Странноприемниците във византийската манастирска култура

На пръв поглед изглежда, че съществува противоречие, своеобразна опозиция между странноприемниците като място за подслоняване на хора на път, чужденци, и манастирът – като място на хора, направили избор в полза на уединението и „пустинята“ в преносен и в буквален смисъл. Две са пресечните точки, където тези два начина на живот се пресичат: във византийския културен контекст и странниците, и монасите са „чужденци“. Монахът като гражданин на небесното царство е „странник“ по своя житейски избор, той е чужд на света, макар и пребивавайки в него. От друга страна, пътуващият поклонник или просто пътникът придобиват в християнската империя особен статут, почти свещен на хора извън „своето място“, които търсят Божието. Хора, които едновременно се нуждаят от помощ и закрила, но и могат да осигурят такава чрез Божието благословение на гостоприемството и на тези, които го осигуряват. Прототипът на странника е зададен от самия Христос с евангелските думи: „Зверовете имат леговища, и птиците – гнезда, а Син Човешки няма, де глава на подслони“ (Мат. 8:20). Нещо повече, Христос отъждествява Себе си с тази категория „пътуващи хора“: „Странник бях име приютихте…“ и „доколкото сте сторили това на един от тези малките, на Менe сте го сторили“. Тази перспектива поражда своеобразната култура на движението, придобила своите характеристики в периода 4-8 в. и станала отличителна за християнската цивилизация както на Изток, така и на Запад.[1] В Античността религиозното пътуване няма за цел посещаване на „свети места“, а на святи хора – живи или мъртви.[2] Стремежът към общуване лице с лице е бил водещ мотив за християнските странници. От друга страна, този тип пътуване е своеобразен религиозен израз на духовната бездомност, на временното изгнаничество, израз на убеждението на тогавашния вярващ човек, че той е „само временно на тази земя“. Тъкмо затова странноприемницата е естествена, бих казала, интегрална част от живота на византийския манастир. Разбира се, не всеки манастир е имал възможността да поддържа странноприемница, но всеобщото разбиране за странника като земно отображение на скитащия Христос води до създаването на една удивително богата мрежа от благотворителни заведения във Византия, която впоследствие става образец както на Запад, така и в славянския християнски свят.

Първо е необходимо да кажем няколко думи за самия институт на странноприемницата. Всъщност, във византийските извори думата обозначава един комплекс от помещения или дори сгради и далеч надхвърля съвременната представа за странноприемницата като хан – място за краткотрайно пребиваване и отдих на пътници срещу заплащане. Най-общо казано ξενών или странноприемница е комплекс от помещения за „чужди хора“, ξένοι – пътници, но не само, които, както казахме, най-често са били разположени в манастирите.

В културата на древните гърци чужденецът, странникът, е канен в специално помещение в дома на хазяина, специално предназначено за чужденци (Ευρ. Αλκ. 543, Πλάτ. Τιμ. 20C). Гостоприемството и тогава се е смятало за свещено задължение, от което не е изключен дори царят, който е бил длъжен не само да окаже гостоприемство, но и да направи подаръци, т. нар. „ξείνια“. Гостоприемство са оказвали и общините, като са били изграждани специални домове за подслоняване на „чужденци”, а всички разходи са били „за Зевс“.[3] По-късно в писмата на Юлиян Апостат тези домове се наричат ξενοδοχείο или ξενὼν,[4] или в Неарата на Лъв Мъдри ξενοκομεῖον, а приемащият ги, отговарящият за настаняването им, се е наричал както и днес ξενοδόχος или ξενοδόκος.[5]

Поради широката представа за „странника“ като своеобразен културен феномен във византийския свят странноприемниците са били предназначени не само за бедни хора, но са приютявали и публични личности. Смята се, че организирането на систематична грижа за този вид социални потребности е заслуга на християнската култура на Източната Римска империя.

През средно- и късновизантийския период странноприемницата получава значението 1) на място за обгрижване на странници и 2) за лечение на болни бедни, чужденци или местни хора. Във всеки случай и в ранния период (4-7 в.) с думата „странноприемница“ се обозначават социални домове с двойно предназначение в Йерусалим – например, при Прокопий Кесарийски: „странноприемници две, построени от император Юстиниан, едната дава прибежище на чужденците, а другата е за отдих на боледуващи бедняци“.[6] И в двата случая те са част от новопостроената църква на Божията майка и комплекса около нея.

В Кратка история на Йоан Кинам (12 в.) странноприемниците се наричат „обществени болници“ (κοινῶν νοσοκομείων), както и само „странноприемници“ (ξενώνων).[7] Повечето са принадлежали на храм или манастир, но и много благотворители, частни лица, са строели сгради за целта и сами са ги обслужвали. По ранновизантийска традиция странноприемниците носят имената на манастирите, основателите си или на мястото, където са се намирали.

Странноприемници са изграждали не само в големите градове, но и в предградията, в крайморските селища, и навсякъде, където са се събирали макар и закратко много хора, имащи нужда от обгрижване или лечение – поради факта, че пътуването е било винаги съпроводено от повишен риск за здравето на пътуващите. Стремежът е бил да се намират в близост до „чисти“, „здравословни места“ като църкви или манастири, лечебни и чудодейни извори и др., като например лечебницата на Живоприемен Източник, която е датирана от времето преди Лъв Тракиец (457-518).[8] Прокопий Кесарийски разказва за възстановяването на прочутата лечебница на Самсон, изгоряла по време на въстанието „Ника“ заедно с двете църкви „Св. Ирина“ и „Св. Софѝя“, между които се намирала.[9] Новата сграда била величествена, с много стаи, а срещу нея имало и две по-малки странноприемници – в домовете на Исидор и Аркадий.

Тези учреждения най-често са се издържали чрез дарения на василевсите или чрез наследства в тяхна полза, чрез собствеността на епископите или персонала на странноприемниците. Първоначално императорските разпоредби са предвиждали най-бързо възможно изпълнение на даренията в полза на тези институции, както и да са под грижите на местните епископи. Тази императорска грижа се среща предимно в ранновизантийския период, след което тези сгради във византийската империя намаляват, но в средния и късен период отново се увеличават.

Известни странноприемници от ранния период са „Василиадата“ – „τὸ μέγα καταγώγιον τοῖς ξένοις“, основана от св. Василий Велики[10] и предназначена не само за изхранване на пътниците, но и за лечение на страдащите от болести. Странноприемницата на Самсон, страноприемницата на Зотик Орфанотроф, в която имп. Юстин II построява отделение за болни от проказа. Повечето императори и техните роднини са строили странноприемници най-вече в Константинопол.[11] В тях нерядко работели дори императрици – например, Плакила, съпругата на Теодосий I.

Запазени са много имена на държащите странноприемници (ξενοδόχος), някои от които са станали и патриарси – например, св. патр. Мина Константинополски (6 в.), който е бил управител на голямата болница на Самсон в града и е избран лично от имп. Юстиниан; Павел, който става Антиохийски патриарх, Акакий Константинополски (5 в. – от имп. Лъв Тракиец, става презвитер заради социалната си дейност като ръководител на голямо сиропиталище) и др. Държателите на странноприемници са имали високо обществено положение, били са канени и в приемите на двора – в този смисъл странноприемниците във Византия са институции, участващи в процесите на вертикалната мобилност в обществото.

В странноприемниците са приемани, поне в началния период, както християни, така и езичници, независимо от изповеданието – за това свидетелства Юлиан Отстъпник, който заповядва на лекаря Арсакиос да изгради навсякъде в държавата странноприемници, защото смята за недопустимо „нечестивите галилейци“ да хранят със своите бедни и болни също и езичниците.[12] По-късно, по времето на Юстиниан имаме сведения за специална категория „ксенони“, които е построила имп. Теодора на о-в Хиос специално за монасите-монофизити и за заточените епископи. Те обаче очевидно са изпълнявали функции на места за заточение и не могат да се смятат за примери за конфесионален тип „странноприемница“.[13]

С течение на времето странноприемниците се превръщат в неотменима част от византийската манастирска култура. Те придобиват все повече характеристики на социален институт, обслужващ здравните нужди на населението. Обилна информация за тяхната еволюция ни дават описанията в манастирските типици, като тук ще се спрем на три от тях от периода на 12 в. – през този период странноприемниците придобиват своя завършен вид и именно в тази си форма стават модел за подражание в Русия и западните страни.

Тук ще направим кратък обзор на известното за странноприемниците на три манастира през 12 в.: един столичен – „Пантократор“, и два в провинцията: манастирът „Богородица Спасителка на света“ в Тракия, и „Богородица Петриционитиса“ или Бачковския манастир.

Сведенията са въз основа на типиците на трите манастирски комплекса.[14]

Манастирът „Богородица Спасителка на света“ (Μονή της Παναγίας της Κοσμοσωτείρας) се намира в Тракия в близост до Енос, на югоизток от устието на Марица, край Вира, дн. Ферес. Основан е (1152 г.) от севастократор Исаак, трети син на Алексий Комнин и Ирина Дукина Комнина.[15] Тук странноприемницата е в самия манастир и e наречена „γεροκομείων“, т. е. старчески дом. Представлява болница с 36 легла, помещения за храна, завивки, дрехи, бани и т. н. Към манастира работи „изпитан и компетентен“ лекар, комуто се дава „подобаваща заплата“. Той обгрижва не само болните монаси, но и други „болни братя“. Осем до десет на брой слуги помагат на лекаря. В непосредствена близост до помещенията на болните има параклис, където се отслужват служби, така че и лежащо болните да могат да ги слушат. В типикона се казва изрично монасите да не се оправдават с липса на средства, че не оказват милостиня на нуждаещите си и болните. Вменява им се като институционално задължение, което е характерно за манастирската реформа през 12 в.

Трите странноприемници към манастира „Св. Богородица Петриционитиса“ на Бакуриани[16] – край Станимака, Мармарион и Прилонгион (припасите за вторите странноприемници се осигуряват съответно от приходите на околните села – Здравикион, за първата, и Прилонгион, за втората), които основателят на манастира нарича също „лествици“, – са основани „заради спасението на душата на брат му“. Любопитно е прозвището им „лествици“, което кореспондира пряко с Лествицата на добродетелите на св. Йоан Синайски и отразява нагласата на византиеца да възприема грижата за странника като водеща лична и обществена добродетел. Дейността на трите страноприемници е описана сравнително подробно в Глава 29 най-вече по отношение на снабдяването им с провизии. И трите са под прякото ръководство на игумена на манастира. Типикът обвързва тяхната дейност със състоянието на манастира – ако той се разрасне, страноприемниците също трябва да разширят дейността си. На пътниците и бедните в странноприемницата, построена под с. Станимака, Бакуриани предписва да се раздава всеки ден жито и вино от приходите от самото село, а също суха или сготвена храна, като нарежда една от господарските воденици да мели дарителско мливо. Един парик от селото да бъде освободен от всякаква друга служба, за да изпълнява всякаква необходима работа в страноприемницата и да извършва снабдяването на бедните. Всички тия неща той да върши със страх от Бога и да разпределя безпристрастно, за което да получава заплата като монах от трети разред. Странноприемницата да има легла и пещ с огнище. Разболелият се пътник да стои три дни и чак тогава да се изпрати, но ако още не е излекуван напълно, да си почива до пълното му оздравяване. Не се съдържа информация с какъв медицински персонал е разполагала страноприемницата. Типикът на манастира ограничава пребиваването в него на „ромеи“ и насърчава приемането в братството само на иверийци. Странноприемниците обаче са отворени за всички – независимо от етническия им произход. Типикът, естествено, ограничава достъпа в манастирското братство само до православните. Липсва обаче информация да е отказван достъп до услугите на странноприемниците на еретици, каквито – павликяни и богомили – през периода живеят в областта на Филипополис.

Самият Бакуриани нарича местното население „неспокоен народ“, който живее край една „буйна планинска река“. Поради тази причина странноприемниците като основно средство за социална дейност имат и интегрираща функция, която трябва да спомогне за вписването на големия манастирски комплекс в живота на смутния регион.[17]

Безспорно най-известната странноприемница-болница в империята през този период функционира в манастира „Пантократор“ в столицата и е построена от Исаак II Комнин (1118-1143) и неговата съпруга Ирина.[18] Организацията на този благотворителен комплекс е на изключително високо за времето си равнище. Той се приближава до днешните разбирания за болница. Включвал е две клиники – едната се е наричала τρίκλινον или τρικλινάριον и е била предназначена за монасите, а другата се среща с обичайното общо название ξενώνας и е била предназначена за болните в града. Тази странноприемница е разполагала с 50 легла, от които 10 са били в ὄρδινο – лекарското отделение. Десет легла са били предназначени за болните с операции, двадесет – за общите болести, дванадесет – за жените с гинекологични болести или бременни и родилки, осем – за очни болести. Освен споменатите отделения, имало още едно за страдащи от епилепсия или умствени болести. Накрая имало е и една външна клиника или градска клиника αστυκλινική.

Обслужващият персонал в общото патологично отделение се е състоял от двама главни лекари, наричани πρωτομυνητῶν, трима учещи се ἐμβάθμων ὑπουργῶν и двама помощници περισσῶν ὑπουργῶν. В хирургичното отделение са работели двама специалисти-хирурзи, τραυματικοί. В гинекологичното отделение е имало двама лекари и една лекарка – помощниците и „асистентите“ във всички отделения са били жени: ἔμβαθμοι ή περισσαὶ ὑπούργισσαι. Във външната лечебница са работели двама патолози и двама травматолози, със своите асистенти и помощни. Като цяло лекарите във външната лечебница, т. е. извън странноприемницата на манастира, са работели на смени, през месец, така че всеки лекар е работел шест месеца в годината. Посещението по домовете е ставало по всяко време, от 1 май до 14 септември и след залез слънце. През нощта кандило е осветявало различните отделения на странноприемницата, а тройно кандило е стояло в стаята на лекарите – лекарите на нощна смяна са се наричали ἐξκουβήτορες (= αγρυπνούντες). Ръководството на странноприемницата се е осъществявало от двама главни лекари с опит, наричани примикюри, които също са работели през месец. При трудните случаи на лекарски съвет са се събирали и бъдещите лекари.

Повечето от лекарите са били клирици, но е имало и миряни. При всички положения са били християни, защото строго се е забранявало християни да канят юдейски лекари. През 12 в. обаче патр. Лука Хрисоверг (1157 г.) забранява на клириците да работят като лекари.

В странноприемниците се е осигурявала и фармацевтична грижа от фармацевти – φαρμακοποιοί. Персоналът в странноприемниците, които не са изпълнявали задълженията си, са били наказвани. Освен тях там са работели и икономи, снабдяващи болницата с лекарства. За пренасянето на болните се използвали νωχοφόρα или παραπέμποντας, както във „Василиада“. Може би от тази група са били и т. нар. παραβολᾶνοι, използвани при епидемии. Също и монаси се използвали за служение, дякония.

Персоналът е получавал определена заплата в златни номизми и в натура, например пшеница. Типикът на манастира „Пантократор“ съобщава подробности за сумата, която е получавал всеки от работещите в странноприемницата.

Болните, които са били приемани в „Пантократор“, са сменяли дрехите си, които били давани за почистване, обличали са се с дрехи на странноприемницата и се разпределяли в отделенията. Леглата били постилани с чаршаф, възглавница и завивка, а през зимата се раздавали и по две одеяла, наричани λοονίκια. Имало е и шест легла специално за лежащо болни, с пробити дупки под кръста за удовлетворяване на естествените нужди.

Храната им се е състояла от хляб, две ястия от бобови растения със зехтин и кромид. Отпускали са се и малко пари за вино. В типикона на манастира „Космосотира“ на големите празници давали риба. Понякога на болните се раздавали и парични дарения или дори месечна сума. За спазването на диетата е отговарял специален персонал, наречени диетолози – διαιτάριοι. В странноприемниците са били на разположение и необходимите инструменти – хирургични, катетри, а за ножовете е отговаряло специално лице. Специални грижи са се полагали за хигиената – функционирало е отделно помещение за баня. Цистерни с водопроводи са снабдявали „Пантократор“ с вода за всички нужди на странноприемницата.

Типикът на „Пантократор“ съдържа и много информация за обслужващия персонал:

Логистичното обслужване се е извършвало от служители ὀπτίωνες, наблюдаващи, които са представяли сметките на епископите, хартуларии са се отчитали на архиофилака или секретаря, а освен тях е имало и икономи. Всички те са били подчинени на ръководителя на странноприемницата или на примикюрите. В „Пантократор“ се споменава също и за учител по медицинска наука, а в странноприемницата в Арматиос се говори и за калиграф. Висшият персонал в лечебницата е пишел и книги, някои от които са достигнали до нас.[19] В странноприемниците е имало и библиотеки, предимно с медицински трудове на Диоскорид, Галинос и др.

Съвсем отделни помещения особено в големите странноприемници, са били предназначени за църкви – отделно за мъжете и за жените, за хлебарница, наричана μαγκιπεῖον, за магерница, трапезария, гробище за чужденци ξενοτάφιον, мелница, конюшня, перачница, в която е работел многоброен персонал от хлебопекари, мелничари, коняри, готвачи, перачи, свещеници, гробари и др. Отделна част е за прокажени – λωβοκομεῖα, както и за възрастни хора γηροκομεία.

До края на империята грижата за този особен вид заведения, предлагащи помощ на хората в периферията на обществото, е била сред приоритетите на държавата в нейната вътрешна политика. Организацията на византийските многофункционални странноприемници е оказала голямо влияние не само върху арабските болници през Средновековието, но и върху тези на Запад, като там се образуват под същото име – xonodochium. Подобна странноприемница има, например, още в края на 6 в. в испанския град Мерида, отново като част от манастир. Западната организация на странноприемниците повтаря византийската, което личи от множество запазени произведения като например на манастира „St. Gall“ и др. През 11 в. и в Русия започват да строят лечебници към манастирите по византийския модел, включващи бани, лечебница, болница. Така странноприемниците се утвърждават като елемент на манастирската култура не само във Византия, но и в целия културен свят през средновековния период.

* Доклад, изнесен на конференцията „Етноконфесионални взаимоотношения на Балканите: поглед отвън и отвътре“, СУ „Св. Климент Охридски“, 27 ноември 2013 г.
За първи път текстът е публикуван в: Mediaevalia, 7, 2014, с. 24-33 (бел. ред.).