад, а новата столица Константинопол постепенно иззема тази на Изток. Подобно е положението и в Западните Балкани, където чрез папски декрети Солун иззема властта от първенствуващите в провинция Илирик катедри на Сердика и Сирмиум.[1] Това преразпределение, оторизирано с Правило 28 от Халкидон (451 г.),[2] е обяснимо най-вече чрез наложения тогава стремеж за изкореняване на мистагогичните специфики в поместните църкви, които всяка от тях е наследила пряко от своите божествени основатели. От друга страна, постепенното съсредоточаване на църковната власт в двата политически центъра по фатален начин способства за унификацията на християнството (не само като доктрина, но и като богослужение) и за свеждането му до политически коректна, номинална религия, като тенденцията е запазена очевидно и до днес.[3] Богослужебните[4] особености от първите векове на християнството способстват и обезпечават духовното развитие и на индивида, и на социума, в уникални размери. И, съвсем нормално, сред това съборно многообразие проявите на Божия Дух не са редки и не са зависими от „буквата” и цензурата, но от посвещението и любовта към Господ Иисус Христос. Затова и въпросът за конкретните изяви на Светия Дух или за липсата им е от първостепенно значение за духовния живот и дееспособността на християните.

Цялата статия: Правило 8 на Третия вселенски събор

Богословската програма на Критския събор (бележки върху решенията на Светия и Велик събор на Православната църква)

Светият и Велик събор на Православната църква, проведен на о-в Крит в дните след Петдесетница тази година, не обсъди догматични въпроси. Нещо повече, по време на предсъборния процес и особено в рамките на съборните обсъждания бяха положени усилия да се неутрализира влиянието на една или друга съвременна богословска партия. Позоваването на светоотечески авторитети в приетите документи също е по-скоро пестеливо. Нежеланието да се навлиза в морето на богословските дебати се дължи на спецификата на разглежданите теми и на стремежа да се избегне зависимост от доминиращите тенденции в съвременните изследвания. Друга немаловажна причина е отсъствието на критични издания на много от класическите и по-нови учители и авторитети на православното богословие, както и на достъпни преводи на съвременните езици.

По думите на Диоклийсикия митр. Калистос, проектодокументите, представени за обсъждане от Светия и Велик събор, страдат от липса на богословско вдъхновение. Същото не може да се твърди за двата нови документа, изготвени и приети в рамките на съборните заседания: Енциклика на Светия и Велик събор (наричан по-нататък Енциклика) и Послание на Светия и Велик събор (наричан по-нататък Послание). Тези текстове рамкират съдържанието на останалите и задават богословски критерии за тяхната интерпретация. В този смисъл Критският събор продължава традицията на Вселенските събори, чиито определения (ороси) не прекратяват, а отварят богословската спекулация. Съборът не решава богословски проблеми – той дава определения на църковната вяра, които биват осмисляни и изяснявани чрез усилен спекулативен труд.

Цялата статия: Богословската програма на Критския събор (бележки върху решенията на Светия и Велик събор на...

„Изречения на светите отци” (Apophthegmata patrum): текст и контекст

Имайки предвид твърдението на св. Йоан Синайски, че „светлина за монасите са ангелите, а светлина за всички човеци – монашеският живот”,[1] можем да си обясним голямата популярност на поученията и разказите за живота на древните монаси сред вярващите от късната античност и средновековието чак до наши дни. Тези поучения и разкази сравнително рано започнали да се записват и разпространяват, като с течение на времето били включени в сборници, известни като патерѝци, респ. патерикони (от гр. πατήρ – „баща, отец” – т. е. „книги за отците”, „отечески книги”) или отечници.[2] Настоящето изложение представя накратко историята и съдържанието на един от най-разпространените патерични сборници – „Изречения на светите отци”.[3]

„Изреченията”: текстът

Сборникът „Изречения на светите отци” (гр. Ἀποφθέγματα[4] τῶν ἁγίων πατέρων) е известен повече с латинското си название Apophthegmata patrum. На гръцки се срещат и други наименования: Ἀποφθέγματα τῶν ἁγίων γερόντων – „Изречения на светите старци”, Βίβλος τῶν γερόντων – „Книга за старците”, Τὸ (Μέγα) Γεροντικόν[5] – „(Велик) старечник”, Τὸ Πατερικόν – „Отечник”. В основата си той съдържа поучителни изречения (апофтегми) и кратки разкази за най-бележитите монаси (наричани още старци или авви,[6] т. е. „отци”), подвизавали се в Скитската пустиня в Долен Египет (за нея по-долу) през „златния век” на монашеството (4-6 в.). По-късно към тях били прибавени разкази и поучения на отци от други места в Близкия Изток (Синай, Палестина).[7]

Цялата статия: „Изречения на светите отци” (Apophthegmata patrum): текст и контекст

Свободна воля и предопределение във византийската традиция (от Немезий Емески до Фотий Константинополски)

През 529 г. радикално августинистки определеният втори събор в Оранж, председателстван от епископ Цезарий от Арл, осъжда учението за волята на Йоан Касиан (ок. 360-435), причислен към т. нар. полупелагиани. Източните църкви не признават решенията от събора, а съвременните изследвания показват, че основанията за това осъждане не засягат учението на Касиан. Заедно с това обаче ясно се вижда, че Йоан се различава в решаващи места от късния Августин, при което отваря повече място за свободата.

Роденият в Малка Скития Йоан Касиан е бил монах в Палестина и Египет. Около 400 г. става ученик на Йоан Златоуст в Константинопол и е ръкоположен от него за дякон. Малко след това той се преселва на Запад и основава ок. 415 г. два манастира около Марсилия. Монашеските правила и духовните наставления на пишещия на гръцки и латински Йоан играят важна роля както на Запад, така и на Изток. Неговото съчинение De incarnatione Christi contra Nestorium, писано ок. 430 г. по молба на бъдещия папа Лъв I, служи на този папа като база за позицията му в христологичните дебати през следващите десетилетия.

Цялата статия: Свободна воля и предопределение във византийската традиция (от Немезий Емески до Фотий...