Компас, сочещ към светлината

Цял живот се обръщаме.

Вечният живот започва от днес.[1]

„Безкомпасен”[2] – френският език разполага с много изразителна дума за състоянието на съвременния глобализиран и секуларизиран западен свят. Свят, който разклаща устоите и традициите и подлага на изпитание ценностните системи, отваря път за безкрайни възможности, но и за безбройни предизвикателства и идейни противоречия; свят, чийто жители не вървят по предначертани ориентири, а сами избират своята духовна посока на необятния пазар на култури и учения, постоянно търсят, разменят, отричат, оспорват, губят се и се намират отново – с всичките предимства и клопки на тази свобода. „Да бъдеш християнин днес започва оттук” – отбелязва Оливие Клеман като отправна точка на този свой последен разговор с днешните християни, най-вече с младите, на които е посветил толкова труд, енергия и обич в живота си на богослов и педагог. Компасът, скромен и деликатен завършек на обилното му богословско творчество, излиза година преди смъртта му. Клеман съставя книжката на болничното си легло, когато старостта и немощта са го откъснали физически от света (остават му прозорецът с гледка към Париж и домашните иконки на стената), но будното му съзнание и младежки дух продължават да живеят с проблемите на съвремието и да удивяват онези, които са виждали озареното му лице от последните му записани интервюта. Изданието, съдържащо неговите беседи с християнската общност „Св. Егидий”,[3] допълнени с няколко други разсъждения по съвременни проблеми, е своеобразен завет на автора, колкото и това определение да не съответства на ненатрапчивия, добронамерен и приятелски тон без оттенъци на осъждане или наставничество, с който Клеман предлага „пътните знаци” за живота на съвременния християнин. Такъв са го запомнили неговите духовни възпитаници, участниците в младежките православни движения, на които често е гостувал, а несъмнено и многобройните му ученици в парижкия лицей, където е преподавал (единствената му дъщеря го е наследила със същата всеотдайност на учителското поприще). С целия си богословски авторитет към края на живота си той предпочита да нарича себе си „аматьор” – обичащ богословието, а всъщност и приятел на света. Затова в паметта на православните във Франция той си остава много повече от бележит богослов, историк и църковен мислител – с над три десетилетия преподавателска дейност и десетки трудове върху богословието, църковната история и православната духовност. Много повече и от православен писател, вдъхновено и поетично възпяващ божествената красота. Повече и от интелектуалец, самоотвержено ангажиран във въпросите на своето време и междуцърковния диалог. Запомниха го най-вече като „преминаващия към светлината”, „един от онези търсачи на светлина, които, веднъж открили я, не говорят повече за себе си, нито за своето търсене, а само за това как Тя, Светлината, ги е открила”.[4]

„Роден в провинцията, а се преселва в Париж. Университетски преподавател, а остава безразличен към академичните звания. Докторант, а не защитава доктората си. Атеист, а става християнин. Французин, а приема православието. Историк, а ето че става богослов”. Думите в памет на Клеман, изречени от френския философ Жан-Франсоа Колосимо, са красноречиви за духовния път на богослова, чийто живот е изцяло търсене и обръщане – от пълното богоотричане до спонтанното удивление от битието, от безпокойството пред смъртта до пълното отчаяние от живота, от увлечението по духовните течения на Изтока до озарилата го радост от Възкресението – винаги чувствителен към знаците и посоките, които среща. Може би родният му средиземноморски край го е дарил с южняшката топлина и широк кръгозор, а семейството му го възпитава в хуманизъм и социална чувствителност, без никога да го насочи към някакво божествено измерение. „Когато бях дете, никога не ми говореха за Бога” – започва той духовната си автобиография Другото слънце, разказ за обръщането му във вярата. В детските му години нищо не е вещаело съдбата му на един от най-видните православни богослови и свидетели за православието през 20 в. Родното му място – южнофренската област Севен – е историческа сцена на драматични сблъсъци между римокатолици и протестанти, но самият той израства в атеистично семейство. В обкръжението му Бог е човешка измислица, а Христос е мит. Предците му от поколения са скъсали с християнството, отвърнати от лицемерието, което са срещали в църквата, и под влияние на социалното измерение на френския социализъм се обричат на безбожната религия най-вече от морални изисквания. Липсата на духовна основа оставя отворена страница в съзнанието му, без да го обвързва с някое от основните християнски вероизповедания. В същото време, преживявайки опита на атеизма, Клеман остава цял живот с разбиране за това състояние, за причините, които го пораждат, за да може по-късно, вече приел кръщение, да твърди, че „всяко търсене на атеиста има своето място в богочовечеството”.[5]

Безсилието пред смъртта е често първият „компас”, насочващ ни към вярата. Какво има след смъртта? Нищо. Обичайният отговор на атеистите твърде рано пробужда мъчителни тревожни състояния в бъдещия богослов. Точно в годините на младостта му, когато смъртта се скрива от погледа на западното общество в стерилните болнични стаи и перфектно чистите гробища, поддържани със „светски рационализъм”, той осъзнава безпомощността на човека пред реалността на смъртта. Тя хвърля мрачна сянка и върху удивлението му от природата и тайнството на космоса, което го владее още от дете – може би единственото му инстинктивно усещане за божественото. Сред южните пейзажи на Средиземноморието като младеж той обича да съзерцава с часове природата, небесния лазур и нощния блясък на звездите със смесица от възхищение и ужас от мисълта за нищото, за пустотата, която трябва да настъпи след угасването на светлината, след последния дъх, след края на всичко. Онова, от което най-спонтанно бликат размислите му за смисъла на битието, е загадката на човешките лица – на живите, малки и големи, но и на покойниците, озарени от някаква неземна светлина, над които живите бдят, преди да ги изпратят. „Лицето… Какво нахлува чрез него в материята? Какво е то, ако не съществува нищо друго освен материя? Как този вибриращ въздух може да докосне сърцето, да придаде блясък на очите, да оживи за миг празнотата? Какво е това скрито пространство, където говорим, където мислим, тази еднаква за всички ни глъбина, тази вътрешност, където се срещаме? Да, защо са лицата, ако всичко идва от нищото, за да се завърне пак в него?… Тогава, струва ми се, ме споходи нещо като първо откровение. Все още не обръщане, а откриване на друга страна, онази невидима страна на видимото, за чието проумяване е необходима цяла вечност”.[6] По-късно, като православен богослов и писател, Клеман ще утвърждава своя възглед за християнството като религия на лицето, блестящо изложен в един от най-систематизираните му трудове: Вътрешното лице.[7]

Като студент по история в Монпелие, все още привързан към идеите на социализма, Клеман се потапя с увлечение в миналото на световните цивилизации и открива в каква голяма степен те са били белязани от духовното. Той има шанса да се учи от бележити преподаватели, които се настаняват в Южна Франция по време на Втората световна война. Върху интересите му повлияват видният историк Марк Блок, специалистът по ранното християнство Анри-Ирене Мару и особено Алфонс Дюпрон, медиевист и религиозен антрополог. Сред настолните му книги преобладава поезията, особено Рилке, намира място и Библията, въпреки че Евангелието все още му изглежда „непоносимо”. След като става преподавател по история в разгара на войната, той участва в съпротивителното движение, без да спира да чете Киркегор, Нюман, Хайдегер и Шестов. Големите автори на руския роман от 19 в. му разкриват измеренията на християнството, но особено го разтърсва пророческият характер на творбите на Достоевски. „Когато четях онази сцена в Престъпление и наказание, в която убиец и проститутка четат заедно Евангелието за възкресението на Лазар, усетих едно друго християнство. Дотогава имах представата, дадена ми от светското и социалистическо възпитание, за едно християнство, което се състои основно от морал. А тук открих нещо съвсем друго: тайнството на спасението чрез любовта, дарявана на хората, които нямат никаква заслуга за това според моралния порядък. Това беше първа среща”.[8]

Въпреки това откритие духовните странствания на Клеман продължават. „И все пак достигането на същината не бе лесно. Веднъж открил пространството на още безименния Дух, трябваше да се ориентирам в него. Прекарах години, десет може би, в опити да намеря себе си в тези вселени, които досега бяха закривани от моето западно, френско, пропито с френска култура възпитание, но намираха отзвуци в интуитивните средиземноморски усещания на моето детство. Изучавах духовността на Индия и Далечния изток и архаичните символизми, както ги интерпретираше Симон Вейл, както Рене Генон е опитвал доста тромаво да ги систематизира, най-вече както ги представяше Мирча Елиаде – с точност и проникновение. Струва ми се, че най-много обичах Индия: още преди това да стане мода, поех по пътищата на Катманду. Индия – пълна с желания, едновременно еротична и свещена, Индия – наситена, където всичко се разсейва в тишината на отрицанията: neti, neti, neti, не това, не това; усещане за всеприсъствието на едно феминизирано божество, издигнато до космическо”.[9] Ала точно този тип духовност, както споделя Клеман по-късно, го смущава и тласка към силно отчаяние заради идеята за отхвърляне на личността. Мисълта за самоубийство също му става близка. „Ако личността я няма, ако божественото е безличностно и просто трябва да се разтворим в него, тогава защо да съществуваме?” – се пита той.

Точно в един период, когато философията малко по малко започва да го отегчава, пред Оливие Клеман се открива нова врата към православната мисъл. „По време на войната в библиотеката на един приятелски дом в Аквитания попаднах на книгата на Николай Бердяев, преведена под заглавие Дух и свобода. Прочетох я на един дъх, за едно денонощие. Много неща са ми убягнали, ала ми се струва, че усетих същественото. Искам да кажа, усетих едно християнство, способно, от една страна, да отговори на голотата на съвременния човек пред смъртта, любовта и красотата. Способно, от друга страна, да възприеме онзи филогенезис на религиите, към който бях съпричастен”. Прочетеното от руския религиозен философ отхвърля завинаги от съзнанието на Клеман идеята за противоборството между Бога и човека и го посвещава в мисълта за богочовечеството, в името на което всичко е сътворено. Започва да го вълнува тайнството на боговъплъщението, личността на Христос, Божията жертвена любов, стигнала до кръстните страдания, преобразяващата сила, Възкресението, които дотогава са били „черна дупка” в съзнанието му. За първи път той осъзнава, че може да бъде християнин.

Наистина обръщането на Клеман към християнството става постепенно, отначало с поглед към традиционните за Запада вероизповедания и с нелекото преодоляване на наслагваните предразсъдъци към тях: към римокатолицизма, разбиран като мощна земна сила, репресираща и наказваща; към протестантството, което му се струва поотживяло и размито в идеите на светското и социализма. Някак традиционно и естествено за него, християнин на Запад означава римокатолик или протестант. Общуването с вярващи от тези вероизповедания не го разочарова, но съдбовната му среща с православието тепърва предстои.

Предвестник за нея се оказва една икона – „Деисис”, която Клеман открива в парижки антикварен магазин. Лицата от триптиха – Христос, св. Богородица и св. Йоан Предтеча – за първи път събуждат в него спонтанна молитва. Мистерията на лицето, която го вълнува от малък, започва да се разбулва. „В Христос Бог се открива пред човека, а в Светия Дух човекът трябва да се открие пред Бога. Изумителна размяна на животи: Божието лице в човека, човешкото лице в Бога”. „Тогава не можем да избегнем въпроса: „Този Възкръснал, Който възкресява, къде да Го открием, Къде да се съединим с Него, докато станем „едно тяло и една кръв?”. „Бях гладен за Евхаристия. Бях гладен за Църква, която е преди всичко Евхаристия. За общност, която отвъд всякаква социология изповядва себе си като Христово тяло в Евхаристията. За богословие, което извира от евхаристийната чаша… Тогава срещнах православните”.

Някъде към края на войната Оливие Клеман открива книгата на Владимир Лоски Очерк върху мистическото богословие на Източната църква. Прочита я няколко пъти. Намира я пълна, наситена и същевременно скромно написана – богословът, певец на светоотеческата традиция, оставя да говорят отците на Църквата, чиито духовни разсъждения силно се запечатват в съзнанието на Клеман. Главата „Бог-Троица” слага край на духовната му безпътица. Тайнството на Светата Троица е онова, което досега е търсел – „едновременно уникалността на човешката личност и изобилието от божествена благодат и непреходност”. Личната му среща с Лоски не закъснява. В негово лице Клеман намира големия си учител по богословие. Така френският интелектуалец се озовава в средите на руските емигранти, самоотвержено отдадени на съхраняването на своята вяра и свидетелството за нея във Франция. Години по-късно Пол Евдокимов, друг от основните му православни учители, в една от творбите си пожелава да впише името му сред тези на руските религиозни философи.

„Когато срещаме вярата, срещаме хора” – пише богословът в автобиографичната си книга. Клеман е запомнил своя учител, с когото го е свързвало дълбоко духовно приятелство, като свободен и земен човек, благороден и гостоприемен, вкоренен в Църквата, подобно на дървото в изхранващия го корен. В малката парижка православна енория, където е въведен, той открива Църквата не като морал, идеология или обществен фактор, а като онази литургична и евхаристийна почва, от която човекът се храни и преобразява, в която всичко друго – празникът, братската трапеза, борбата за истината – намира своя смисъл във вечността. След като е осъзнал това, Църквата повече никога не му тежи, напротив, нуждата от нея става все по-непосредствена.

„Приех кръщение в Православната църква. Бях трийсетгодишен. Това беше ясен и сериозен избор. Едновременно риск и пълна очевидност. Съзнателен избор, ако щете и заради това, че ще трябват още целият живот, цялата смърт, за да придобием съзнанието за кръщелната благодат, да умрем и да оживеем в Христос. Беше 1 ноември. Валеше. Дълго вървях под дъжда – исках да отида пеша, въпреки Париж, на това решаващо поклонение. Дъждът е знак за плодородие, а аз вървях към собственото си рождение. Студена беше водата, струяща по лицето ми, студена и чиста беше и кръщелната вода. Дългите очистителни молитви въздействаха като ад и покаяние. Нямаме време дори да се задавим по време на потапянето – жалко! Миропомазването следва, без да ни даде пауза. „Печатът на дара на Светия Дух” – изрича свещеникът, помазвайки челото, очите, ушите, ноздрите, устата, гърдите близо до сърцето, ръцете и нозете. За да можем вече да мислим, виждаме, чуваме, дишаме, говорим, действаме и се движим в Духа. Сякаш пространството на смъртта чрез пасхалния кръст се е превърнало в пространство на Духа. Бях много спокоен, без възбуда. Всичко започваше. Знаех, ще трябва много време, докато тези думи, сили, дъх започнат да пропускат светлина. Ала светлината вече е тук”.

Духовните плодове, които Оливие Клеман принася в служба на „Другото Слънце”, каквото е Христос в сърцето му, надхвърлят пределите на родната му Франция и на Православната църква. Олицетворение на живата среща между източната традиция и западната култура, той вижда в тази среща шанс за взаимно обогатяване и изживява живота си като „преносвач” между Изток и Запад, християни и друговерци, вярващи и атеисти, между вътрешния свят и външния живот, между извора и модерността. Като преподавател в православния богословски институт „Св. Сергий Радонежки”, той е самоотвержено ангажиран в икуменическия диалог, в който не взимат връх нито безразличието, нито стремежът за господство и който за него не означава търсене на синкретизъм, а разпознаване на евангелските черти във всяко християнско вероизповедание. Ярката ерудиция, духовен опит и забележително толерантен ум го правят достоен събеседник на големите църковни водачи на съвремието му (вселенските патриарси Атинагор и Вартоломей, папа Йоан Павел II). Пленен от красотата на православното литургично наследство и дълбочината на монашеската аскеза, но непримирим към закостенялостта в църквите, която възпира потока на живото предание, Клеман обогатява православието с критичната мисъл на френски интелектуалец, обичащ търсенето и противопоставянето на идеи. От всички съвременни православни богослови той е несъмнено един от най-отзивчивите към въпросите на модерния свят и успява да намира отговори, подхранени от светоотеческата традиция, но в същото време нови и творчески. „Възрастта позволява да се вглъбим и най-вече да се откажем от полемиката”. „Отучих се да мисля „против” – споделя той в едно от последните си интервюта за изданието Франс Католик. Дори като писател, той дарява изяществото на френския език в служба на православната мисъл (една от свежите му идеи в тази посока е дружеството на вярващите писатели франкофони от различни вероизповедания, на което е дългогодишен председател). Така той фактически помага на православните да се впишат в секуларното западно общество „респектиращо, но дискретно”, без да налагат своето, нито да се изолират, а подобно на семената „да се заровят в земята, в историята, която Бог е посял”, за да може, ако е воля Божия, да покълнат с кълновете на единството.

Студентските бунтове през май 1968 г., преобърнали парижките улици, се разразяват съвсем близо до лицея, където Оливие Клеман е учител, но близо и до самата му душа, разбираща чувствата, копнежите и утопиите на младите. С дълбоката си интуиция за обществото той предусеща големите антропологически и културни последици за следващите поколения от „разрушаването на бащинството”, а с него и на Божието в обществения и семейния ред. Без да спира да вярва в постигането на по-добър свят, той отстоява идеята, че единствените творчески революции са породени от вътрешното преображение. И точно на този исторически фон тръгва да търси отговорите в една необикновена среща – с Вселенския патриарх Атинагор, пазител на византийската духовност, преживял и устоял на разпадането на Османската империя, на църковни кризи, национализъм и войни. От неспирните им диалози по всички големи теми се ражда една от най-забележителните богословски книги за втората половина на 20 век.[10]

Половин век по-късно западният свят стремглаво се носи в посоката, предусетена от богослова, но в последните му размисли за пътя на християните не се усеща и следа от отчаяние. Десетина години след излизането на Компаса и преминаването в Светлината на неговия автор светът драматично се разминава с изложените в края на книгата оптимистични визии. Ако в последните години от живота на Клеман „телевизорът е изместил вечерната молитва”, след като вестникът отдавна е изместил сутрешната, само за десетилетие едно поколение вече трайно се е преселило в новия виртуален свят – всъщност антипод на духовния – закотвено в новите комуникационни ритуали, на пътя между дехуманизирането на човека и хуманизирането на робота. След мрачния 11 септември, който авторът споменава като повратна дата, французите преживяха своя трагичен 13 ноември с нанесената от терористите смъртоносна рана върху младежта и радостта от живота. Гостоприемството изглежда все по-немощно пред драматичните размери на миграцията, възраждането на национализма и поляризирането на света. Единството на християните остава блян.

„Мир означава да умиротворим първо самите себе си, да освободим енергията си, която страстите ни присвояват и задържат, за да я отдадем на благодатта, да я направим плодоносна. За това са нужни силна вяра и известна аскеза. Така в болната тъкан на човечеството се вграждат няколко здрави клетки. Защото страстите са и страсти колективни, хипнози, обсебености, омрази, чиято необуздана мощ дори ни дава илюзията за едно по-голямо същество, по-силно и „по-жизнено”, за едно уравновесяващо напрежение, докато всъщност това само руши равновесието и хармонията на света. Най-страшното е да мислим и да внушаваме на масите, че ние сме доброто, че другият е злото и че правим добро, когато го убиваме, когато го елиминираме”. Универсалните и миротворчески мисли на Оливие Клеман сякаш зареждат читателя с неговата собствена надежда, която надделява над всякакво разочарование. Надежда, подхранвана от чистосърдечната му вяра във Възкресението.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 8 (135), 2018, с. 87-94 (бел. ред.).