Криза в секуларната биоетика, морален плурализъм и православна перспектива в биоетиката

Петък, 30 Август 2019 Написана от Свилен Д. Спасов

Увод

Възникването и развитието на секуларната биоетика се основава на различните интерпретации и гледни точки по отношение на биоетичните казуси. Този своеобразен етичен плурализъм се изгради на основата на моралния плурализъм, който обаче се превърна в пречка и очерта своеобразна криза в секуларната биоетика поради появата на много радикално различни концептуални разбирания и интерпретации на основните биоетични казуси, най-вече от страна на различните вероизповедания. Богословието като цяло, християнската етика и антропология в частност, се включиха активно в дебатите по основните биоетични казуси. В рамките на представения текст ще се опитаме да разкрием някои от причините за кризата, в която навлезе секуларната биоетика през последното десетилетие, както и да покажем защо православната перспектива в биоетиката има своето основание като част от моралния плурализъм, който всъщност е в основата и на самата секуларна биоетика.

Историческото развитие на постиндустриалните общества през 20 в. е белязано от радикални промени както в политически, така и в етичен и в морален план. Моралният плурализъм става част от либералната идеология, която доминира и през този исторически период и се превръща в ортодоксѝя на модерността и постмодерността. В този период се оформя и развива секуларната биоетика, която формира и формулира своите концепции и принципи върху философията на Имануел Кант, поради което често е наричана „кантианска“. Разбирането за същността на човека според философията на Кант е в центъра на предложените четири основни принципа на конвенционалната секуларна биоетика от Том Бийчам (Tom L. Beauchamp) и Джеймс Чайлдрес (James F. Childress) през 1978 г. Това са принципите за автономност, незловредност, благотворство и справедливост (autonomy, nonmaleficence, beneficence and justice).[1]

Биоетичните принципи позволяват бързо и шаблонно решаване на биоетичните въпроси. Те търсят морален консенсус в голямото разнообразие от биоетични проблеми. Тяхното едноизмерно подчертаване обаче формира своеобразен секуларен етичен фундаментализъм, въз основа на който другите етични схващания по биоетичните въпроси се игнорират.[2] Така моралният плурализъм, на чиято основа се гради секуларната биоетика, става своеобразна пречка за нейното развитие, защото противоположни и различни концепции се приемат с недоверие и подозрение, като се забравя, че истината се ражда в дискусията и дебата, а не в игнорирането на една или друга мисловна концепция.

Криза на секуларната биоетика

Традиционната християнска биоетика се отделя от секуларната биоетиката чрез радикална разлика в парадигмите на двете. Християнската биоетика разбира моралния живот като връзка и живот с Бога. За разлика от светската биоетика, християнската осмисля морала в пряка връзка с влизането в отношения (общение) с Триипостасния Бог. Секуларната биоетика, от своя страна, се основава на деперсонализирани етични цели и морални принципи, които дават изкривена представа за моралния живот. Ето защо, съвременната секуларна биоетика попадна в път без изход поради няколко причини. Първо, съществуват дълбоки разногласия по отношение същността на морала, които са източник на противоречия по отношение на точното съдържание на биоетиката. Моралният плурализъм е реалност в нашето съвремие, но той носи със себе си значителни последици за претенциите на секуларната биоетика, която, тъй като не притежава канонично морално съдържание, не успява да предостави безспорни и еднозначни насоки в политиките на общественото здравеопазване. От своя страна, моралният плурализъм на секуларния морал и биоетика игнорира Бога като фокус на моралната цивилизационна рамка, като по този начин се губи уникална перспектива, от която, поне по принцип, биха могли да се вземат верни морални решения.[3] В този контекст секуларната биоетика се фрагментира и се превръща в едноизмерна нормативна етика.

Второ, загубата на Божията перспектива по отношение на етичното и моралното фундаментално води до загуба на авторитета на секуларния морал, т. е. ако към вселената се подхожда така, сякаш тя идва от нищото, сякаш историята и бъдещето на космоса са в крайна сметка случайни и безсмислени, то става невъзможно със секуларни термини да се оправдаят морални решения и действия и да се запазят интересите на тези, за които те се отнасят, защото в крайна сметка са безсмислени.

Трето, поради своята принципна разнопосочност на твърденията по основните биоетични казуси светският морал се превръща в modus vivendi. В резултат от това държавата, законът и здравната политика губят своя морален авторитет.

Четвърто, така очертаните усложнения, свързани със съвременната биоетика, се коренят в разбирането за същността на морала, който лежи в основата на секуларния морален проект, защото нито морал, нито биоетика са абстрактни принципи или абстрактни въпроси, свързани с доброто и зло.

През последните няколко десетилетия виждаме конюнктурно съгласуване, което цели да избегне моралния плурализъм и да предостави общи отговори по биоетичните казуси. Именно създаването на четирите основни биоетични принципа цели това. Неуспехът обаче на светския морал да осигури канонична морална визия или да запази приоритета си над претенциите за разумни съображения се отразява в един кардинален проблем, който „разяжда“ секуларната биоетика днес – биоетиката не може да задава морални насоки, които да оправдаят появата ѝ през 70-те години на миналия век.[4] Именно това състояние на нещата представлява ахилесовата пета на секуларната биоетика.

За всички е ясно вече, че постмодерните общества се характеризират с „какофония“ от морални визии, характеризиращи всички сериозни дискусии в политиката на общественото здравеопазване. Излишно е да споменаваме, че статутът на моралния плурализъм на съвременната биоетика е сериозно утежнен от присъствието на традиционното (православно) християнство и неговата биоетика, която се основава на съвсем различна парадигма. Изключването на морала и биоетиката от признаването на Божието съществуване по същество променя характера на морала, биоетиката и здравните политики. Както вече беше отбелязано, щом постмодерният човек вече не разпознава Божието присъствие в своя живот, той губи способността да идентифицира даден морал или биоетика като авторитетни и канонични. Отсъствието на Бога в секуларната биоетиката задава полифония на биоетичните концепции. Светската морална рационалност винаги води до надценяване на разума като краен критерий. В съвременната клинична практика се предлага пакет от услуги, предоставяни от биоетици, който включва правни съвети (например за информирано съгласие, предварителни указания) и посредничество при конфликти между лекари, медицински сестри и пациентите и техните семейства.[5] Обичайните услуги на клиничните биоетици обаче са услуги, които човек може да очаква от адвокати, правни медиатори и психолози. Тези морални услуги преди всичко изясняват правните понятия и правят анализ на моралните аргументи. Както и при секуларната културна революция на Просвещението, така и на секуларната революция, която породи секуларната биоетика, бяха възложени твърде високи морални очаквания. Надеждата за канонична морална визия затъна в полифонията на моралния плурализъм. Кризата на секуларния морал и нейните последици за секуларната биоетика до голяма степен се отричат днес, но липсата на консенсус по отношение на основните морални въпроси показва очевидността на тази криза.

Моралът и биоетиката са опредено многолики, защото различните конкурентни етични визии се основават на различни етични възгледи, осигурени от различни морални предпоставки и правила на доказателствата, поставени в различни морални парадигми. Полиморфията на морала създаде множество биоетични концепции, защото защитниците на различни позиции по отношение на различните биоетични казуси и здравни политики не споделят едно мнение по основните биоетични казуси, въпреки че следват единен секуларен епистемологичен апарат.[6] Резултатът е радикално обезценяване на интегритета и силата на секуларната биоетика, защото тя не може да осигури безспорни морални насоки по основните биоетични казуси. През годините се направи опит за игнориране от страна на секуларната биоетика на различните мнения по биоетичните казуси, но в този случай се игнорира моралният плурализъм, на който се основава самата секуларна биоетика.

Православната перспектива по биоетичните казуси – едно различно етосно начало

Традиционната християнска биоетика е различна по съдържание и функция от секуларната биоетика. Тя не цели създаването на нова конвенционална етична система, подобна на секуларната. Нейната задача е преди всичко да покаже органичната връзка между теорията и практиката и да култивира личностноцентрична етика.[7] Тя не приема предполагаемите безлични морални принципи и цели, които водят до изкривяване на моралния живот. Предлагането на готови решения по биоетични проблеми води до затваряне на църковния етос в границите на нормативната етика, която функционира като утилитарна морална система.[8] Теологията и биоетиката на православното християнство служат на една кардинална цел, доста различна от тази на секуларната биоетика. Православното християнство се стреми да установи права вяра и право действие – чрез право поклонение. Опитът (праксис) на християните е същностна характеристика на светоотеческото разбиране за етосно формиране на човешкия живот според истината. Този опит прави възможна богословската рецепция на биоетичните казуси.[9]

Съвременният обществен живот изправя Православната църква пред актуални биоетични проблеми, а затова и църковният етос има за свои екзистенциални граници общението и личността, а биоетичните проблеми могат да бъдат разбрани само когато се разглеждат в тази общностна и личностна перспектива,[10] в противовес на дискурсивните секуларни рационални разсъждения, които се стремят преди всичко да изразят моралните ангажименти на гражданите. Теологията и биоетиката на православното християнство са неразделна част от пътя към човешкото спасение. Епистемологичните, метафизичните и аксиологичните ангажименти на православното християнство, които оформят неговата биоетика, имат различен характер от секуларната биоетика и от голямата част от западната християнска биоетика. Първо, православното християнство няма морална теология, тъй като тя възниква и се развива в римокатолицизма. Също така няма и морална философия, която римокатолицизмът заимства и реанимира от гръко-римската езическа морална философия от 5 в. пр. Хр.

С други думи, православното християнство няма академично установени морална философия и морална теология, които да посредничат в отношенията между Бога и човека, което на Запад се приема за даденост, а именно – академичният научен труд да е откъснат от християнския аскетизъм.[11] Теологията на западното християнство развива идеята, че човек може да разграничи доброто и правото, без да е необходимо право (ортодоксално) поклонение на Бога. Единственият истински посредник между Бога и човека не е някаква академична етична дисциплина, а Богочовекът Христос. Нещо повече, Църквата не е просто светска институция, а Тяло на Христос в Светия Дух. В тази перспектива трябва да посочим, че мистичното съпреживяване на вярата в най-добрия смисъл е това, което прави православната етика и етос радикално различни от секуларната биоетика. Православната биоетика се фокусира върху духовното познание, без да игнорира дескриптивното.[12] Фокусирането единствено и само в емпиричното знание води до игнориране на духовното знание като източник за познание.[13]

Второ, за да възприеме вярно биоетиката, човек трябва да има благодатта, енергията на Бога, която се получава чрез вярно насочено благочестие и поклонение не на творението, а на Твореца. Етосоопределящото морално познание изисква повече от интелектуален анализ и размисъл. В резултат от това само и единствено емпиричното познание е релевантно при дискусията и решаването на биоетичните казуси. Акцентът върху духовното познание от страна на православната биоетика дава възможност на Божиите енергии (благодат) да действат във вярващите и те да придобиват знания, които излизат извън рамките на дескриптивното.

В съвременния свят лишенията или ограничаването в който и да било аспект на живота са дълбоко непознати и дори звучат дискриминационно, а затова и аскетичното мислене и аскезата нямат място в съвременното консуматорско общество, а те са в основата на вярното осмисляне на биоетичните въпроси. В нашата епоха човекът е роб на своите придобивки в резултат от развитието на технологиите. Тези характеристики на консуматорския манталитет са същността на неолибералния етос на съвременния човек. В противовес на този манталитет православната биоетика, с помощта на аскезата, дава възможност да се постигнат две основни неща, невъзможни за човека от 21 в. Посредством аскезата човекът се отделя от нещата, които го заобикалят или които притежава, и по този начин може да осъзнае и да види отстрани същността на проблема. Едва след осъзнаването на даден проблем (какъвто и да е той) е възможно заемането на вярна позиция и вземане на вярно решение, тъй като, освобождавайки се от страстите посредством аскезата, се променя отношението към света и той вече е не даденост, а дар от Бога. По този начин православната християнска биоетика винаги се намира в рамките на аскетичната практика, насочена към духовното излекуване на душата и тялото, а не „остава“ в рамките на интелектуално независимата, академична етична наука.

Заключение

Предложените кратки разсъждения не изчерпват темата за кризата на секуларната биоетика, а само представят кратка диагностика на някои от проблемите, които засягат секуларния морал и биоетиката. Проблеми, свързани преди всичко с последиците от прекъсването на връзката между секуларната биоетика и Източника на цялата реалност – Триипостасния Бог. Последиците от тази прекъсната връзка са, първо, че секуларният морал е изключен от възможността да се основава на Божието откровение, а затова и той е „неканоничен“; второ, Просвещението създаде високи очаквания за секуларния морал и биоетиката, но нито тя, нито клиничните биоетици, с техните многобройни роли в болниците и в комитетите по етика, могат да осигурят канонично морално ръководство; трето, и най-важно, това състояние на нещата е резултат от самото разбиране за същността на морала, в което човек е призован да мисли за биоетичните казуси от гледна точка на абстрактните принципи и безличните етични цели. Констатираното състояние на нещата е породено от кризата на секуларния морал, която, от своя страна, е резултат преди всичко от отделянето на човешкия живот от Извора на всяко добро и благо – Триипостасния Бог.

[1] Beauchamp, L. T., L. Walters Contemporary Issues in Bioethics, Belmond: CA 1994, p. 23.

[2] Мандзаридис, Г. Християнска етика, 2, С. 2013, с. 413.

[3] Еngelhardt, H. T. „Moral Pluralism, the Crisis of Secular Bioethics, and the Divisive Character of Christian Bioethics: Taking the Culture Wars Seriously“ – In: Christian Bioethics, 15 (3), 2009, p. 239.

[4] Broody, H. The Future of Bioethics, Oxford 2009, p. 46.

[5] Cherry, M. J. „Traditional Christian Norms and the Shaping of Public Moral Life: How Should Christians Engage in Bioethical Debate within the Public Forum?“ – In: Christian Bioethics, 13, 2007, р. 131.

[6] Еngelhardt, H. T. Op. cit., р. 249.

[7] Bole, T. J. „The Person in Secular and in Orthodox-Catholic Bioethics“ – In: Christian Bioethics, 2000, 6, 1, p. 89.

[8] Millum, J. Global Justice and Bioethics, London 2012. р. 70.

[9] Западната римокатолическа традиция отъждествява човешкото съществуване с разумната човешка природа. Разумната душа на човека е в действителност неговата същност. Тази позиция на Августин пронизва дълбоко цялата западна богословска антропология и етика, която затваря човешката идентичност и блаженство като цел на моралния живот в рамките на разумната „духовна“ душа и отхвърля онтологичната ценност на тялото.

[10] Еngelhardt, H. T. The Foundations of Christian bioethics, Lisse 2000, p. 362.

[11] Етосът на човека не може да бъде осмислен като резултат от автономна нравствена дейност. Отхвърлянето на евхаристийната кинонийна реалност на църковния живот води до ограничаване на човешкия етос в рамките на идеологизираната позитивно-нормативна етика, която остава безплодна претенция на човешката самодостатъчност и в крайна сметка е израз на човешкото грехопадение. Евхаристийно-еклисиологичната основа на духовния живот открива същността на етоса като екзистенциално движение, в което човек стига до подобие, а добродетелите са тропоси и плодове на благодатно-есхатологичното състояние. Истинският етос е възможен само като лично екзистенциално усилие за участие в кинонийната евхаристийна реалност на Тялото на Църквата, в което се постига ипостасно единство на тварното и нетварното, осъществено в Личността на Христос. – Виж: Тутеков, С. Добродетелта заради истината, ВТ 2009, с. 31.

[12] Ето защо теолозите в строгия смисъл на думата са тези, които имат знание, породено от молитва и просветление от личния Бог. Няма вярно конституиран морал, морална философия или морална теология, които да са независими от това живо богословско знание, защото доброто и правото не могат да бъдат разбрани вярно без едно истинско богопознание.

[13] Ноетично познание или познание чрез Божието откровение е термин, използван от проф. Т. Енгелхард, за да разкрие една от основите, на които стъпва православната биоетика при разрешаване на биоетичните въпроси. Това е знанието, което идва от трансцендентния Триипостасен Бог, Който се открива в този свят. Знание, което не се постига с научни средства. За пример проф. Енгелхард посочва мъдростта на много монаси, духовни старци, които, макар и без високо академично образование, дават „академични“ отговори на много съвременни биоетични въпроси, както и казаното в Св. Писание: „Когато пък празникът се беше вече преполовил, възлезе Иисус в храма и поучаваше. И чудеха се иудеите, казвайки: как Тоя знае книга, когато не се е учил? [курсивът е мой, С. С.]“ (Иоан 7:14-15). Виж: Еngelhardt, H. T. The Foundations of Christian bioethics, p. 169.