Храмовото благочестие като задача-максимум

В края на 80-те – началото на 90-те години на миналия век в Църквата дойдоха много хора и за няколко години православните християни се увеличиха многократно. Църковното пространство в онова време беше нещо такова − храм, често полуразрушен, свещеник, който служи на няколко места, и богослужение. Така от само себе си възникна нагласата за въцърковяване през богослужението.

Няма нищо лошо в това, тази практика е много стара, но в резултат се формира мнение, че въцърковеният християнин трябва да съответства на определени норми на църковния живот – да усвои съответния стил на поведение, лексиката, да чете молитвеното правило, да участва в богослуженията, да спазва постите, да отбелязва църковните празници, тоест да се влее в начина на живот на християнина, характерен за дореволюционните години. Точно така бе обозначена задачата-максимум. В тази задача, освен изброеното, влизаше и възпитанието на децата – също в руслото на традиционната църковна култура, прекъсната след Октомврийската революция.

Струва ми се, че тъкмо в това, външно погледнато разбираемо движение към възстановяване, възобновяване на църковния живот, е заложен възелът от проблеми, които започнаха да се проявяват по-нататък в живота и на дошлите в Църквата хора, и на техните деца.  

Неофитите на 90-те и техните деца

Както знаем, през 90-те години към вярата в Бог се обърнаха страшно много хора. И комай по-голямата част от тях не бяха израснали в семейства с вярващи родители, макар някои да са имали баби, които са ги водили понякога в храма и са пекли козунаци за Великден. Едни са били кръстени и са познавали някои елементи от православната традиция, но едва ли всичко − това стана възможно тъкмо през 90-те години.

Имахме къща в района на Оптинската пустиня и навремето ние също преживяхме един доста ярък, прекрасен, но и суров неофитски период. Бях в ситуация да се въцърковявам, имайки малки деца и вече повече от 20 години наблюдавам семейства с родители, пристъпили към вярата в зряла възраст и възпитавали децата си, бидейки неофити.

Този процес предизвиква много размисли и ми се струва, че не е описан достатъчно. Наблюдаваме нов религиозен и социокултурен феномен – расте второ поколение въцърковени, техните млади родители прокарват нова пътека, а не знаят как да възпитават децата си във вярата, защото самите те не са расли така, тяхното «ковчеже с наследство» е празно или полупразно.

Когато вярата е личен избор. Изборът на родителите

Ние, разбира се, видяхме как се отглеждат бъдещите архимандрити или игумении, как ги мъчат с изчитане на правила не по разум и какви са последиците от това. Има много такива истории, но си мисля, че още не е дошло времето да се разказват. Сега ми се ще да поговорим за онези, които са израснали в семейства, в които неистовото неофитство е било смекчено на по-ранен или по-късен етап – децата не са били измъчвани с четиричасови всенощни бдения, не са постили строго, без мляко в първата седмица на Великия пост.

От каква възраст трябва да започне да се изповядва детето

Според мене практиката на детската изповед е доста важен и проблематичен момент в днешния живот на Църквата. Нормата, че децата трябва да се изповядват преди Причастие от седемгодишна възраст се е утвърдила от времето на синодалната епоха. Както пише в книгата си за тайнството на Покаянието отец Владимир Воробьов, при много, наистина много деца днес физиологичното израстване до такава степен изпреварва духовното и психическото, че повечето съвременни деца не са готови за изповед на седем години. Не е ли време да кажем, че възрастта за изповед се определя от духовника и родителя абсолютно индивидуално спрямо самото дете? На седем години, а някои и малко преди това, те правят разлика между добри и лоши постъпки, но е още рано да се говори за осъзнато покаяние. Само отделни, фини, деликатни натури са способни на толкова ранна възраст да изпитат това. Има удивителни дечица, които на пет, на шест годинки притежават естествено нравствено съзнание, но най-често се среща друго – или децата са подтиквани от родителите в желанието им да използват изповедта като допълнителен инструмент за възпитание (често се случва, когато малкото дете не се държи добре, наивната и добра майка да помоли свещеника да го изповяда, като си мисли, че така то ще започне да слуша), или пък това е някакво подражание на детето в отношенията му с възрастните – на него му харесва, че стоят там, чакат, отиват при отчето, той нещо му говори… Нищо добро  не произлиза от това.

При повечето деца нравственото съзнание се събужда доста по-късно. Не виждам нищо катастрофално в това – нека идват на девет, на десет години, когато при тях се появи повече зрялост и отговорност за живота им. В действителност колкото по-рано се изповяда детето – толкова по-зле за него, изглежда ненапразно на децата не се вменяват грехове до седемгодишна възраст. Само когато пораснат достатъчно, те започват да възприемат изповедта като изповед, а не като изброяване на неща, казани от мама или татко и записани на хартия. И тъкмо това формализиране на изповедта при детето е доста опасно в съвременната практика на църковния ни живот.

С вълнение и трепет милиони деца по света очакват навечерието на Коледа, за да получат желаните подаръци. Спорът за това кой ги носи – дядо Мраз или дядо Коледа все още е актуален.

Двата образа на щедрия старец идват у нас от двата края на света – единият от западната култура, а другият – от Русия. Всеки от тях има свои атрибути и имидж, на които държи.

Въпреки това през последните двадесет години ние ги обединихме и пригодихме в един образ. В повечето случаи го наричаме дядо Коледа, но подобно на дядо Мраз и нашият старец има помощник. При нас това е Снежанка, макар ролята й по Коледа да няма нищо общо с класическата приказка.

Все още има колебания кога се дават подаръците – на Коледа или Нова година. За някои дядо Коледа идва тихо на Рождество Христово, а за други - дядо Мраз пристига шумно на Нова година.

По какво си приличат и по какво се различават двата образа:

Но независимо от времето и външния вид, образът на добрия щедър старец винаги ще остане персонификация на детския копнеж за чудеса и неизменното право на всяко дете да се радва на подаръците, приготвени с много любов за него. Образът на добия дядо е първата среща на детето с безусловната Божия любов, която не зависи от никакви постижения, а само от стремежът да сме по-добри.

Какви проблеми имат хората, колко мъки, колко болки. Какво да правиш? Надяваш се на Бога, доверяваш се на Христос, заемаш мястото си във вселената и казваш: Господи, мястото ми е тук, не мога да съм по цялата земя, не мога да преследвам детето си… Какво да правя? Моля се, Христе мой. Моля се на Тебе, Който си навсякъде и всичко изпълваш, аз не съм навсякъде, аз живея у дома, на конкретна улица. Не мога да отида някъде другаде, не мога да тичам и да гоня детето си, жена си, мъжа си, който е кривнал или жена ми, която се е забъркала в нещо. Слушаш различни неща в изповедта, различни неща се случват. Молитва, непрестанна молитва да отправяме, да казваме: Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Господи Иисусе Христе помилуй детето ми, жена ми, мъжа ми, всички хора. И да помниш, че всички са много добри. Не съществува лош човек, и твоето лошо дете – помниш ли, че веднъж говорихме за това? – то е много добро. Просто трябва да стане по-добро и да се видят тези тайни, които го скриват, и тази красота, която сега е покрита с пороци, с плевели и с тръни, но под тези плевели съществува красота, изящество, хубост. Зад всяко лошо дете има красота. Но само Христос вижда това.