Делото на св. цар Борис

Неимоверно трудно е да се направи словесен портрет, да се опише делото на една личност, за която добродетелите се изписват само в превъзходна степен. Личност, която, сигурен съм, и симпатизанти, и критици могат единствено да определят като най-големия (и всичко, което може да бъде сложено след това – дипломат, родолюбец, строител, книжовник и т. н.) български владетел. Владетел, чието дело, безкористност и преданост, чиято далновидност и енергия ще останат завинаги ненадминати в историята на България.

Когато става въпрос за делото на св. цар Борис, в съзнанието изникват няколко ключови думи, с които през вековете Църквата и признателният български народ са го характеризирали: „Нов Авраам“, „Равноапостолен“, „Нов Константин“, „Строителят“, „Дипломатът“, „Политикът“, „Просветителят“, „Държавникът“. Ще се спра накратко на някои от тях, които, макар и непълно, описват делото на св. цар Борис.

Равноапостолен – това е определението, което Църквата дава на онези свои чеда, които са се прославили с особена ревност и усилия по разпространението на Благата вест – Евангелието и са спомогнали за обръщането към вярата на цели народи. В този контекст делото по финалното обръщане на българския народ към Христа и Неговата Църква е равноапостолно. Св. цар Борис І не използва огън и меч за проповядване на християнството, а дава своя личен пример, като съзнателно, с вяра и надежда приема св. Кръщение. Така той легализира и на институционално равнище едно съществуващо вече положение сред народа и сред част от управляващата аристокрация. Това ясно се вижда от кореспонденцията му със св. патр. Фотий и най-вече с папа Николай.[1] Кръщението на св. цар Борис І е негов осъзнат избор, необусловен от други фактори освен от дълбоката му лична вяра – което се потвърждава от целия негов съзнателен живот след влизането му в лоното на Църквата.

Приемането на християнството от българския народ е също съзнателен акт: това е дадено от владетеля право на свободен избор на волята на народната демокрация в Средновековието, ако може да използваме тази тавтология. Защото християнството в българските земи пуска дълбоки корени още от времето на апостолската проповед. Християнството тук е свързано с имената на св. ап. Андрей Първозвани, св. ап. Павел, св. ап. Амплий, св. ап. Ерм, св. Климент Римски, св. Доротей Тирски, св. Никита Ремесиански и мн. др., чието свидетелство за Христа обръща към Църквата траките и всички останали народи, оставили своя отпечатък във формирането на българския етнос. Необоримо свидетелство за това са стотиците раннохристиянски храмове на територията на България, голяма част от които не загубват своята функционалност нито с идването на славянското море на Балканите, нито с разширяването на Кубратова България от синовете му и включването към нея при Аспарух на земите на юг от Дунав.[2] Докато обаче български владетели като Кубрат, Тервел, Омуртаг правят християнския избор само и лично за себе си или и за хора от своето най-близко обкръжение,[3] св. цар Борис прави този избор възможен за целия подвластен му народ.

По въпроса са изписани десетки книги и стотици статии от почти всички наши големи и не толкова историци, направени са десетки интерпретации, предлагани са десетки различни версии, между които, че този избор е изцяло политически, че той е икономически, принудителен, насилствен и т. н.,[4] а затова и самото християнизиране на българския народ няма характер на избор, а на принуда. В този контекст огромна е и спекулацията около въпроса с „езическия бунт в България“ и „избиването на 52-та болярски рода“, както и с други подобни слабо аргументирани, но солидно интерпретирани теми, обслужвали интересите на една или друга политическа група у нас, но тук нямаме за цел, нито имаме възможност да се спираме обстойно на тях.[5] Имат обаче своите аргументи онези, които смятат, че най-обективна трактовка на въпросите, свързани с процесите през Средновековието и обвързани с Църквата, може да бъде дадена най-вече от църковните историци, които не просто познават историята, а и живеят в Църквата. По същия начин, както и икони могат да се рисуват от всички, включително и от атеисти, но в този случай се получават копия, религиозни картини, докато най-светлите образи са дело на въцърковени хора, даващи свободен израз на вярата си: монаси, свещеници, миряни. Освен чисто външната си страна, един верови акт съдържа и много по-съкровена вътрешна, така че религиозният феномен може да получи най-вярно тълкувание от хора, които не само теоретично са запознати с него, но имат и възможността да го съпреживеят. Интерпретирането на вярата изисква жива вяра, което не изключва историческия подход към изследваните теми, но позволява на учения да погледне към религиозните процеси в дълбочината, която често убягва на едностранчивия материалистичен поглед.

Когато Сам Господ Иисус Христос е проповядвал и вършил чудеса, мнозина от онези, които са били около Него, са станали свидетели на всичко, което Той е вършил, но при все това непрекъснато са си задавали въпроса: „Кой е Този?“. Св. цар Борис приема св. Кръщение не по силата на външни обстоятелства – принуда, неуспехи на бойното поле, глад, болести и т. н., а по силата на вътрешната си убеденост, на своята вяра в християнския Бог. Опитите да се обясни този съзнателен избор с влияние на сестра му, с картината на Страшния съд, която наблюдавал и т. н. са едностранчиви и бих казал, дори подценяващи неговата личност.[6] Да, всички тези фактори сигурно са повлияли в някаква степен, но в никакъв случай не са били определящи и решаващи за този избор. Кръщението е еднократен акт, смел и съдбовен избор за всеки човек (за съжаление днес не всички си даваме сметка за това и мнозина го извършват формално, дори суеверно), защото да се кръстиш, означава да приемеш своя Кръст, да поемеш своя Кръст, да се разпнеш на Кръста с Христос и да се обòжиш (о-Христовиш). И затова при извършване на тайнството Църквата пее: „… които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте“ (Гал. 3:27) Може би вече е време, след края на господството на марксистката историография в българската историческа наука, ясно да признаем и да кажем, че изборът на св. цар Борис І не е продиктуван от прагматичен политически и икономически интерес, а е бил следствие от приемането на една висша истина, която е следствие от Божието откровение пред българския народ. А без съмнение един толкова автентичен и съдбовен за българите акт, е намерил своите проекции на всички нива на обществения живот, задал е посоките на историческото развитие на една нова християнска нация. Няма как това най-важно, съдбовно за българския народ действие да е било продиктувано от чисто рационални, прагматични причини и съображения. Фактът, че извършилият го прекарва остатъка (осемнадесет години) от живота си в манастир, отдаден на пост, молитва и покаяние, напълно отхвърля подобни тези и показва, че това е дело на осъзнат личен избор и вяра, на дълбоко и истинско свързване с троичния Бог.

Да се върнем обаче към определенията за св. цар Борис, давани му от нашите предци.

Нов Константин – това определение, дадено му от неговите съвременници, е в пряка връзка с прозвището равноапостолен.[7] Самият св. Констанитн Велики и неговата майка св. Елена са наречени от Църквата равноапостолни. И делото на св. цар Борис е не само съизмеримо с делото на св. Константин, а в много отношения тъждествено с него. Достатъчно е да сравним грижата, която св. Константин полага за Църквата с тази на св. Борис. Св. цар Борис започва невиждано по размерите си храмово строителство. Само в Плиска до този момент има разкрити над петдесет християнски храма и продължават да се разкриват нови. Колко ли стотици е изградил светецът в огромната тогава по територия България?[8] Тази равноапостолна ревност по-късно славянството и най-вече Русия ще заимства от българските книги, описващи делото на св. Борис, и това сравнение ще се приложи и към покръстителя на руския народ св. цар Владимир.

Нов Авраам – Св. Писание ни казва, че когато Бог пожелал от Авраам да принесе в жертва своя единствен син от Сарра – Исаак, Авраам безропотно, безпрекословно тръгва, за да изпълни Божията воля (Бит. 22:1-18). Когато св. цар Борис вижда, че неговият първороден син Владимир се отнася небрежно към делото на Бога, не се поколебава да напусне манастира, да го свали от престола и да го ослепи, за да не може никога повече да претендира за царството.

Тук искаме да отворим отново една скоба и да кажем, че, противно на повечето спекулации с името на цар Владимир и неговите действия, смятаме, че той нито се е отрекъл от Христа, нито пък се е опитвал да върне езичеството, а просто е занемарил делото на своя баща и не е проявил никаква инициатива за неговия успешен край. Ясно свидетелство за това са думите на абат Регинон Прюмски, които също са обект на много спекулации, че Владимир, „далеч отстъпвал от баща си по ревност и деятелност. Почнал да върши грабежи, да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди“.[9]

Поставяйки умишлено акцента върху последните думи от този цитат, повечето изследователи говорят за княз Владимир (Расате) като за един нов Юлиан Отстъпник. Смятаме, че тези думи означават нито повече, нито по-малко от това, че Владимир е оставил делото да се развива само, допуснал е новообърнатия към Господа народ да продължи заедно със служението си на Христа да върши и много от традиционните си стари, езически обичаи, което сериозно е застрашавало делото на неговия баща. В подкрепа на нашето твърдение е и фактът, че археолозите не са открили нито едно свидетелство за възстановено или построено ново езическо капище на територията на Плиска, на Преслав, въобще в земите на България от периода след приемането на християнството от св. цар Борис. Редно е да отбележим, че и сведението на абат Регинон е единственото, което говори за някакво отстъпление на Владимир. Ако княз Владимир действително беше българския еквивалент на Юлиан Отстъпник и беше извършил това, в което съвременните историци го обвиняват, редно беше името и действията му да бъдат споменати в значително повече извори, описващи делото на св. цар Борис и наследниците му и особено в житийната литература, като контрапункт на св. цар Борис, с цел още по-голямо засилване на образа на светеца.

Строителят, Просветителят, Дипломатът – веднага след св. Кръщение св. цар Борис се заема с уреждането на държавата: голямо църковно строителство, подобно на св. Константин Велики, на св. Юстиниан Велики, на св. цар Давид Строителя, царувал близо двеста години след него в Грузия. Освен споменатите по горе петдесет храма от Плиска, от изворите са ни известни и неговите седем съборни храма и множество манастири, с огромни скриптории. Дело на св. цар Борис е Голямата базиликата в Плиска, най-голямата средновековна базилика в Европа и света въобще. Като съдим по нея, можем само да гадаем за красотата и величието на останалите.

Сетне приемането на учениците на св. братя Кирил и Методий и осигуряването на оптимални условия за тяхната работа и учителство в пределите на България. Заедно с учениците той възприема и делото на живота на св. братя – славянската азбука и така полага условията на българската, а и от там на цялата славянска цивилизованост и култура.

Нататък – денонощната кореспонденция с владетели и предстоятели на църкви на Изток и на Запад, в търсене на най-доброто за устройството на Църквата в България и на самата държава само пет години след официалното приемане на християнството в България довежда до признаване на автокефална Българската църква – на възможно най-високия църковен форум: вселенски събор („Осми вселенски“ според западната традиция). Свиква и църковно-народен събор в Преслав (893 г.), където не еднолично, а демократично е свален Владимир и за продължител на делото му е избран Симеон, а преместването на столицата от Плиска в Преслав – Новия Рим, Новия Константинопол е символ на новото, напълно християнско начало на България. Решено е гръцкото духовенство да бъде отпратено от България и заменено с българско духовенство, и нещо, което е изключително важно за бъдещето на България: българският език да замени гръцкия в богослужението и да стане официален език на държавата ни.[10]

Държавникът – Монахът. „И като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“. Най-големият държавник прекарва последните близо две десетилетия от живота си в манастир, отдаден на покаяние, пост и молитва. Покаяние за всичко, което волно или неволно е извършил през живота си и верен на Св. Предание, „защото няма човек живял и един ден на земята, който да не е съгрешил“. В пост и молитва, за да пребъде делото му и до днес и завинаги.

Признанието. Тудор черноризец Доксов ни съобщава точната дата на смъртта на най-големия български владетел: 2 май 907 г., а благодарният и благочестив български народ веднага започва да почита своя благодетел. Пряко потвърждение за това намираме в писмо на Константинополския патр. Николай Мистик до цар Симеон от 923 г., от което научаваме, че покойният му баща отдавна вече е канонизиран.[11] Култът към св. цар Борис много бързо надхвърля пределите на огромната тогава българска държава. Единият от синовете на св. цар Владимир и българската княгиня Анна (прабългарското Бизек – Милолике) – от Волжските българи носи името Борис. Заедно с брат си Глеб, двамата загиват мъченически и са първите руски национални светци. Култът и житието им са изградени по български архетип. И, забележете, тяхната памет се чества също на 2 май, в деня на св. цар Борис.

Днес трябва ясно да си дадем сметка, че България я има благодарение на делото, светостта и мъдростта на св. цар Борис. Благодарение на него тя става велика за своето време, третата велика сила в тогавашна Европа, призната за такава от Константинопол и от Рим. Благодарение на неговото дело страната ни става люлка на православната славянска цивилизация, дала своя неповторим принос в световната култура.

* Доклад, изнесен пред конференцията „1150 години от Покръстването – цивилизационният избор на България“, София, конферентна зала на хотел „Анел“, 29 април 2015 г.

За първи път текстът е публикуван в Поглед.инфо – тук (бел. ред.).