Раят на разбойника и адът на фарисея

Благоразумния разбойник в миг с рая си удостоил, Господи,
и мене с кръстното дърво ме просвети и ме спаси

(светилен „Разбойника благоразумнаго“, гл. 3)

„Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас. А другият, като заговори, мъмреше тогова и казваше: та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил. И казваше на Иисуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая. Беше вече около шестия час, и настана мрак по цялата земя до деветия час; и потъмня слънцето, и храмовата завеса се раздра през средата“ (Лука 23:39-43).

Евангелската сцена с благоразумния разбойник, в която небето потъмнява, земята се разтриса и храмовата завеса се раздира на две, е повод не само за размисъл, а и за по-ясно вникване в онова ново, различно от описаното от Еклисиаста,[1] което Христос донесе с Въплъщението и Възкресението Си.

Човек обикновено живее с правила, които често слагат толкова дълбок отпечатък върху живота му, така сковават душата, че понякога трябва да се случи нещо необичайно, за да бъдат те разчупени и да се отърси от тях. Обикновено се подчинява на тази външна норма, в която е роден, в която е възпитан и в която живее. Излезе ли извън нея, тя бързо го „връща“ обратно там, където „му е мястото“: поради външно благоприличие, поради страх от непознатото ново и различно, или дори просто от уважение към традицията на коректното и добро поведение.

Прави впечатление обаче, че Христос изобщо не се е съобразявал с такива външни норми. Не че е нарушавал традицията, напротив: спазвал е всички външни предписания на Закона. Новото съдържание обаче, с което Той е изпълнил Закона, не идва тихо или незабележимо, а почти парадоксално.

Нечувана за тогавашните нрави е била например сцената с хананейката – жената, на която Христос е казал, че не бива хлябът да се вземе от чедата и да се хвърли на псетата.[2] Така е действал тогавашният старозаветен закон. Езичниците са били „псета“ – чужди, неверници, почти врагове. Гледали са ги с презрение, понеже те не са познавали истинския Бог и не е можело да им се вярва. С вярата си обаче хананейката не е намерила милост в Закона, а в Бога, в Христос – при Този, Който сам за Себе Си е бил закон.

Друга невероятна сцена е със самарянката, от която Христос е поискал вода, а тя в удивлението си Го е попитала: „Как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?“ (Иоан 4:9). Той пък не само я е спрял и я е помолил за вода, но ѝ е посочил и Месията, т. е. Себе Си, казал ѝ е за живата вода, за вечния живот, говорил е с нея за вярата и е засегнал нравствени въпроси, без да я осъжда за живота ѝ.

Блудницата пък, умила с миро нозете Му, е още по-необичаен случай. Името ѝ в евангелията не е казано, но сцената с нея е много важна за християнската нравственост.[3]

В друг текст евангелистът свидетелства, как грешници и презрени митари седят с Христос и беседват с Него.[4] В старозаветни времена между вярващите в истинния Бог и езичниците е съществувала непреодолима преграда между „избраните“ и останалите – „псетата“, както алегорично се изразява Христос пред самарянката. Той обаче почти винаги се е срещал с тъкмо такива странни хора – болни, бесновати, прокажени (в онези времена болестта и страданието са били признак на грях и на Божие наказание), митари, блудници, грешници, не се е гнусял от тях, общувал е свободно с такива хора, макар и да е съветвал Своите апостоли да отиват при „загубените овци от дома Израилев“ (Мат. 10:6). Хора като самарянката и като хананейката не са почитали истинския невидим Бог на Моисей, Който е открил Своите заповеди, но Христос е общувал с тях, а фарисеите са Го упреквали за това.

Дали ние – носещите Христовото име днес, не допускаме същата грешка, която са вършели и фарисеите? Имаме си едно удобно и наследено християнство – православие, което разбираме по същия начин, както фарисеите са разбирали Моисеевия закон. Те му били сложили рамки, оковали го в предписания, с които така го променили, че буквално оковали човека, задушили го, а „Законът“ вече не приличал на Божия закон, който им е бил завещан от Моисей. Справедливостта често е надделявала над любовта, превръщала се е в жестокост и безчовечност, а Законът Божи засенчил Самия Бог до такава степен, че мнозина не успели да Го разпознаят в плът.

Всъщност Христовата етика е необикновена, различна, непозната дотогава в света. Тя не прави разлика между юдеин и езичник, между вярващ и невярващ. Нейната справедливост преминава през любовта, тя е над всяка националност, раса и пол. Такава любов стои над всякакви различия. За нея е важен единствено човекът, неговата личност. Тази любов е създавала нови отношения между човека и Бога, стигнала е дори дотам, че е позволила Бог да подари рая на един… разбойник.

На мястото на един старозаветен човек може би щяхме да се запитаме каква е тази нравственост, непозната дотогава, според която един Бог може да бъде разпънат на кръст до разбойник? А каква е тази етика, която прави възможно Бог – в страданията на Кръста – да обещае вечно блаженство на престъпник и той да влезе в рая пръв след Христос?

Сцената с разбойника е това ново, което разтърсва Моисеевия закон. Последвана е от смъртта на Христос, която раздира храмовата завеса на две. Това обаче идва не заради спазването на Закона до последната буква, а заради осъзнаването на човешкото падение.

Разбойникът от кръста не е бил като хананейката, самарянката или блудницата – той е извършил страшни грехове не само против себе си, но и против другите. Бил е не просто извън закона, а извън всяка човешка норма, извън общността. Престъпник, убиец, насилник. При това – осъден справедливо, както сам той признава.[5]

Сцената с него разкрива безумството на християнската нравственост, според която е възможно в рая да влезе човек, който цял живот е нарушавал Закона и е пренебрегвал Божиите заповеди. В същото време онези, които са били олицетворение на Закона, които са спазвали всички негови предписания и заповеди, се оказва, че са го нарушили по най-брутален и безобразен начин. Защо човек, който познава Закона до последната му буква, може да предаде Бога на разпятие и смърт, а друг, който е грешил през целия си живот – насилвал е, убивал е, разпънат е на кръст за греховете си, да влезе първи в рая на вечната радост и блаженство? На пръв поглед това изглежда невъзможно, но в действителност е твърде логично. Моисеевият закон е донесъл заповеди и предписания, а евангелските събития ни срещат с друга реалност, която идва с Христос и която вече по никакъв начин не може да бъде скривана – реалността на Царството, което е в нас.[6] Това е реалност, която не кореспондира с външни норми или правила, а стои над тях, извън тях и продължава в есхатона – „последното“[7] в нашия живот, което няма край.

Сцената на Кръста с обещания на разбойника рай е дълбоко символична и с нещо друго. Тя показа по какъв начин, въпреки дълбочината на човешкия грях и закоравялото сърце, в човека действа Божието присъствие, Божията любов. Христовият закон е съвсем различен от Моисеевия. Ако при последния десетте Божии заповеди бяха достатъчни за човека, то новият Христов закон дава още една двуединна заповед, която покрива всички останали, защото те се съдържат в нея: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила. Тази е първа заповед. Втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си. Друга заповед, по-голяма от тия, няма“ (Марк 12:28-31).

Какво още ни открива тази евангелска сцена? Това, че новата евангелска етика на любовта е етика на Кръста, страданието и покаянието. Че без тези три неща, които и сам разбойникът е изпитал, не може да дойде онова Царство, което е вътре в нас. И тази нова реалност е състоянието на препълненото сърце (архим. Захариас), което не оставя място за греха. Препълненото човешко сърце не таи място за зло и заблуда. То изхвърля всичко излишно, което отделя човека от Бога.

Не така се е случило обаче с книжниците и фарисеите. Те са пазели всяка буква от Закона и са били негови свидетели. Те са поучавали в синагогите и са разяснявали как да се спазва Законът, за да може човекът да бъде оправдан пред Бога. Книжниците обаче инстинктивно са разбирали, че от техния закон, изопачен от делата им, вече няма полза, защото насреща им се е намирал Този, Който владее пространството и времето, живота и смъртта. За тях Христос е представлявал опасност. Опасност, че „статуквото“ им ще бъде обезсилено, че животът им вече няма да бъде същият и че „делата по закона“, които те са вършели, вече са се обезсмислили, както по-късно ще потвърди св. ап. Павел.[8] Те не са служели на Бога, а сами на себе си.

Тази нова реалност не е донесла просто нов закон, нова книга или ново послание. В нея Бог е принесъл Себе Си – „за всички и заради всичко“.[9] Съветвал е учениците Си да познават хората не само по делата, а и по техните плодове, защото делата понякога могат да бъдат външно добри и милосърдни, и същевременно лицемерни. Важен вече е плодът на човека като личност със своя неповторимост.

Окончателният и най-важен признак на тази нова евангелска етика е била обаче възможността човекът да се уподоби на Бога. Никоя друга етика, философия или учение преди Христос не са могли да постигнат това. Очертала се възможност човекът да стане нова, обновена и преобразена твар. Бог е станал човек, за да може човекът да стане като Бога (св. Атанасий Александрийски). Необходимо е било вече ново раждане, обновяване на човешката природа. И, според евангелските събития, се оказва, че първият, който е постигнал тази нова реалност, е не друг, а тъкмо благоразумният разбойник.

Тази кръстна сцена съдържа в себе си знаменателно свидетелство. Разбойникът е показал нагледно, че човекът може да придобие рая единствено ако поиска да възстанови общението си с Бога. Христос обръща взор към разбойника, когато чува думата Господи. Грешният човек не само е осъзнал греха си и е изповядал Христа като свой Бог, но и се е обърнал към Него с надежда – като към личен Спасител: Спомни си за мене кога дойдеш в Царството Си. Божият Син вижда искрено съкрушение и покаяние, дълбоко осъзнаване на греха и падението. С действията си разбойникът през целия си живот е вървял против човешкото естество, унижавал е човешката личност и е нарушавал правата ѝ. И неговото наказание е било справедливо, но това възмездие не е било достатъчно за него. Старият закон е действал на принципа грях-наказание-справедливост, а новият закон – на коренно различен принцип: грях-осъзнаване-покаяние. Така е действал този Христов закон – чрез любовта и осъзнаването на греха. Останалото е извършил Христос със Своята победа над смъртта.

Участта на разбойника ни разкрива, че Христовата етика се характеризира с други, различни предели. Разбойникът е погледнал с надежда отвъд границите на тогавашния Закон – към онова Царство, което е било обещано и приготвено за човеците от „създание мира“.[10] И – в желанието си да си върне обратно изгубения рай и близостта на Бога – той е възстановил общението си с Новия Адам. Извървян е целия път от рая към ада на греха и обратно. В събитието на Кръста са станали възможни и раят на разбойника, и адът на фарисея.

* За първи път този текст е публикуван в: Вяра и дело, бр. 6 (38), Каварна, ноември 2022 г. – тук (бел. ред.).