„Шумкарството е явление на днешното болно и размирно време“

Писмо на Св. Синод от 26 юни 1944 г.

Господине министре председателю,

Българската Света Православна Църква е народна в пълния смисъл на тая дума. Тя е народна не само защото попрището на нейното служене е българският народ, но защото тя всякога и при всички исторически обстоятелства дели съдбата на народа; тя е негова крепителка и добра вдъхновителка във времена на изпитание, а в честити дни – съветница на мъдрост и възход. Тя е майка на тоя народ и с майчинска обич страда и се радва заедно със своите духовни чеда, стоейки всякога край тях като верен и предан страж.

Такива са разбиранията и чувствата, които вдъхновяват висшите служители на нашата Света Църква – българските епархийски архиереи. Водени от тия разбирания и чувства, те с голяма загриженост се отнасят към днешната участ на народа ни и полагат старания да му бъдат полезни с ясни ответствени увещания и с открито слово, което не се колебае да посочва действителните недъзи и опасности, както и средствата за тяхното отстранение. А положението, в което се намира днес българският народ, както вътрешно, така и външно, е твърде тежко. Събрани на редовна синодна сесия епархийските архиереи в редица заседания направиха изложения по общото положение в епархиите и обстойно обсъдиха действителното положение на страната, като взеха под внимание тежненията и настроенията на народа. В резултат на тия обсъждания Светият Синод в пълен състав реши да предложи на просветното ви внимание следното:

По вътрешното положение:

За съжаление, вътрешното положение на страната се характеризира с дълбока криза – морална и обществено-политическа криза. В голяма част народът се оказва морално неустойчив и с недостатъчно или със слабо обществено и национално съзнание. Върху това състояние на морално-обществените сили никнат зловредните прояви на т. нар. черна борса, на корупцията, на обществено-политическото безразличие и на противонародната и противодържавна дейност. Обяснението на тая дълбока криза с военновременните условия всъщност не обяснява основната и съществена ѝ причина. Колкото и да е голямо отрицателното влияние на военновременните условия, те в края на краищата са само решителният повод и благоприятната обстановка за проява на кризисното морално и духовно състояние на част от народа. Кризата премина от областта на вътрешните факти към външното проявление на тия факти. Причините ѝ, следователно, са по-далечни. Те се създадоха от погрешните и дори вредни насоки на училищното възпитание и на възпитателните обществени влияния в миналото. Дълги години у нас се вървеше по погрешни пътища и се насаждаше такава светогледна ориенталност, която не носеше морална здравина и не бе в състояние да задържи обществено-националната якост, а камо ли да ѝ даде тласък за по-голям подем. Въпреки често и от много обществени среди изказаните добри пожелания, скрити някакви фактори непрестанно действаха срещу всеки опит да се попречи на вредните политически, идеологични и религиозни влияния, които се насърчаваха по разни причини от много места у нас. Църквата неведнъж е обръщала внимание върху това, като е сочила какви гибелни за народа последици могат да произлязат, ала нейният глас е бил отминаван – ще си позволим да го кажем откровено – съвсем пренебрежително даже от отговорни държавни фактори. Като че ли не се виждаше до какви сетнини може да доведе всичко това. С една недогледност, която искаше да мине за политическа предвидливост и културна напредничавост, се даваше простор на ония влияния, които отслабваха моралното, духовното и общественото съзнание на народа.

И тъй, основните съществени причини на днешната криза са по-далечни. Кризата е горчивият плод на отколе посятото лошо семе.

За днешната тежка вътрешна криза следва да се посочат и други по-близки причини, едни от които, дълбоко погледнато, нямат самостоятелно значение, а са последица от основните причини, споменати по-горе. Тия по-близки причини са цял комплекс и те са вече доста добре познати. Военното положение създаде големи разстройства и трудности в стопанския живот. В самото начало, когато се очертаваха стопанските затруднения, които войната води със себе си, не бяха взети мерки за колко годе по-правилна вътрешна стопанска политика. Стопанският живот у нас тръгна по надолнище и изпадна в безпътие. Така се тури началото на т. нар. черна борса, която с всичките придружаващия я зловредни прояви от ден на ден намира все по-добри условия за разширение, разколебавайки устоите на целия ни вътрешен живот.

Стопанските неуредици, при моралната неустойчивост на мнозина, се оказаха добра почва за процъфтяване на корупцията. Трябва да бъде посочено и да бъде известно, че корупцията вече взима големи размери. На черния пазар се намира почти всичко, дори такива стоки, с които само държавата разполага. Подкупът и користното посредничество не са вече съвсем случайни явления.

За влошаване на вътрешното положение не малко допринесе и слабата грижа за политико-общественото и националното сплотяване на народа, частно на селото. Безпартийността се оказа меч с две остриета и с тоя меч би трябвало да се борави много предпазливо. Безпартийният режим има своите положителни страни, но почти нищо не се направи, за да не се стигне до отчуждаването на народа от властта и до нещо още по-лошо: до обществено-политическото безразличие на широките народни слоеве. Както властта, тъй и народът, частно селото, останаха две отчуждаващи се сили. Народът се затвори в себе си, под това привидно спокойно отдаване на труда се създаваше една вредна за държавата, особено във времена като сегашните, психика на безразличие в национално-положителните люде, и на противодържавност в друга категория граждани. Агресивността на вторите, за съжаление, е голяма, а срещу нея на общественото поприще стои една, в голямата си част, политически апатична маса. При такива обстоятелства липсват условия и възможности да се подготвят и изтъкнат личности, които са призвани да бъдат чинители за създаване и оформяне на общественото мнение и да бъдат признати обществени водачи с обществена контрола и отговорност. Поради всичко това бе улеснена задачата на противодържавните сили у нас.

Вътрешното положение на страната се утежнява и от т. н. шумкарство. Млади хора от двата пола забягват из планини и гори и въоръжено действат срещу обществения ред. Шумкарството е явление на днешното болно и размирно време. Неговият произход е очевиден. То се създаде не без външни влияния и насърчава за цели, чужди и противни на обществените и национални интереси на българския народ. Трябва много да се скърби, че деца на тоя народ са вдигнали ръка срещу родината си и се подвеждат под външни внушения, явно враждебни на народа ни.

Не може да има съмнение, че повечето от забягналите из планините млади хора са с левичарски убеждения или увлечения. Между тях има и юноши, които едва ли са в състояние да си дадат ясна сметка за делото, което вършат. Те са жертва на временна революционна романтика, която би отрезняла, когато се сблъска със суровата действителност на нелегалния живот и с грубия реализъм на революционното водачество. Има основания да се мисли, че някои от нелегалите са убедени, че вършат патриотично дело, особено като се вземе предвид ловкото преместване на шумкарската идеология на национални и родолюбиви мотиви.

Преследването на шумкарите е една от важните задачи на държавната сигурност. Обаче, увлеченията в това преследване, като се държат еднакво отговорни всички, които така или иначе са имали отношения и връзки с шумкарите, създават големи смущения и още повече утежняват положението. Мерките, които се вземат срещу близките на забягналите, както и срещу всички лица, които неволно са им съдействували, трябва да не бъдат от естество да увеличават недоволството от властта и да засилват разположението към противодържавното дело на шумкарите. А на много места това вече е станало.

Като преценява тежкото вътрешно положение на страната, както и причините за неговото засилване, Светият Синод счита за свой върховен родолюбив дълг да изкаже следното мнение:

1. Всяко зло се цери правилно, когато бъдат премахнати причините, които го предизвикват. Трябва, следователно, да се вземат незабавни мерки за премахване на основната и съществена причина на кризата, в която е изпаднала страната. Тия мерки, обаче, не могат да бъдат с бърз резултат, защото моралната и културна криза не може да се преодолее иначе, освен с продължителна, системна, възстановителна работа. Все пак в тая насока трябва усърдно да се работи и на нашата народна Църква, която по преимущество има тая мисия, трябва да се даде пълно съдействие да изпълни своето високо служение всред народа ни. Пътят на всички чужди, политически, идеологични, културни и религиозни пропаганди трябва да се пресече. В това отношение необходимо е да се направи поне възможното за сегашното време.

2. Час по-скоро трябва да се вземат мерки срещу корупцията и черната борса, като се потърсят изворите и пътищата, които правят възможно тяхното разширение.

3. Между народа и държавната власт трябва да се установи близост. Тая близост ще се постигне както чрез положителните законодателни и управителни грижи за народа, така също и чрез привличане в администрацията и в правителството на лица, които се радват на обществено доверие и имат без съмнение връзки с широките народни слоеве. На народа трябва да се даде възможност да излезе от тая национално-политическа апатичност, която обвзима все повече хора, та да има в ръцете си и с ревност да защитава своята собствена съдба, която всъщност е българската национална съдба.

4. Потребна е родолюбива и честна администрация. Страната ни не е лишена от хора, които биха [били…] готови на смели жертви в служба на народа и държавата, в такова тежко време, стига да бъдат потърсени.

5. Административните и полицейски своеволия трябва да се премахнат, за да няма у никого чувството за безправност. Наказанията при преследването враговете на държавата трябва да се налагат за разследвани и доказвани провинения. Разследването е особено наложително в случаите на подозрения.

В борбата с въоръжените шумкари властта постъпва тъй, както ѝ се налага от необходимостта. При всички, обаче, други случаи, които имат някакво отношение към шумкарството, потребно е да се прави грижливо разследване и провинените лица да бъдат съдени от законен съд, за да не се извършват грешки. Безсъмнено, всеки трябва да получи заслуженото, но не и повече от това. Не всички лица, които са заподозрени или срещу които е имало улики, че са били в услуга на нелегалните, имат еднаква вина и отговорност с тези последните. Често пъти лицата, които идейно са чужди на шумкарите, са били заставяни със заплаха за живота им да направят някаква услуга. Някои от тях подире не са имали смелостта да съобщят на властта за насилието, на което са били жертва, от страх да не бъдат преследвани те и близките им от нелегалните. Всички тия хора не би следвало да бъдат считани като съзнателни и доброволни помагачи на нелегалните, а като пострадали от тях.

Също така и близките на нелегалните не бива да бъдат подхвърляни на гнет и страдания, ако не носят непосредствена вина за действията им. Като наказателна мярка срещу нелегалните тя е неоправдана и неправомерна, защото засяга невинни люде. Като предпазна мярка пък едва ли постига очаквания резултат, защото тия, които посягат срещу Отечеството, държавата и народа си, обикновено не са с особена привързаност и към своите близки, а от друга страна предизвиква враждебни настроения срещу властта и подготвя в по-широки кръгове идейно отричане на държавния строй. Тъжно впечатление би направило, пък би следвало и отрицателни настроения, ако телата на нелегални убити лица биха били захвърлени по мегдани или биха били разнасяни главите им, макар и само за идентифициране на убитите, или, ако най-подир, би се забранило да бъдат погребвани по християнски обичай.

По външното положение:

Българският народ всякога се е стремял към своето обединение в етничните си граници. Това е негово право и дълг. За обединението си нашият народ води няколко войни и претегли твърде много. Сега той е обединен и би бил щастлив нищо да не смущава неговото свободно и независимо държавно съществуване. Въодушевлението, с което целият народ посрещна освобождаването на поробените наши родни земи и присъединяването към общото Отечество, е историческо свидетелство за волята на нашия народ да бъде обединен и да пази своето обединение. Такъв е неговият блян, такава е неговата воля, такова е и правото му.

Архиереите на Светата родна Църква поддържат близка връзка с народа и познават неговите тежнения и настроения. Те знаят, че българският народ обича своята свобода и държавна независимост и се радва на обединението си. Но не е тайна, че народът е угрижен от неизвестността за бъдещето. Той мисли, че в голямото стълкновение на великите сили неговото най-правилно становище би било неутралитетът, особено към руския народ българинът храни отколешни чувства на расова и верска близост и на благодарност за великото освободително дело от 1878 г.

Като взима предвид тежненията и настроенията на народа, Светият Синод си позволява да изкаже мнението, че България, ако не бъде нападната, да не се намесва активно във войната, която се разраства все повече, и особено да се стреми да отбегне влошаването на отношенията с Русия, доколкото това може да зависи от българското правителство.

Светият Синод не желае да се намесва в политиката на българското правителство, но той си позволява да направи тия препоръки, ръководен от грижата за бъдещето на любимия си народ, и със съзнанието за отечествената сигурност, която родната ни Църква има всякога, и най-после в тежки за народа времена.

Ваши усърдни молитствуватели:

Наместник Председател на Светия Синод

† Видински [Неофит]

† Доростолски и Червенски [Михаил]

† Врачански [Паисий]

† Неврокопски [Борис]

† Търновски [Софроний]

† Варненски и Преславски [Йосиф]

† Пловдивски [Кирил]

† Ловчански [Филарет]

† Сливенски [Евлогий]

† Старо-загорски [Климент]

* Текстът е публикуван по: АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 3., оп. 2, а. е. 1263, т. 1, л. 5-10, машинопис. Заглавието е на редакцията на сп. Християнство и култура.

Публикуваното писмо до българския министър-председател Иван Багрянов (1 юни – 2 септември 1944 г.) е един от поводите за разследването срещу Пловдивския митр. Кирил (впоследствие Български патриарх), проведено между 14 октомври и 30 ноември 1944 г., завършило с пълното оправдаване на архиерея от т. нар. „Главен народен обвинител“ Георги П. Драгиев. Повод за включването на писмото сред причините за разследването на митр. Кирил от т. нар. „Народен съд“ е фактът, че той е съставителят – по поръчение на Св. Синод на Българската православна църква – на първоначалния му текст, публикуван впоследствие с редакции от името на целия Св. Синод.

За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 2 (149), 2020, с. 77-81 (бел. ред.).