Поглед към Варненска и Великопреславска епархия през девет важни годишнини, които предстои да отбележим през 2020 г.

Петък, 01 Ноември 2019 Написана от Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

Varnensky mitropolit IoanПочитаемо събрание, уважаеми организатори, участници и гости на този важен за град Варна и нашия регион научен форум,

Всесърдечно благославяйки и приветствайки настоящата конференция и всекиго от вас лично, бихме искали да споделим и да изложим и някои наши мисли във връзка с духовния и с църковния аспект на нейната водеща тема, определена от организаторите като „Културното наследство на Варна и Черноморския регион“. Към това ни призовава и ни задължава не само битността ни на кириарх на светата и богохранима Варненска и Великопреславска епархия, но и християнската ни съвест, дълбоко осъзнатото ни лично разбиране за тясната връзка и взаимодействие между Църквата и културата. Между, от една страна, Църквата, нейната апостолска и светоотеческа вяра и изграждания от нея – по всяко време и на всяко място на нейното присъствие – специфичен етос, и, от друга – културата, но не в нейното модерно и постмодерно разбиране, което пренебрегва и дори изключва Църквата от културния процес, а в онова схващане, което под култура разбира многообразието на взаимодействията между човеците и на техните отношения с небето, пъстротата на формите и начините на изразяване на човека, заедно със самопознанието и богопознанието, чрез които човекът гради своя тукашен живот в очакване на бъдния.

В този смисъл, в настоящото наше скромно участие тук виждаме възможност още веднъж да съсредоточим вниманието върху онова, което, по наше дълбоко убеждение – независимо от конюнктурата на деня – е било, е, и вярваме ще продължава да бъде главна съставна на духовността и на културата на нашия народ – нашата завещана от дедите ни православна християнска вяра. Да покажем, че съвременна България – такава, каквато я познаваме и независимо от всички наслоявания по своята духовна снага, остава и до днес духовна и културна рожба на Църквата Христова. Ще се опитаме да аргументираме това наше настояване с кратък ретроспективен поглед назад във времето, вземайки формален повод от девет предстоящи годишнини от календара на Православната ни църква, всяка от които свързана с титанични личности от нашата история и със събития, определящи не само по отношение на българското минало, но и на българското настояще, и особено на бъдещето ни като общество и като народ.

Повечето от тези годишнини не са кръгли в общоприетия смисъл: като кратни на сто, хиляда или поне на петдесет, но не това в случая е най-важното. Както вече казахме, вземаме ги и ги използваме като повод за по-важното: очертаването на главните контури на историческото ни развитие като държава, църква и народ, и по-специално, с оглед на темата на тази конференция – на културния и обществения живот в престолния ни град Варна и в нашия регион през вековете и до днес, които контури, както ще видим, са били чертани основно от Църквата: от нейната вяра и от ражданата от тази вяра култура.

1. 1155 години от Покръстването на България

Започваме със самото начало – с Покръстването на нашия народ. Независимо от различните оценки, давани във времето на това събитие от нашата история, всепризнато е неговото определящо значение не само като духовен, но и като цивилизационен, а значи и като културен избор в полза на традицията на Християнския изток, на големия духовен и културен свят на Източното православие, светът на източните църкви. Същевременно обаче още от самото начало се налага да подчертаем именно духовните измерения на това събитие, които дълго време тенденциозно се подценяваха за сметка на уж политически, дипломатически и други подобни съображения на княза-покръстител, сочени като едва ли не единствени действителни подбуди за този личен и държавнически избор. Крайно време е да се осъзнае, че онова, което е наклонило везните и което е определило избора на св. княз Борис I Михаил в полза на Константинопол и на традицията на Източното православие, далеч не е изгодата – била тя политическа или някаква друга, а дълбокото убеждение в правотата и предимствата на съхраняваната в Източната църква апостолска и светоотеческа вяра – убеждение, за което единодушно свидетелстват всички съхранили се до нас източници от тази епоха.

Така че покръстването на българския владетел, на неговия дом и на целия даруван му от Бога народ не е, както бе представяно някога, акт на политическа целесъобразност, а трезво и осъзнато решение за вплитането на цял един многолик народ в богочовешкия вселенски организъм на Църквата Христова. А и нима е могло да се очаква от хора, които по Божия свят промисъл са се поселили на територия, просветлена още от апостолските времена със светлината на Евангелието, да стоят много дълго в мрака на безпросветното езичество – „в тъма и смъртна сянка“ (Пс. 106:10)? Защото още от древност е известно, а и най-новите изследвания потвърждават, че земите на Аспарухова България, някогашната Малка Скития, са земи, където Църквата е установила своето присъствие още от времето на Христовите апостоли. Известен ни е не само първият проповедник на Евангелието по тези земи – Първозваният Христов апостол Андрей, а и първият епископ на някогашна Варна (Одесос) – св. ап. Амплий – ученик на св. ап. Павел. Знаем още и за свещеномъченика Доротей, епископ на древния град Тир (днес в Ливан) – един от участниците на Първия вселенски събор в Никея (325 г.), който във времена на гонения против Църквата пребивава на два пъти в Одесос, завършвайки тук земния си път на 107-годишна възраст. Знаем и още много в този дух и в тази насока.[1]

И така, оказва се, че установявайки се тук във втората половина на 7 в. прадедите ни са попаднали на територия, която от самото начало на християнството е просветлена от вярата на Църквата и напоена с кръвта на Христови изповедници и мъченици. Затова и не трябва да учудва фактът, че третата по сила и мощ в тогавашна Европа държава на българите, която често и с право определят като империя, се присъединява с радост към християнския свят, за да заживее в светлината на Евангелието и да даде своя принос към мисията на Църквата, превръщайки се не след дълго и в проводник на Благовестието за народите от Севера.

2. 1150 години от основаването на Българската църква

Тясно свързана с годишнината от Покръстването е годишнината от учредяването на Българската църква, която е, подчертаваме това, първородна дъщеря на Вселенския трон на царствения и славен Константинопол. Тази първа Българска църква е Плисковската архиепископия. Възжелана с много любов от архитекта на християнска България – св. Борис I Михаил, Българската църква започва своя живот на 4 март 870 г., на извънредно заседание на един от Константинополските събори, на което най-сетне е разрешен дълго проточвалият се спор над юрисдикционната принадлежност на българските територии и е определено страната ни да получи църковна автономия. Решение, по силата на което на картата на християнския свят се появява и заживява нов църковен субект: Църквата на средновековна България.

Учредена само пет години след Покръстването, първата Българска църква е ярко свидетелство за бързия успех на утвърждаването на християнството сред поданиците на княза-покръстител. За това че християнската вяра и съответстващия на тази вяра живот не са били нещо наложено със сила и принуда от един деспотичен владетел – както дълго време се опитваха, а понякога и сега се опитват да ни внушават, а че официалният акт на Покръстването в действителност само е подпечатал финализирането на един процес, започнал дълго преди това сред народностите, които в столетията след 681 г. постепенно формират новия християнски български народ, заедно с неговия християнски светоглед, с неговата християнска и евангелска ценностна система и, в крайна сметка – с постепенно разгръщащата се нова християнска българска култура.

Разбира се, учредяването на Българската църква в 870 г. е събитие с общоцърковно значение, но тук ние сме длъжни особено да подчертаем, в духа и на общата тема на тази конференция, че паметта за това важно събитие и въобще за полагането на основите на българската християнска история е свързана с нашата Варненската и Великопреславска епархия, на чиято територия се разиграва всичко споменато дотук – от Покръстването и до учредяването на първата Българска църква. Смело можем да определим първите две български столици на Балканите, Плиска и Велики Преслав, като люлката на българското християнство и на Българската църква – като топоси, които Сам Бог е избрал, за да бъдат положени в тях основите на вярата и на християнската култура на нашия народ. Основи, които, както ние добре знаем от историята, са дали „плод стократен“ (Лука 8:8), плод, от който продължаваме да берем и днес, единадесет столетия и половина по-късно.

3. 1205 години от рождението и 1135 години от успението на светия и равноапостолен Методий Славянобългарски

В богослужебната традиция на Църквата от най-ранните християнски столетия е утвърден ликът на равноапостолните – на онези, които във вековете след Петдесетница са извършили за Благовестието и за разпространението на Църквата в света дела, сравними единствено със стореното от непосредствените ученици на Христос – Неговите апостоли. В българската християнска история има трима такива равноапостолни, с които ние и до днес с право продължаваме да се гордеем и чиито свети имена споменаваме с особена почит и благоговение: св. равноапостолни братя Константин-Кирил и Методий и св. равноапостолен княз-покръстител Борис I Михаил. На един от тях тримата, св. Методий Славянобългарски, през 2020 г. Православната ни църква ще обърне особено внимание, изпросвайки отново и отново неговото молитвено застъпничество не само за православния български народ, но и за св. Православие навсякъде по света. Защото мащабите на делото на св. Методий и неотделимия от него св. Константин-Кирил Философ надхвърлят всички тясно-национални или каквито и да било други граници и прегради, свидетелствайки за вселенските измерения, смисъл и предназначение на Църквата – на светата Църква, която е един богочовешки вселенски организъм, основан на нашата земя от Богочовека Господ наш Иисус Христос в свидетелство за това, че Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4).

Така, празнувайки паметта на св. Методий Славянобългарски, ние още веднъж ще актуализираме за себе си и за цялата Църква вселенските измерения на делото на тази божествена двоица – двамата равноапостолни братя, определени и проводени някога от Великата Църква на Константинопол, за да просветят всички славяни, но ще подчертаем и това, с което българският християнски род може винаги да бъде горд. Ще подчертаем, че от всички места на тяхната евангелизаторска мисия и просветна дейност посетите от тях семена са намерили истински благодатна почва само в християнска България – в лицето и в плодовете от делото на техните непосредствени ученици, с един от които е свързана и следващата годишнина, която Православната ни църква ще отбележи догодина.

4. 1110 години от Успението на св. Наум Охридски

Представител на второто поколение книжовници и християнски просветители на българския народ, роден в Мизия, ученик и следовник на св. равноапостолни братя, ръкоположен в свещения сан от Адриан II – папа на Стария Рим, участник в Моравската мисия, а завършил земния си път на брега на Охридското езеро, св. Наум Преславски и Охридски е една действително космополитна личност. В християнската ни история той остава най-вече като книжовник и просветител, главно действащо лице първоначално в Плисковско-Преславската книжовна школа, а сетне, когато обстоятелствата налагат това, и в нейния културно-просветен център в Охрид. Св. Наум е сред онези, благодарение на които християнска България се развива не просто като един проект с местно значение, но и се утвърждава като огнище за разпространение на християнството сред славянските народи, оказвайки сериозно влияние в процесите на формиране на руската и сръбската, на влашката и на молдовската духовност и християнска култура. На него и на такива като него, в крайна сметка, дължим и пребъдването на тази християнска българска Държава на духа през вековете, нейното трикратно обновяване и оцеляването ни като християнски народ, съхранил своята духовна и културна идентичност дори в най-тежките столетия под иноверна власт и в условия на зависимост от чужди за народа ни църковни центрове.

5. 210 години от успението на св. преподобномъченик Прокопий Варненски

Годишнината от мъченическата кончина на небесния застъпник и покровител на гр. Варна св. Прокопий ни прехвърля далеч напред във времето, когато в условията на иноверно господство в напоените още в древността от кръвта на раннохристиянските мъченици български земи продължава и се утвърждава традицията на мъченичеството и на свидетелството за Христа. Един от тези новомъченици – както са известни в църковната ни история тези нови Христови свидетели – е именно св. Прокопий: духовна радост и гордост за престолния ни град Варна, за Варненската и Великопреславска епархия, както и за цялата ни въобще Православна църква. Неговото значение за нас е не по-малко от значението, което отдаваме на св. ап. Андрей Първозвани и на първия Варненски епископ – св. ап. Амплий. Защото Христовата Църква е Църква мъченическа – Църква, която се гради върху кръвта на изповедниците и мъчениците за името Христово, които са истинското и неувяхващо нейно украшение и слава.

Тук е мястото да кажем и това, че с Божията помощ, в двеста и десетата година от мъченическата кончина на св. Прокопий в неговия град най-сетне ще отвори врати и посветеният на него прекрасен свят храм, който се надяваме да осветим недълго преди деня на небесната прослава на светеца.

6. 180 години от рождението на Варненски и Преславски митрополит Симеон

Само три десетилетия след небесната прослава на св. Прокопий Варненски се ражда другата голяма слава на престолния ни град Варна и на целия наш Черноморски регион – Варненският и Преславски митрополит Симеон. Още една колосална личност от нашето църковно минало, за която смело можем да кажем, че по мащабите на своята духовна и книжовна дейност може да съперничи ако не на равноапостолните братя, то със сигурност на мнозина от техните преки ученици, включително и споменатия вече св. Наум Преславски и Охридски.

Самият той получил повече от отлично за времето си образование, възпитаник на школата на Константинополската Вселенска патриаршия на о-в Халки, митр. Симеон е един от онези наши екзархийски архиереи, които са направили най-много за църковно-просветното и духовно-културно дело на възродената за нов живот в началото на 1870 г. Българска църква. На него дължим инициативата както за запазващия своята актуалност и до днес синодален превод на св. Библия (първо издание 1925 г.), така и за появата през 1900 г. на съществуващия и до днес официоз на Православната ни църква – „Църковен вестник“. Прекрасен познавач на старогръцкия език, владика Симеон е оставил след себе си и не един и два превода на важни за св. Църква и за нейното богословие текстове от християнската древност.

За митр. Симеон и за неговото дело може да се говори и е било говорено и написано много. Ето защо тук ще се ограничим само до един факт от неговата дейност, който не е много известен, но който красноречиво илюстрира истинското отношение на християнството и Църквата към човешката култура, в нейните разностранни проявления, и категорично развенчава мита за ограничеността на светогледа и на културните интереси на вярващия човек, на човека на Църквата. Защото се оказва, че освен всичко друго, с което е останал в историята ни, митр. Симеон е и един от първите наши преводачи на съчиненията на Платон (диалогът „Критон“ и „Апология на Сократ“), както и на известната реч „Срещу Ератостен“, написана от атинския оратор Лизий.[2]

7. 120 години от рождението на Варненски и Преславски митрополит Йосиф

Достоен приемник и наследник по катедра на митр. Симеон е Варненският и Великопреславски митрополит Йосиф. Едно приемство, което се изразява не просто в наследяването на самата катедра, а в наследяването и в продължаването на заветите и на делото на митр. Симеон. Също като своя предшественик, и митр. Йосиф е активен на полето на българската библеистика, заради което през 1959 г. е определен за председател на Синодалната комисия за превод на Библията, оставайки на този пост до 1970 г. Съставител е и на своя „Кратка Библия“. Също като своя предшественик, митр. Йосиф е и плодовит преводач, писател и публицист с широки и разностранни интереси. Също като митр. Симеон, и той има специално отношение към културата, една от най-ярките изяви на което му отношение е запазената колекция от ценни произведения на художественото изкуство, събирана от него приживе, която се съхранява в сградата на Варненската и Великопреславска св. митрополия и която вече е достъпна като печатно издание.[3]

8. 140 от полагането на основния камък и 110 години от пълния чин на освещаването на Митрополитския катедрален храм-паметник „Успение Богородично“ във Варна

Истинско украшение на морската ни столица, храм-паметникът „Св. Успение Богородично“ е един от всепризнатите шедьоври на църковната архитектура и изкуство и неотменима част от културното наследство на епархията – църква с интересна и богата история, която започва с полагането на основния камък на 22 август 1880 г., минава през полагането на антиминс и отслужването на първата св. Литургия на 30 август 1886 г. и завършва с пълния чин на освещаването, извършен на 26 октомври 1910 г. от Варненския и Великопреславски митрополит Симеон в съслужение с Браницки епископ Климент и Левкийски епископ Варлаам. Един от тях двамата завършва и списъка с годишнините, свързани с Варна и епархията ни, които годишнини предстои да отбележим през следващата 2020-та година.

9. 90 години от кончината на Врачански митрополит Климент

Към времето на пълното освещаване на Варненския катедрален храм той е все още само Браницки епископ и управляващ Ловчанската епархия от името на нейния именит, но отсъстващ от страната титуляр – Ловчанския митрополит и Екзарх Български Йосиф I. Врачанската катедра оглавява в началото на 1914 г. Остава в историята и в паметта на Православната ни църква като ревностен в служението архипастир, усърден изпълнител на поверяваните му от Свещеноначалието длъжности и послушания, сред които и това, в последните години от живота си да бъде изповедник на българския цар Борис III.

*   *   *

И няколко заключителни думи. Макар и живееща винаги с поглед към бъдещето, а още по-точно – към есхатологичното осъществяване на творението, към новото небе и новата земя (Откр. 21:1), Църквата има и своето дълбоко исторично съзнание, което се проявява по най-категоричен начин в нейната постоянна молитвена памет – за всичко и за всеки. По този начин, може да се каже, целият живот на Църквата и в Църквата – не само богослужебният, а и въобще, се превръща в едно своеобразно постоянно настояще, в което образите и събитията от далечното и по-близкото минало са живи и актуални в църковното съзнание. Затова и Църквата обръща толкова голямо внимание на личности и събития, останали назад във времето, но постоянно присъстващи в нейната памет. Пък и нали още апостолът на народите – св. ап. Павел – ни съветва: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7). Тази апостолска заръка според силите си се стремим да изпълняваме и ние, съхранявайки жива паметта за предците ни и подражавайки на тяхната вяра и на всичко, извършено от тях „Церкви и Отечеству на пользу“.

Благодаря за вниманието!

* Доклад, изнесен на 25.10.2019 г. пред конференцията „Културното наследство на Варна и Черноморския регион“, организирана от Съюза на учените, съвместно с Община Варна (бел. ред.).

[1] Виж, например: Каравълчев, В. „Св. апостол Андрей Първозвани и проповедта му в земите на България“ – В: Християнство и култура, бр. 4 (121), с. 101-111.
[2] Повече за това виж в: Риболов, С. „Филологическите приноси на Варненския и Преславски митрополит Симеон“ – В: Варненски и Великопреславски митрополит Симеон, Посланието на Цариградския патриарх Фотий до Българския княз Борис, Варна: „Варненска и Великопреславска св. митрополия“ 2017 (фототипно издание), с. 12-13.
[3] Виж албума Одухотворени пространства, съставителство и текст Пламена Димитрова-Рачева, † Варненски и Великопреславски митрополит Йоан, Варна: „Варненска и Великопреславска света митрополия“ и „Градска художествена галерия „Борис Георгиев“ – Варна“ 2019.