Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Обòжението (теосиса) в дискурса на модерния антипаламизъм и на църковните отци

Публикувана на Вторник, 18 Септември 2012 Написана от Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0Едва ли ще кажа нещо ново, ако споделя утвърдилото се сред много съвременни богослови и историци мнение, че разделението между Източното и Западното християнство до голяма степен се определя от фундаменталната противоположност на богословското развитие на традициите им. В творчеството на двама ключови богослови – св. Григорий Паламà за Изтока и Тома Аквински за Запада – тази противоположност може да бъде най-ясно видяна и осмислена предвид факта, че написаното и от двамата е своеобразен апогей и обобщено осмисляне на голяма част от богословието на всяка от двете традиции. Разбира се, св. Григорий не може да претендира за всеобхватен труд като Summa theologiae,[1] но за православието точното изложение и изяснение на учението за обòжението и исихазма, което в същина съдържа и засяга основните верови истини на Православната църква, без преувеличение може да бъде прието за също толкова фундаментално систематизиране и обобщение. Двамата се превръщат във водещи фигури, символични лидери на двете направления в богословието на Изтока и Запада – схоластиката и исихазма, а имената им съответно в синоними на тези направления: томизма и паламизма. В епохата на Средновековието томизмът и исихазмът са най-ярките изражения на двете традиции, като същевременно показват огромната пропаст, образувала се през вековете между тях. Погрешно би било да смятаме Тома Аквински и св. Григорий за новатори, за основоположници на нови направления в богословското развитие на Изтока и Запада. Трудовете им просто обобщават предходния опит, който е основа и съдържание на тяхното богословие, като същевременно ясно показват огромните противоречия, натрупани между двете традиции в цялостното богословско осмисляне на Твореца и творението и на връзката между тях.

Методът на отците и православното богословие

Публикувана на Събота, 15 Септември 2012 Написана от Светослав Риболов

Svetoslav RibolovДискусията за метода в началото на 21 век

През 2010 г. във Волос, Гърция, се свика една от най-нашумелите конференции от 2000 г. насам, с много широко представителство – най-вече от православни богословски школи и изследователски центрове в Западна Европа, Америка, Румъния и Сърбия. Организатори бяха Академията за богословски изследвания във Волос, Православният институт на Университета Фордъм, САЩ, и Икуменическият институт в Клуж, Румъния. Конференцията се проведе под интересния наслов: „Неопатристичен синтез или следпатристично богословие – каузата на контекстуалното богословие в православието” („Νεο-πατερική σύνθεση ή Μετα-πατερική Θεολογία: Το αίτημα της θεολογίας της συνάφειας στην Ορθοδοξία”). Този проект за задаване „нова” посока на православното богословие е всъщност дълготрайна програма на кръг православни богослови, които виждат редица недостатъци в досегашните богословски изследвания и в курикулумите на богословските училища и които желаят обнова и актуализиране на православното богословие.[1] В повечето изложения темата за контекстуализирането на православното богословие в 21 в. върви ръка за ръка с изоставянето на т. нар. „неопатристичен синтез” на 20 в. (свързан най-вече с трудовете на о. Георги Флоровски и Владимир Лоски), което пък, от друга страна, се уравнява от организаторите с изоставяне като че ли на цялото патристично богословско наследство на Източноправославната църква[2] – тема, която отдавна назрява в православното богословие и явно сега, в началото на 21 в. придобива ясни очертания и се легитимира като определено течение. Алтернативата на това течение бих поставил в неофициално представящата се във виртуалното пространство вълна на „антимодернизма”, която обаче не успя да формулира конкретни, научно и обективно представени идеи, за да остане в сферата на недиалогичното отхвърляне без ясни богословски и най-вече еклисиологични аргументи, на цяла плеяда православни мислители, дали облика на православната богословска мисъл през 20 в.

Житие на Филотея Темнишка: богословски акценти

Публикувана на Петък, 17 Август 2012 Написана от Свещ. Петър Петров

Fr Petar_PetrovДобре е, прочее, с духовни очи да виждаме подвизите на съвършените мъже и страдалци на добродетелта и от там да придобием някаква печалба. Видимите и възхвалявани дела стават достойнотърсени и биват достойновъзжелани и поощряват зрителите да ги притежават; повестта от такива подвизи принася немалка полза, когато разказите са отпращани от слуха на знаещите към слуха на незнаещите.

Житие на св. Ромил Бдински

По сполучливия израз на един от изследователите на агиографското наследство, житията на светците са „своеобразна енциклопедия на Църквата”,[1] в тях е отразен духовният опит на православието, придобит в историческия път на Църквата. С други думи, имат информативен и познавателен характер,[2] а техният действителен автор е Богочовешкият организъм – Църквата.[3]

Неизличима следа в православната духовна съкровищница оставя и Българската църква – във вековния си исторически път, чрез просияли светци и озарени агиографи. Сред тях най-много блести св. Евтимий Търновски. Перото и словото му прилягат така, както любовен порив на младеж, устремен към своята любима. Сред многото словесни венци от духовни цветя, изплетени от светия патриарх е и похвалата му за св. Филотея Темнишка.

Насочваме вниманието към нея тъй като тя е малко позната на съвременниците в духовните и историческите си измерения.[4] Разбира се, не можем да претендираме за изчерпателност. Изворознанието разширява обхвата на познаването на историческите документи, което все повече потвърждава необходимостта от колективни проучвания. Тя е още по-наложителна при проучване на всеобхватни извори като агиографските. Поради това тук по-скоро ще изтъкнем някои акценти в творбата, които са ключови за разбирането ѝ.

Причастие, единение, общение в Божествената Литургия: Въведение в мистагогията

Публикувана на Петък, 08 Юни 2012 Написана от Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovТемата за причастността, като цяло, придобива особена актуалност в настояще време – време на единителни процеси между сходните деноминации в Църквата и същевременно на подчертана секуларизация и демитологизация, които водят след себе си релативизъм, маргинализъм, символизъм и еклектизъм.

Ще потърсим в тази тема нейното литургично измерение и присъствие като част от Практическото богословие на Църквата или иначе казано от богословския праксис. Поради факта, че „за по-голямата част от тринитарното богословие и еклисиологията дискусията за категорията koinonia се е превърнала в условие, без което не може”,[1] ще изтъкнем изобщо невъзможността за ползотворно развитие на практическо богословие в епохата на Новото хилядолетие без вникване и задълбочаване в същността на темата за литургичната причастност и съединението на измеренията и потенциалите в Творението, отразени в Литургията, както и без достойното им реално прилагане.

Благодатното отчаяние в аскетичната традиция на 20 век

Публикувана на Четвъртък, 10 Май 2012 Написана от Златина Иванова

elder silouanЕдва ли в историята на човешкия род има епоха, която да е белязана от толкова дълбоки трагедии като двадесетото столетие – този трагичен век даде толкова много изгубени поколения в световни войни, исторически катаклизми, революции, сривове, велики депресии, че за човека стана като че нормално да живее с болката на тоталната липса. Липса на смисъл, липса на цел, липса на вяра, на кумири. Но по Своя премъдър промисъл Бог реши, че и това съвсем ново, различно и познало отчаянието в небивала дълбочина поколение трябва да има своите представители в рая, като внесе в богатата палитра на светостта своя неповторим почерк. Една от основните характеристики на раненото от отчаянието поколение е безкомпромисната, екзистенциална честност – предпочитаща тоталната смърт и саморазруха пред частичната истина и половинчата ценност. Ангелите Господни уловиха за Църквата именно такива хора – радикалисти, способни да оценят и припознаят като сроден евангелския радикализъм на Христос. Онзи Христос, който беше снизходителен и съчувстващ на всеки грешник, и безкомпромисен и суров към фарисеите и тяхната полу-правда, и Чиито образ в предходните епохи на „църковно благополучие” бе затъмнен. На Този Христос екзистенциалните радикалисти можеха да се доверят, защото припознаха в Него сроден дух. При цялата им емоционална, психологическа и идейна обърканост, безкомпромисната жажда за истинност прави такива хора способни да погледнат към Христос и да поискат да Го чуят. „Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те вървят след Мен” (Иоан 10:27). А Христос винаги е бил щедър към жадните. Те са Неговите любимци, неслучайно на тях Той посвещава едно от блаженствата: „Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ud9yf 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме