Каин и Авел

Има някаква непонятна протяжност в историята, някаква болезнена повторяемост на злини и добродеяния, много трудно поддаващи се на описание. Освен – както е писано в „Еклисиаста“ – ако думите ни не са като остени, а техните изречения – като забити гвоздеи (срв. Екл. 12:11).

Дали затуй най-трудно пишем историята на братоубийствата, траещи и до днес? По модела на първото и изначално братоубийство – онова на Авел, – белязало началото на човешкия род. Мислена по този начин, историята е особен и скръбен опит, непонятен и плашещ експеримент. Затова тя продължава да буди толкова много въпроси, които – макар и като „забити гвоздеи“ – остават без отговор.

Смята се, че „Еклисиастът“ е един от ключовете към библейската „философия на съдбата“, към изборите на човека, кръстосващи неговата природа със случайността и суетата. Един наскоро прочетен от мен критически коментар на „Еклисиаста“, плод на дългогодишните усилия на френския юдейски философ Андре Неер,[1] обаче ме накара сериозно да се замисля върху друг възможен паралел – между братоубийството на Авел от Каин и „монотонния рефрен на съдбата“ (всичко е суета), срещащ се едва ли не във всеки ред в Книгата на Проповедника (Кохелет).

*   *   *

Къде е връзката? В една дума, чиято етимология като „остен“ боде съзнанието ни, изниква отвсякъде, за да се разпръсне тутакси като облак. Става дума за прочутата „суета“ (хевел) от още по-прочутите думи на Еклисиаста, син Давидов и цар йерусалимски: „Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите – всичко е суета!“ (Екл. 1:2). В буквалния си смисъл еврейската дума hevel означава „пара“, „дихание“, „дъх“ – всичко, което по природата си се разсейва и е обречено на изчезване. И съответно – вече като абстракция – може да се преведе с напразност или суета.

Ала каква е връзката между „суетата“, „напразността“, „диханието“ (хевел) и първото братоубийство в историята? Оказва се – съвсем пряка, почти лична, пронизваща иманентността на човешката съдба. Хевел в библейското си значение е не просто абстракция, но и собствено име. Това е името на втория син на Адам, на първата жертва в историята. Хевел е самото му име (прочетено с придиханието му). Става дума за този, когото в преводите на кн. Битие наричат Авел. Така че връзка има. На пръв поглед тя може да изглежда произволна (или напразна), но всъщност има дълбокото си основание.

Нека обаче се върнем към историята на Авел, предадена ни в библейския текст съвсем лаконично, едва с няколко реда. В самото начало на Глава 4 на кн. Битие научаваме как „Адам позна Ева, жена си; и тя зачена и роди Каина, и рече: придобих човек от Господа. Роди още и брата му Авеля. И Авел стана пастир на овци, а Каин беше земеделец“ (Бит. 4:1-2).

Онова, което прави силно впечатление в тези редове, е смисълът на „придобиването“. Ева казва, че е „придобила човек от Господа“ (а не от себе си и от Адама). И „този човек“ е именно Каин – „придобитият“ (глаголът „каин“ на иврит означава тъкмо това).

Ала забележете, че същият този глагол не се използва по отношение на раждането на Авел. За него е казано, че Авел „се ражда още“, че се добавя към вече „придобития от Господа“, но като негов брат. И не просто се ражда, а се нарежда до първенеца, който би трябвало да има по отношение на него определяща роля. Да го закриля, напътства или да насочва дните му. Защото родилият се по-късно се е „прибавил“ към „придобития от Господа“, преумножил е първоначалния дар, затвърдил е посоката (на човечеството).

Вместо това става друго. Каин убива Авел, изревнувайки го от Господа. „Придобитият от Господа“ отхвърля преумножения дар. Авел загива от ръката на оногова, който го е чакал „при рождението му“, с чието присъствие е трябвало да се съобразява.

Първият подсича съдбата на втория. И Авел става отново Хевел, издиханието, връщащо се в началото. Изтръгнато от мястото, където то е попаднало.

Но Авел все пак е самият себе си и трябва да бъде мислен като такъв – независимо от Каиновото първородство. Диханието и съществуването са едно цяло.

Ето я първата човешка трагедия. Независимо че Авел е чист пред себе си и пред близките си, а делата му са угодни Богу, той бива убит. Защо? Тайна неведома. Отглас от бащиния му първогрях? Със смъртта му неговият дъх (хевел) ще се извиси към небето, без да го достигне, ще се разтвори във въздуха. В един от еврейските коментари в „Мидраша“ се настоява, че това е така, защото Бог си остава непричастен към неговата гибел.

Покъртително е равнодушието, с което Каин отнема живота на Авел, а на въпроса на Бога: „Где е брат ти Авел?“, най-спокойно отговаря: „Не зная, нима съм пазач на брата си?“ (Бит. 4:9). Той, който е бил „образецът“, наставляващ дотогава живота му, и заради когото този брат му е бил даден, отговаря така, сякаш „нищо“ не знае за неговото изчезване.

Първоубийството е равнодушие. Няма драма. Авел изчезва, както се е появил. Едно дихание се разтваря във въздуха. Братът ни най-малко не е развълнуван от това, а изчезването на Авел е безвъзвратно. Той никога няма да се роди повече. Отива си бездетен. От него не остава следа. Поколенията, които е носил в себе си, никога няма да се явят на бял свят. Никога. Това е видимият урок от всички следващи убийства, от всички изтръгвания от корен, от „геноцидите“, които ще познае човечеството.

Драмата на Каин и Авел оттук насетне ще се възпроизвежда безкрайно. И тук човешката история търпи първия си огромен срив. Защото брат е убит от брата си. Вторият е заличен от първия. Животът отрано попада под знаменателя на смъртта.

Да, вярно е, че Бог чува „гласа на братовата кръв“ и „изправя“ историята. Бог наказва Каин. Наказва го с проклятие от „земята, отворила устатата си, за да приема братовата кръв от неговата ръка“. Обрича го да е „изгнаник и скитник по земята“. Тя да не му дава силите си, да е пропъден от нея.

Поставя му знак, за да не го убие никой, който го среща. Проклятието не е възмездие „кръв за кръв“, то е „съдба“.

Ала Каин остава жив, а Авел вече го няма. „Придобитият“ оцелява и заселва земята.

Да, Каин е „белязан“, пропъден и прокълнат, но ръцете му са развързани, за да завоюва пространството, в което вече няма „кой“ да му пречи и нищо не му се опира. След престъплението и проклятието му се ражда син; Каин строи град и дава името на този град на сина си – Енох (основанието). Амбицията му е да се „разрасне“ – в пространството, но и в поколенията, да предаде името на потомците си. Цялото човечество да бъде „негово“, да бъде „Каиново“. Нали другият, „вторият“, който би могъл да даде своя „дъх“ на историята, вече го няма.

Отначало Каин е бил земеделец, а ето го и градостроител. Земеделието и цивилизацията са неговото „творение“; той поставя градежа им. Потомството продължава деянието му, налагайки „неговия“ печат и „неговия“ замисъл. Веригата е дълга и предвещава да е особено „плодотворна“. Виждаме сред тях скотовъдци, музиканти, ковачи:

„На Еноха се роди Ирад (Гаидад); Ирад роди Мехиаеля (Малелеила); Мехиаел роди Матусала; Матусал роди Ламеха. Ламех си взема две жени; името на едната беше Ада, а името на втората Цила (Села). Ада роди Иавала; той беше баща на скотовъдци, които живеят в шатри. Брат му се казваше Иувал: той беше баща на всички, които свирят на гусли и пищялки. Цила също роди Тувалкаина (Товела), ковач на всякакви медни и железни сечива. А сестра на Тувалкаина беше Ноема. И рече Ламех на жените си: Ада и Цила! чуйте гласа ми; жени Ламехови! послушайте думите ми: аз ще убия мъж, който би ме уязвил, и момче, което би ме наранило; ако за Каина се отмъстява седмократно, то за Ламеха – седемдесет пъти по седем“ (Бит. 4:18-24).

Делото на Каин се „заостря“ в потомството. Чрез умелост, мъст и ревност. Убийство не само с голи ръце, но и с меч – седемдесет пъти по седем. Колкото е потребно.

За да пребъде Каиновото, докато Авеловото го няма. Кротостта се заличава с убийството. След Авел сякаш нищо не остава, докато Каиновото „кърваво наследство“ видимо се преумножава.

Ала проследим ли библейското повествование докрай, виждаме как Каин също се заличава, подобно на Авел. Не само чисто физически (всички са смъртни). Не. Цялото усилие на Каиновата цивилизация е „нулирано“ от потопа. Нито един от потомците му, белязани със „знака на престъплението“, не оцелява.

„Адам пак позна жена си (Ева), и тя роди син, и му даде име Сит; понеже (казваше тя,) Бог ми даде друго чедо, вместо Авеля, когото Каин уби. На Сита тъй също се роди син, и той му даде име Енос; тогава наченаха да призовават името на Господа (Бога)“ (Бит. 4:25-26).

Смъртта на Каин е отложена във времето, за разлика от тази на Авел. Ала финалът е не по-малко радикален. Той (и неговото потомство) също се оказва само „дъх на спомена“.

Така и Каин го постига съдбата на Авел. Съдбата на двамата братя, между които лежи бездната на братоубийството, се оказва до болка сходна. Каин също издъхва, заличавайки се с цялото си потомство, като „лъх в историята“. Каин, макар и различен от Авел, е също хевел.

Дали тук не е разковничето на вечния рефрен в „Еклисиаста“ – всичко е суета (хевел)? Всичко е издихание, пара, носеща се над земната твърд. Всичко е Авел. Не само в Авел, но и в Каин. Защото Каин също се оказва „пастир на вятъра“ в напразна гонитба по притежания, власт и наслади:

„И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето!“ (Екл. 2:11).

„Гласът на кръвта“ на Авел обаче намира покой и не застива в земните недра, където са се утаили толкова много нещастия и несправедливости, толкова човешка гибел.

В логиката на кн. Битие съзираме не само възмездието над потомството на Каин, пропаднало навеки. Виждаме и как, независимо от първоубийството, неродените деца на Авел сякаш получават „втори шанс“, намират продължението си в Сит, третия син на Адам, чийто син Енох е новият градеж, „новото основаване“.

Сит е цялото човечество. Нали след потопа не остава нито една „Каинова рожба“, а оцеляват само потомците на Сит. А пък Ситовото човечество е неразривно свързано с Авел. Може би в този смисъл следва да се четат и тези два прочути стиха от „Еклисиаста“, пропити с надежда:

„Видях всички живи, които ходят под слънцето, с тогова, другия момък, който ще заеме мястото на оногова“ (Екл. 4:15).

Статутът на живите е ясен: те ходят под слънцето с втория момък (Авел), заел (или заличил) мястото на първия (Каин). Проблемът е, че продължават да ходят по земята, белязана от Каиновите престъпления.

* За първи път този текст е публикуван в Портал Култура, на 15 септември 2022 г. – тук (бел. ред.).

[1] Neher, A. Notes sur Qohelet (L’Ecclésiaste), Paris: „Éd. de Minuit“ 1999.