Несъмнено едно от най-значимите медицински постижения на 20 в. е повишаването на средната продължителност на човешкия живот. Според съществуващите днес данни за драстично намаляване на раждаемостта в повечето развити страни за сметка на високата смъртност, светът след 40–50 години ще бъде коренно различен от настоящия. Една от областите, която е значително повлияна от развитието на молекулярната биология, е геронтологията – науката за стареенето.
Съществуват различни мнения по
въпроса, защо остаряваме и умираме, а според водещата теория отговорът е в
натрупването на случайни генетични увреждания в процеса на клетъчна репликация.[1]
Не е посилно да се прогнозира дали биотехнологичната индустрия ще бъде в състояние да открие начин за удължаване на живота например с 20 или 30 години. Но дори това никога да не стане, е основателно да се предполага, че въздействието на развиващите се днес изследвания след време ще доведат до увеличаване на средната продължителност на живота. Ако само някои от прогнозите на биотехнологиите в областта на геронтологията се осъществят, това ще означава, че половината от населението в развитите страни към този предполагаем момент ще бъде около или малко над възрастта за пенсиониране. Днес темата за застаряването се разглежда предимно в контекста на проблемите, които то ще предизвика в пенсионното дело. Налице са обаче и други сериозни последици, които са свързани както с международните отношения, така и с вътрешните структури на обществата. Докато някои развиващи се страни успяват до настигнат модерния свят по показателите за намаляване на демографския растеж, много от по-бедните региони в света, включително страните от Близкия изток, продължават да имат високи стойности на демографски растеж.[2] Това според Фр. Фукуяма означава, че след 30 години разделителната линия „ще се свързва не просто с доходи и култура, но и с възрастови различия, като Европа, Япония и някои части от Северна Америка ще имат средна възраст около 60 г., а по-малко развитите ни съседи ще имат средна възраст някъде около 20-те“.[3]Логично е да се очаква, че населението, което гласува в развития свят, ще бъде значително феминизирано, тъй като, от една страна, жените живеят по-дълго от мъжете, а от друга – налице е устойчивата социологическа тенденция към засилено участие на жени в политиката. Възрастните мъже, в още по-голяма степен това се отнася за жените, са последните, които могат да бъдат призовани на военна служба, така че мащабът на наличната военна мощ ще намалее. Наред с това склонността на хората в подобни общества да приемат пожертването на младежи във военни конфликти също ще отслабне. Следователно възможно е светът да се окаже разделен на две части, като в едната част политиката ще се определя от възрастни жени, а в другата – от свръхактивни млади мъже.[4] Това ще наложи политиците да работят и да се съобразяват с параметрите, които са зададени от базисните демографски данни.
Удължаването на човешкия живот чрез биотехнологиите значително ще въздейства и върху вътрешните структури на обществата, предизвиквайки безредие в повечето съществуващи днес възрастови йерархии. По принцип подобни йерархии се характеризират с пирамидална структура (поради повишена смъртност сред възрастното население и настъпването на пенсионна възраст), но ако човешкият живот бъде удължен, логично е хората да работят на 60, 70, 80 и дори на 90 години. Следователно закономерният процес едно поколение да отстъпва, давайки път на следващото, ще бъде заменен от едновременното съществуване на повече от четири-пет поколения. Ще се наложи възрастните хора да низхождат по социалната стълбица, не само за да се преквалифицират, но и за да отстъпят място на идващите след тях нови поколения. Разбира се, нерядко възрастните са подложени на дискриминация, но също така има основания да се приеме, че поколенческата приемственост е нещо разумно.
Другите социални последици от евентуално биотехнологично удължаване на живота зависят от това, дали хората ще останат физически и умствено активни през удължените жизнени периоди, или способностите им ще отслабват и те все повече ще се приближават към детското състояние на зависимост.[5] Отдавна преминали репродуктивните си години, общуващи главно със своите предшественици и потомци, дали хората ще се „впият“ в живота, „дарен“ им от биотехнологиите, или пък ще размислят за това, колко лишен от смисъл е той? Логично е да настъпи и промяна в отношението на възрастните хора към смъртта, която ще се приема не като естествен преход към вечността, а като зло, което може да бъде отложено.
Трудно е за млад човек с недостатъчно житейски опит да размисля/ върху бъдещето на стареенето, защото в известна степен той се чувства длъжен да бъде оптимистичен в своите прогнози. Тази трудност може да бъде преодоляна, ако към темата се подхожда от християнската позиция, според която „вярата в Бога е силна противоотрова на страха от старостта и нейните прояви. А този всеобщ страх от старостта свидетелства за слабата ни вяра и липсата на кураж да живеем за Бога.“[6]
Следва
[1] Kirkwood, T. Time of Our Lives: Why Aging Is Neither Inevitable nor Necessary. London, 1999, pp. 99–117.
[2] Срв. Уат, Дж. Индия в опасност. Настъплението на исляма. С., 2001, с. 42–43, където авторът посочва, че за последните 50 години „мюсюлманите са се увеличавали средно 1,5 пъти по-бързо от индусите и са имали също толкова повече деца от индусите“.
[3] Фукуяма, Фр. Нашето постчовешко бъдеще. С., 2002, с. 91.
[4] Пак там, с. 92–93.
[5] Вж. у Киров, Д. Богословие на обществения живот. С., 2002, с. 121, където авторът посочва, че „според статистика в Англия около 50 % от мъжете между 60–65 години и 40 % от жените могат да бъдат причислени към групата на умствено нормалните, а у останалите се забелязва по-малко или по-голямо отклонение от нормалното състояние“.
[6] Пак там, с. 129.