Боговъплъщението и коледният дух

Сряда, 21 Декември 2022 Написана от Ренета Трифонова

1 OrantaИма едно хубаво произведение на Бердяев: „За достойнството на християнството и недостойнството на християните“. В цялото заглавие е изказана не само неговата мисъл и позиция, то събира в няколко думи историята на християнството и обяснява накратко това, което много хора днес – вярващи и невярващи – установяват: че Христос и християнството са две различни неща, а заради недостойнството на християните страда не само цялата Църква, но и спасението на много хора, които са насочили взора си към Бога и го търсят.

Предполагам, че такива мисли за не едно събитие могат да изникват във всеки християнин, когато наближи Рождество Христово. Един месец преди празника започват приготовления, които радват всички – елхи, подаръци, коледни намаления на стоките, коледни надбавки, промоции на билети за пътувания по цял свят и каквото още се сетите. Пазарът до такава степен е залят с всичко „коледно“, че когато самият празник наближи и трябва да посрещнем Богомладенеца, вече сме преситени от цялата „коледна радост“ и шумотевица.

Не знам дали в миналото, дори преди времето, когато този съвременен „коледен дух“ завладява света за идващия празник, християните са се замисляли за целта на Боговъплъщението. В съвременния свят на големи виртуални общности и все повече самотни хора в тях, все по-малко се говори за целта и смисъла на човешкия живот. Все по-малко се говори между християните и за целта на Христовото Рождество и защо Църквата като Негово Тяло го посреща с такава тиха и дълбока радост и благодарност. Целта на Христовото Рождество не е просто да ни зарадва, а да ни приобщи към един важен акт на Божията воля – не само да видим, да свидетелстваме и да повярваме на Христос, а да станем подобни на Него. Христовото Рождество е първото свидетелство, че човекът е призван от самото си сътворяване да стане богоподобен и христоподобен. Бог става Човек, за да стане човекът бог по благодат.

Събитието на Божието Рождение неслучайно е в пещера, в ясли, далеч от всякакъв шум и суета. Бог идва тихо, без външна парадност и „реклама“, идва в свят, който не Го приема и Го разпъва. Същият свят обаче днес подменя празника на Неговото Рождение с нещо друго, с някаква сълзливо-сладка Коледа, която за едни е просто пазаруване, за други е почивка и гостуване, за трети – трапеза, сурвакане и месене на обредни хлябове. И колкото и да се залъгваме, че светът е християнски и ние сме наследници на християни, фактът, че едни празнуват Христовото Рождество, а други – нещо друго означава, че тези, които посрещат Въплътилия се Бог стават все по-малко.

Рождението на Христос идва да ознаменува началото за нов живот за човека – раждането на нова твар в Христос. Христовото Рождение е знак за новото и предстоящо човешко раждане – не само по плът, но и по дух. Обличането на Бога в плът благоволи към целия потънал в грях човешки свят, а слизането на Небето на земята дава нови живителни сокове за човешкия род, връща смисъла на земното съществуване. Бог обръща взора Си към Своето творение, очаквайки то да сподели радостта си от общението с Него.

2 OrantaИма една икона на Божията майка, която изобразява точно това „слизане на Небето на земята“ – Богородица е в молитвена поза (Оранта) с вдигнати ръце, а в нея – Божият Син, Който благославя целия свят и цялото творение. Нарича се „Ширшая небес“ (по-голяма от небето), т. е. събрала цялото небе в себе си, тъй като „Небето и небето на небесата не Те побират“ (3 Цар. 8:27). Тази икона онагледява тайната на Боговъплъщението – Роденият преди всички векове се ражда от човек, за да стане Богочовек. И всичко това – в утробата на Пречистата, която е по-пространна от цялото творение.

Христовото Рождество дава не само нова ера и ново летоброене. Това предзнаменувано в Св. Писание и в Преданието на Църквата Рождение е нещо повече от най-важното историческо събитие. Това Рождество е пре-обръщане на цялата вселена. Безгрешният Бог идва в грешния свят; Ражда се Този, Който е предвечно роден; в човешка утроба се вмества Невместимият; Безтелесният се облича в Тяло; Бог става Богочовек, за да върне човека отново при Себе си.

„Защото човешката природа изначално бе сътворена за Новия човек. Към Него бе пригоден умът и желанието. Приехме ум, за да познаваме Христос; желание, за да Го следваме; памет, за да Го помним, тъй като още при сътворяването ни Той бе архетипът (началният образ). Защото не старият Адам е първообраз на Новия Адам, а Новият – на стария“ – пише св. Николай Кавàсила („Да опазим живота в Христос“).

Затова човешката свобода е велик Божи дар. Тя може с няколко думи да върне човека отново в общение със своя Създател, както преди това го е отдалечила от Него. Божията майка неслучайно бива питана – нейната воля и отказът ѝ е можел да се окаже решаващ за съдбата на човешкия род. Цялата тази Божия тайна се случва след нейните думи: „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти!“ (Лука 1:38), „защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума“ (Лука 1:37).

Когато говорим за Христовото Рождество, трябва да помним, че то е преди всичко покана за охристовяване на целия човешки род. Бог не се ражда случайно в пещера – светът го приема толкова тихо и незабележимо, че почти никой, освен пастирите и влъхвите не разбира за това събитие. Светът приема Богомладенеца по най-враждебния начин още със самото Му Рождение и с първите мъченици – Витлеемските младенци, избити заради Него: „Рахил плаче за децата си и не иска да се утеши за тях, защото ги няма“ (Иер. 32:15). И цялата тази скръб, целият този ужас от убийствата на Витлеемските младенци се смесват с радостта на небето заради родилия се Богочовек. Всъщност Христовото Рождество е предобраз на Христовия Кръст – както Невместимият се вмества в човешка утроба, така тридесет и три години по-късно, Безсмъртният ще легне в каменния гроб, за да слезе в ада и да благовести за Себе си.

В една хубава проповед на тема „Възкресение и кръст“ (тук) митр. Антоний Сурожки пише: „Рождението на Христос не се явява за Него начало на живота, а начало на смъртта. Той приема всичко, което представлява нашето битие, и първият Негов ден от живота на земята е първият Негов ден на Кръста“.

Това е някаква велика и страшна тайна, непосилна за човешкия ум. Същата велика и страшна тайна превръща човешкото тяло на Богородица в пещера за Невместимия, и целия Божи план за спасението на човека – в една единствена цел: човекът да стане подобен на Богочовека. А Неговата майка приема цялата радост от Рождеството и цялата мъка от Кръста, с достойнството на човешката свобода и избор, за да ѝ пее човекът: „Достойно е наистина да те облажаваме, Богородице, винаги блажена и пренепорочна и майка на нашия Бог“. Човешката свобода прави една жена по-почитана от херувимите, и несравнено по-славна от серафимите.

Затова, когато говорим за достойнството на човека, то никога не може да бъде извън свободата и достойнството на Бога, защото ние носим Божия образ в себе си. Човешкото достойнство е винаги във връзка с Божието достойнство и Неговото име. Такова достойнство трябва да имаме и по отношение на целия си живот – не защото човекът е ценен сам по себе си, а защото е ценен в Божиите очи и защото е Божие творение. Дори ангелското достойнство е различно от човешкото достойнство, което Отец е вложил в човека при сътворението: „Що е човек, та го помниш, или син човечески, та го спохождаш? Понизил си го малко нещо спроти Ангелите; със слава и чест си го увенчал и си го поставил над делата на Твоите ръце“ (Евр. 2:6-7).

Човекът има такава ценност в Божиите очи, че Той (Богочовекът), избира да облече Себе си в плът и да изпита гонение и смърт, защото човекът не може сам да постигне Неговото подобие. Всъщност Христовото Рождество е връщане на човека в пътя на богоподобието. Боговъплъщението отваря дверите на друг път след смъртта – на вечния о-христо-вен живот.

Далеч от дълбочината на смисъла и целта на Божието Рождение, светът вече не Го приема така враждебно, както в началото на новата ера. Не, светът дори показва, че се радва, защото идва някакъв празник. Но лишен от целия смисъл на Боговъплъщението, на тази дълбока и страшна тайна, която се изпълва в тишина, този празник, наречен „Весела Коледа“, носи друга „радост“, друг смисъл, друга символика и друг живот. Той носи духа на този свят, който не позна Христос в яслите, въпреки че го водеше Витлеемската звезда. Този дух е същият, който преследваше Младенеца на път за Египет; същият, заради когото бяха избити Витлеемските младенци и заради когото „Рахил плачеше за децата си“. И този „коледен дух“ осветскостява човека по такъв о-без-образ-ен начин, че го прави възможно най-далечен на своя Архетип – Христос.

Събитието на Христовото Рождество неслучайно е предшествано от пост за Църквата. В цялата тази шумотевица постът е много важен, защото дава на човека тишина, душевен уют, мир, и му помага да потъне в тихото очакване на Идващия да се роди. Постът винаги предшества важни събития от живота на Църквата, като помага на човека да утихне, да се вглъби в себе си, да се у-само-ти, о-помни и да о-смисли предстоящото събитие така, че да поиска да се о-христо-ви със същия този поздрав – нека ми бъде по думата Ти, с който е отговорила Мария. Постът „опразва“ душата и тялото от враждебния на Христа дух, за да има място за истинската радост от Рождението на Младенеца. И за да бъде радостта тиха, мирна и пълна. На света идва Дете, което ще преобърне цялата земя и ще вмести небето в утроба. Идва Син, който никога преди това не се е раждал на света, но винаги е бил роден преди всички векове; идва време, когато човешкият род ще може отново да встъпи в общение с Бога, идва среща на радостта в Неговото Тяло, която никога не свършва. Идва нова надежда за мястото на всекиго от нас в Божието царство. Идва най-прекрасният (Пс. 44:3).

* За първи път този текст е публикуван в: Вяра и дело, 6 (20), 2019 – тук (бел. ред.).