Продължение от част І
По какъв начин Църквата предава на хората и ги възпитава в това отчество, чрез което между тях отново да се утвърди не-проядената от егоизъм святост на живота и човекът да се роди духовно за вечен живот? За това говори цялото й битие и цялата й методология, и богочовешкото отношение към човека и света. Нейното отчество, независимо дали става дума за Божието отчество или за благодатното отчество на пророците, апостолите, светите отци и духовния отец, не е отчество на завладяването, тиранията и господство над човешките съвести и души, а е отчество в родилни мъки с неизразимо смирение и човеколюбиво себе-пожертвувание за другия. Ако физическото раждане създава неразривни връзки между бащата, който ражда и синът, който се ражда, толкова повече това важи за духовното раждане, на което физическото е само блед символ. За да бъде истинско, то трябва да представлява общение не само в славата и властта Христови, но най-напред в Неговата кръстна смърт и в страшното слизане в Бого-отчуждения ад.
Само онзи, който влезе в единение с кръста и славата Христови е в състояние да стане духовен отец, да бъде причастник на Божието отчество, а заедно с това и единствен истински родител и възродител, и възпитател на човешките души. Като погазили заповедта Адам и Ева са отрекли кръста и неговата тайна в желанието си да станат богове и господари на света, като с това са подтикнали света и човека да върви по пътя на безбожието и тираничния авторитет; Христос, новият Адам, е целувал Кръста като така е извършвал волята на своя Отец и е станал Родител и Възродител, и Възпитател на новото човечество, събрано и събирано в единството на родения от Отца, но несътворен, в Живот и Любов, тоест събрано в Отца чрез Сина и Светия Дух.
Като са подражавали на Него, същото са правили и правят всички пророци, апостоли и свети отци, за които авторитетът, властта, отчеството, ръководеното и възпитанието на хората не представлява насилие и тирания над тях, а кръстна и възкресителна любов; любов, която не търси своето и не се величае, а се разпъва с Христовото разпятие и жертвоготовно смирение. Затова само истинските христолюбиви духовни отци могат да бъдат верните възродители и възпитатели на своите духовни чада.
Един от безбройните такива отцие бил апостол Павел. Като подражава на Христа с реч и дело, той, изпълнен с родилна майчина любов, казва: “Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Гал. 4:19) и добавя: “Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието” (1 Кор. 4:15). С това Павел не е станал някакъв нов баща “на земята”; земното отчество Христос изрично е забранил (“И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата”, Мат. 23:9). Апостолът е “образ” на небесното отчество на Единия и единствен, негов носител по благодат, за разлика от Божия Логос, комуто Бог Отец е Баща по природа. Тоест, както Христос по природа нарича Бога Отец, така апостолът и всеки, който е осиновен (Гал. 4:5) в Бог Син Го нарича със същото име – по благодат. Тази разлика посочва самият Христос, когато казва: “Възлизам при Моя Отец и при вашия Отец” (Иоан 20:17). Като “наследник Божий чрез Иисуса Христа” (Гал. 4:7) на това небесно отечество, тоест като христоносец и син по благодат апостолът ни разкрива Отца чрез себе си, за да можем и ние, като приемаме в сърцата си Светия Дух, да възкликваме “Авва, сиреч, отче” (Гал. 4:6). Оттам и неговият смел призив към всички християни: “Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа” (1 Кор. 11:1).
7. В това благодатно единение в божественото отчествои синовство се корени нашето човешко истинско богопознание, нашето образование и живот по Бога: предадено от Отца на вечния Син, от Сина на Неговите апостоли и светии, а чрез тях и на нашите бащи. Тази тайна изразява Самият Христос със следните думи: “Всичко Ми е предадено от Моя Отец; и кой е Синът, не знае никой, освен Отец; и кой е Отец, не знае никой, освен Синът, и – комуто Синът иска да открие” (Лука 10, 22). Кому Синът ще разкрие Своята тайна и тайната на своя Отец? – Без съмнение само на онзи, който се уподоби на Него, тоест, който живее както и Той и делата са му като Неговите, който се сдобие с Христов нрав и начин на съществуване. Саможертвената любов като търсене на пълнота не в себе си, а в другия е основен компонент на този богочовешки начин на съществуване, приет от Христа и чрез Неговата Църква дарен на света. Това е същината на всяко истинско отчество и синовство и на всеки истински авторитет. Истинските авторитети са само онези, които във всеки момент са се стремили да станат благоуханни жертви “за живота на света”, на които саможертвеността е ядрото и съдържанието. И методът. Авторитетът, който жертва другия за себе си или го употребява без неговото свободно съгласие като средство за осъществяване макар и на най-святата цел неминуемо ще се превърне в “баща-садист”, чиито следи миришат на не-човечност. Такъв авторитет от самото си начало е олицетворение на насилието, то е в неговата природа.
8. Несъмнен е фактът, че трагичният кошмар на модерния свят, който изпълва сърцата на най-прозорливите хора на съвремието ни с черни предвестия за неговото бъдеще, от една страна има дълбоки корени в обективните обществени структури, а от друга: в отпора към тях, изразен по изключително радикален начин по време на революционните размирици през миналия и през нашия век. Като се започне от Френската революция насилието е морално оправдано като основен метод за достигане на човешка свобода, братство и единство, тоест за осъществяване на радикално преобразяване на света и на човешкото общество. Когато се извежда значението на историческите закони от естествената им определеност и необходимост и когато свободата се основава на съзнаването на тази историческа необходимост - мнозина модерни революционери са приели насилието и тиранията за път към свободата и щастието.
С религиозен фанатизъм тези “просветени” галеници на историята опитват да насочат и да уподобят “историческата закономерност” на своето съзнание за нея и за човека, като неин главен субект. Методите, които се прилагат за това насочване и освобождаване от “отчуждените” структури на миналото, са еднакви по дух с методите на средновековната инквизиция – само са безкрайно по-разработени и ефикасни. В името на “бъдещето” спасение и щастие на несъществуващия човек се жертват милиони конкретни личности. Основният смисъл на принудата и насилието на бащите е бъдещето щастие на техните синове. Абсолютната свобода на онези, които са се само-провъзгласили за непогрешимо “съзнание” и “съвест” на историята, чрез тяхното венчаване с властта, се превръща в железен закон за още “непросветените” в историческата необходимост. По този начин, много често най-големите борци срещу принудата и не-свободата се превръщат в гробари на свободата; превръщат се в авторитет с всички особености на “бащата-садист”, който заради още неродените изяжда родените си деца. А всичко това е неминуемо, тъй като от принудата и насилието могат да се роди само насилие и робство. Това ясно се вижда и в най-новите вълни на организиран терор, който в наши дни възприема световни размери. Той се корени в жажда за освобождаване от всеобхватната принуда, която се проявява чрез всички съществуващи структури на модерното “буржоазно” общество. Но и другаде: в дълбокото разочарование от ефикасността на досегашните революционни движения, които сами са се оковали в калъпа на незапомнена в историята държавна принуда и насилие, и идеологическа изключителност. Не се ли крие зад тази нова вълна отчаяният вик на едно изиграно и измамено поколение? Ала на поколение, което в своя отчаян бунт срещу всемогъществото на държавата, държавната училищна система и останалите, по своята природа, принудителни обществени структури, изпада в същата съдбоносна грешка, извършена вече толкова пъти: прибягва до насилие, като остава в демоничния омагьосан кръг на “отцеубийството” и садистичното бащинство! В този безизходен кръг ще остане и това, и всяко друго поколение, което утвърждава свободата си като гази през труповете на другите и употребява насилието като свой метод.
Трябва да се признае, че голяма част от отговорността за този безизходен кошмар на модерния свят е на християните. Фактът, че бунтът срещу разни земни авторитети по правило е съединен с явен или таен стремеж, ако е възможно, с острието на меча да се изчопли от човешкото сърце небесното отчество и вярата в него, свидетелства сам по себе си за две неща: от една страна за отровния змийски шепот да се изгони Бога от човешката историческа реалност, а от друга за бунт срещу често злоупотребеното и обезобразено небесно отчество в християнската практика, а понякога и срещу самата вяра. Защото много по-лесно е да употребим Бога като инструмент за насилие над другите и да Го превърнем в земен авторитет, обвит в плаща на метафизична величина и застрашителна тайнственост – а това се е случвало не веднъж или два пъти в историята – отколкото да свидетелстваме с мъченически етос и саможертвена любов за Божия Агнец, заклан за живота и спасението на света! Само Божият Агнец, Богочовекът Христос изкъпан с кръвта на Агнеца – носят и могат да донесат истинска свобода на човека и на света. Само едно насилие носи свобода: насилието над лъжливото себе си; и само една жертва превръща човешкото общество в общност на любовта: жертването на себе си за другите. Тази жертва нито е унищожаване на другите нито е самоунищожаване, а е “намиране” на себе си и на другите в светата тайна на вечно даряваното отчество и синовство като тайна на взаимното даряване и вечното радостно единение чрез силата на Светия Дух. Впрочем, всеки път, когато християнските поколения или отделни хора са напускали този тесен тъжно-радостен път на Агнеца като са се съюзявали със “силните” на този свят и като са приемали техните методи, авторитети и непреобразени структури за свои – са се изправяли пред опасността да се окажат на широкия път, който води в пропастта, тоест на пътя на насилственото възпитание и тиранията над другите, маскирано робуване на себе си и на своите страсти. На този път не само другите, но и Бог се превръща в средство за задоволяване на себе си и своя егоизъм. Вместо да бъде това което е – извор на свобода, обезобразеният Божи авторитет се превръща в средство за принуждение и господство. Както впрочем и всички “авторитети”, които произлизат от него. Авторитетът, изпразнен от своето съдържание, никога не е в състояние да роди и да възроди нито да възпита: той създава само човечета и духовно осакатени джуджета.
9. Това важи и за носителите на това небесно отчество в Църквата по благодат: епископът, презвитерът и духовният отец. Бог ги е дарил и ги е оставил в света, за да свидетелстват за Неговото вечно отчество и синовство, да бъдат техни носители и преносители, и възпитатели в тайната на Божието живеене и управление като критерий и мяра за нашето човешко живеене и битие. Властта, която Бог Отец е предал на Сина, Единородният Син предава на тях (Иоан 17: 2,8). В това се състои тайната на св. Предание: то е предание в Църквата на вечната слава Божия от отец на син по начина, по който тази слава предава от вечността нероденият Бог Отец на Своя Единороден Син. Оттам истинската Църква по своята природа е Църква на светите отци, били те пророци или апостоли, епископи или презвитери, преподобни или мъченици. Светите отци са онези хора, които по един или друг начин са осъществили Христовото Евангелие в своя живот и така са станали способни да бъдат родители на новите поколения и техни духовни възродители. Чрез тяхното благодатно свидетелстване и осъществяване на тайната на небесното отчество и синовство на земята, те превръщат Църквата в жива общност, изпълнена с божествено смирение, любов и единство. Те, бидейки духовно родени, не господстват и не владеят насилствено, а “раждат в мъки”. Тяхната воля е тъждествена с волята на небесния Отец, а животът им с живота на Неговия Единороден Син. Затова те трябва да бъдат обичани и да се има доверие в тяхната свята мисъл преобразена в богоумисъл. Светите отци свидетелстват със своя пример, мисъл и опит само за една истина: че животът в Църквата, по-точно казано, в самото битие на Църквата е вярата и смирението. Оттам те са незаменими и оттам без отците си Църквата би била без небесен Отец и без Неговата вечна слава.
Вечният призив на Църквата и на целокупното й духовно Предание, събрано в решенията на Вселенските събори, в следването на светите и богоносни отци в никакъв случай не означава установяване на някакъв авторитет, поставен между Бога и душата; този призив не означава и изискване за повтаряне и цитиране на светоотеческите мисли, както и външно наподобяване на техните постъпки и дела. Доверието в тях и следването им означава вяра в присъствието на Бога и в делата Му в историята, и че е “дивен в Своите светии”, защото в тях обитава. Като все-усещащо сетиво за Бога, който пребивава в тях, и по време на живота им, те са Божии свидетели и учители по пътя към вечността, както и възпитатели за намиране на отношението към всяко време. Те, скривайки себе си със свято смирение, даряват живия и “осезателен” Бог и начина да се живее по Бога. За да се осъществи любовта на Отца, Сина и на Светия Дух на земята и да могат хората да станат едно, както Бог е един, е необходимо в живота на Църквата (а целият космос е призован да бъде Църква) да се въплъти, да се осъществи отношението, което цари между Отца, Сина и Светия Дух. Това означава отношение на смирено даряване и взаимно пропита любов и послушание, изразено в Христовите думи: “Не търся Моята воля…” (Иоан 5:30). В това се съдържа и дълбокият смисъл на следването на светите отци: следването е именно смирено предаване “на самите себе си, едни на други и на целия си живот на Христа Бога”. Защото, както Бог Отец не съществува и не може да съществува без Сина и Светия Дух така и човек не може да съществува без друг човек, живите без мъртвите, едно поколение без друго поколение, синовете без бащите, родителите без децата. Светите отци, като богоносци и христоносци, разкриват по най-добрия начин и същевременно въвеждат в тази съборна “антология” на Църквата. Те будят във всяка вярна и смирена душа живата памет на Църквата и й помагат да събере в себе си цялото си историческо и вечно Битие със силата на животворящия Дух. Да ги следваш не означава да ги имитираш или да ги наподобяваш по външен, психически начин. Следването означава: да се живее по техния начин на съществуване, който не е техен, а е Христов; означава придобиване на техния дух, който е дух на свободата, защото, всъщност, Светият Дух е дарител на духовната власт, която освобождава чрез Истината и като такъв никога не може да стане садистичен авторитет. Те чрез себе си откриват Бога и посочват на поклонението името, което е над всички имена. Същината на тяхната власт и авторитет се състои в огнения им пример и в неустоимата привлекателност на техния бого-озарен лик: носители на Божествената красота, на нейната вулканична сила, те призовават и извеждат на вечната планина, където тази красота се придобива. Като такива, те са предизвикателство за свободата и са пробуждане за нея, но в никакъв случай не са за насилие над нея. Чрез красотата на Божия образ, която се оглежда в техния лик и чрез Божията доброта, която пропива тяхното дело, те ненатрапчиво предлагат на всеки духовно пробуден човек себе си като мярка за неговия собствен растеж и възраст и като негова и от него самия скрита красота. В това е и тяхната родителска, и възродителна, и възпитателна сила, тоест тяхното благодатно отчество, уподобено на небесното отчество. Да се върви чрез светиите и “със всички светии” към Бога означава: да се освобождаваме от своето самуване чрез врастване в съборната тайна на Църквата и в нейното единство; означава чрез смирение да се разлисти короната на нашето същество и то да се оплоди и да се налее с божествена пълнота.
10. Ако се случи епископ, презвитер, духовник, възпитател да престанат да бъдат истински свети и духовни отци, тоест в Бога преродени родители, които в мъки раждат своите духовни чада – тогава те се опитват да скрият своята безплодност и немощ под плаща на самата функция, която им е поверена, тоест с принудително налагане и с авторитет, и с различи други външни ефекти. Това важи и за всеки друг авторитет, независимо дали става дума за родител, възпитател или обществен работник изобщо. В този случай неминуемо се прибягва до господрастване над душите до принудителна власт над съвестите, “дирижирането” им като възпитателен метод. Така небесното отчество се заменя с лъжливо земно попуване, в чиято природа са принудата и насилието. Основно свойство на това отчество е унищожаването на доверието и любовта, която се ражда от него като един здрав климат за възпитание и за нормално общуване между хората. С това светата тайна на духовното отчество и светоотчество (чрез която Църквата и въобще всяко здраво човешко съжителство се разкрива като жива общност на взаимно доверие и любов, в която Бог от христолюбивото смирение на всички тъче тяхното величие) се заменя с тиранично менторство, от което никне отровният цвят на робуването и бунта, и взаимното унищожаване. А какво е всичко това ако не давене на човека в бездънното море на започналото в Рая отцеубийство, което е довело и води до забрава на истинското и замяната му с обезобразено отчество.
11. Единственото спасение от всичко това се намира в преоткриването на забравеното отчество, което принадлежи, както ясно се вижда от всичко, което казахме досега, на природата на самия Бог, както и на природата на човека, сътворен по Негов образ и подобие. Ако него го нямаше, тогава отцеубийството, а оттам и самоубийството, би било последната буква на историята и живота. Защото без вечния Отец човешкият ерос наистина и самият той в него е единосъщен с времето и оттам със смъртта: времето причинява смърт, съдържаща похот (ерос, а чрез това съдържа и човека, който само с нея се храни). Никак не е случайно, че тази истина за органичната връзка между ероса и смъртта най-добре е почувствал един евреин – Фройд. Само върху едно еврейско подсъзнание, формирано с идеята за страшния Яхве и за похотта по забранения плод (ср. Пост. 2, 17; 3, 6), която ражда смърт, митът за Едип е могъл да придобие размерите, каквито има във фройдизма. Фройдизмът в цялата си дълбочина е ново, модерно съгласяване с лъжата на Луцифер за небесния Отец и предаване в блудната прегръдка на майката земя: всичко това е изтъкано от похотта на плътта и похотта на очите (= ерос) и от гордото съперничество с мнимия “баща-садист”. Същото това, макар и по друг начин, е и марксизмът, сам филиз от този корен. Защото, когато Маркс “хвърля ръкавица в лицето на целия свят, за да разруши този исполин на пигмеите и тогава, като се разхожда по неговите развалини и като превръща своите думи в дела, да се почувства равен на Твореца”, той не прави нищо по-различно от това да се опитва да реализира не просто прометеевия, а луциферовия план за света и човека и то по същия вълшебно-змийски начин. Неговото тайно и, съдейки по всичко, най-интимно желание е да “премахне Бога”. “Обзет от злоба” Енгелс си спомня своята първа среща с двайсет и три годишния Маркс: “той сякаш желае да се домогне до небесната скиния и да я удари в земята”. Очевидно и Фройд и Маркс не познават друг Бог освен еврейския страшен Яхве, който се отнася към човека като господар към роб. Оттам идва и техният бунт срещу Него, но и тяхното създаване на свой “бог” (либидо, революция) по Негов образ и подобие.
За съжаление, за тях, както и за някои от свидетелите на новозаветните събития, е останала непозната тайната на небесното отчество и синовство, поради това, че и единият и другият са останали слепи за Христа, който е разкрил тази тайна и я е дарил на света. А без Него, насилието е сърцевината на всеки земен авторитет, както и възпитанието, основано на такъв авторитет. Чрез тиранията на смъртта, която е в корена както на ероса така и на “човека економикус”, човекът е безнадеждно осъден на небитие и неговият исторически път е принудително възпитание и подготвяне за слизане от повече или по-малко зрелищната, повече или по-малко кървавата сцена на този свят. Това неминуемо е така и би било така, ако не съществуваше духовното отчество като освобождаване от тиранията на смъртта и възводител на човека от стъпалото на роба до това на достойнството на свободните чада Божии. Затова борбата против него не е нищо по-различно от скрита жажда за самоунищожение чрез осъждане на самия себе си на тиранията на смъртта и чрез тиранично насилие над другите, и всичко това в името на тяхното и своето щастие. Ако тази борба е по-силна тогава човекът ще се чувства все по-безпомощен пред изригването на елементарните потенциали в себе си и пред налаганото му отвън насилие, но и толкова повече това небесно отчество ще открива на човека своето сияние като негово единствено спасение и като пълнота на неговото битие. Защото то е начин на съществуване на Бога и чрез нашето общение в него, по примера на светите Отци, е единственият истински начин на съществуване на разумната Божия твар. Само там, където то се осъществява и където то се възпитава, само там авторитетът престава да бъде “бащата-садист”, а човекът вместо роб става син. “А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче! Затова не си вече роб, а син; ако пък си син, то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа” (Гал 4:6,7). Наследник на кого? – Наследник на единствения Отец и в общение с единственото отчество, чрез което всички стават едно в Отца, Сина и Светия Дух.
Из книгата Основи на православното възпитание
Като са подражавали на Него, същото са правили и правят всички пророци, апостоли и свети отци, за които авторитетът, властта, отчеството, ръководеното и възпитанието на хората не представлява насилие и тирания над тях, а кръстна и възкресителна любов; любов, която не търси своето и не се величае, а се разпъва с Христовото разпятие и жертвоготовно смирение. Затова само истинските христолюбиви духовни отци могат да бъдат верните възродители и възпитатели на своите духовни чада.
Един от безбройните такива отцие бил апостол Павел. Като подражава на Христа с реч и дело, той, изпълнен с родилна майчина любов, казва: “Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Гал. 4:19) и добавя: “Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието” (1 Кор. 4:15). С това Павел не е станал някакъв нов баща “на земята”; земното отчество Христос изрично е забранил (“И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата”, Мат. 23:9). Апостолът е “образ” на небесното отчество на Единия и единствен, негов носител по благодат, за разлика от Божия Логос, комуто Бог Отец е Баща по природа. Тоест, както Христос по природа нарича Бога Отец, така апостолът и всеки, който е осиновен (Гал. 4:5) в Бог Син Го нарича със същото име – по благодат. Тази разлика посочва самият Христос, когато казва: “Възлизам при Моя Отец и при вашия Отец” (Иоан 20:17). Като “наследник Божий чрез Иисуса Христа” (Гал. 4:7) на това небесно отечество, тоест като христоносец и син по благодат апостолът ни разкрива Отца чрез себе си, за да можем и ние, като приемаме в сърцата си Светия Дух, да възкликваме “Авва, сиреч, отче” (Гал. 4:6). Оттам и неговият смел призив към всички християни: “Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа” (1 Кор. 11:1).
7. В това благодатно единение в божественото отчествои синовство се корени нашето човешко истинско богопознание, нашето образование и живот по Бога: предадено от Отца на вечния Син, от Сина на Неговите апостоли и светии, а чрез тях и на нашите бащи. Тази тайна изразява Самият Христос със следните думи: “Всичко Ми е предадено от Моя Отец; и кой е Синът, не знае никой, освен Отец; и кой е Отец, не знае никой, освен Синът, и – комуто Синът иска да открие” (Лука 10, 22). Кому Синът ще разкрие Своята тайна и тайната на своя Отец? – Без съмнение само на онзи, който се уподоби на Него, тоест, който живее както и Той и делата са му като Неговите, който се сдобие с Христов нрав и начин на съществуване. Саможертвената любов като търсене на пълнота не в себе си, а в другия е основен компонент на този богочовешки начин на съществуване, приет от Христа и чрез Неговата Църква дарен на света. Това е същината на всяко истинско отчество и синовство и на всеки истински авторитет. Истинските авторитети са само онези, които във всеки момент са се стремили да станат благоуханни жертви “за живота на света”, на които саможертвеността е ядрото и съдържанието. И методът. Авторитетът, който жертва другия за себе си или го употребява без неговото свободно съгласие като средство за осъществяване макар и на най-святата цел неминуемо ще се превърне в “баща-садист”, чиито следи миришат на не-човечност. Такъв авторитет от самото си начало е олицетворение на насилието, то е в неговата природа.
8. Несъмнен е фактът, че трагичният кошмар на модерния свят, който изпълва сърцата на най-прозорливите хора на съвремието ни с черни предвестия за неговото бъдеще, от една страна има дълбоки корени в обективните обществени структури, а от друга: в отпора към тях, изразен по изключително радикален начин по време на революционните размирици през миналия и през нашия век. Като се започне от Френската революция насилието е морално оправдано като основен метод за достигане на човешка свобода, братство и единство, тоест за осъществяване на радикално преобразяване на света и на човешкото общество. Когато се извежда значението на историческите закони от естествената им определеност и необходимост и когато свободата се основава на съзнаването на тази историческа необходимост - мнозина модерни революционери са приели насилието и тиранията за път към свободата и щастието.
С религиозен фанатизъм тези “просветени” галеници на историята опитват да насочат и да уподобят “историческата закономерност” на своето съзнание за нея и за човека, като неин главен субект. Методите, които се прилагат за това насочване и освобождаване от “отчуждените” структури на миналото, са еднакви по дух с методите на средновековната инквизиция – само са безкрайно по-разработени и ефикасни. В името на “бъдещето” спасение и щастие на несъществуващия човек се жертват милиони конкретни личности. Основният смисъл на принудата и насилието на бащите е бъдещето щастие на техните синове. Абсолютната свобода на онези, които са се само-провъзгласили за непогрешимо “съзнание” и “съвест” на историята, чрез тяхното венчаване с властта, се превръща в железен закон за още “непросветените” в историческата необходимост. По този начин, много често най-големите борци срещу принудата и не-свободата се превръщат в гробари на свободата; превръщат се в авторитет с всички особености на “бащата-садист”, който заради още неродените изяжда родените си деца. А всичко това е неминуемо, тъй като от принудата и насилието могат да се роди само насилие и робство. Това ясно се вижда и в най-новите вълни на организиран терор, който в наши дни възприема световни размери. Той се корени в жажда за освобождаване от всеобхватната принуда, която се проявява чрез всички съществуващи структури на модерното “буржоазно” общество. Но и другаде: в дълбокото разочарование от ефикасността на досегашните революционни движения, които сами са се оковали в калъпа на незапомнена в историята държавна принуда и насилие, и идеологическа изключителност. Не се ли крие зад тази нова вълна отчаяният вик на едно изиграно и измамено поколение? Ала на поколение, което в своя отчаян бунт срещу всемогъществото на държавата, държавната училищна система и останалите, по своята природа, принудителни обществени структури, изпада в същата съдбоносна грешка, извършена вече толкова пъти: прибягва до насилие, като остава в демоничния омагьосан кръг на “отцеубийството” и садистичното бащинство! В този безизходен кръг ще остане и това, и всяко друго поколение, което утвърждава свободата си като гази през труповете на другите и употребява насилието като свой метод.
Трябва да се признае, че голяма част от отговорността за този безизходен кошмар на модерния свят е на християните. Фактът, че бунтът срещу разни земни авторитети по правило е съединен с явен или таен стремеж, ако е възможно, с острието на меча да се изчопли от човешкото сърце небесното отчество и вярата в него, свидетелства сам по себе си за две неща: от една страна за отровния змийски шепот да се изгони Бога от човешката историческа реалност, а от друга за бунт срещу често злоупотребеното и обезобразено небесно отчество в християнската практика, а понякога и срещу самата вяра. Защото много по-лесно е да употребим Бога като инструмент за насилие над другите и да Го превърнем в земен авторитет, обвит в плаща на метафизична величина и застрашителна тайнственост – а това се е случвало не веднъж или два пъти в историята – отколкото да свидетелстваме с мъченически етос и саможертвена любов за Божия Агнец, заклан за живота и спасението на света! Само Божият Агнец, Богочовекът Христос изкъпан с кръвта на Агнеца – носят и могат да донесат истинска свобода на човека и на света. Само едно насилие носи свобода: насилието над лъжливото себе си; и само една жертва превръща човешкото общество в общност на любовта: жертването на себе си за другите. Тази жертва нито е унищожаване на другите нито е самоунищожаване, а е “намиране” на себе си и на другите в светата тайна на вечно даряваното отчество и синовство като тайна на взаимното даряване и вечното радостно единение чрез силата на Светия Дух. Впрочем, всеки път, когато християнските поколения или отделни хора са напускали този тесен тъжно-радостен път на Агнеца като са се съюзявали със “силните” на този свят и като са приемали техните методи, авторитети и непреобразени структури за свои – са се изправяли пред опасността да се окажат на широкия път, който води в пропастта, тоест на пътя на насилственото възпитание и тиранията над другите, маскирано робуване на себе си и на своите страсти. На този път не само другите, но и Бог се превръща в средство за задоволяване на себе си и своя егоизъм. Вместо да бъде това което е – извор на свобода, обезобразеният Божи авторитет се превръща в средство за принуждение и господство. Както впрочем и всички “авторитети”, които произлизат от него. Авторитетът, изпразнен от своето съдържание, никога не е в състояние да роди и да възроди нито да възпита: той създава само човечета и духовно осакатени джуджета.
9. Това важи и за носителите на това небесно отчество в Църквата по благодат: епископът, презвитерът и духовният отец. Бог ги е дарил и ги е оставил в света, за да свидетелстват за Неговото вечно отчество и синовство, да бъдат техни носители и преносители, и възпитатели в тайната на Божието живеене и управление като критерий и мяра за нашето човешко живеене и битие. Властта, която Бог Отец е предал на Сина, Единородният Син предава на тях (Иоан 17: 2,8). В това се състои тайната на св. Предание: то е предание в Църквата на вечната слава Божия от отец на син по начина, по който тази слава предава от вечността нероденият Бог Отец на Своя Единороден Син. Оттам истинската Църква по своята природа е Църква на светите отци, били те пророци или апостоли, епископи или презвитери, преподобни или мъченици. Светите отци са онези хора, които по един или друг начин са осъществили Христовото Евангелие в своя живот и така са станали способни да бъдат родители на новите поколения и техни духовни възродители. Чрез тяхното благодатно свидетелстване и осъществяване на тайната на небесното отчество и синовство на земята, те превръщат Църквата в жива общност, изпълнена с божествено смирение, любов и единство. Те, бидейки духовно родени, не господстват и не владеят насилствено, а “раждат в мъки”. Тяхната воля е тъждествена с волята на небесния Отец, а животът им с живота на Неговия Единороден Син. Затова те трябва да бъдат обичани и да се има доверие в тяхната свята мисъл преобразена в богоумисъл. Светите отци свидетелстват със своя пример, мисъл и опит само за една истина: че животът в Църквата, по-точно казано, в самото битие на Църквата е вярата и смирението. Оттам те са незаменими и оттам без отците си Църквата би била без небесен Отец и без Неговата вечна слава.
Вечният призив на Църквата и на целокупното й духовно Предание, събрано в решенията на Вселенските събори, в следването на светите и богоносни отци в никакъв случай не означава установяване на някакъв авторитет, поставен между Бога и душата; този призив не означава и изискване за повтаряне и цитиране на светоотеческите мисли, както и външно наподобяване на техните постъпки и дела. Доверието в тях и следването им означава вяра в присъствието на Бога и в делата Му в историята, и че е “дивен в Своите светии”, защото в тях обитава. Като все-усещащо сетиво за Бога, който пребивава в тях, и по време на живота им, те са Божии свидетели и учители по пътя към вечността, както и възпитатели за намиране на отношението към всяко време. Те, скривайки себе си със свято смирение, даряват живия и “осезателен” Бог и начина да се живее по Бога. За да се осъществи любовта на Отца, Сина и на Светия Дух на земята и да могат хората да станат едно, както Бог е един, е необходимо в живота на Църквата (а целият космос е призован да бъде Църква) да се въплъти, да се осъществи отношението, което цари между Отца, Сина и Светия Дух. Това означава отношение на смирено даряване и взаимно пропита любов и послушание, изразено в Христовите думи: “Не търся Моята воля…” (Иоан 5:30). В това се съдържа и дълбокият смисъл на следването на светите отци: следването е именно смирено предаване “на самите себе си, едни на други и на целия си живот на Христа Бога”. Защото, както Бог Отец не съществува и не може да съществува без Сина и Светия Дух така и човек не може да съществува без друг човек, живите без мъртвите, едно поколение без друго поколение, синовете без бащите, родителите без децата. Светите отци, като богоносци и христоносци, разкриват по най-добрия начин и същевременно въвеждат в тази съборна “антология” на Църквата. Те будят във всяка вярна и смирена душа живата памет на Църквата и й помагат да събере в себе си цялото си историческо и вечно Битие със силата на животворящия Дух. Да ги следваш не означава да ги имитираш или да ги наподобяваш по външен, психически начин. Следването означава: да се живее по техния начин на съществуване, който не е техен, а е Христов; означава придобиване на техния дух, който е дух на свободата, защото, всъщност, Светият Дух е дарител на духовната власт, която освобождава чрез Истината и като такъв никога не може да стане садистичен авторитет. Те чрез себе си откриват Бога и посочват на поклонението името, което е над всички имена. Същината на тяхната власт и авторитет се състои в огнения им пример и в неустоимата привлекателност на техния бого-озарен лик: носители на Божествената красота, на нейната вулканична сила, те призовават и извеждат на вечната планина, където тази красота се придобива. Като такива, те са предизвикателство за свободата и са пробуждане за нея, но в никакъв случай не са за насилие над нея. Чрез красотата на Божия образ, която се оглежда в техния лик и чрез Божията доброта, която пропива тяхното дело, те ненатрапчиво предлагат на всеки духовно пробуден човек себе си като мярка за неговия собствен растеж и възраст и като негова и от него самия скрита красота. В това е и тяхната родителска, и възродителна, и възпитателна сила, тоест тяхното благодатно отчество, уподобено на небесното отчество. Да се върви чрез светиите и “със всички светии” към Бога означава: да се освобождаваме от своето самуване чрез врастване в съборната тайна на Църквата и в нейното единство; означава чрез смирение да се разлисти короната на нашето същество и то да се оплоди и да се налее с божествена пълнота.
10. Ако се случи епископ, презвитер, духовник, възпитател да престанат да бъдат истински свети и духовни отци, тоест в Бога преродени родители, които в мъки раждат своите духовни чада – тогава те се опитват да скрият своята безплодност и немощ под плаща на самата функция, която им е поверена, тоест с принудително налагане и с авторитет, и с различи други външни ефекти. Това важи и за всеки друг авторитет, независимо дали става дума за родител, възпитател или обществен работник изобщо. В този случай неминуемо се прибягва до господрастване над душите до принудителна власт над съвестите, “дирижирането” им като възпитателен метод. Така небесното отчество се заменя с лъжливо земно попуване, в чиято природа са принудата и насилието. Основно свойство на това отчество е унищожаването на доверието и любовта, която се ражда от него като един здрав климат за възпитание и за нормално общуване между хората. С това светата тайна на духовното отчество и светоотчество (чрез която Църквата и въобще всяко здраво човешко съжителство се разкрива като жива общност на взаимно доверие и любов, в която Бог от христолюбивото смирение на всички тъче тяхното величие) се заменя с тиранично менторство, от което никне отровният цвят на робуването и бунта, и взаимното унищожаване. А какво е всичко това ако не давене на човека в бездънното море на започналото в Рая отцеубийство, което е довело и води до забрава на истинското и замяната му с обезобразено отчество.
11. Единственото спасение от всичко това се намира в преоткриването на забравеното отчество, което принадлежи, както ясно се вижда от всичко, което казахме досега, на природата на самия Бог, както и на природата на човека, сътворен по Негов образ и подобие. Ако него го нямаше, тогава отцеубийството, а оттам и самоубийството, би било последната буква на историята и живота. Защото без вечния Отец човешкият ерос наистина и самият той в него е единосъщен с времето и оттам със смъртта: времето причинява смърт, съдържаща похот (ерос, а чрез това съдържа и човека, който само с нея се храни). Никак не е случайно, че тази истина за органичната връзка между ероса и смъртта най-добре е почувствал един евреин – Фройд. Само върху едно еврейско подсъзнание, формирано с идеята за страшния Яхве и за похотта по забранения плод (ср. Пост. 2, 17; 3, 6), която ражда смърт, митът за Едип е могъл да придобие размерите, каквито има във фройдизма. Фройдизмът в цялата си дълбочина е ново, модерно съгласяване с лъжата на Луцифер за небесния Отец и предаване в блудната прегръдка на майката земя: всичко това е изтъкано от похотта на плътта и похотта на очите (= ерос) и от гордото съперничество с мнимия “баща-садист”. Същото това, макар и по друг начин, е и марксизмът, сам филиз от този корен. Защото, когато Маркс “хвърля ръкавица в лицето на целия свят, за да разруши този исполин на пигмеите и тогава, като се разхожда по неговите развалини и като превръща своите думи в дела, да се почувства равен на Твореца”, той не прави нищо по-различно от това да се опитва да реализира не просто прометеевия, а луциферовия план за света и човека и то по същия вълшебно-змийски начин. Неговото тайно и, съдейки по всичко, най-интимно желание е да “премахне Бога”. “Обзет от злоба” Енгелс си спомня своята първа среща с двайсет и три годишния Маркс: “той сякаш желае да се домогне до небесната скиния и да я удари в земята”. Очевидно и Фройд и Маркс не познават друг Бог освен еврейския страшен Яхве, който се отнася към човека като господар към роб. Оттам идва и техният бунт срещу Него, но и тяхното създаване на свой “бог” (либидо, революция) по Негов образ и подобие.
За съжаление, за тях, както и за някои от свидетелите на новозаветните събития, е останала непозната тайната на небесното отчество и синовство, поради това, че и единият и другият са останали слепи за Христа, който е разкрил тази тайна и я е дарил на света. А без Него, насилието е сърцевината на всеки земен авторитет, както и възпитанието, основано на такъв авторитет. Чрез тиранията на смъртта, която е в корена както на ероса така и на “човека економикус”, човекът е безнадеждно осъден на небитие и неговият исторически път е принудително възпитание и подготвяне за слизане от повече или по-малко зрелищната, повече или по-малко кървавата сцена на този свят. Това неминуемо е така и би било така, ако не съществуваше духовното отчество като освобождаване от тиранията на смъртта и възводител на човека от стъпалото на роба до това на достойнството на свободните чада Божии. Затова борбата против него не е нищо по-различно от скрита жажда за самоунищожение чрез осъждане на самия себе си на тиранията на смъртта и чрез тиранично насилие над другите, и всичко това в името на тяхното и своето щастие. Ако тази борба е по-силна тогава човекът ще се чувства все по-безпомощен пред изригването на елементарните потенциали в себе си и пред налаганото му отвън насилие, но и толкова повече това небесно отчество ще открива на човека своето сияние като негово единствено спасение и като пълнота на неговото битие. Защото то е начин на съществуване на Бога и чрез нашето общение в него, по примера на светите Отци, е единственият истински начин на съществуване на разумната Божия твар. Само там, където то се осъществява и където то се възпитава, само там авторитетът престава да бъде “бащата-садист”, а човекът вместо роб става син. “А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче! Затова не си вече роб, а син; ако пък си син, то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа” (Гал 4:6,7). Наследник на кого? – Наследник на единствения Отец и в общение с единственото отчество, чрез което всички стават едно в Отца, Сина и Светия Дух.
Из книгата Основи на православното възпитание
Превод: Надежда Юрукова