Мобилно меню

4.9666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.97 (120 Votes)
1_86.jpgТемата, която избрах за днешната ни беседа е „Остави детето си на мира”. Дори да нямаш деца, това е част от една по-обширна тема, която засяга въобще липсата на натиск, на насилие в живота ни. Можех да я озаглавя „Остави човека на спокойствие”, тоест не притеснявай другите хора.

Когато през 1986 година за първи път отидох в Света Гора, попитах един монах в скита „Света Анна”:

-  Отче, какво правиш тук, деца нямаш, не строиш къщи, не работиш в някой завод, какъв е твоят принос в света?

Тогава бях малък. Той ми отговори:

- Виж, аз имам много страсти и немощи и постоянно се ядосвам, нервирам се, имам тежък характер. Моят принос към вас, които сте в света, е, че ви оставям на мира, не ви обременявам с моите страсти и немощи, което не е малко. Ако живеех близо до вас в града, щях да ви уморявам с това, което нося в себе си, с моя труден характер. Сега поне не безпокоя никого. Тук съм, в моето безмълвие, в моите грешки, в моите грехове, но ви оставям на мира.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (64 Votes)
1_26.gifАко има нещо, на което всички сме били свидетели, то това е крахът на детското възпитание, който се дължи не на липса на желание у родителите (горко им, ако е така), а на факта, че много често нашите методи за възпитание показват нещо много трагично - а именно, че не познаваме кои са нашите деца, колкото и странно да звучи това. Думата „възпитание” идва от глагола "αγω", което означава водя. Актуалният въпрос е дали реално знаем къде искаме да отведем децата си, какви искаме да станат, дали имаме ясно разбиране и път. На практика възпитанието се оказва едно пътуване, но реално не натам, където искаме да ги отведем. Обичам много децата и повече от 30 години съм близо до тях и като свещенослужител, и като преподавател, и като директор на училище с много проблеми, като така имах възможността да общувам с децата, а и досега общувам с тях. Изпитвам особена радост, но и много голяма надежда, когато влизам в клас да говоря с децата  деца, които днес са считани за  бунтари, неукротими, и оставам поразен и трогнат, когато виждам същите тези деца да внимават с вниманието на дете, на което разказваш приказка. Това показва тяхната жажда за истината, показва, че всъщност много пъти децата ни не знаят много важни неща, които всъщност искат да знаят. Винаги ще си спомням спонтанната реакция на една ученичка от гимназията, която вдигна ръка и каза:

4.9230769230769 1 1 1 1 1 Rating 4.92 (52 Votes)
1_114.jpgВсички казваме,  че обичаме децата си. Смятаме, че е така и имаме право. Естествено, че ги обичаме. От друга страна, когато казваме това, всички приемаме и признаваме по различни начини, че допускаме грешки - дали вътре в себе, в разговор с приятели или по време на изповед. Понятно е, че това става с всички нас. Няма, както и никога няма да има родител, който да не допуска грешки. Как е възможно да се съчетаят тези две неща? Да обичам децата, но и да допускаме грешки? Може би не винаги ги обичаме еднакво. Трябва да се научим да ги обичаме  по най-правилния начин.

Човек е създание, което жадува за съвършенство, но същевременно е потопен в несъвършенство. Той непрекъснато се бори с тази реалност. Христовите ученици се молели и вярвали, но въпреки това казали на Господа: „Господи, научи ни да се молим!”.  Можем да постигнем нещо по-добро и да поправим сегашното положение. Ще се опитаме да видим какво означава да обичам детето си. Какво означава любовта, какъв е реалният й смисъл и кога тя е истинска.

Първо. Обичам детето си такова, каквото е, а не както бих искал да бъде. Ако обичам детето си, както бих искал да бъде, това означава, че обичам моите очаквания. Обичам това, което си представям, обичам моите фантазии. В крайна сметка, обичам себе си.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (43 Votes)
Есенният ден вече мирише на зима. Вятърът гони последните листа, дърветата се готвят за дълбок, зимен сън. Вървя по пътя към храма. Сама съм. Децата отлетяха, внуците пораснаха. Не е ли в това смисълът на човешкия живот? Децата...

Наскоро прочетох една мисъл: Християнското семейство е Ноев ковчег в потопа на живота. Малко високопарано, но ми хареса. Сега, в есента на живота си, не се бях замисляла кое остана важно в него, кое определи пътя ми? Децата..., семейството... То е домашната ми църква. Тук гори кандилото на вярата. Нямам предвид панелката, където израснаха деца и внуци, а сърцето си, душата си. Защото, трупайки години и мъдрост, човек трупа тъга.

Като дете една вечер се разсърдих на родителите си. Тогава живеехме под наем в една стая и не помня вече с какво ме бяха ядосали обожаваните от мен майка и татко. Те бяха актьори, красиви, неповторими, хората от нашата улица ги познаваха, много се гордеех с тях. Избягах от стаичката и се крих под балконите на сградата, където живеехме. Падаше мрак. Децата се бяха прибрали, аз тихичко плачех и се инатях, наказвах ги, надявах се веднага да хукнат да ме търсят, да ми се извиняват, да ме прегърнат, така исках да ме прегърнат!

4.8333333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.83 (18 Votes)

1_18.jpgБеседа в рамките на семинара ”Диалог с родителите”

Темата може да изглежда до известна степен трудна. Звучи даже дразнещо. В нашата епоха всеки размисъл, обсъждане или дори мисъл за Бога или за нашата вяра като православни ни звучи крайно теоретично, без практически интерес за живота ни. Това лесно може да се установи.

Днес ние не можем да направим разлика, между Бога на нашата вяра и изповедание от една страна, и между Бога на нашия живот, на личната ни връзка и отношение – от друга. Отсъства отношението, потвърждението за присъствието на Бога в живота ни и остава черупката, изповядването на някаква идея, на някаква теория. Затова и една такава тема, едно такова обсъждане, е извън нашето всекидневно търсене. Този въпрос не ни занимава.

Това се пренася и върху нашите деца. Даваме на децата си религиозно възпитание, което почти не се различава от една хубава приказка, макар и с някакви социални ценности, необходими за тяхното „нравствено” съобразяване с установените социални и човешки ценности. Всичко е – или се е превърнало – в символи. Явяването на Бога на земята от разтърсващо и повратно за живота ни събитие е станало символ и символичен и нравствен модел без съществени последици за нашия живот.

 

И рече старецът...

Само чрез сражение душата постига напредък.

Авва Йоан Ниски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.