Последици за църковния живот и духовността на българите от първите три години на управлението на комунистите в България

В периода от 9.9.1944 до 15.9.1947 г., когато влиза в сила подписаният на 10.2.1947 г. в Париж мирен договор между държавите от антихитлеристката коалиция и България, страната ни се намира в ситуация на международно политическо затъмнение, в което под „егидата“ на Червената армия и Москва се извършват чудовищни престъпления срещу българския народ „в името на народа“. Комунистическите идеолози не просто обещават, но и действително извършват радикални промени в живота на всяка една от страните, където започва социалният експеримент за създаването на атеистична тоталитарна държава. Тези промени не могат да бъдат осъществени с помощта на естествените механизми на социално развитие, а единствено чрез прилагане на терор и насилие, защото целят не просто социални реформи, а дълбока промяна в самата сърцевина на човешката идентичност чрез насилствена подмяна на основните човешки ценности с техни имитации (антиценности в духа на противопоставянето на антихриста на всичко автентично Христово) и изтриване от човешката идентичност на всяко религиозно измерение и порив към вечността. Тази фундаментална задача, фокусирана върху самата човешка природа, не може да не доведе до превръщането на отделната личност в незначителен детайл. Поради тази причина в комунистическата идеология животът на отделния човек не представлява висша ценност и винаги може да бъде жертван в името на друга такава, обозначена със събирателното и абстрактно понятие „народ“ (народни маси). Но дори и „народът“ няма своя абсолютна ценност – без да го извеждат дефинитивно, комунистите включват в това понятие само една част от него, която според тях най-лесно би възприела модела на „новия човек“ на комунизма – хомогенната нискообразована и лесна за манипулиране маса, наричана „пролетариат“. „Пролетариатът“ е противопоставен на всички останали от „народа“ и преди всичко на цвета на всяка една нация – християните, интелигенцията, носителите на традиционните морални и човешки ценности, които са обявени за реакционни и срещу които е необходимо да се води непрекъсната борба.[1] За да могат да бъдат осъществени „радикални промени“, е необходима „диктатура на пролетариата“, която е „фактически терор и върху самия пролетариат“.[2] Изпълнението на този терор не може да се повери на всеки, а и нормален човек не може да осъществи подобен терор. Това, от своя страна, изисква комунистическите лидери да мобилизират „утайката на обществото“, защото, както беше отбелязано, нормалните хора не могат да извършат такова насилие, човешката природа противостои и не може да се примири с терора.[3]

Още на втория ден се отвратих от себе си. Като се върнехме в „Славянска беседа“, където спяхме, пиехме ракия, вино, коняк и се напивахме; но страшните картини от убийствата, извършени от нас, не изчезваха… После дойде 1946 г. Ние, милиционерите, започнахме да бием и избиваме представители на опозицията и през 1947 г., когато беше забранена със закон, опозицията беше всъщност унищожена изцяло. Всеки набеден, че е от опозицията, го арестувахме и го пращаха в лагер или в затвора. Беше ми станало отвратително. Но как да пожалиш някого? Моите началници узнаеха ли, щяха ли да ме пощадят…[4]

Радикалната промяна, която новият режим осъществява във всяка страна, е да унищожи не просто опозиционното мислене, но аристократизма, благородническото начало, всяка прослойка, способна да оцени случващото се и активно да му се противопостави. Радикалната промяна означава унищожаване на традиционната духовност и замяната ѝ с нов имагинерен морал.

Започнаха веднага арестите. Бяха освободени от затворите политически затворници, но също и обикновени престъпници, които бяха рекрутирани в Народната милиция, заела мястото на полицията. Бяха задържани незабавно всички министри от правителствата, следвали едно след друго по време на войната, включително и тези, които бяха обявили война на Германия; всички журналисти от всички партии; много от офицерите, с изключение на членовете на Отечествения фронт. Полицията бе унищожена за кратко време, нападнати бяха магазините и складовете; започнаха нощните извеждания от къщите. Никой не знаеше дали на следващия ден щеше да бъде жив и в дома си, както е правилото на всяка „народна демокрация“.[5]

С провеждането на радикалната промяна целият изграждан с векове социален строй и порядък се обръща с главата надолу и най-деградиралата част от обществото заема водещото място на елит. Същевременно, като се поощрява членството в ОФ партиите, самото общество ерозира отвътре, защото това стимулира политическото хамелеонство, предателството и безпринципността. Едно такова членство осигурява някаква сигурност, макар и временна…

Целта на комунизма, чиято движеща сила е омразата, е създаването на една нова анти-духовност, която произнася смъртна присъда над достиженията на християнството и християнската цивилизация, а любовта се превръща в мръсна дума.

Атеистичният нихилизъм не разбира тайната на Голгота, смисъла на страданията и свободната човешка воля. Комунизмът не може да съществува без враг, към който да изпитва ненавист и злоба. Третият интернационал би могъл да се нарече генерален щаб на световната омраза…[6]

Църквата, която проповядва Словото Божие и изконните, непреходни ценности в живота на венеца на творението – човека, съвсем логично се превръща в централна мишена за комунистите, които не просто проповядват безбожие, но го поставят за фундамент на своята идеология. Големият руски писател и дисидент Солженицин, в речта си при получаване на наградата „Темпълтън“ през 1983 г. казва:

Анализирайки Френската революция и нейната кипяща омраза към Църквата, Достоевски стигна до извода, че „всяка революция неизбежно започва с атеизъм“. Това е абсолютно вярно. Но светът дотогава не беше виждал толкова организирано, военизирано и радикално злонамерено безбожие като това, което е практикувано от марксизма. Главната движеща, мотивационна сила във философската система на Маркс и Ленин е омразата към Бога; тази омраза е в сърцето на марксистко-ленинската психология и е много по-опасна от всички техни икономически и политически програми. Войнстващият атеизъм не е просто случайна или второстепенна част от идеологията на комунизма; атеизмът не е следствие от комунизма, а е негов фундамент.[7]

Комунистите се опитват насилствено да наложат фундамента на своята идеология, като се надяват чрез страха от насилието да поставят под контрол самата религиозност на човека. Нещо повече, „реализацията на комунистическата утопия означава системно и последователно ликвидиране на религията и духовенството“.[8] Ето защо още в нощта на 9.9.1944 г. те дават изблик на „омразата си към Бога“, която се материализира в серия жестоки убийства на Неговите най-достойни служители.

Едва ли някога ще имаме пълен списък на всички убити свещенослужители в България през този мрачен период. Много от документите са унищожени в полза на наследниците на извършителите на тези страшни престъпления. Много от престъпленията въобще не са документирани, защото са извършени от партийни активисти и криминални субекти, водени от користни цели, които се възползват от безвремието, за да уреждат лични сметки. Много от тези убийци нито са можели да четат, нито да пишат, и дори да са пожелавали, не са можели да документират случилото се. Но и малкото сведения, с които разполагаме днес, са достатъчно красноречиви. Само на 9.9.1944 г. равносметката от броя на известните ни поименно свещеници, жестоко убити от комунистите, е над двадесет души. До края на м. септември 1944 г. броят на убитите свещенослужители на БПЦ вече е над тридесет.[9] До края на 1944 г. са убити близо сто свещенослужители, през следващата година броят на жертвите вече надхвърля сто и двадесет и продължава да расте.[10] И въпреки че след 1948 г. интензитетът на убийствата чувствително намалява, такива продължава да има.[11]

В много от своите изследвания проф. Г. Фотев анализира формирането, начина на функциониране и разпада на тоталитарно-комунистическата система, като се опитва да даде формулировка и обяснение на случващото се и процесите в нея. Когато обаче говори за неописуемата жестокост на комунистите спрямо свещенослужителите, той само констатира невъзможността тази жестокост да се обясни: „Убийството на човек, какъвто и да е той, е оскърбяващо човешкостта… Убийството на свещеник е непоносимо и отчайващо събитие. То е като смъртта на невинно дете. Въпрос, който е много, много мъчителен за теолога. Простото изречение на свещеника се заключава в неговото смирение, обикновената човешка доброта и невероятното надмогване на човешките беди. Свещеникът напомня на всички останали човешки същества, че смисълът на живота е неразрушим, и с това дава сили на всеки, който по някакви причини се нуждае тъкмо от такава подкрепа… Той не е заплаха за никого, никому нищо не отнема, никого не насилва, не подкупва, не омагьосва, т. е. по никакъв начин не пречи на човека да прави свободно своя избор…“.[12]

Убийството се превръща в начин на съществуване на новата власт, нито възраст, нито социален статус могат да предизвикат каквото и да е снизхождение у комунистите. И в този смисъл думите на Г. Фотев, че „убийството на свещеник е като смъртта на невинно дете“, образно разкриват, че за комунизма няма изконни ценности, самият живот няма безусловна ценност. Според много изследователи атеистичният режим на комунизма се явява най-уродливата форма на човешко управление и организация на човешкото общество, тъй като отнема неговата религиозна компонента, което не просто води до деградация на образа Божи в човека, но го лишава от възможност за покаяние и духовна обнова. И причината за това са не само жестокостите като убийствата на деца и на свещеници (такива има и при други революционни катаклизми), а и нравственото оправдаване на престъпленията, представяни като неминуема жертва на олтара на висш идеал. Маскирането на греха като добродетел, която всеки съвестен гражданин на новата държава трябва да прегърне и изповяда като висша ценност, е онова, което придава на комунистическите репресии духа на демоничното лукавство. Това приспива обществената съвест, лишава я от съпротивителна сила и в крайна сметка води до същинската деградация не само на обществото, но и на хората. Иначе няма как да бъде обяснена липсата на памет за събития като долуописаното:

Много жертви дава Съюзът на българските национални легиони (СБНЛ), който по това време наброява близо 300 000 членове… Арестуваните водачи на легиона в град Видин – йеромонах Паладий и Валентин Шутилов, заедно с много техни другари легионери са простреляни като мишени пред погледите на другите, очакващи смъртта си. На йеромонах Паладий най-напред му извадили очите, след което го убили. Местността Бутово е гробницата на легионерите. Там са били откарвани легионерите от околните селища и масово избивани, един от най-ярките примери за комунистическите зверства е избиването на 200 ученици легионери в мазето на училището в град Оряхово…[13]

А още по-тревожен е фактът, че десетилетия по-късно и днешното българско общество не може да намери сили нито да се възмути и осъди извършеното от предците ни беззаконие, нито да види и изповяда величието на свещеномъчениците, чийто подвиг е идентичен на подвига на милионите мъченици за Христа през вековете.

Съвременният аналог на свети-Стефановото Господи, не зачитай им тоя грях (Деян. 7:60) е мъченичеството на о. Паладий: „Особено жестоко бил изтезаван отец Паладий – изболи му очите, рязали пръстите на ръцете му. А той извикал към небето: Боже, помогни ни да издържим!“.[14]

През този напрегнат период от живота на Църквата ни напълно се разкрива смисълът, заложен в думите на Спасителя: „Защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима; баща ще бъде против син, и син против баща; майка против дъщеря, и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха против свекърва си“ (Лука 12:52-53).

Гено Иванов Котев и Асен Иванов Котев са братя от с. Лесичево, Пазарджишко. Гено е фелдшер, Асен е свещеник. Гено е най-известният човек в селото, израждал е всички деца, лекувал е всички хора. Дъщеря му Богдана е партизанка, член на партията. Съпругът ѝ Димитър Мурджев е следовател в затвора, ремсист, бъдещ генерал от МВР и ДС. Той лично надзирава тъста си в затвора. Гено Котев е арестуван на 9.9.1944 г., о. Асен Котев също. Голямата дилема в съда е била кой да бъде убит – „попът или фелдшерът“.[15] В случая за доказване на лоялност към партията е избран по-близкият родственик. О. Асен е осъден на петнадесет години затвор, освободен след седем години, но здравето му е съсипано и той скоро умира. Фелдшерът Гено Котев е убит на 15.2.1945 г. Постфактум на 19.2.1945 г. Народният съд го осъжда на смърт по скалъпени обвинения за „доноси срещу антифашисти“.[16] На въпроса към дъщеря му Богдана, която говори за родителите си в безличното трето лице – за баща си – „мъжа ѝ“ (мъжа на майка ми) и съответно за майка си – „съпругата му“ (жената на баща ми), защо не е спасила баща си, тя отговаря: „Не можех. Бях партиен член. Това го изискваше дисциплината… Много грешки направихме! Много кръв проляхме!“.[17]

Дъщеря и зет взимат активно участие в убийството на бащата на съпругата и в осъждането на нейния чичо. Без причина и дори без конкретен повод, само заради партията и желанието да се впишат в общата вълна на насилие. Още през 1928 г. свещеномъченик митр. Борис (Разумов) говори и предупреждава за този личностен разпад в своята знаменита брошура Кризата в нашето училище:[18]

Всъщност настъпи пълно обезценяване на ценностите, защото безразличието е невъзможно за човешката душа. То не може да бъде трайно нейно състояние. То е само преход към друго настроение. След индиферентизма, след безразличното отнасяне към най-великите – религиозно-нравствените ценности на човешкия дух, у човека настъпва неизбежно едно предпочитане на злото пред доброто, на лъжата пред истината, на злобата пред любовта, на безправието пред правдата, на порока пред добродетелта. Защото ние можем да бъдем или с доброто, или със злото, или с истината, или с лъжата, или с любовта, или със злобата, или с правдата, или с безправието, или с добродетелта, или с порока. Ние не можем да бъдем едновременно и с едното, и с другото, или пък нито с едното, нито с другото. Няма среден – безразличен път, по който бихме могли да вървим… По тоя гибелен път тръгнахме и ние като народ. Обаче процесът на разложението и падението не спря дотук. Той вървеше неудържимо към своя естествен край.[19]

Идването на власт в България на атеистичния режим е този край, за който митр. Борис предупреждава, но това не е еднократен акт, а продължителна обществена агония, започнала през 1944 г., чиито последици не са изживени и днес.

Репресиите и убийствата на свещенослужители разстройват дълбоко духовния живот в БПЦ. Страхът разлага не само обществото, но и клира. Репресията не подминава нито един от клириците на БПЦ. Под една или друга форма всеки е предупреждаван, заплашван, интерниран, изкушаван. Дори и в най-идиличните и отдалечени места, където властта не успява да пречупи напълно християнския дух, зловонието на агресивния атеизъм осезаемо се усеща. Спомените на о. Данаил Мусински от с. Вишовград, окръг Велико Търново, са ярко свидетелство за това. Макар и никога о. Даниил да не е съден, затварян, разпитван или физически насилван от комунистите, тяхното идване на власт създава непрекъснато проблеми на неговото нормално пастирско служение, които той описва в своите дневници.[20]

Изтичат първите месеци от новото управление. Дните на първата вълна на терор привършват и беззаконническите актове трябва да бъдат узаконени.

На 25.12.1944 г. ЦК на БКП изпраща телеграма до Георги Димитров: „Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, която се провежда от нашите вътрешни тройки…“.[21]

Всъщност още на 20.12.1944 г. Народният съд започва работа и подвежда под отговорност 10 919 души, като преди това са извършени арести на три пъти повече хора. Обвиненията са така подготвени, че обвиняемите са съдени за симпатия и подкрепа на Хитлер и фашизма и по този начин е изолирана възможността за каквато и да е международна подкрепа и намеса от западния свят. Съдът издава 9 550 присъди, 152 от тях са издадени на духовни лица.[22] Броят на подведените под отговорност е много по-голям, но част от клириците „изчезват безследно“, други успяват да се договорят с властите и да избегнат присъда.

В специализираната справка за „народните врагове“ за периода 1944-1957 г. в графата „православни свещеници“ четем: „Православни – осъдени от Народния съд – 97, 1 умрял, 13 осъдени на смърт, намиращи се в затвора към 1957 г. – 12, освободени бивши затворници 71, от тях 21 продължават да бъдат наблюдавани и готвени за повторни арести; въдворени в ТВО преди 50-те години 19, а към 1957 г. останали само четирима“.[23]

Не всеки християнин има силата да бъде мъченик и атеистичната власт, която вече е натрупала достатъчно опит, добре съзнава това. Масовата страхова психоза е свършила своята работа и е пречупила мнозина, включително вярващи християни, клирици, които по човешки сякаш изпълняват тъжното предупреждение на Христос: „… преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене“ (Мат. 26:34). За съжаление, както свидетелства Св. Предание на Църквата, всяко голямо отстъпление е предшествано от редица малки.

Веднъж отворена и неизлекувана, раната на компромиса със съвестта води след себе си още компромиси. БПЦ търпи много тежки последици заради тези компромиси, изразяващи се в договаряния между клирици и комунистическата власт.

Няма да сгрешим, ако кажем, че така се раждат бъдещите агенти и доносници на службите в църковните среди. Някои, като свещеника комунист Тома Болчев от гр. Златица, са направили своя компромис много по-рано, затова и на него е възложена „честта“ да бъде единственият духовник съдебен заседател в Народния съд.[24] Друг случай е Константин Русинов Динчев, наречен заради комунистическите си убеждения „червения поп“.[25] Не са редки случаите, в които свещениците свалят расото, за да избегнат репресии или просто за да имат по-голям шанс да се реализират в новите условия. „За отбелязване е, че двама недавна ръкоположени свещеници, свършили Пастирско-богословския институт, побързаха да си снемат расото, от които единият – Никола Николов от Каран Върбовка, Беленско, е бил нещо заплашен и се побоял от бъдещи угрози, а другият – Йоаким Ив. Дянков от с. Голям Поровец, Исперихско, подозиран и от по-рано като съмишленик на крайните течения, е проявил себе си действително като такъв и в деня на преврата с оръжие се явил в Околийското управление в Исперих, за да въдворява новата власт, след което е хвърлил расото и стана кмет на общината…“.[26]

Подложено на непрекъснат натиск, свещенството е принудено да прави компромиси със съвестта си, като всичко това допълнително спомага за духовното разложение на клира. Въпреки опитите на църковното ръководство да възпрепятства този процес, много свещеници стават членове, при това активни, на ОФ. От своя страна ОФ се чувства задължен да защитава членовете си срещу висшия клир на БПЦ, които са против политизирането на свещенството. Така например околийският комитет на ОФ в Свиленград пише гневно протестно писмо до Народното събрание срещу Старозагорския митр. Климент за това, че е уволнил архиерейския наместник Климент Дончев и дори го е заплашил „със снемане на расото“ заради политическа работа и агитация, а той според другарите си „завежда културно-просветния отдел при комитета на ОФ и работи добре“.[27] Подобни проблеми имат и други митрополити, които са решили да накажат провинили се в тази област свещенослужители. Както вече споменахме, двама митрополити са арестувани. Заплахи и натиск има и срещу повечето от останалите митрополити, които по някакъв начин се опитват да ограничат влиянието на новата власт върху клира и паството в епархиите си.[28]

В тези първи и изключително тежки години висшето ръководство на БПЦ в лицето на Св. Синод прави няколко неуспешни опита да се спрат масовите репресии на клирици, както и предварителните арести на свещенослужителите да бъдат правени в манастири или други места, собственост на БПЦ съгласно чл. 163 на Екзархийския устав, който не е суспендиран в първите години на комунистическата власт.[29]

… От десетина дни са задържани под арест свещениците: Ангел Хубанчев от Разград, архиерейски наместник, Михаил п. Иванов от същия град, Янко Бъчваров от Силистра, Камен Марков от с. Цар Калоян, Разградско, Иван Цанков от с. Борисово, Поповско, и Димитър Ив. Бояджиев от с. Глождево, Кубратско… Провинения от престъпен характер тези свещеници, доколкото нам е известно, нямат. Причина за задържането им са някои техни отношения и възгледи, които не са съгласни с идеологията на днешната власт… Своевременно направихме постъпки пред г. Областния Директор. Последният бе доста отзивчив и е дал разпореждане за освобождаването им. Но изглежда, че местни дейци от Отечествения Фронт… не са обърнали особено внимание на неговите нареждания… и ще чакат инструкции от София. И въобще не ни е известно някой от арестуваните свещеници досега да е освободен. Независимо от това отправихме писмо до г. Министъра на Външните Работи и Изповеданията, с което изтъкнахме, че задържането на тези свещеници под арест в затвора и други неудобни помещения и то без предварително разследване за вината им, ако имат такава, е противно на чл. 163 от Екзархийския устав…

† Доростолски и Червенски Михаил.[30]

Като всява непрекъснат страх и несигурност сред духовенството и миряните, новата власт постепенно изсмуква съпротивителните им сили. Изпълнявайки стриктно съветските инструкции на плана „Православен Ватикан“, правителството прави редица „програмирани отстъпки“ във външнополитически план и същевременно окуражава екзарх Стефан по пътя към въжделената му мечта – патриаршеското було. Един неизвестен доскоро документ показва, че в този си стремеж екзархът е готов да престъпи границата на благоприличието в публичното си говорене. Малко след вдигането на схизмата, по време на Славянския конгрес, проведен на 3-4 март 1945 г. в София, екзарх Стефан пред съветската делегация, сред която се откроява митр. Николай Крутицки,[31] заявява: „Карл Маркс не успя да намери последователи в Германия или Англия, които да осъществят неговата теория на практика. Руският дух намери решение на социалните проблеми, съгласно което всички хора ще станат братя. Руският комунизъм… постигна истинско равенство и унищожи веригата на робството, нищетата и социалната ограниченост. Той реши не само проблемите на руския селянин и на Великата Руска земя, но и на целия свят…“.[32]

Отстъпките във външнополитически план са съпроводени обаче с началото на сериозни рестрикции във вътрешнополитически, които методично, независимо от опитите за някаква съпротива на Св. Синод се налагат от държавата и започват да рушат както самата църква, така и духовните устои на цялото общество. Със свое окръжно под № 396 от 6.10.1944 г. МНП изважда вероучението от учебната програма на българските училища.[33] Този документ слага началото на един дълъг дебат между Св. Синод и държавата, в който на приливи и отливи държавата ту позволява факултативното изучаване на предмета „Религия“, ту налага такива изисквания, които поставят БПЦ в невъзможност да извършва религиозното обучение за децата, за да се стигне до момента с приемането на новата „Димитровска конституция“ на България – 4(6).12.1947 г., с която окончателно вероучението е забранено под всякаква форма в училищата и може да се извършва само в прицърковните училища, т. е. в храмовете или в енорийските центрове (там, където ги има).[34] Св. Синод прави още няколко несполучливи опита да провежда вероучението, които обаче приключват с оставката на екзарх Стефан на 6.11.1948 г.[35] По същия начин от прерогативите на Църквата са иззети брачните[36] и кръщелните[37] свидетелства като легитимни документи пред държавата. С това е нанесен сериозен удар върху катехизаторската роля на БПЦ в обществото, както и върху финансовите ползи, които Църквата е получавала от извършването на тайнствата и издаването на документите. По същия начин с установяването на държавен монопол върху благотворителността от 1946 г. е отнета от БПЦ още една възможност, а именно да финансира и организира вероучително-катехизаторски мероприятия.[38]

Малките отстъпки, инсценираният диалог и напрегнатата обстановка на неопределеност, с които държавата играе с църквата подобно на котка с мишка, кара ръководството на БПЦ да подкрепи ОФ в свалянето на монархията. На 31 юни 1946 г. Св. Синод нарежда да не се споменава името на царя и царското семейство при богослужение още преди провеждането на референдума. Предлогът е да не се намесва църквата във волеизявлението на народа, но реално това е активно участие в пропагандата на властта. На 4.9.1946 г. БПЦ излиза със специалното изложение на Св. Синод до българския народ, което е публикувано в Църковен вестник, с призив да не се подкрепя монархията и с обяснение защо не бива да се подкрепя.[39] В него, между другото, църковното ръководство предварително приветства народната република като свършен факт: „Църквата ще стои за благото, възхода и благоденствието на народа и през настъпващата ера на българската народна република“.[40] За тази си позиция и подкрепа Св. Синод получава кратък поздравителен адрес от председателя на Народното събрание Васил Коларов.[41]

Комунистите не се притесняват винаги да показват открито по какъв начин искат и трябва да се развиват отношенията между държавата и църквата, т. е. как държавата ще има грижата да демократизира църквата, като я превърне в „народна и републиканска“. Ярък израз на тази политика виждаме в превърнатото във фарс тържество в Рилския манастир по случай хилядогодишнината от успението на св. Йоан Рилски.[42] В своята реч на това тържество завърналият се нарочно за събитието от Москва лидер на Коминтерна и на БКП и бъдещ министър-председател на България Георги Димитров, като величае Русия и Октомврийската революция, сипе зле прикрити обвинения и закани спрямо БПЦ и духовенството и посочва като модел за подражание на Българската църква „народната и републиканска църква на всички славянски народи – Руската“.[43] Явно посланието е било добре разбрано от църковното ръководство, защото няколко месеца след тържествата в Рилската обител то активно подкрепя свалянето на монархията.

В периода между септември 1944 и декември 1947 г. силово, с много кръв и репресии започва овладяването на контрола върху БПЦ и постепенното ѝ изтласкване в периферията на обществения живот в България. В този период на неопределеност се предопределя бъдещата ориентация на България. С Парижкия мирен договор и приемането на Димитровската конституция през декември 1947 г. всички илюзии, че БПЦ може по някакъв начин да води пълноценен живот в рамките на комунистическата държава, рухват.

* Откъс от книгата Репресивната политика на комунистическата власт срещу Православната църква в България (1944-1964 г.); препечатва се от сп. Християнство и култура, бр. 8 (155), 2020, с. 79-89 (бел. ред.).