Руско-украинската война вече е богословска криза
В своята книга от 2006 г., озаглавена Гражданската война като богословска криза, историкът Марк Нол твърди, че северноамериканската гражданска война от 19 в. е била, наред с всичко останало, криза не само на различни тълкуванията на Библията, но и на самата концепция на Св. Писание. Югът и Северът са тълкували различно библейското разбиране за робството, при което южната интерпретация е била по-праволинейна, а северната – по-нюансирана. По този начин под въпрос се е оказала самата концепция за Библията, като надежден източник, който може да предоставя отчетливо ръководство по важните въпроси. Противоборстващите страни не са успели да решат разногласията в споровете си с библейски аргументи, поради което им се е наложило да прибягнат към оръжията. И, в крайна сметка, тези, които са се придържали към повече нюансираната интерпретация, побеждават и на бойното поле, и в очите на общественото мнение. При все това обаче представата за Писанието като достъпна за разбиране книга, предлагаща ръководство за действие, така и никога повече не е възстановено.
Цялата статия: Руско-украинската война вече е богословска криза
Евхаристия и свят
Православното предание е иманентно литургично. За православието „Църквата живее в Евхаристията и чрез Евхаристията“, а конкретната форма на Църквата – това е храмът, където се извършва тя и на който православният народ е дал нейното име (т. е. храмът се нарича също така и „църква“).[1] Целият свят е литургия, всемирна (космическа) литургия, която възнася цялото творение до Божия престол. Православното богословие е славословие, литургична изява, то е евхаристийно богословие.
Но какво означава това за човека на нашето време? Начинът, по който гледаме на света и на живота, се е променил твърде съществено в сравнение с византийския период и продължава да се променя толкова радикално под натиска на най-новите философски, научни, социални и пр. изменения, че човек се пита днес: какво може да му предложи православният литургичен живот? Това питане придобива обезпокоителни мащаби, ако се замислим върху факта, че съвременното човечество преминава през много сериозна криза в отношенията си с Църквата. Западната култура, която е закърмена с идеалите на християнството, се дехристиянизира радикално, а Църквата, която вече се занимава с послания от отминали епохи, все по-малко вълнува съвременния човек. Западнохристиянският свят осъзнава вече проблема със секуларизацията в цялата му сериозност. Но възможностите, с които разполага нашето Предание – една традиция, която живее под тежестта на дихотомията между свято и мирско в света – водят този свят до повече проблеми и до по-малко решения.
Слово за Петровден (в скръбта радост)
При всичката наша скръб,
преизпълнен съм с радост
(2 Кор. 7:4)
Празнуваме паметта на двамата първовърховни апостоли Петър и Павел. Техните подвизи за вярата Христова са благодатен извор за поука и назидание. Нека и ние днес почерпим един урок от него.
Двамата велики апостоли били преизпълнени с една пламенна и беззаветна любов към Христа Господа. Малка част от техните подвизи за вярата са описани в Св. Писание. Но и това малко, писано за тях, когато се чете, предизвиква удивление и възторг. То умилява душевно поради живата вяра и благите чувства, които диктували тия подвизи, и учудва поради смелостта и нравствения героизъм, с който те се извършват. Винаги е имало хора, които работят, борят се и страдат за известни идеи. Ала светът не познава такива дейци, които да са вложили толкова сила и енергия, да са положили толкова трудове и грижи или които да са изтърпели толкова скърби, бедствия и страдания, както са сторили това двамата апостоли за идеята на царството Божие, за идеята на вярата и правдата.
Формиране на конституционните отношения държава-църква в Гърция
В контекста на предоставянето на автокефалия на Гръцката православна църква от Вселенската Константинополска патриаршия през 19 в.
(кратък каноничноправен преглед)
(Приложение: български превод на „Томоса за предоставяне на автокефалия на Православната църква в Гърция“ – 1850 г.)
Защото не бих искал твоят закон да стои над божествения. Божият закон ни научи какво можем да следваме; невъзможно е човешките закони да ни научат на това. Обикновено от страх чрез насилие те постигат промяна; да вдъхнат вяра обаче, те са безсилни.
Св. Амвросий Медиолански (4 в.)
Нашата Православна църква, съставена от различни етноси, като има едно и също изповедание на вярата, се ръководи като от висше началство от епископи, архиепископи, митрополити и патриарси – всички те подчинени на най-висшата власт на Вселенските събори, чийто Глава е Христос.
Митр. Константин (Типалдос-Яковатос; 19 в.), „Единство и автокефалия в Православието“
Цялата статия: Формиране на конституционните отношения държава-църква в Гърция
Слово за пророк Амос
Името на Амос, берача (Ам. 7:14) на диви смокини, означава „трудност“, „бреме“. Според някои юдейски предания то посочва, че на пророка му е било трудно да говори. Йероним[1] настоява, че го наричали „неопитен в речите“ (imperitus sermone), след което добавя, че подобна неопитност е труднопостижимо съчетание на поезия и реторика и доуточнява, че според други предания Амос е „труден“, защото не е лесно да се говори за него. Тъй или иначе и юдеи, и християни биха се съгласили, че богословието на пророк Амос е наистина трудно. Сравнимо е с човек, който, бягайки от лъв, попада на мечка (Ам. 5:19). Разказът му, стегнат като кола, натоварена със снопи (Ам. 2:13), става образ на утеснението, в което ще попадне Божият народ. Затова, както пастир изтръгва из устата на гладен лъв оглозгани кости (Ам. 3:12), тъй и ние изтръгваме от книгата късчета оглозган смисъл – „два пищяла и част от ухо“ (Ам. 3:12), нерядко това е единственото, което можем да извадим. Та нали щом Бог превръща сянката в ясно утро, а деня – в тъмна нощ (Ам. 5:8), то с безусловна необходимост от това ще следва, че между нашето богословие и Божията Истина е спуснат отвес (Ам. 7:7). И сякаш именно тази стена е централният образ в книгата. В него – като в огледало – се пречупва всяка история и по тази причина трикратното повторение на думата в рамките на два стиха (Ам. 7:7-8) трябва да покаже, че образът на стената в книгата на пророк Амос е толкова смисловоопределящ, колкото и в музиката на Пинк Флойд. С уговорката, че библейската стена е направена от enah и че в превода на Симах и в Септуагинтата тази дума се превежда с ἀδαμάς, дума означаваща освен диамант, още „стомана“ и „Адам“. Йероним я превежда с indumentum и слага акцент върху плътността на материала, който с еднакви основания може да се уподоби както с адамовото твърдоглавие, тъй и с останалите две вещества.