Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Застана царица Теб отдясно“: за Псалтира като основа на високата почит към св. Богородица

Събота, 31 Юли 2021 Написана от Кръстю Банев

PanagiaЗа всеки интересуващ се от историята и културата на християнството темата за високата почит към Богородица в православието и във Византия е интересна и важна. За молещия се православен християнин обръщението „Пресвета Богородице, спаси ни!“ е част от ежедневното богослужение. В наши дни коронавирус-пандемията и дискусиите около мерките за безопасност в църквите поставиха и пред цялата общественост въпроса за почитанието на Богородица и нейните икони.

Ще започнем с кратка хроника на по-важните моменти на изразената към Богородица почит по време на пандемията.

В православния свят: Вселенският патриарх Вартоломей на 19 март 2020 г. призова Богородица за молитвена помощ в борбата с вируса. Гърция: Кинотисът на Света гора реши във всички атонски манастири да се отслужи на 27 март всенощно бдение с усърдна молитва към св. Богородица и св. Харалампий. Светогорските монаси призоваха към молитвено съучастие в бдението и всички православни християни. Грузия: само няколко дни по-рано свещеници обиколиха столицата Тбилиси с иконата на Иверската Богородица, смятана за покровителка на страната. Епископ направи въздушен кръстен ход над града с икона-копие от „Йерусалимската Богородица“ в самолета. Русия: кръстните ходове започнаха още през март, а на 3 април патриарх Кирил обиколи Москва и стените на Кремъл с иконата на Богородица „Умиление“, пред която се е молил и св. Серафим Саровски. България: По решение на Св. Синод от 30 март всички храмове в страната останаха отворени, с редовни богослужения, при строго спазване на мерките за безопасност. На 20 април, Светли понеделник, в Бачковския манастир игуменът епископ Сионий поведе установеното Великденско шествие до местността Клувията. За първи път чудотворната икона на св. Богородица бе пренесена не на рамо, както е по традиция, а с автомобил.

Salus Populi Romani IconВ римокатолическия свят: древният образ на Богородица „Спасението на римския народ“ (Salus Populi Romani) също бе обект на особена почит по време на пандемията.[1] Преданието разказва, че в края на 6 в., по времето на св. Григорий Велики, папа Римски, именно Богородична икона е избавила Рим от чумната епидемия. Преди да се възкачи на папския престол, св. Григорий прекарал дълго време в Константинопол, където видял шествия с икони на Богородица по време на природни бедствия или войни. След избирането му за папа той въвел тази традиция и в Рим, като поръчал специална икона от Константинопол. На 27 март 2020 г. папа Франциск продължи традицията на висока почит към Богородица по време на извънредното си обръщение Urbi et Orbi, като се помоли пред иконата „Спасението на римския народ“ за избавление от коронавируса. Иконата бе донесена специално във Ватикана от базиликата „Санта Мария Маджоре“ в Рим.

От тези събития виждаме колко спонтанно повечето църкви – и на Изток, и на Запад – се обърнаха към св. Богородица за помощ, закрила и избавление от заразата.

Знаменателен в тази хроника е денят 27 март 2020 г., когато едно и също песнопение огласи и Атон, и Рим. Това бе древната молитва Ὑπὸ τὴν σὴν εὐσπλαγχνίαν (на латински „Sub tuum praesidium“), която е част от православното вечерно богослужение през Великия пост и с която папа Франциск се поклони пред иконата „Спасението на римския народ“. В България тя се пее най-вече в превод на църковнославянски:

Подъ Твое благоутробіе прибѣгаемъ, Богородице Дѣво, молений нашихъ не презри въ скорбехъ, но отъ бѣдъ избави насъ, едина чистая и благословенная.

Тази молитва от 3 в. е най-древното свидетелство за почитането на Дева Мария като Богородица. Забележително в оригиналния текст е и това, че прошението към нея е да ни избави[2] от беди – както в Господнята молитвата „Отче наш“ се молим Той да ни избави от лукавия (Мат. 6:13). В евангелското повествование Дева Мария нарича себе си „рабинята Господня“ (Лука 1:38). Този образ на подчинение и послушание изглежда несъвместим с изключителната роля, която по-късната традиция отдава на св. Дева, почитайки я като Богородица и небесна покровителка на столицата на империята. Богослужението за празника Благовещение даже я величае като непобедим военачалник – в спомен на чудесното избавление на Константинопол от варварско нашествие през 626 г.[3] От 6-7 в. нататък заради вярата в силата на Божията майка да избавя даже от военни бедствия столицата на империята Константинопол започва да се нарича Градът на Богородица. Ярък пример за тази висока почит е моментът, когато през септември 924 г. имп. Роман I Лакапин се обръща за помощ към Богородица, като взима – наред с въоръжението си – и нейното покривало-омофор, съхранявано в църквата „Св. Богородица Влахернска“ в Константинопол. Византийският хронист Йоан Скилица представя действията на имп. Роман като част от стратегическите приготовления преди преговорите за мир с българския владетел Симеон, чиито войски стояли пред стените на Града.[4]

Вярващите в България и по света, които в наши дни призовават св. Богородица за помощ и избавление от пандемията, са наследници на дълга традиция, родееща ги с ранната Църква и с църквите от Европейското средновековие. Целта ни в настоящата статия е да разгледаме традиционния драматургичен прочит на псалмите и да установим ролята му за утвърждаването на високата почит към Богородица. Ще изберем извори от три периода, които ще определим като ранна (2-5 в.), средна (8 в.) и късна (14 в.) византийска традиция. Избираме стиховете от Псалом 44 като опорна точка, за да открием промените в тълкуванията:

„Застана царица Теб отдясно в златна риза облечена и украсена. Чуй, дъще, и виж, наклони ухо и забрави твоя народ и дома на баща си и ще пожелае Царят твоята красота“ (Пс. 44:10-11, по Седемдесетте).

1. За почитта към Богородица в проповедите от 14 в.

В късната византийска традиция историческият процес, довел до високата почит към Богородица, достига своя завършек. Ярък представител от този период е св. Григорий Паламà (1296-1359), който използва псалмите, за да поднесе богословието си за величието на Божията майка. За него тя е дъщерята и царицата от Псалом 44: ключовият стих „застана отдясно на Теб“ е пророчество за мястото на Богородица на небесата след нейното Успение. Св. Григорий е един от многото свидетели от късната византийска традиция, които бихме могли да вземем за илюстрация на драматизирания прочит на Псалтира. Важното за него като проповедник в тази традиция е да покаже къде се случва описваното в дадения псалом действие и кои са лицата от свещената история, чийто глас звучи в отделните стихове. Проповядвайки за празника Успение Богородично, той разпределя стиховете от Псалом 44 като реплики между Богородица и Христос, Който идва лично да я приеме на небесата. Под описанието на нейната дреха като „със злато везана“ св. Григорий разбира „Нейното богосияйно тяло, украсено с всички възможни добродетели“, с което тя застава отдясно на Христос на небето като царица в своя палат (Слово 37 – PG 151, 465ВС).

Св. Григорий вижда задачата си като проповедник в това да подготви своето паство да участва достойно в празника. Като опитен драматург той се старае да постави всичко на сцената така, както го изисква свещената история; да определи главните действащи лица и да им даде подходящи стихове от Псалтира. В Словото си на Въведение той първо изповядва немощта си пред великото дело, което му предстои, и след това приканва вярващите да се включат активно в празника – всеки със своя песен за Божията майка:

Не смятам за необходимо да ви се извинявам за това, за което ще стане въпрос по-късно в проповедта ми. Лесно ще простите, като вземете всичко предвид: говорителя, думите, необичайната тема, а също и факта, че всички вие също ще се нуждаете от прошката на останалите, ако решите да „плетете“ различни песнопения за Богородица.

Разбира се, вие често „плетете“ такива песни, тъй като всички имаме еднакъв дълг да изплащаме пред Божията майка – заедно и всеки поотделно, т. е. сами за себе си, но и един за друг.

Но дори когато се опитвате да отдадете дължимата слава, осъзнавате, че все пак сте далеч от това да я прославите достойно. По тази причина вие също споделяте песните (ᾠδαῖς), писани за нея през вековете, и непрестанно, всеки ден и час, образувате вдъхновен, хармоничен и несекващ хор около райското булчинско ложе.

И тъй, ела, свещено събрание, благословена публика, хор в хармония с небесния Дух, и помогни ми в това начинание, правейки го общ труд, не само слушайки внимателно и насочвайки мислите си, но и помагайки с откровена молитва, за да може Словото на Отца да се присъедини от Небето към моите думи за Неговата майка и да ми дари да не изпея напълно фалшив тон (παντάπασιν ἀπᾴδοντα), а да създам нещо радващо (ἐναρμόνιον) ухото на христолюбивия народ (Слово 53, 4-5 – ed. Chrestou).

Както всеки опитен оратор св. Григорий Паламà започва, изтъквайки колко е трудно делото на проповедника. След това прави връзката между проповед и песнопение, която ни интересува в случая. Той е убеден, че песнопенията трябва да бъдат възприемани като по-висша форма на богословско творчество от проповедта. Затова и вижда ролята на проповедника като вдъхновител за нови, още по-достойни песнопения. От изповядването на едната вяра идва и дарът на хармонията. Настрана остават само онези, за които св. Григорий казва, че пеят фалшиво – извън общата песен, т. е. разединителите, еретиците, рушители на съгласието в догматите.

Разсъжденията на св. Григорий Паламà ни въвеждат в уникалния начин, по който вече съществуващи песнопения стават основа на зрялата византийска проповедническа традиция. Тази връзка е важна. Тя разкрива до каква степен оратор като св. Григорий Паламà е разчитал на слушателите си и на тяхното съучастие. Затова и тъй уверено проповядва без помощта на цитати, очевидно разчитайки на аудиторията и на нейната запознатост с песнопенията.

2. За църковните песнопения от 8 в.

Дотук видяхме как св. Григорий Паламà насочва вниманието на слушателя към песните, „писани за Богородица през вековете“. От дългия списък възможни песнопения, които той би могъл да има предвид, нека се спрем на творчеството на богослова от 8 в. св. Йоан Дамаскин, чиято слава на песнописец остава ненадмината в по-късната византийска традиция.

Общото между св. Григорий Паламà и св. Йоан Дамаскин се вижда, ако сравним проповедите им за празника Успение Богородично. Вече видяхме как св. Григорий споделя немощта си да отдаде на Богородица достойна слава. Пет века преди него св. Йоан Дамаскин казва същото – като риторично извинение за неизпълнимостта на такъв един дълг:

Никой не може да прослави достойно Божията майка и нейното Успение – та дори да има той десет хиляди езика и също толкова усти!… Знаем, че всеки път, когато я хвалим, ние само плащаме дълга си. Но след като ѝ отдадем дължимата чест, ние пак оставаме длъжници, защото дългът ни вечно и се изплаща, и се подновява. Нека тази, която честваме днес, бъде снизходителна към нас (Слово 2, 1 – ed. Kotter 5, 516).

Повечето идеи в този пасаж виждаме и при св. Григорий Паламà, който също започва със стандартното риторическо наблягане върху важността на темата, за да продължи към идеята, че всички християни са във вечно подновяващ се дълг, колкото и да опитват да възпяват св. Богородица. Според св. Йоан Дамаскин немощта на човека да избере достойна хвала покрива Бог, Който е казал на цар Давид:

Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведе из Египетската земя; отвори устата си, и Аз ще ги изпълня (Пс. 80:11).

Този стих лежи в основата на главния канон на утренята за празника Благовещение. Канонът е вдъхновен от евангелския разказ за посещението на св. архангел Гавриил при Дева Мария и за разговора между тях. Съставено през първата половина на 8 в., най-вероятно от св. Йоан Дамаскин, това уникално поетично произведение във формата на диалог между ангела и Богородица се пее и до днес във всички православни храмове. Канонът е уникален с начина, по който използва стихове от Псалтира, за да представи Богородица точно така, както столетия по-късно св. Григорий Паламà очаква от слушателите си да я познават.

Авторът на Канона вижда себе си като участник в общо празненство, на което са поканени цар Давид, св. Богородица и св. архангел Гавриил. Диалогът между Богородица и архангела започва от първата и продължава до края на предпоследната Осма песен на Канона. Богородица е представена още в първата песен като царицата и дъщерята, към която се обръща св. пророк Давид:[5]

(Ирмос, гл. 4) Уста ще отворя днес * да се изпълнят със Дух Свети * и слово ще изрека * за Царицата майка. * И на празника * ѝ весел ще застана, * пеейки радостно: * О, дивно зачатие!

(Цар Давид) Аз първи, Владичице, * запявам с лирата на Духа, * Давид твоят праотец, * и казвам: „О, чуй сега, * гласа звънък на * небесния архангел. * С „Радвай се!“ чудно той * Те поздравява днес.

(Ангелът) Бъди днес послушна и * моята радостна вест ти чуй: * как Бог ще се въплъти * от тебе безсеменно. * Наклони ухо, * о пречиста Дево, * с дар ти от благодат * нов си сред хората.

(Девата) В гласа ти, о, ангеле, * не мога чуден да разбера * това, как ще дойде Бог * в мен да се въплъти. * Как без брак така * девица ще зачена? * И майка аз как ще съм * на моя Творец и Бог?

(Ангелът) Дали не с лъжовна цел * те поздравих, мислиш – виждам те * и радвам се, че така * твърдо се пазиш, но * дръж се във вярата, * моя господарке, * щом Бог иска, лесно се *случват и чудеса.

Стиховете от Псалтира са вплетени като реплики в Канона на Благовещение, както по-късно ще бъдат в проповедите на св. Григорий Паламà. В началния ирмос на канона св. Йоан Дамаскин се отъждествява със св. цар Давид, който призовава Светия Дух с отворени уста, както в Псалом 80. След това, уверен, че молбата му е вече чута, поетът изтъква желанието си да представи като на сцена диалога между св. архангел Гавриил и Богородица. Сякаш опиянен от виното на Духа, той застава весел и готов да запее нова песен за Богородичния празник.[6] За да спечели съгласието на Богородица, той ще трябва да сложи в устата на архангела още много доводи. „Нека ми бъде по твоето слово и нека Бог се всели в мен“, дава съгласие Девата едва в края на Осма песен.

Този обширен диалог помага на вярващите да преживеят срещата между архангела и Богородица, сякаш е пред очите им. Същия похват намираме и у много други църковни поети и проповедници. Сред съвременниците на св. Йоан Дамаскин трябва да споменем и св. Герман Константинополски (668-742), който включва два обширни диалога в словото си за Благовещение – между св. архангел Гавриил и Девата, и между нея и св. Йосиф Обручник. В началото Богородица не иска да разговаря насаме с появилия се неочаквано непознат младеж. Тя настоява той да си тръгне. На ангела са му нужни много доводи от пророците и от Псалтира, за да убеди Богородица да приеме Благата вест. Тя дава своето съгласие едва след четири страници ситно напечатан текст в диалога. След това успокоява св. Йосиф да не гони непознатия младеж да му „реже главата с дърводелския си трион“ (PG 98, 332C), а да приеме и той Благата вест. Словото завършва с думите на св. Йосиф, който признава, че е сбъркал, и се прекланя пред величието на Богородица.

Диалогът като образователен похват е познат още от времето на Платон (4 в. пр. Хр.). От египетски папируси от първите векове на християнството разбираме, че малките деца са били обучавани да пишат във вид на диалози преразкази на познати истории.[7] Да кажем обаче, че св. Йоан Дамаскин върви в традицията, а св. Григорий Паламà просто го следва, значи да изпуснем от анализа на историческия процес моментите на промяна. Св. Григорий Паламà препраща към по-ранни песнопения; св. Йоан Дамаскин пет века преди него съставя такива. И за двамата основното помагало е Псалтирът – „пеенката“ на ранната Църква. Традицията се пази в препратките при двамата автори. Промяната е в начина, по който те пригаждат общия си източник: единият го претворява в песен, а другият – в проповед.

За да може да предаде тази сила, тълкувателят е трябвало да следи внимателно за смяната на героя в отделните стихове – както в Платоновите диалози или в древногръцкия театър, където зрителите са следели размените на реплики между актьорите на сцената. Такъв драматизиран прочит на Псалтира първо откриваме в анонимен коментар от 3 в., приписван на Ориген,[8] от чиято епоха до св. Григорий Паламà има повече от хилядолетие. Непрекъснатата богослужебна употреба на псалмите е довела до това, че вярващите от различни векове да познават Псалтира по-добре от всяка друга книга от Библията. През 4 в. например св. Василий Велики свидетелства за това, че вярващите добре са знаели силата на псалмите, защото са ги пеели „и у дома и по пазарите“ (PG 29b, 212C). Уверени в познанието на слушателя за псалмите, проповедниците и химнописците от различни епохи са поднасяли своето тълкувание на даден добре познат за него стих, сигурни, че то ще бъде разбрано.

Обобщавайки, можем да кажем, че драматизираният прочит на псалмите се появява първо като коментар, после – като проповед, за да се превърне накрая в песен – при св. Йоан Дамаскин и неговите събратя химнотворци. Несъмнено този прочит е продължение на традиционното антифонно пеене на Псалтира, но вече с драматургичен елемент.[9] Отделните тропари могат да се пеят от oва срещуположни лика певци, всеки със своя ясно определена роля в размяната на реплики между архангела и Богородица. Срещата между тях буквално се разиграва пред очите на всички, независимо от нивото на образование. По този начин се улеснява разкриването на дълбокия смисъл на празника. В по-късната традиция този прочит става опора за проповедници като св. Григорий Паламà.

След като изтъкнахме устойчивостта на традицията на драматизирания прочит на Псалтира, нека насочим вниманието си към моментите на промяна в нейното развитие.

3. За ранната традиция от 2-5 в.

Започнахме това изследване с анализ на проповедите за Богородица от 14 в. Целта ни дотук беше да изясним как драматизираният прочит на Псалтира е спомогнал за развитието на традицията, довела до изключителната почит към св. Богородица във Византия. В търсенията си открихме, че основата на късните проповеди са по-ранните песнопения от 8 и 9 в. В тази последна част ще се спрем върху един още по-ранен пласт – творбите на писатели от 2 до 5 в. Ще се опитаме да установим дали и кога е настъпила промяна в традицията.

Решаваща роля за утвърждаването на почитта към Богородица във Византия играе ученикът на св. Йоан Златоуст св. Прокъл (патриарх от 434 до 446 г.).[10] Позицията на св. Прокъл е обобщена в твърдението му, че „цялото чудо на Девата е скрито в сенките“ (Слово 2, 9 – ed. Constas, р. 172). Тук има два важни момента: първо проповедникът казва, че „цялото чудо“ е достъпно за вярващите, а после твърди, че то е „скрито в сенки“. Сенките в Стария Завет са предобраз на събитията, които има да станат в Новия Завет. Новомесечията, съботите, всички празници и наредби в еврейския закон са, както казва св. ап. Павел, „сянка на бъдещето“ – на тялото Христово, Църквата (Кол. 2:17; Евр. 10:1). Този пророчески елемент в Стария Завет изтъква и св. Прокъл в своето Първо слово за Богородица:

Днес светата Божия Майка и Дева Мария ни е събрала тук. Тя е духовната райска градина на втория Адам (Бит. 2 гл., Рим. 5 гл.). Тя е чертогът, в който Словото се венча с плътта (Пес. 1 гл.). Тя е одушевената къпина, непогълната от огъня на божието раждане (Изх. 3 гл. ). Тя наистина е и лекият облак (Ис. 19:1), донесъл в тяло Онзи, Който е над Херувимите… Мария – рабинята и майка (Лука 1:38, 43), девицата и небе, единственият мост, по който Бог слезе при човеците (Слово 1, 1 – ed. Constas, р. 136).

Фактът, че свързването на старозаветната образност в този пасаж с Богородица остава определящ фактор за по-късната традиция, доказва проповедническия гений на св. Прокъл. Сенките, за които той казва, че крият чудото на Богородица, са в най-вече старозаветни образи. Неговата наблюдателност успява да извлече от тях свежи и оригинални тълкувания, което дава сила на творчеството му като проповедник. Например той е първият, който тълкува видението на пророк Захария за светилника като предобраз на Богородица. Пророкът описва видението си с думите:

И върна се оня ангел, който говори с мене, и ме разбуди, както разбуждат човек от сън. И ми рече той: какво виждаш? И отговорих: виждам, ето, светилник цял от злато с лампада за елей – най-отгоре, и седем кандила на него, и седем тръбички към кандилата, които са на него; и две маслинови дървета над него: едното отдясно на лампадата, другото отляво. И отговорих и рекох на ангела, който говореше с мене: какво е това, господине мой? И ангелът, който говореше с мене, отговори и ми рече: не знаеш ли какво е това? И рекох: не зная, господине мой (Зах. 4:1-4).

Св. Прокъл започва тълкуванието си на видението на св. пророк Захария с въпрос:

Кой е този светилник? Светата Мария. Защо светилник? Защото Тя понесе въплътената нетленна Светлина. А защо цял от злато? Защото тя остана [чиста като златото] Девица и след раждането. И както самият светилник не е източник на светлина, а само преносител, така и Девицата не е самата тя Бог, а е Божий храм (Слово 2, 10 – ed. Constas, р. 174).

Доколко ново е това тълкувание? Учените, които сравняват св. Прокъл с неговите предшественици, определят оригиналността му в това, че той „не показва особена зависимост от когото и да било от тях“.[11] Основание за подобно твърдение е тълкуванието, което св. Прокъл прави на светилника като образ на св. Богородица. Това наблюдение е правилно, но в идеята за зависимост може да се търси и друг аспект. Например дали св. Прокъл е оригинален и в подбора на образите от Писанието или само в тълкуванието им. Изследвачите на св. Прокъл, които търсят оригиналността му само в тълкуванието на образите, оставят подбора на тези образи без внимание.

Трябва ли да мислим, че св. Прокъл поставя „от нищото“ началото на нова традиция и че на неговите труд и проницателност дължим образувалата се впоследствие цяла огромна колекция от предобрази на Богородица? Очевидно не е така, защото, както всеки цитиран дотук автор, и св. Прокъл също се опира на дълголетна традиция. За да оценим правилно ролята му, нека разгледаме тълкуванието на видението за светилника при един от неговите съвременници – св. Кирил Александрийски (376-444 г.):

За златния светилник казваме, че е пак Църквата, защото тя е на най-голяма почит в света, свети най-ярко с добродетелите си, високо издигната върху догматите, които водят към истинско богопознание. А върху нея е лампадата – Христос (In Zach. 2, 4 – ed. Pusey, р. 330).

За св. Кирил, както и за св. Прокъл лампадата е светлината на Христос. Светилникът, който я държи, е за св. Кирил самата Църква, а за св. Прокъл – св. Богородица. Седемте кандила за св. Кирил са апостолите, евангелистите и учителите в Църквата, а за св. Прокъл – седемте закона (на съвестта, на сътворения свят, на дървото в рая, на Ной, на Авраам за обрязването, на Моисей, и на Христос). По седемте тръбички за св. Кирил всички вярващи се съединяват с Христос, а за св. Прокъл по тях се изливат седемте дара на Духа, изброени от св. пророк Исаия („на премъдрост и разум, на съвет и крепост, на знание и благочестие, и дух на страха Божи“; Ис. 11:1-2, по Седемдесетте). Двете вечнозелени маслинови дръвчета за св. Кирил са езичниците и евреите, обединени в Христовата църква, а за св. Прокъл – Старият и Новият Завет, които свидетелстват вечно за Рождеството Христово от Богородица.

Двете различни тълкувания имат и прилики. Съпоставяме ги не за да оспорваме оригиналността на св. Прокъл, а да подчертаем съществуването на самия образ – дъщеря, царица, градина, светилник и др. под. – като готов материал за работата на проповедника. Обилието от тълкувания от различни автори ще ни позволи да изучим по-внимателно връзката на св. Прокъл с неговите предшественици – доколко той е техен длъжник и доколко е оригинален. Значението на направеното от св. Прокъл личи от бързината, с която от 5 в. насетне Богородичният прочит излиза на преден план в тълкуванията на галерията старозаветни образи.

3.1. За Църквата в стиха „Чуй, дъще, и виж“ (Пс. 44:10)

Преди да разгледаме важния въпрос за скоростта на промяната, която настъпва със св. Прокъл, нека се върнем още веднъж към образите на дъщерята и царицата от Псалом 44. Вече видяхме, че за химнописците от 8-9 в. и проповедниците от второто хилядолетие те означават Богородица. Но в по-ранната традиция (от 3-4 в.) има важни свидетелства за прочита им като предобрази на Църквата. Началото на това тълкувание при християните откриваме в анонимния коментар на Псалтира, приписван на Ориген (ок. 184 – 253 г.), където Църквата е тази, към която Бог Отец се обръща с думите „да наклони ухото си и да чуе“ (PG 12, 1432В).

Св. Василий Велики (330-379 г.) свързва Псалом 44 с тайнството Кръщение, по време на което оглашените се призовават да изоставят всички външни, т. е. нехристиянски учения, да приемат Евангелието и да се съчетаят с Христос. Според него призивът на псалмопевеца „Чуй, дъще, и виж!“ се отнася както до всяка отделна душа, така и до Църквата като общност от всички вярващи:

Призовава Църквата да чуе и спазва всичко, което ѝ е заповядано. „Чуй, дъще, и виж“, „наклони ухо“ – казва той, – не бягай отново към външните митове, но приеми смирения глас на думите от Евангелието… Наклони ухо към неговите напътствия, за да забравиш старите порочни обичаи и ученията от бащиния ти дом (PG 29b, 409).

Св. Йоан Златоуст (347-407 г.) продължава този размисъл за послушанието на Църквата. Той тълкува ключовите фрази от Псалом 44 като пророчество за Боговъплъщението, където Христос, „Царят на Църквата“, става неин роб:

„Застана царица Теб отдясно“. Царицата? Как тя [Църквата от Стария Завет], потъпкана [заради греха] и обедняла [откъм добродетели], стана царица? И къде се изкачи тя? Нависоко [казва Давид, че] застана тази царица. Как така? Защото Царят стана роб; той не беше, но стана такъв (За Евтропий 2, 9 – PG 52, 403).

Св. Йоан Златоуст вижда царицата от псалома на почетното място – отдясно на Христос, Който чрез въплъщението Си е издигнал Църквата от низините на богоотстъпничеството. Св Йоан иска да подчертае изкуплението на падналата и обедняла откъм добродетели Църква на Стария Завет, извисена вече до благородна царица в Новия. Той си служи с този образ и по-нататък, използвайки още наименования от Писанието:

Вижте Църквата, как тя е и булка, и дъщеря, и девица, и робиня, и царица, и безплодна жена, и плодовита с деца, и планина, и градина, и лилия, и воден източник: Тя е всичко (За Евтропий 2, 9 – PG 52, 403).

Не се отделяй от Църквата, защото нищо не е по-силно от Църквата. Светото Писание я нарича заради нейната твърдост и непоклатимост – планина (Пс. 67:16; Дан. 2:34; Авак. 3:3; по Седемдесетте); заради нейната нетленност – девица (Ис. 7:14; Мат. 1:23), заради нейното великолепие – царица (Пс. 44:10), заради нейното родство с Бога – дъщеря (Пс. 44:11), заради нейната плодовитост – безплодна, родила седем (1 Цар. 2:5; Ис. 54:1; Гал. 4:27): десетки хиляди имена, за да представи благородство на Църквата… Едно име не стига, за да каже всичко (За Евтропий 2, 6 – PG 52, 402).

С цялата тази колекция от образи – планина, девица, царица, дъщеря и др. – ще си служи и наследникът на св. Йоан Златоуст на Константинополската катедра, св. Прокъл. За св. Прокъл обаче, само три десетилетия след смъртта на неговия учител, „десетките хиляди имена“ са образи не на Църквата, а на св. Богородица. Както видяхме, този Богородичен прочит е непознат за св. Йоан Златоуст. Ето защо можем да твърдим, че при св. Прокъл настъпва промяна в традицията, установена още в 3 в. и запазена при св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст и др.

3.2. За разнообразието в най-ранния период от 2-5 в.

Твърдението, че повечето автори преди св. Прокъл виждат Църквата в образите от Псалом 44, има едно бележито изключение: св. Атанасий Александрийски (296-373 г.). Неговото Послание до Маркелин е ранно свидетелство за Богородичен прочит на Псалом 44. Св. Атанасий не споменава Църквата в своето тълкувание и от старозаветното „Чуй, дъще“ минава направо към евангелския поздрав на св. архангел Гавриил:

„Чуй, дъще, и виж, наклони ухо, и забрави твоя народ и дома на баща си и силно ще пожелае Царят твоята красота“. Това е същото като казаното от св. архангел Гавриил: „Радвай се, благодатна! Господ е с тебе!“. Защото псалмопевецът наистина предсказва първо, че Христос ще дойде като Цар, а след това, че ще бъде роден и от Девица – с думите „Чуй, дъще“ (До Маркелин 6 – PG 27, 16BC).

Този текст стои в началото на хилядолетната традиция, продължила до св. Григорий Паламà и запазена в православието и до днес. Вече видяхме, че за разлика от по-късната традиция, в 3-4 в. църковният прочит на старозаветните образи преобладава. Това обаче не означава, че от 5 в. нататък се появяват неща, които са съвсем нови. Послание до Маркелин има огромно значение, защото показва наличието, още преди 5 в., на богородичен прочит на Псалом 44.[12] След втората половина на 5 в. първоначалното разнообразие в тълкуванията ще се опрости, като от него в богослужебната памет ще се оформи и издигне образът на Богородица-Всецарица.

Заключение

Удивителната скорост, с която Богородица заема мястото на Църквата в центъра на символната система, може да се обясни, ако предположим, че в края на 4 в. вече е имало утвърден набор от подходящи старозаветни образи – дъщеря, планина, царица – „десетките хиляди имена“, за които говори св. Йоан Златоуст. Първоначално те са служели като типологически препратки към Църквата, но е можело при нужда лесно да бъдат пренасочени.

Със сигурност съборите в Ефес (431 г.) и Халкидон (451 г.) са катализиращият фактор за универсалното приемане на името „Богородица“. Знаем колко спорове за това име са се водили между св. Кирил Александрийски и Несторий Константинополски. През размирните години след събора в Ефес проповедите на св. Прокъл не само улесняват утвърждаването на името Богородица, но и допринасят за осветляването на богословието, което го подкрепя. Химнописците от средния византийски период, като св. Йоан Дамаскин, се облягат именно на проповедници като св. Прокъл, за да възпеят Богородица с църковната поезия, която и до днес е част от православното богослужение. От началото на второто хилядолетие самите песнопения започват да вдъхновяват нови проповеди за Богородица, както видяхме при св. Григорий Паламà. Общото между отделните пластове на традицията е драматизираният прочит на псалмите: от библейските тълкувания от 2-4 в., през проповедите от 5 в., до химните в 8 в. и отново – в проповедите вече от второто хилядолетие.

В заключение може да кажем, че драматизираният прочит на Псалтира обуславя в голяма степен високата почит към Богородица в православието. Не смятаме, че без Псалтира тази почит нямаше да я има, но сме сигурни, че без него тя нямаше да е същата. От драматизирания прочит на Псалтира идва например образът на Богородица като царица – имаща сила да изцелява даже по време на пандемията.

„Застана царица Теб отдясно… Чуй, дъще, и виж“ (Пс. 44:10-11). Тези стихове от Псалом 44 отекват по различен начин през вековете – като образ първо на Църквата, а после – на Богородица. Църковните поети и проповедници са разчитали на ехото от Псалтира не само за да задържат вниманието на своите слушатели, но и за да им помагат да изповядват по-грамотно своята вяра.[13]

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (162), 2021, с. 44-56 (бел. ред.).

[1] Изработена във Византия и донесена в Рим преди 8-9 в., иконата „Salus Populi Romani“ е уникална както по размери (117 х 79 см), така и с това, че представлява най-старият познат тип восъчно писмо. На нея Младенецът Христос, в обятията на Богородица, държи с лявата Си ръка богато украсена затворена книга, а с дясната благославя. Богородица гледа напред с ръце, събрани върху нозете на Младенеца. На дясната си ръка тя носи пръстен, а в лявата – синя кърпа (mappula), която от древноримско време е символ на властта. Иконата се съхранява в базиликата „Санта Мария Маджоре“ в Рим. Пред нея денонощно гори кандило, запалено от папа Йоан Павел II още в начало на понтификата му (1978-2005).
[2] ΘΕΟΤΟΚΕ ΡΥΣΑΙ (Богородице избави) се чете съвсем ясно върху папирус от средата на 3 в., съхраняван в библиотеката на Университета в Манчестър (John Rylands Library, Papyrus Nr 470). След 5 в. молитвата се разпространява по целия християнски свят, за което свидетелстват многобройните запазени преводи на арабски, арменски, грузински, етиопски, коптски, латински, старобългарски и др. езици.
[3] Виж кондака на Благовещение, където Богородица е наречена ἡ ὑπέρμαχος στρατηγός, или според славянския миней „взбранная воевода“.
[4] Виж Георги Кедрин – Йоан Скилица, „Кратка история“, прев. В. Тъпкова-Заимова – В: ГИБИ, 6, С. 1965, № 87, с. 254.
[5] Гръцки текст от службата за 25 март в Μηναῖον τοῦ Μαρτίου, Ἀθῆναι 1987, σ. 205: „Ἀνοίξω τὸ στόμα μου“ (в славянския миней – „Отверзу уста моя“). Тропарите тук са в мой превод – един опит да възпроизведа акростиха и силаботоничната структура на оригинала.
[6] Гр. „καὶ λόγον ἐρεύξομαι“. Старобългарският преводач на канона е казал „и слово отрыгну“. Славянската лексика тук е устойчива, засвидетелствана още в Синайския псалтир (10-11 в.) като „отъригну срдце мое“ (Пс. 44:1; Северьянов, 58a). За връзката между естественото оригване при обилна храна и пророческото слово, което се ражда от пълнотата на Духа, говори още св. Йоан Златоуст (PG 55, 183-184), следван от св. Никодим Светогорец, Ἑορτοδρόμιον, Βενετία 1836, σ. 210.
[7] Например ученикът да предаде със свои думи разговора между Каин и Авел преди убийството – виж: Cribiore, R. Gymnastics of the Mind. Greek Education in Hellenistic and Roman Egypt, Princeton 2001, p. 228.
[8] Ключовите понятия са μεταβολὴ τοῦ λέγοντος (PG 12, 1101A) и προσώπου μεταβολή (PG 12, 1072В).
[9] Известен прецедент тук са кондаците на св. Роман Сладкопевец (6 в.). Кондакът „За страданията на Господа и за плача на Богородица“ е целият под формата на диалог между Христос и св. Богородица. Началото и до днес се чете на утринната на Велики петък – виж: Sancti Romani Melodi Cantica, ed. P. Maas & C. A. Trypanis, Oxford 1963, p. 142-149.
[10] Constas, N. Proclus of Constantinople, Leiden 2003.
[11] Ibid., p. 190.
[12] Още по-ранно свидетелство за едновременното присъствие на тези два пласта е анонимната творба от средата на 2 в., известна като Раждане на Мария, или Откровение на Яков. В този текст чистотата на Богородица е отъждествена със светостта на Храма: Louth, A. „John of Damascus on the Mother of God as a Link between Humanity and God“ – In: The Cult of the Mother of God in Byzantium: Texts and Images, ed. L. Brubaker & M. B. Cunningham, Farnham, Surrey, England: „Ashgate“ 2011, p. 153-161 (виж по-специално с. 156).
[13] За допълнителни извори и научен апарат по темата виж: Banev, K. „Myriad of Names to Represent Her Nobleness. The Church and the Virgin Mary in the Psalms and Hymns of Byzantium“ – In: Celebration of Living Theology: A Festschrift in Honour of Andrew Louth, ed. S. Aldea и J. Mihoc, London 2014, p. 75-103.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8x633 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме