Колкото Изтока от Запада?

Петък, 17 Февруари 2023 Написана от Тони Николов

St David and Solomon Vatoped monasteryВъпросът на Александър Македонски

Има един текст от Псалом 102, който особено подтиква към размисъл. Става дума за отстоянията в света между видимото и невидимото, както и отвъд всяка видимост:

„… колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта (на Господа) към ония, които се боят от Него; колкото е далече изток от запад, толкова е отдалечил Той от нас нашите беззакония“ (Пс. 102:11-12).

Текстът е важен не само заради проблема с физическата съизмеримост, често отсъстваща в Библията и съдържаща се в противопоставянето „колкото-толкова“; и дори не толкова с дефинирането на Изтока и Запада като ориентири, а с това, че като граница между тях се полагат „нашите беззакония“. Всичко ли се издига от земята? И всичко ли снизхожда от небето, щом не друго, а греховете ни се превръщат в мяра на „отстоянието“? Текст енигматичен и безспорно плачещ за коментар.

И, честно казано, нямах никакъв отговор на този „физически парадокс“ на греха, докато наскоро в една лекция на големия френски философ Еманюел Левинас от 1988 г. (публикувана в книгата му Нови талмудически четения, Париж, 1996 г.) не попаднах на същия този текст, „прояснен“ със следната притча от вавилонския Талмуд, за която не бях и чувал:

Александър Македонски задал десет въпроса на мъдреците от пустинята Негев. Запитал ги дали отстоянието между небето и земята е по-голямо, отколкото от Изтока до Запада. Те му отговорили: разстоянието от Изтока до Запада е по-голямо. Знайно е, че щом слънцето е на Изток, всички на Запад могат да го съзрат и обратното. Ала когато слънцето е насред небето, никой не може да го види.

Съответно те се позовават на цитирания текст от Псалом 102. Интересен е отговорът на мъдреците. И той е свързан със зенита на слънцето: когато то е в най-високата си точка, предметите не хвърлят сянка, независимо че уж нищо не смущава нашия поглед.

Тогава Александър продължил да пита. Кое е създадено първо – светлината или сянката. На което те му отговарят: по това нямаме отговор.

Забележете: мъдреците от Негев не казват, че сянката върви след предмета, нито че става тъкмо обратното. Обяснението във вавилонския Талмуд е следното:

Те не му отговарят от страх да не би да ги запита кое е отгоре и кое – отдолу, кое е вътре и кое – вън.

Срещнал отказа им, тогавашният повелител на света е принуден да се задоволи с дефиницията им за мъдрец – с това, че животът предполага да приемем факта на нашата смърт. Сетне влиза в сблъсък с тях по въпросите за популярността и властта.

Пита ги: как да стана популярен? Те му отвръщат: като възненавидиш властта и авторитета. На което той възразява: трябва да възлюбиш властта и авторитета, за да управляваш в полза на людете.

Накрая Александър Велики ги пита още две неща: дали е по-добре човек да е по море, или на сушата? И как да стигне Изтока, щом иска да завоюва Африка.

Отговорът на мъдреците: най-добре е на земята, тъй като дръзналият да се впусне в морето, се усеща спокоен едва на твърда земя. А до Африка се стига трудно, тъй като трябва да се мине през планините на сенките, препятстващи всекиго. Необходими са либийски магарета, свикнали да пътуват в мрака, както и камари с въжета, които, веднъж опънати, могат да подскажат обратния път.

Ала нека се върнем в началото на този юдейски апокриф за въображаемата среща между Александър Велики и мъдреците от пустинята.

Ясно е, че разстоянието между Изтока и Запада, поне „земно“, е трудно обозримо; знаем що е Изток и що е Запад, защото познаваме различията. Не виждаме обаче точката им на свързване дори днес, независимо от напредъка в научните технологии.

Проблемът далеч надхвърля връзката между оптиката и логиката. И донякъде се корени в самия въпрос на Александър Велики, обвързващ количествено измеренията на всемира. Логичен въпрос за човек на действието, произтичащ от самата логика на властта и на овластения. От политиката, подтикваща хората да свържат даже необозримото, за да завоюват все повече и повече.

В коментара на Еманюел Левинас към тази притча тя е представена като „срез“ на човешката участ. На пътя „по хоризонтала“, минаващ през всекидневния труд на милиарди човешки същества; там, където има множество препятствия по пътя, но и много възможности за постигане. И обратното, пътят „по вертикала“ е път към висините. Това е и пътят на въображението, на поезията, на нашите блянове. Дори когато опитът за постигане на висините често завършва неуспешно – като полета на Икар.

Струва ми се обаче – поне с днешна дата – че би било важно да се върнем отново към „отстоянието“ между Изтока и Запада, което, уж физически фиксирано, се оказва толкова променливо и непостижимо. И макар „измерени“ (съответно „сближени“), Изтокът и Западът се оказват безнадеждно раздалечени. Дори повече отколкото небето и земята.

Дистанцията между небето и земята ни е дадена „зримо“ по вертикала (в текста на псалома тя е сравнена с „великата милост“, сиреч с благодатта). Второто, земното отстояние, обаче се оказва физически „най-непостижимо“, щом дистанцията между Изтока и Запада бива оприличена на отдалечаването на „нашите беззакония“, сиреч на бездната на греха.

Явно този път би бил кратък и напълно възможен, ако не минаваше през ожесточението на сърцата, през нелюбов и омраза. През трансгресия, отчуждаваща всяко човешко добро деяние.

Стихът от псалома идва да ни покаже едновременната съвместимост и несъвместимост на двете отстояния. В случая между небето и земята – на „боящите се“; в казуса „между Изтока и Запада“ – на „ненавиждащите се“.

Виждаме го и по отговора на мъдреците от пустинята Негев: „физическият отговор“ изглежда някак по-лесен, ако всичко зависеше единствено от местоположението на слънцето сутрин и вечер. В стиховете от Псалом 102 второто „отстояние“ е почти неизмеримо, ако се съди по глаголите, които го пресъздават.

Милостта към боящите се от Бога надмогва всичко, даже физическото отстояние горе-долу. И обратното, омразата е в състояние да умножи до безкрайност разстоянието, да го направи безмерно в ненавистта. Независимо че „дните на човека са като трева; като полски цвят цъфти той“ (Пс. 102:15).

Ширината и височината разделят, но и се сливат. Разпръснатите по пътищата на земята хора се събират, но и се противопоставят. За добро или зло, в обич или в грях, в идентичността си едни спрямо други.

Изтокът и Западът престават да бъдат физически полюси, особено след научно-техническите революции, но си остават морални полюси на противостоенето, на вековни исторически вражди. Изтокът срещу Запада. Западът срещу Изтока.

Ненавистта е сила в „ширина“; тя е всеобхватна, но не и безкрайна. Погледната от „височина“, тя е тънък пласт от човешкото битие, вторична утайка на злото.

„Височината“ придава друг смисъл на „човешката геометрия“. „Ширината“ е сякаш метафора на играта между отблясъците на огледалото. „Височината“ е лъчът светлина, който променя изображението. Разкривеното отражение мигом изчезва, озарява се и търпи промяна.

Въпросът на въображаемия Александър Македонски, но реален ученик на Аристотел, е особено интересен във втората част на притчата от вавилонския Талмуд, свързана със светлината: а защо не виждаме слънцето в зенита му, когато нищо не ни дели от неговите лъчи? Защо го виждаме най-ясно в полюсите му (сиреч в Изтока и в Запада)? И не е ли тук разковничето на „парадокса за светлината и сянката“, на който мъдреците от пустинята Негев отказват да дадат отговор. Тъй като това ни връща към тайната на кн. Битие и сътворяването на светлината, която е „нещо добро“, затова бива отделена от тъмнината. Факт, предполагащ мисъл за „първоначалната тъма“. Въпрос, който никога не бива решен и който си остава предизвикателство пред дверите на човешкия разум.

* За първи път този текст е публикуван в Портал Култура на 26 януари 2023 г. – тук (бел. ред.).