
Наскоро прочетох една мисъл: Християнското семейство е Ноев ковчег в потопа на живота. Малко високопарано, но ми хареса. Сега, в есента на живота си, не се бях замисляла кое остана важно в него, кое определи пътя ми? Децата..., семейството... То е домашната ми църква. Тук гори кандилото на вярата. Нямам предвид панелката, където израснаха деца и внуци, а сърцето си, душата си. Защото, трупайки години и мъдрост, човек трупа тъга.
Като дете една вечер се разсърдих на родителите си. Тогава живеехме под наем в една стая и не помня вече с какво ме бяха ядосали обожаваните от мен майка и татко. Те бяха актьори, красиви, неповторими, хората от нашата улица ги познаваха, много се гордеех с тях. Избягах от стаичката и се крих под балконите на сградата, където живеехме. Падаше мрак. Децата се бяха прибрали, аз тихичко плачех и се инатях, наказвах ги, надявах се веднага да хукнат да ме търсят, да ми се извиняват, да ме прегърнат, така исках да ме прегърнат!
Цялата статия: Въведение Богородично - ден на християнското семейство