Продължение от част І

По какъв начин Църквата предава на хората и ги възпитава в това отчество, чрез което между тях отново да се утвърди не-проядената от егоизъм святост на живота и човекът да се роди духовно за вечен живот? За това говори цялото й битие и цялата й методология, и богочовешкото отношение към човека и света. Нейното отчество, независимо дали става дума за Божието отчество или за благодатното отчество на пророците, апостолите, светите отци и духовния отец, не е отчество на завладяването, тиранията и господство над човешките съвести и души, а е отчество в родилни мъки с неизразимо смирение и човеколюбиво себе-пожертвувание за другия. Ако физическото раждане създава неразривни връзки между бащата, който ражда и синът, който се ражда, толкова повече това важи за духовното раждане, на което физическото е само блед символ. За да бъде истинско, то трябва да представлява общение не само в славата и властта Христови, но най-напред в Неговата кръстна смърт и в страшното слизане в Бого-отчуждения ад.

 

Нашето време се отличава с незапомнен в историята бунт срещу всякакъв авторитет.  Какъвто и да е авторитетът: религиозен или морален, обществен или семеен – той е поставен под въпрос и е в дълбока криза. Тази всеобща криза е обхванала и възпитанието, неговите ценности и цели. И тук всичко е “поставено под въпрос”, по думите на известния педагог Пол Лангрън. Създава се впечатление, казва той, “сякаш човечеството е прерязало своите въжета и се е впуснало в огромна авантюра, на която не се виждат ясно нито основата, върху която се развива нито целите, които иска да постигне”. Авторитетът се е превърнал в символ на насилието и принудата. “Какво е авторитетът, какво е Бог?” – пишеше на стените на Сорбоната по време на студентските размирици през май 1969 г. В продължението пишеше “И едното и другото са представа за бащата, чиято естествена функция е насилничеството”.

Децата от всички векове, всички страни, всички времена и народи играят. Игрите са толкова естествени, така нужни за физическото, интелектуалното, емоционалното, моралното и социалното им развитие, че нищо чудно “инстинктът за игра” да е изначално вложен от Твореца в биологическата програма на високоразвитите същества.

Днес все по-рядко човек може да види групи играещи деца по улиците и междублоковите пространства. Нашите деца все повече заменят традиционните подвижни и интелектуални игри, с които са израсли поколения наред, с нов тип игри – екранни, които грабват вниманието им и с часове ги приковават към екрана на GSM-и, компютри, телевизори. Родителите са доволни: децата не вдигат шум, не ни разхвърлят къщата, не се мотаят по улицата и няма никаква опасност да си разбият главата или да си олющят коленете. При това производителите и разпространителите на видео- и компютърни игри уверяват, че те спомагат за развитието на разни умения у децата.
Но могат ли тези игри да заменят традиционните?

Могат ли да развият у децата онези умения и качества, които традиционните игри развиват и които са така нужни, за да навлезеш в света на възрастните, да станеш пълноценен член на обществото, в което живееш?

На 21 ноември Църквата чества Въведение Богородично. Въвеждането в храма на 3 годишната Дева Мария. Жадували дълго за рожба нейните поостарели вече родители и обещали, ако Бог чуе молитвата им и ги дари с дете - те да дадат чедото си в храма да изучава Свещеното Писание и с молитва да служи на Бога. И тъй като праведният Йоаким бил от царски род, а праведната Ана от архиерейски, свещенически род те устроили небивало тържество за деня, когато дарът от Бога - тригодишната си дъщеря Мария, - принесли в дар на Бога. Тържество за въвеждането в храма, което удивило целия Иерусалим. Най- напред  вървели хор девици със запалени свещи, а след тях водили Светата Дева родителите, уловилите я от двете страни за ръце. Със запалени свещи ги следвали тяхните роднини, приятели и познати. А на стълбите на храма ги посрещнали със свещени химни първосвещениците и служителите в храма.

Родителите поставили тригодишната Мария на първото стъпало на храма и тя за почуда на всички сама изкачила петнайсетте стапала и спряла на най- горното....

Родителите сложили дъщеря си на първото стъпало. И тя сама изкачила петнайсетте стъпала. Родетели! Първото стъпало е за нас.