Темата, която избрах за днешната ни беседа е „Остави детето си на мира”. Дори да нямаш деца, това е част от една по-обширна тема, която засяга въобще липсата на натиск, на насилие в живота ни. Можех да я озаглавя „Остави човека на спокойствие”, тоест не притеснявай другите хора.Когато през 1986 година за първи път отидох в Света Гора, попитах един монах в скита „Света Анна”:
- Отче, какво правиш тук, деца нямаш, не строиш къщи, не работиш в някой завод, какъв е твоят принос в света?
Тогава бях малък. Той ми отговори:
- Виж, аз имам много страсти и немощи и постоянно се ядосвам, нервирам се, имам тежък характер. Моят принос към вас, които сте в света, е, че ви оставям на мира, не ви обременявам с моите страсти и немощи, което не е малко. Ако живеех близо до вас в града, щях да ви уморявам с това, което нося в себе си, с моя труден характер. Сега поне не безпокоя никого. Тук съм, в моето безмълвие, в моите грешки, в моите грехове, но ви оставям на мира.
Цялата статия: Остави детето си на мира
Ако има нещо, на което всички сме били свидетели, то това е крахът на детското възпитание, който се дължи не на липса на желание у родителите (горко им, ако е така), а на факта, че много често нашите методи за възпитание показват нещо много трагично - а именно, че не познаваме кои са нашите деца, колкото и странно да звучи това. Думата „възпитание” идва от глагола "αγω", което означава водя. Актуалният въпрос е дали реално знаем къде искаме да отведем децата си, какви искаме да станат, дали имаме ясно разбиране и път. На практика възпитанието се оказва едно пътуване, но реално не натам, където искаме да ги отведем. Обичам много децата и повече от 30 години съм близо до тях и като свещенослужител, и като преподавател, и като директор на училище с много проблеми, като така имах възможността да общувам с децата, а и досега общувам с тях. Изпитвам особена радост, но и много голяма надежда, когато влизам в клас да говоря с децата 
Всички казваме, че обичаме децата си. Смятаме че е така и имаме право. Естествено че ги обичаме. От друга страна, когато казваме това, всички приемаме и признаваме по различни начини, че допускаме грешки – дали вътре в себе, в разговор с приятели или по време на изповед. Понятно е, че това става с всички нас. Няма, както и никога няма да има, родител, който да не допуска грешки. Как е възможно да се съчетаят тези две неща? Да обичаме децата, но и да допускаме грешки? Може би не винаги ги обичаме еднакво. Трябва да се научим да ги обичаме по най-правилния начин.
Есенният ден вече мирише на зима. Вятърът гони последните листа, дърветата се готвят за дълбок, зимен сън. Вървя по пътя към храма. Сама съм. Децата отлетяха, внуците пораснаха. Не е ли в това смисълът на човешкия живот? Децата...
Беседа в рамките на семинара ”Диалог с родителите”
